Барбара Делински
Докато сестра ми спи (5)

Четвърта глава

Моли не вярваше на ушите си.

— Мозъчна смърт? — попита от вратата.

Катрин я погледна.

— Кажи им, Моли. Кажи им колко енергична е сестра ти. Кажи им какви са плановете й за догодина. Кажи им за олимпиадата.

Моли се беше вторачила в сестра си. Мозъчната смърт означаваше, че Робин никога няма да се събуди, никога няма да диша самостоятелно, никога няма да проговори. Никога.

Разкъсвана от тези мисли, тя застана до баща си. Той я хвана за ръката.

— Кажи им, Моли — настояваше майка й.

— Сигурни ли са? — Моли се обърна към Чарли.

— Магнитният резонанс показва тежко мозъчно увреждане.

Изпадайки в същото отчаяние като майка си, Моли се обърна към невролога:

— Не можете ли да я накарате да реагира?

— Не. Мъртвата тъкан не реагира.

— Но ако част от мозъка е запазена? Няма ли други изследвания?

— ЕЕГ^[1] — отвърна той. — Ще покаже наличието на мозъчна дейност.

Нямаше нужда Моли да пита какво ще означава липсата й. Знаеше, че майка й си мисли същото, когато Катрин бързо каза:

— Още е рано за подобно изследване.

Но Моли се нуждаеше от уверение, че надеждите й не са напразни.

— Не искаш ли да знаеш, мамо? Ако има мозъчна дейност, значи може да се събуди.

— Робин няма мозъчна смърт — отвърна Катрин твърдо.

— Не слагаме подобна диагноза, преди да сме напълно сигурни, госпожо Сноу — обади се лекарят. — Използваме Харвардските критерии, които изискват да се направят две електроенцефалографски изследвания в рамките на 24 часа. Мозъчна смърт се обявява едва след като и двете покажат пълна липса на мозъчни функции.

— Трябва да го направим, мамо — настоя Моли. — Трябва да знаем.

— Защо? — попита рязко Катрин. — За да могат да изключат апаратите? — отдръпвайки се от Чарли, тя взе ръката на Робин и се наведе по-близо. — Маратонът в Ню Йорк ще е страхотен. Ще отседнем в „Полуострова“, нали миличка? — поглеждайки към лекарите, тя обясни: — Маратонците ограничават тренировките преди състезание. Мислехме да идем на пазар.

Завеждащият интензивното се усмихна съчувствено.

— Не е нужно да правим ЕЕГ веднага. Има време. Помислете си.

— Никаква ЕЕГ — отсече Катрин и никой не се възпротиви.

Минути по-късно Моли остана сама с родителите си. Катрин продължи да говори на Робин, сякаш дъщеря й можеше да я чуе. Беше разбираемо. Робин винаги бе в центъра на семейното внимание. Моли бе имала безброй поводи да негодува, но не би могла да си представи, че нещо може да се промени.

Все едно да отрежеш великолепна орхидея и да не знаеш дали ще порасне отново. Нещо прекрасно… и може би мъртво сега.

Катрин прекъсна мислите й.

— Наистина имам нужда от теб в „Сноу Хил“, Моли. Моля те, недей да спориш.

Чудесно, Моли нямаше да спори. Но имаше лоши новини.

— Тъкмо оттам идвам. Зетят на Тами Фицджералд работи в Спешна помощ. Съобщил й за Робин — видя обезпокоения поглед на Катрин и продължи: — Не е казал много. Но Тами питаше. Казах й, че Робин ще се оправи.

— Добре си направила.

— Но не мога да продължавам дълго, мамо. Новината ще се разнесе. Хановер не е голям град, а маратонците са сплотена общност. Освен това Робин има приятели в цялата страна — в целия свят. Ще започнат да звънят — Моли се огледа наоколо и забеляза найлоновата торба, която лежеше на пода до стената. В нея се намираха дрехите на Робин и чантичката, която носеше на кръста си. — Мобилният й вътре ли е?

— При мен е — отвърна Катрин. — Изключен е. Сякаш това решаваше проблема.

— Приятелите й ще оставят съобщения. Когато видят, че не отговаря, ще се обадят вкъщи. Какво да им кажа?

— Кажи, че ще им се обади по-късно.

— Мамо, говорим за близки приятели. Не бива да ги лъжа. Освен това може да ни помогнат. Могат да идват да разговарят с Робин.

— И сами ще се справим.

— Не бива да крием от тях. Ако Робин е получила масивен инфаркт…

— Това не засяга никого, освен нас — прекъсна я Катрин. — Не искам хората да я гледат особено, когато се възстанови.

Моли не вярваше на ушите си. Според майка й излизаше, че Робин ще се събуди след ден-два и всичко ще е наред, просто чудесно. Но дори и леките мозъчни увреждания имаха последици. В най-добрия случай сестра й щеше да се нуждае от рехабилитация.

Моли се обърна към баща си:

— Татко, помогни ми.

— За какво? — Катрин изпревари отговора на Чарли.

Моли огледа объркано стаята. Очите й се спряха на Робин, която изобщо не помръдваше.

— На мен също ми е адски тежко.

— Но не си й майка.

— Тя ми е сестра. Моят кумир.

— Когато беше малка — изтъкна Катрин. — Оттогава мина доста време.

„Аз съм виновна, аз съм виновна“, мислено проплака Моли, чувствайки се все по-зле. Но как да свърши нещо позитивно сега? Отново се обърна умоляващо към баща си:

— Не знам какво да правя, татко. Ако искате да остана в „Сноу Хил“, добре. Но не можем да се преструваме, че положението не е сериозно. Робин е на изкуствено дишане.

— Засега — подчерта Катрин с такава убеденост, че Моли се засрами от неверието си.

Чарли каза внимателно:

— Ако те питат, миличка, просто кажи, че чакаме резултатите от изследванията, но ще се радваме на молитвите им.

— Молитви? — извика Катрин. — Сякаш въпросът е на живот и смърт?

— Молитвите са за всякакви поводи — отвърна Чарли и вдигна поглед към влязлата в този момент сестра.

— Трябва да се погрижа за тоалета и да проверя апаратурата — обясни жената. — Няма да се бавя.

Моли излезе в коридора. Родителите й я последваха и майка й отбеляза:

— Виждаш ли? Няма да се занимават с това, ако случаят е безнадежден. Аз отивам до тоалетната. Веднага се връщам.

Катрин направи няколко крачки и спря. Към нея се приближаваше някакъв мъж. Горе-долу на възрастта на Робин, с джинси, риза и вратовръзка, той изглеждаше достатъчно авторитетно, за да допуснат, че е от болничния персонал, но от измъчения му поглед и посивялото му лице личеше, че е разстроен.

— Аз съм човекът, който я намери — обясни тихо.

Сърцето на Моли се сви. Когато Катрин не отговори, тя пристъпи бързо напред.

— Вие ли я намерихте на пътя? — попита любезно. Знаеха толкова малко. Идването му беше дар божи.

— Бях излязъл да тичам и изведнъж я видях — мъжът изглеждаше объркан.

Моли го разбираше.

— В съзнание ли беше, когато я намерихте? Каза ли нещо?

— Не. Още ли не е дошла в съзнание?

Моли се канеше да отговори — и да каже истината — когато майка й се окопити и го нападна остро:

— И имате куража да питате, след като се стояли там толкова време, преди да повикате помощ?

— Мамо — намеси се предпазливо Моли, но майка й не й обърна внимание.

— Дъщеря ми е в кома, защото е била лишена от кислород твърде дълго! Не знаехте ли, че всяка секунда е от значение?

— Мамо!

