Барбара Делински
Докато сестра ми спи (2)

Първа глава

Имаше дни, в които Моли Сноу обичаше сестра си, но този определено не беше от тях. Станала бе в зори да носи водата на Робин, само за да разбере, че Робин е променила намерението си и е решила да проведе тренировката си късно следобед, несъмнено очаквайки, че Моли ще е насреща.

И защо не? Робин беше състезателка по маратон от световна класа — с десетки награди, невероятни спортни постижения и сериозен шанс за участие в олимпиадата. Свикнала беше хората да променят плановете си заради нея. Беше звезда.

Ядосана, Моли отказа категорично и макар Робин да я следваше по петите от стая в стая, не се предаде. Не виждаше защо сестра й да не може да бяга сутринта; причината се оказа уговорка за закуска с приятелка. Като че ли на Моли не й се закусваше с приятелка! Но не можеше, защото денят й бе претоварен. Трябваше да е в „Сноу Хил“ в седем и да се погрижи за оранжерията, преди да се появят клиентите, после да провери наличността и продажбите и да направи предварителни поръчки за празниците; за капак на всичко, налагаше се да замества родителите си, които бяха на почивка. Това означаваше, че трябва да се справя сама с възникналите проблеми и освен това да проведе съвещание със служителите, което бе далеч от представата на Моли за забавление.

Майка й нямаше да е доволна, че е отказала на Робин, но Моли се бе почувствала използвана и не я беше грижа.

Хубавото в случая бе, че ако Робин излезеше да бяга късно следобед, щеше да е още навън, когато Моли се прибереше у дома. Затова на връщане от „Сноу Хил“, докато слънчевите лъчи оцветяваха в бронзово лицето й през отворените прозорци, Моли се размекна. Прибра пощата от кутията край пътя, без изобщо да се запита защо сестра й не го бе сторила, и сви по чакълестата настилка на алеята. Розите разливаха щедро уханието си, сякаш нехаеха за краткия живот, който им оставаше. Отвъд тях бяха засадените от Моли хортензии с великолепен син цвят, резултат от добавянето на мъничко алуминиев сулфат, поръсване с утайка от кафе и всеотдайните й грижи.

Моли спря колата под дъба и се зае да разтоварва. Старото дърво хвърляше гъста сянка върху едноетажната къща, която с Робин обитаваха през последните две години и която за съжаление трябваше скоро да напуснат. Почти беше стигнала до входната врата, крепейки в ръце филодендрон с широки изрязани листа, кошница с кратуни и транспортна клетка за котки, когато мобилният й телефон иззвъня.

Представи си какво ще чуе: „Съжалявам, че ти се развиках сутринта, Моли. Къде си, трябваш ми! Колата ми не ще да запали, намирам се на майната си и съм напълно скапана!“.

Моли наместваше товара си, за да извади ключа, когато телефонът иззвъня отново.

Вече бе коленичила да остави багажа от вътрешната страна на вратата, когато дойде и трето позвъняване. Почувства нещо като вина. Извади мобилния от джоба на джинсите си и вдигна капачето.

— Къде си? — попита тя, но гласът, който чу в отговор, не беше на Робин.

— Моли ли е?

— Да.

— Обажда се една от старшите сестри в „Дикенсън-Мей Мемориал“. Станала е злополука. Сестра ви е в спешното отделение. Трябва да дойдете.

— Пътно произшествие? — разтревожи се Моли.

— Инцидент по време на тренировка.

Моли отпусна глава. Поредният. „Ех, Робин“, въздъхна уморено и надникна в транспортната клетка поразтревожена за малката кехлибареножълта котка, сгушена вътре, отколкото за сестра си. Робин непрекъснато предизвикваше съдбата. Твърдеше, че резултатът си заслужава, но дали си струваше цената, която плащаше? Счупена ръка, изкълчено рамо, навехнат глезен, разтеглено сухожилие — всичко, за което може да се сети човек. Докато тази малка котка беше просто невинна жертва.

— Какво се е случило? — попита разсеяно Моли, опитвайки се да успокои котката.

— Докторът ще ви обясни. Далече ли живеете?

Не, не беше далече. Но от опит знаеше, че ще чака доста за рентгеновите снимки и още повече — за магнитния резонанс. Отвори клетката и извади внимателно котката.

— На десет минути път съм. Какво й има?

— Не мога да ви кажа. Трябва да дойдете.

Животинчето трепереше неудържимо. Бяха го намерили заключено в някаква барака с още десетина котки. Според ветеринаря не беше на повече от две години.

— Сестра ми си носи мобилния — настоя Моли, знаейки, че ако разговаря директно с Робин, ще научи повече. — Имате ли покритие?

— Не. Съжалявам. На етикетчето на обувката е написан и номерът на родителите ви. Аз ли да им се обадя, или вие ще го сторите?

Щом сестрата държеше обувката, значи вече не беше на крака на Робин. Скъсано ахилесово сухожилие? Това беше лошо. Вече разтревожена, Моли отвърна:

— Извън щата са — опита да се пошегува. — Аз съм голямо момиче, мога да го понеса. Няма ли да ми кажете какво й е?

Но сестрата не се поддаде на чара й.

— Докторът ще ви обясни. Нали ще дойдете?

Имаше ли избор?

Примирено гушна котката и я отнесе в спалнята си в задната част на къщата. Настани я в гънките на пухкавото одеяло, остави котешка тоалетна и храна наблизо, а после приседна в края на леглото. Знаеше, че е тъпо да носи животно тук, когато им предстоеше преместване след седмица, но майка й не би допуснала друга котка в разсадника, а тази се нуждаеше от дом. Ветеринарят я бе държал няколко дни, но тя не се разбираше с другите животни. Освен че беше недохранена, изглежда бе отнесла и доста бой. Телцето й беше напрегнато, сякаш очакваше поредния удар.

— Няма да ти сторя нищо лошо — прошепна успокояващо Моли и се върна в коридора. Напръска с вода филодендрона — той бе поливан наскоро и водата само щеше да се просмуче надолу — после го отнесе на тавана, оставяйки саксията на по-сенчесто място. Това растение също се нуждаеше от внимателни грижи. Но по-късно.

Първо — душ. Трябваше да побърза — не биваше да отлага повече посещението в болницата. Но през септември в оранжерията беше горещо, а след една голяма доставка на есенни растения се бе наложило да прекара следобеда в изпразване на щайги, местене на саксии и пренареждане на изложените цветя, потейки се обилно.

Душът проясни ума й. Но когато се върна в стаята, за да се облече, котката я нямаше. