Барбара Делински
Докато сестра ми спи (3)

Втора глава

Кристофър Сноу седеше на кухненската маса и вечеряше с пържолата, приготвена от жена му. Ерин седеше от дясната му страна, а от лявата, в столчето за храна, беше дъщеря им Клоуи.

— Вкусна ли е пържолата? — попита Ерин.

— Страхотна — отвърна доволно той. Ерин беше добра готвачка. Не можеше да се оплаче.

Докато хапваше от салатата, извади едно царевично зърно и го остави в табличката на бебето.

— Хей, как е красивото ми момиче? — попита нежно.

Когато детето се усмихна широко, той се разтопи.

— Добре ли мина денят ти? — попита Ерин.

Крис кимна и продължи със салатата. Дресингът също си го биваше. Домашно приготвен.

Бебето се мъчеше да докопа царевичното зърно. Съсредоточените му усилия забавляваха Кристофър. След малко обърна ръчичката му и постави хлъзгавото зрънце в дланта му.

— Как мина срещата с хората от строителната фирма? — попита Ерин.

Той кимна, с което искаше да каже, че всичко е било наред, и продължи със салатата.

— Приеха ли условията ти? — гласът на жена му издаваше раздразнение. След като не чу отговор, тя каза: — Или не ти пука?

— Разбира се, че ми пука. Но искат първо да видят цифрите. Защо се сърдиш?

— Крис, този проект е много важен за „Сноу Хил“. Ти прекара цяла нощ в правене на изчисления. Искам да знам как е минало.

— Мина чудесно.

— Това не ми говори нищо — измърмори тя. — Не може ли да ми кажеш нещо по-конкретно? Или просто не искаш да знам?

— Ерин — той остави вилицата. — Говорили сме за това. Зает съм цял ден. Искам да забравя за работата поне за малко.

— Аз също не стоя със скръстени ръце — отвърна остро жена му, — само дето всичко се върти около едно осеммесечно бебе. Имам нужда да разговарям с някого. Щом не искаш да обсъждаме работата ти, за какво да си говорим тогава?

— Не може ли просто да се наслаждаваме на тишината? — попита Кристофър.

Той обичаше съпругата си. Едно от най-хубавите неща в отношенията им беше, че не се налагаше да разговарят през цялото време. Поне той мислеше така.

Но тя не спираше.

— Имам нужда от разнообразие.

— Не обичаш Клоуи?

— Разбира се, че я обичам. Знаеш, че я обичам. Защо все ме питаш за това?

Той вдигна объркано ръце.

— Нали каза, че не ти е достатъчна. Забрави ли, че ти беше тази, която настояваше да имаме бебе веднага? Ти беше тази, която не искаше да работи.

— Бях бременна. Трябваше да спра да работя.

Той не знаеше какво да каже. С Ерин бяха любимото младо семейство на всички в градчето — и двамата русокоси и зеленооки. (Според Крис очите му бяха лешникови, но никой не искаше и да знае.) Бяха очарователна двойка.

Ала това, което сега ставаше помежду им, никак не беше очарователно.

— Ами тогава се върни на работа — каза той в опит да й угоди.

— Предпочиташ да работя?

— Щом ти искаш.

Тя впери искрящите си зелени очи в него.

— И какво да правя с Клоуи? Не искам да я давам на ясли.

— Добре — той мразеше споровете, а този беше от най-неприятните. — Какво точно искаш?

— Искам да разговарям със съпруга си на вечеря. Искам да разговарям с него след вечеря. Искам да обсъжда нещата с мен, а не само да зяпа „Ред Сокс“ по телевизията. Искам да ми разказва как е минал денят му.

Кристофър отвърна тихо:

— Аз съм счетоводител. Работя в семейния бизнес. В това няма нищо вълнуващо.

— Аз пък мисля, че един проект за преустройство е достатъчно вълнуващ. Щом не ти се прави, откажи се.

— Искам да го правя. Обичам работата си. Просто смятам, че не е интересна тема за разговор. Освен това съм уморен — а и наистина искаше да гледа мача на „Ред Сокс“. Бяха любимият му отбор.

— Уморен от мен? Уморен от Клоуи? Уморен от брака ни? Преди ти разговаряше с мен, Крис. Но изглежда сега, когато вече сме женени и имаме бебе, не ти се разговаря. Само на двайсет и девет сме, а седим тук, сякаш сме на осемдесет. Не мога повече така!

Обезпокоен, той стана и отнесе чинията си на мивката „Не мога повече така“ му прозвуча така, сякаш тя искаше да го напусне. Не го разбираше.

Не знаейки какво да каже, взе бебето в ръце. Когато дъщеря му отпусна главичка върху гърдите му, той я остави така.

— Опитвам се да ти осигуря добър живот, Ерин. Работя, за да не се налага да го правиш ти. Ако съм уморен вечер, то е защото цял ден съм смятал. Може би съм мълчалив, но просто характерът ми е такъв.

Тя не се предаваше.

— Не беше такъв преди. Какво се промени?

— Нищо — отвърна той предпазливо. — Животът е такъв. Отношенията се развиват.

— Не е само животът — възрази тя. — Причината е в нас. Виж в какво се превръщаме!

— Разстроена си. Моля те, успокой се.

— И това ще оправи нещата? — възкликна Ерин гневно. — Днес говорих с майка си. Двете с Клоуи ще й погостуваме.

Телефонът иззвъня. Той не му обърна внимание и попита:

— Колко време?

— Няколко седмици. Имам нужда да помисля. Ние имаме проблем, Крис. Ти не си спокоен, ти си пасивен — Телефонът отново иззвъня. — Питам те дали да не вземем бавачка за Клоуи, а ти ми отвръщаш с въпрос. Питам те дали искаш да поканим семейство Бейкърс за вечеря в събота, а ти ми казваш да го направя, щом искам. Това не са отговори — докато тя го нападаше, телефонът иззвъня за пореден път. — Това е измъкване. Изпитваш ли изобщо нещо, Крис?

Неспособен да отговори, той посегна към слушалката.

— Да.

— Аз съм — каза високо сестра му от другия край. — Имаме сериозен проблем.

Той се обърна с гръб към жена си, навеждайки се над слушалката.

— Не сега, Моли.

— Робин е получила сърдечен удар.

— Може ли да ти се обадя след малко?

— Крис, трябваш ми тук веднага! Мама и татко още не знаят.

— Какво не знаят?

— Че Робин е получила сърдечен удар — извика Моли. — Свлякла се е по време на тренировката и още е в безсъзнание. Мама и татко още не са кацнали. Не мога да се справя сама.

Той се изправи.

— Сърдечен удар?

Ерин тутакси застана до него.

— Баща ти? — прошепна и посегна да поеме Клоуи. Той поклати отрицателно глава и й подаде детето.

— Робин. О, Боже. Този път е минала всякаква граница.

— Ще дойдеш ли? — попита Моли.

— Къде си? — Кристофър я изслуша и върна слушалката на мястото й.

— Сърдечен удар? — попита Ерин. — Робин?

— Така казва Моли. Може да преувеличава. Понякога преиграва.

— Защото не скрива чувствата си? — попита саркастично Ерин, но после омекна. — Родителите ти къде са?

— Още са в самолета, прибират се от Атланта. По-добре да тръгвам.

Той погали Клоуи по главичката и помирително докосна Ерин. Не спря да мисли за нея, докато пътуваше към болницата. Бяха женени едва от две години, последната третина с бебе, и се опитваше да осмисли колко драматично се бе променил животът й. А неговият? Тя го питаше какво чувства. Чувство за отговорност преди всичко. А точно сега изпитваше страх. Беше мълчалив по природа. Баща му бе същият и нямаше проблеми.

Виж, за разлика от него Моли имаше развинтено въображение. Робин може и да бе пострадала, но чак пък инфаркт — това беше прекалено. Трябваше да й го каже по телефона, но предпочете да се измъкне от вкъщи, за да даде възможност на Ерин да се успокои.

Дали имаше чувства? Разбира се, че имаше. Просто не правеше от мухата слон.

Едва успя да паркира пред входа на спешното отделение, когато Моли се втурна към него с развята руса коса и паника в очите.

— Какво става? — попита той, докато излизаше от колата.

— Нищо. Нищо. Тя не се събужда!

Той спря.

— Наистина ли?

— Получила е сърдечен удар, Крис. Смятат, че има мозъчно увреждане.

Тя го задърпа навътре и го поведе през чакалнята и коридора към малка самостоятелна стая. В нея лежеше Робин, отпусната като никога досега. Той се закова на вратата, местейки поглед от тялото й към апаратите и после към лекаря, застанал край леглото й.

Най-сетне пристъпи напред.

— Аз съм брат й — промълви и спря. Не знаеше как да започне.

Лекарят пое инициативата в свои ръце. Той повтори някои от нещата, които вече беше казал на Моли, и добави някои пояснения. Крис слушаше, опитвайки се да асимилира чутото. Поощрен от доктора, заговори на Робин, но тя не реагира. Изслуша обяснението на лекаря за различните апарати и разгледа рентгеновите снимки на екрана. Да, виждаше какво му показва човекът, но то му изглеждаше непонятно.

Навярно съмнението се бе изписало на лицето му, защото лекарят каза:

— Тя е атлет. Хипертрофичната кардиомиопатия е една от основните причини за внезапната смърт при атлетите. Не се случва често и обикновено е по-рядка при жените, отколкото при мъжете. Но се случва.

— Без каквито и да било симптоми?

— Обикновено. В случаите, когато заболяването е наследствено, може да се диагностицира с ехокардиограма, но при повечето хора е безсимптомно. Щом я преместим в интензивното, за нея ще се грижи специалист. Той ще се консултира с кардиолог и невролог.

Крис знаеше, че родителите му ще поискат най-доброто, но как да разбере кое е то? Почувства се объркан и погледна часовника си.

— Кога кацат? — обърна се той към Моли.

— Всеки момент.

— Ти ли ще им се обадиш?

— Не, ти. Аз съм прекалено разстроена.

Сякаш той не беше разстроен. Трябваше ли да е видимо разтреперан, за да си проличи? Обръщайки се към лекаря, той попита:

— Това означава ли… хм… че е в кома?

— Да. Но има различни степени на кома — докторът побутна нагоре очилата си с опакото на дланта. — При повечето от тях пациентите извършват спонтанни движения. Фактът, че при сестра ви това не се забелязва, предполага най-високата степен.

— Как го констатирате? — попита Крис. Не знаеше каква точно информация търси, само знаеше, че Моли стои плътно до него и поглъща всяка дума и че родителите му ще задават същите въпроси. Цифрите имаха значение. Можеше да започне оттам.

— Скенерът ще покаже дали има мъртва тъкан. Но изследването трябва да почака, докато сестра ви се стабилизира.

Крис хвърли поглед към Моли.

— Опитай се да се свържеш с мама и татко.

— Не мога — прошепна тя с ужас в очите. — Аз трябваше да съм с нея. Вината е моя.

— Сякаш нямаше да се случи, ако беше чакала на десет километра от нея. Бъди разумна, Моли. Обади се на мама и татко.

— Те няма да ми повярват. Ти повярва ли ми?

Беше права. Но той не можеше да се обади.

— Ти ще им обясниш по-добре от мен. Знаеш какво да кажеш.

— Ти си по-голям, Крис. И си мъж.

Той извади телефона от джоба си.

— Мъжете не ги бива много в такива ситуации. Достатъчно е мама да види, че се изписва моето име — твърдо каза той и подаде телефона на Моли.

 

 

Катрин включи своето блекбери^[1] веднага щом самолетът се приземи. Мразеше да е изолирана. Наистина, разсадникът беше семеен бизнес, но и нейна рожба. Ако имаше някакъв проблем, тя трябваше да е информирана.

Докато самолетът се движеше в тъмнината към терминала, тя се зае да преглежда съобщенията.

— Нещо интересно? — попита съпругът й.

— Съобщение от Крис — срещата е минала добре. Благодарност от семейство Колинс за булчинския душ^[2]. Напомняне от вестника, че статията за декоративното зеле трябва да е готова до края на седмицата.

— Вече е написана.

Тя се усмихна доволно. Чарли беше нейният шеф на маркетинга, човекът зад кулисите, който отговаряше за рекламата и информацията за пресата. Внушаваше доверие по ненатраплив начин. Когато каза на телевизионните продуценти, че Катрин е най-подходяща за представянето на есенните венци, те му повярваха. Съвсем сам й бе осигурил постоянно присъствие в местните новини, както и колонка в едно списание за дома. Щом се сети за нея, Катрин побърза да добави:

— Материалът за „Съвети за градината“ също трябва да е готов до края на седмицата — отбеляза тя. — Ще влезе в януарския брой и трябва да е перфектен. Моли познава оранжерията прекрасно. Ще я накарам да го напише вместо мен — отново се зае с блекберито. — Робин не ми е изпратила имейл. Чудя се как ли е минала тренировката й. Безпокоеше се за коляното си — после прослуша гласовата поща, като ту се усмихваше, ту се мръщеше. Свърши тъкмо когато самолетът спря. Тя се освободи от колана, сложи блекберито в джоба си и последва Чарли по пътеката. — Гласова поща от Робин. Наложило й се да шофира сама, защото Моли отказала да я придружи. Какво му става на това дете?

— Просто й отказала? Без причина?

— Кой знае — промърмори Катрин, после се усмихна широко. — Има и добри новини. Робин е получила още едно обаждане от федерацията, потвърдили са участието й в нюйоркския маратон. Разчитали на нея за квалификациите напролет. Олимпиадата, Чарли — прошепна тя от страх да не провали нещата, изричайки ги по-високо. — Представяш ли си?

Той свали куфара й от багажното отделение над главите им. Катрин посягаше да го вземе, когато чу телефона си да звъни. На екрана се изписа името на Кристофър, но гласът беше на Моли.

— Аз съм, мамо. Къде сте?

— Току-що кацнахме. Моли, защо не си помогнала на Робин? Тази тренировка беше важна. Да не си си изгубила пак телефона?

— Не. С Крис сме в „Дикенсън-Мей“. Робин е пострадала.

Усмивката на Катрин се стопи.

— Как е пострадала?

— Ами по време на тренировката. Обадиха се на нас, понеже ви нямаше, но тя сигурно ще иска да ви види. Можете ли да дойдете направо тук?

— Как е пострадала? — повтори въпроса си Катрин. Беше усетила принуденото нехайство в гласа на Моли и то не й хареса, както и фактът, че Крис също бе в болницата. Обикновено се измъкваше от трудните ситуации.

— Паднала е. Не мога да говоря сега, мамо. Елате направо тук. Ние сме в спешното.

— Какво й е на Робин?

— Не мога да говоря сега. До скоро.

Отсреща затвориха. Катрин погледна разтревожено Чарли.

— Робин е пострадала. Моли не иска да ми каже какво точно се е случило — изплашена, тя му подаде телефона си. — Опитай ти.

Чарли задържа ръката й.

— Ти ще се разбереш по-добре с нея.

— Тогава се обади на Крис — помоли тя и отново се опита да му подаде блекберито.

Но опашката от пътници започна да се движи и Чарли й махна да върви. Когато отново се озоваха един до друг, тя каза:

— Защо Крис е там? Робин никога не го търси, когато има проблем. Опитай да му се обадиш, Чарли. Моля те!

Чарли вдигна ръка, за да спечели време, докато стигнат до колата. Телефонът не иззвъня повече и Катрин си каза, че това е добър знак, но не можа да се отпусне. Беше неспокойна по време на пътуването, представяше си ужасни неща. Щом паркираха пред болницата, тя веднага изхвръкна от колата. Моли я чакаше пред входа на спешното отделение.

— Това обаждане беше много жестоко — скара й се Катрин. — Какво се е случило?

— Припаднала е на пътя — отвърна Моли и я хвана за ръката.

— Припаднала! От горещината? От обезводняване?

Моли не отговори, само я затегли по коридора. Страхът на Катрин растеше. Другите атлетки можеха да припадат, но не и Робин. Физическата издръжливост беше в гените й.

Тя затаи дъх, щом стигна до стаята. Крис също беше вътре. Но това не можеше да е Робин — безжизнена и отпусната, свързана с разни апарати. Животоподдържащи системи, както каза лекарят, след като обясни какво се е случило.

Катрин не беше на себе си. Обясненията нямаха смисъл. Също и рентгеновите снимки. Ръката, която тя стискаше, беше отпусната като на спящ човек.

Но Робин не се събуди, когато лекарят я повика по име и дръпна ухото й, и дори Катрин можеше да види, че зениците й не реагират на светлината. Катрин си помисли, че човекът, който се опитва да я събуди, просто не го прави както трябва. Но тя също не постигна нищо — нито когато приканваше Робин да отвори очи, нито когато я умоляваше да стисне ръката й.

Докторът продължи да обяснява. Катрин вече не чуваше думите му, защото онова, което стигна до съзнанието й, имаше опустошителен ефект. Не беше разбрала, че плаче, докато Чарли не й подаде книжна кърпичка.

Когато лицето на Робин се размаза, тя видя собственото си лице — същата кестенява коса, същите очи, същите изразителни черти. Приличаха си като две капки вода. Те не бяха русокоси и светлооки като останалите членове в семейството, нито имаха техния плах подход към живота.

Катрин попи сълзите си и се огледа. Чарли беше съкрушен, Крис — стъписан, а Моли се бе залепила за стената. Никаква реакция и от тримата. Е, добре, щом никой друг не поема инициативата, ще трябва да го стори тя. Но нима не беше така винаги, когато ставаше въпрос за Робин?

Тя се обърна решително към лекаря.

— Не вярвам, че има мозъчно увреждане. Вие не познавате дъщеря ми. Тя е изключително издръжлива. Винаги се възстановява след травми. Ако е изпаднала в кома, ще се събуди. Тя е роден боец — стисна силно ръката на Робин. Щяха да се борят заедно. — Какво следва сега?

— Щом я стабилизираме, ще я качим в интензивното.

— А състоянието й сега? Не го ли определяте като стабилно?

— Бих го определил като критично.

Катрин не искаше да приеме думите му.

— Какво има в системата?

— Течности плюс медикаменти за стабилизиране на кръвното й налягане и регулиране на сърдечния ритъм. Беше неравномерен, когато я докараха.

— Може би се нуждае от пейсмейкър?

— Засега лекарствата са достатъчни, а и тя няма да понесе операция.

— Ако трябва да се избира между операция и смърт…

— Случаят не е такъв. Няма да я оставим да умре, госпожо Сноу. Можем да я поддържаме в това състояние.

— Защо казвате, че мозъкът й е увреден? — не се предаваше Катрин. — Само защото не реагира? Липсата на реакция не се ли дължи на травмата от сърдечния удар? Как разбрахте, че има мозъчно увреждане?

— Утре сутринта ще направим изследване с магнитен резонанс. Но засега не бива да я местим.

— Ако действително има увреждане, може ли да се излекува?

— Не. Можем само да предотвратим усложненията.

Катрин се почувства разстроена и се нахвърли върху съпруга си.

— Само толкова ли могат да направят? Можем да преживеем инфаркт, но не и мозъчно увреждане. Искам второ мнение. И къде са специалистите? Това е само спешно отделение, за бога! Лекарите му може и да са обучени да се справят с травми, но Робин е тук от три часа и още не е прегледана от кардиолог, значи трябва да я преместим!

Тя видя как Моли хвърли обезпокоен поглед на Чарли, но Чарли не каза нищо, да не говорим за Крис. Изплашена и сама, Катрин отново се обърна към лекаря.

— Не мога да седя и да чакам. Трябва да предприема нещо.

— Понякога е невъзможно — отвърна той. — Сега е важно да успеем да я преместим в интензивното. Лекарят там ще извика консултанти. Това е стандартна процедура.

— Стандартната процедура не ме устройва — настояваше Катрин, отчаяна, че той не разбира. — Робин не е като останалите. Знаете ли с какво се занимава тя?

Очите зад очилата не мигнаха.

— Да, знам. Всички в града я познават. Името й често се появява в местните вестници.

— Не само в местните. Затова трябва непременно да се възстанови. Тя обучава бъдещи звезди в цялата страна. Говоря за тийнейджъри. Те не бива да виждат това. Не бива да си помислят, че наградата за тежките тренировки и големите надежди е… е това. Знам, че може би не сте имали подобен случай досега, но ако е така, само кажете и ще уредим да я преместят.

Тя потърси одобрението на останалите членове от семейството, но Чарли изглеждаше смазан, Крис не помръдваше, а Моли просто гледаше умолително ту баща си, ту брат си.

Безполезни. И тримата.

Затова Катрин каза на лекаря:

— Не искам да ви обидя. Просто се чудя дали лекарите в Бостън или Ню Йорк нямат по-голям опит с подобни увреждания.

Моли я докосна по лакътя. Катрин погледна към по-малката си дъщеря и я чу да измърморва:

— Тя се нуждае от интензивни грижи.

— Правилно. Само че не знам къде.

— Тук. Нека остане тук. Тя е жива, мамо. Закрепили са сърцето й. Правят всичко възможно.

Катрин вдигна вежди.