— Направих й изкуствено дишане веднага щом разбрах, че няма пулс — отвърна мъжът тихо, — и продължих, докато чаках Бърза помощ.

— Изкуствено дишане, значи! — очите на Катрин го пронизваха. — Знаете ли изобщо как се прави? Ако го бяхте направили както трябва, сега тя щеше да е добре.

Засрамена от думите на майка си, Моли я улови за ръката.

— Не е честно — укори я тя. Макар да беше от семейството, тя усети нещо, което я свързваше с този мъж. Катрин го обвиняваше несправедливо — и, божичко, колко добре го разбираше Моли! Фактът, че бе помогнал на Робин, беше достатъчна причина да го чувства близък.

— Чухте ли някакъв звук? — попита тя. — Пъшкане, стенание? — и едното, и другото щяха да са доказателство против мозъчното увреждане.

В очите му се четеше съжаление.

— Не. Никакъв звук. Докато й правех сърдечен масаж, не спирах да я викам по име, но тя не даваше признаци, че ме чува. Съжалявам — той се обърна към Катрин. — Иска ми се да бях направил повече.

— На мен също — Катрин поднови атаката си. — Но вече е твърде късно, така че защо сте тук? Опитваме се да се справим с нещо толкова ужасно, което дори не сте и състояние да си представите! Не биваше да идвате — тя се огледа. — Сестра!

— Мамо — ужасена, Моли се опита да я спре. Обви ръка около раменете на майка си, за да я успокои, но съчувстваше много повече на Добрия самарянин. — Майка ми е разстроена — каза извинително. — Сигурна съм, че сте направили всичко възможно.

Ала човекът се обърна и си тръгна. Катрин не изчака да се отдалечи и насочи гнева си срещу Моли.

— Сигурна ли си, че е направил всичко възможно? Откъде знаеш? И как е дошъл тук?

— С асансьора — обади се Чарли зад Моли. Гласът му беше тих, но авторитетен.

Катрин моментално млъкна. Укроти гнева си с единствена въздишка и продължи към тоалетната.

Когато се увери, че майка й е достатъчно далече, за да я чуе, Моли се обърна към баща си, готова да порицае избухването на Катрин, но мъката върху лицето на Чарли я стресна. Погълната от състоянието на Катрин, беше забравила, че Робин е дъщеря и на Чарли.

Мислите й за добрия самарянин отстъпиха пред тревогата за Робин.

— Какво да правим? — попита тя съкрушено.

— Не мисли за това.

— Имам предвид мама. Тя не е на себе си. Човекът не заслужаваше подобно отношение. Само се е опитал да помогне, както и аз, но вече ме е страх да се обаждам. Всичко, което казвам, е грешно.

— Майка ти е разстроена. Това е всичко.

И все пак Моли усещаше тежест в гърдите.

— Не е само това. Тя ме обвинява.

— Току-що обвини и този мъж. Не разсъждава логично.

— Но аз наистина съм виновна. Все си мисля, че трябваше аз да съм в това легло, а не Робин.

Баща й я притегли към себе си.

— Не. Грешиш.

— Робин е по-добрата.

— Ти си не по-малко добра от Робин. Вината не е твоя, Моли. Щяла е да получи сърдечен удар, независимо дали я беше откарала, или не. А и едва ли би те оставила да пълзиш след нея с колата и да не я изпускаш от поглед през цялото време. Във всеки един момент си можела да бъдеш на петнайсет минути разстояние.

— Или на пет — отвърна Моли — и така бедата щеше да е по-малка. Но ако аз бях в кома, Робин щеше да помогне на мама. На мен нищо не ми е позволено. Какво да казвам? Как да се държа?

— Просто бъди себе си.

— Там е проблемът. Аз не съм Робин. А ако са прави за мозъка й — продължи Моли, защото баща й беше много по-разумен от майка й, а изкуственото дишане на сестра й не й даваше мира, — вече не става въпрос за оцеляване. А само за смърт — тя се задави. — И кога ще настъпи.

— Не знаем със сигурност — отвърна предпазливо той. — Случват се и чудеса.

Чарли бе дълбоко вярващ човек, който редовно посещаваше църковните служби, и макар че обикновено ходеше сам, никога не се оплакваше от това. Приемаше, че онова, което е добро за него, не е непременно добро и за съпругата и децата му. За първи път в живота си Моли искаше да е обратното. Баща й вярваше в чудеса. Тя също искаше да повярва.

Той притисна главата й към гърдите си. Усетила познатата топлина, Моли даде воля на мъката си. Зарови лице в ризата му и се разплака. Плачеше за сестра си, която обичаше и понякога мразеше, но която сега не можеше да диша сама. Той я прегърна, шепнейки нежни думи. Моли едва бе успяла да се успокои, когато чу стъпките на майка си, която се връщаше от тоалетната. Пое си дълбоко дъх и избърса лицето си с ръце.

Естествено, Катрин видя сълзите.

— Моля те, не плачи, Моли. Иначе и аз ще се разплача. Не искам Робин да ни вижда разстроени — тя извади звънящия мобилен телефон на дъщеря си от джоба и многозначително го изключи. Блекберито го последва. — Не мога да говоря — каза тя и махна с ръка. — Точно сега не мога да мисля за нищо, освен как да помогнем на Робин, но бих искала да си взема душ и да се преоблека, докато сестрата е при нея. Ако ме заместиш, Моли, баща ти ще ме откара вкъщи. Веднага се връщаме. После ще можеш да идеш в „Сноу Хил“.

Моли беше готова да спори, но знаеше, че е безполезно. Затова погледна към баща си.

— Някой трябва да се обади на Крис.

Чарли гледаше някъде встрани от нея.

— Няма нужда. Той идва.

 

 

Крис се беше опитал да работи, но не можеше да се съсредоточи. Не преставаше да мисли колко объркан е животът му в момента и понеже не знаеше какво да каже на Ерин, реши, че е по-добре да иде в болницата. Един поглед към родителите му бе достатъчен, за да промени мнението му. Бяха мрачни.

— Някаква промяна? — попита той, щом приближи достатъчно.

Мълчанието беше красноречиво.

— Магнитният резонанс показа мозъчно увреждане — обясни Моли.

Катрин й хвърли раздразнен поглед.

— Магнитният резонанс не показва всичко.

— Трябва да й направят ЕЕГ — отвърна Крис.

— Мама иска да изчакаме.

— Престани, Моли — смъмри я майка й. — Не ми помагаш.

Моли отвори уста да протестира, но Чарли я изпревари.

— Тя не каза нищо лошо, Катрин.

— Насилва нещата.

— Не. Лекарите предложиха ЕЕГ. Тя просто осведомява Крис — посягайки към ръката на Катрин, той се обърна към Крис: — Ще закарам майка ти у дома да се преоблече. Веднага след това се връщаме.

Крис не чу майка му да възразява, което само затвърди убеждението му. Не беше необходимо баща му да говори много, за да постигне своето. Ерин трябваше да разбере това.

— Кошмар — измърмори Моли.

— Мама или Робин?

— И двете. Съгласна съм за ЕЕГ изследването. Трябва да го направим, но мама се страхува. Крис, сестрата е при Робин. Ако си тръгне, ще влезеш ли? Аз ще сляза да си взема кафе. Ти искаш ли?

Той поклати отрицателно глава. Щом остана сам, се облегна на стената. И как да не мисли за Робин? Първите му неясни спомени в живота бяха за това, как тя седи до него и строи крепост или го облича в старите си дрехи. Надали е бил на повече от три. По-ясно си спомняше как я следва по петите на Вси светии. Тогава трябва да е бил на пет-шест годинки. А когато стана на десет, тя го вземаше със себе си на ски пистите. Той така и не стана добър скиор, но Робин беше — тя обичаше да се изправя срещу предизвикателствата.