— Сигурна ли си? А къде си била ти, Моли? Ако си била с нея, това е нямало да се случи.

Моли пребледня, но не отстъпи.

— Не бих могла да предотвратя инфаркта.

— Можело е да й се притечеш на помощ по-рано. Ти имаш проблем, Моли. Винаги си имала проблем с Робин.

— Мамо, виж — момичето кимна към медицинския персонал, застанал в очакване на вратата. — Искат да я отведат в интензивното, а ние ги бавим. Щом я качат горе, ще можем да говорим за специалисти, дори за преместване. Но сега трябва да се опитаме да направим онова, което е най-добро за нея.

 

 

Моли последва останалите в интензивното и наблюдаваше как екипът настанява Робин. В един момент преброи петима доктори и три сестри в стаята, което беше едновременно плашещо и успокояващо. Мониторите бяха настроени, жизнените показатели — проверени, респираторът „вдишваше и издишваше“. През минута някой говореше високо на Робин, но тя не откликваше.

Катрин се отделяше от леглото й само ако някой от лекарите или сестрите се нуждаеше от достъп до него. През останалото време държеше Робин за ръката, галеше я по лицето и я молеше да мръдне с клепачи или да даде някакъв друг знак, че я чува.

Докато Моли наблюдаваше от стената, изведнъж осъзна, че майка й е права. Ако Робин бе започнала да диша по-рано, нямаше да получи мозъчно увреждане. Ако Моли я беше придружила, Робин щеше да започне да диша по-рано.

Ала тя не беше единствената, която бе изоставила Робин. Не можеше да вини майка си, че се държи като обезумяла в спешното, но къде беше баща й? От него се очакваше да запази самообладание. Какво си мислеше, оставяйки Катрин да се оправя сама? А и Крис можеше да каже нещо.

„Не им достига кураж — реши Моли, но после се поправи: — Предпочитат да не се намесват“.

Ти имаш проблем. Винаги си имала проблем с Робин. Тя знаеше, че майка й е разстроена, но и без упреците й се чувстваше достатъчно виновна. Докато минутите минаваха, а апаратите пиукаха, тя си припомняше как от време на време бе изтривала някой есемес, купувала бе забраненото енергийно десертче или бе забравяла къде е сложила любимата спортна шапка на сестра си. Разбира се, това се компенсираше от добрите неща, които правеше за Робин, ала те сякаш не се забелязваха.

Крис си тръгна в полунощ, баща й — в един часа. Чарли се беше опитал да отведе и Катрин, но напразно. Моли подозираше, че майка й очаква да се случи нещо ужасно, ако не е край леглото на Робин. Катрин винаги закриляше Робин.

Надявайки се присъствието й да компенсира донякъде онова, което не бе направила за сестра си през деня, Моли също остана. В два часа обаче вече заспиваше на стола си.

— Сигурна ли си, че не искаш да те откарам вкъщи? — попита майка си.

Катрин поклати глава.

— Не мога да си тръгна — отвърна тя и с бързина, която показваше, че тъкмо това мислеше в момента, добави: — Защо не беше с нея, Моли?

— Бях в „Сноу Хил“ — опита се да обясни Моли. — Съвещанието на управата, нали помниш? Не знаех колко ще продължи. Как да обърна внимание на Робин? — освен това се бе наложило да помисли и за котката. Но поставянето на котката пред сестра й изглеждаше нелепо.

Катрин не попита колко е продължило съвещанието. Дори не попита как е минало. Ако изобщо мислеше за нещо, то бе нехайството на Моли, а не „Сноу Хил“.

Моли наистина беше виновна и мисълта за това я смазваше. Най-сетне наруши мълчанието:

— Да ти донеса ли нещо, мамо? Кафе?

— Не. Но можеш да ме заместваш в разсадника.

Стресната, Моли въздъхна едва чуто.

— Не мога да ходя на работа, докато Робин е в това състояние.

— Налага се. Имам нужда от теб там.

— Не мога ли да направя нещо?

— Тук не можем да направим нищо. Но в „Сноу Хил“ има много работа.

— Ами татко? Или Крис?

— Не. Ти.

„Не ме иска тук“, осъзна Моли, чувствайки се все по-съкрушена. Ала беше прекалено уморена да проси милост, твърде изтощена дори да заплаче. Тя помоли Катрин да й се обади, ако настъпи някаква промяна, и излезе безшумно през вратата.