— Хей — чу познат глас. Вдигна поглед и когато видя Ерин, изпита облекчение. Искаше жена му да е при него — нуждаеше се от нея.

— Къде е Клоуи? — попита.

— С госпожа Джонсън. Как е Робин?

Не е добре, отговори с поглед.

— Магнитният резонанс показва мозъчно увреждане.

— От сърдечния удар? Как изобщо го е получила?

Крис беше минал фазата на смайването и сега почувства прилив на гняв.

— Прекалила е с тренировките. Винаги прекаляваше. Има ли някакво предизвикателство, тя непременно трябва да се изправи срещу него. Вече държеше всички местни рекорди и половин дузина национални. Затова искаше да спечели маратона в Ню Йорк, но явно се е преуморила. Не й ли стигнаха победите?

Ерин го улови за лакътя и каза нежно:

— Сега това е без значение.

Той въздъхна шумно.

— Как се оправя майка ти?

Крис направи физиономия.

— Зле.

— Баща ти помага ли й?

Погледът му се оживи.

— Аха. Помага й. Не говори много, но е достатъчно. Току-що го видях. Каза само две думи и тя се укроти.

— Женени са повече от трийсет години.

Той поклати глава.

— Не е това, просто отношенията им са такива.

— Крис, аз не съм майка ти. Двете сме съвършено различни. Освен това тя е навън през повечето време. Работила е дори когато сте били малки. И не я виня. Завиждам й. Поставила е основите на „Сноу Хил“ и погледни какъв е сега! Забележителна жена. Ако и аз бях създала нещо подобно, бих се примирила с мълчанието нощем.

— Тя има стимул.

— Какъв?

Той вдигна рамене. Не можеше да разбере жена си, какво остава за по-сложната му майка.

— Значи отиваш при майка си? — попита тихо.

— О, господи, не — отвърна бързо Ерин. — Няма да ходя никъде, Робин е толкова болна — гласът й премина в шепот: — Но това, което се случва между нас, си остава, Крис. Ще го обсъдим по-нататък.

 

 

Когато Моли се върна в „Сноу Хил“, паркингът беше пълен с коли на клиенти. Тя влезе незабелязано, изкачи задните стълби към офиса си и затвори вратата. Изшътка на една котка да се маха от стола й, а на друга — от клавиатурата, после седна и скръсти ръце.

Не искаше да е тук, но баща й я беше помолил. Освен че мястото облекчаваше болката й, Моли искаше да помогне. Би могла да се възпротиви, разбира се, но винаги бе търсила одобрението на Катрин.

Точно сега Катрин имаше нужда от нея в разсадника. Затова тя включи покорно компютъра и прегледа графика за седмицата. Днес и утре бяха дни за поръчки, но в четвъртък трябваше да участва с майка си в срещата на дамския клуб в Лебанън и след нейната лекция да обясни как се прави икебана. Очевидно не можеха да отидат. Какво извинение да даде? Същото се отнасяше и за демонстрацията по подрязване в Плимът. Ами участието в манчестърския „Канал 9“? Моли мразеше да се появява по телевизията дори когато говореше Катрин. На екрана очите й изглеждаха твърде приближени, носът й бе прекалено къс, а устата — голяма. Пробвала беше да прибира косите си, да носи панталони вместо джинси и синьо вместо мораво или зелено. Въпреки това бледнееше до Катрин.

Никоя от двете нямаше да е в състояние да се появи по телевизията в петък, затова баща й трябваше да отмени и това участие.

Интеркомът й иззвъня.

— Някакви новини? — попита Тами.

— Все още не — отвърна Моли, чувствайки се неловко. — Чакаме новите резултати.

— Жоакин също се тревожи. Притеснил се, когато видял, че колите на родителите ти ги няма. Обикновено идват тук веднага след пътуване.

Жоакин Пеня отговаряше за поддръжката на „Сноу Хил“. Освен че се грижеше за сградите и района, беше под ръка и в извънработно време, тъй като живееше на територията на разсадника.

Жоакин обожаваше Робин.

„Успокой го, че е добре“, искаше да каже Моли, но резултатите от магнитния резонанс не й позволяваха. Затова просто отвърна:

— Татко ще дойде по-късно — което означаваше, че щеше да му се наложи да отговаря на въпросите на Жоакин и на всеки, който проявяваше интерес към състоянието на Робин. Но Чарли го биваше да се оправя с хората. Нали беше техният пиар?

След като свърши с разговора, Моли се зае да преглежда заявките, които беше събрала на вчерашното съвещание. Сезонът на есенното засаждане започваше и човекът, който отговаряше за дърветата и храстите в „Сноу Хил“, имаше списък. Бяха ги ангажирали за три нови сватби и два булчински душа, магазинът се готвеше усилено за откриването на изложба на венци през октомври и всичко това изискваше отделни поръчки. Не биваше да забравя и за Лиз Токи, техния дизайнер озеленител. Беше голяма досадница и упорито се застъпваше за една фирма — доставчик на кралски протеи. Въпросната фирма обаче, както Моли знаеше от опит, надуваше цените и правеше нередовни доставки.

Моли също обичаше кралските протеи. Като всички екзотични цветя, и те бяха великолепни. Но репутацията на „Сноу Хил“ зависеше от доставчиците му, а специално този веднъж беше изпратил некачествени цветя, друг път ги бе объркал, а при третата поръчка не донесе нищо. Във всеки от изброените случаи клиентите бяха останали разочаровани. Не, Лиз Токи би могла да намери кралски протеи от друг доставчик.

Но не беше ли глупаво да се тревожи за Лиз Токи, когато Робин е в кома?

Неспособна да продължи да мисли и секунда още за това, Моли се зае да прави необходимите поръчки. Ала не беше в настроение за сватби. Затова се съсредоточи върху подготовката за Коледа. Време беше за предварителните поръчки. Миналата година не им бяха достигнали коледни звезди и се наложи да презаредят на най-високата цена. Тази година тя щеше да осигури достатъчно.

Но колко броя да поръча — триста, четиристотин? В какви саксии — шестнайсетсантиметрови, двайсетсантиметрови, двайсет и четири сантиметрови? И колко от всеки размер да са керамични?

Опитваше се да реши, но безуспешно. Коледната звезда я вълнуваше почти толкова, колкото и преместването. Намери телефонния номер на хазяина си Терънс Филд и го избра.

— Здравейте, господин Филд — каза, щом възрастният човек вдигна телефона. — Обажда се Моли Сноу. Как сте?

— Горе-долу — отвърна той предпазливо. — Какво има, Моли?

— Сестра ми се разболя. Доста е сериозно. Този път наистина имам нужда от удължаване на срока.

— Така каза и последния път, Моли. Кога беше, преди една седмица?

— Имах проблем с транспортната компания, господин Филд, но го реших. Сега е различно — за част от секундата тя осъзна, че ако не каже цялата истина, обяснението й щеше да остане неубедително. — Робин получи сърдечен удар.

Последва пауза, след което Терънс каза с лек упрек в гласа:

— И очакваш да ти повярвам?

— Припаднала е по време на тренировка. Казват, че е получила мозъчно увреждане. Състоянието й е критично. Обадете се в „Дикенсън-Мей“. Те ще го потвърдят.

След още една пауза се чу въздишка.

— Ще се задоволя с твоите думи, Моли, но искам да разбереш, че съм притиснат до стената. Обеща ми да се изнесеш в понеделник и уредих строителната компания да започне във вторник. Платил съм тлъст депозит да работят бързо, защото агентката иска къщата да е готова до първи ноември. В противен случай продажбата ще е трудна. А парите ми трябват.

Моли познаваше неговата агентка. Беше стара семейна приятелка.

— Дорис Маккей ще разбере — каза умоляващо. — Много е убедителна и може да уреди нещата със строителната компания. Искам само една-две седмици отсрочка.

Но Терънс не отстъпи.

— Въпросът не е в строителната компания, Моли. От първи декември утрояват наема ми. Не продам ли в Хановер, не мога да си купя жилище в Джупитър, а тройното увеличение не ми е по силите.

Моли би могла да продължи с молбите — само още един ден отсрочка, два дни отсрочка — но един-два дни не й вършеха работа, не и докато Робин дишаше с помощта на този ужасен респиратор.

Тя знаеше, че може да събере багажа навреме. И без друго не бе очаквала голяма помощ от Робин, а и имаше къде да отидат. Но на Моли просто не й се искаше да се мести. Тя харесваше красивата природа наоколо, пример за която бе не само „Сноу Хил“, и беше привързана към къщата, която притежаваше някакъв особен чар. Моли обичаше да шофира по алеята и да паркира под дъба, обичаше уютната миризма на старо дърво, което я посрещаше от вратата. Къщата я караше да се чувства добре. Щеше да е хубаво да я задържи още малко, особено сега, когато не се знаеше какво ще стане с Робин.

Едно беше сигурно: Робин нямаше да води тренировки днес следобед, нито да разговаря с шестокласници в петък. Моли започна с обаждането за петъчната среща, знаейки, че един не толкова лично ангажиран учител по физическо ще приеме отмяната по-лесно, отколкото група атлетки. И беше права. Когато обясни, че Робин е болна, учителят остана разочарован, но прояви разбиране. Треньорката на атлетките обаче беше друга работа. Джени Фиск познаваше лично Робин и се разтревожи.

Когато попита от какво е болна Робин, Мори не посмя да излъже, че е грип.

— Претърпяла е инцидент вчера следобед по време на тренировка. Сега й правят изследвания.

— Да не е пак петата?

Сигурно говореше за скорошния проблем с шипа на петата. Но един шип не би могъл да попречи на Робин да се срещне с група атлетки. Робин обожаваше тези срещи. Би отишла и с патерици, ако се налага. Не, отменянето на подобна среща означаваше, че е нещо сериозно. Моли се опита да измисли варианти. Пневмония? Стомашно разстройство? Мигрена? Продължаващи седмици наред?

Накрая просто каза:

— Нещо със сърцето.

— О, боже, онзи проблем с уголеменото сърце.

Робин се надяваше да й се размине.

Моли се сепна.

— За какво говориш?

— Едва ли щеше да ми каже, но бяхме заедно миналата година, когато по новините съобщиха резултатите от аутопсията на един състезател. Починал по време на квалификациите за олимпиадата от уголемено сърце. Истинска трагедия, момчето беше само на двайсет и осем. Робин ми обясняваше колко е опасно, понеже и тя имала същото.

Това беше ново за Моли. Щеше да е ново и за родителите й. Но Робин споделяше всичко с Катрин. Ако е знаела нещо подобно и го е криела от майка си заради славата, би било ужасно.

— Това ли е причината? — попита Джени.

— Ъ-ъ-ъ…

— Добре ли е?

Майка й би искала да отговори с „О, да“. Но това щеше да е лъжа, и то усложнена от лъжата на Робин. Ядосана на сестра си, а също и на Катрин, задето се опияняваше от славата на родител на маратонец от световна класа, Моли измърмори:

— Всъщност не. Още е в безсъзнание.

— О, боже! В „Дикенсън-Мей“ ли е?

— Да.

— В интензивното?

Вече обезпокоена, Моли даде на заден ход:

— Да, но бих те помолила… по-добре не казвай на никого, Джени. Още не знаем как ще завърши всичко.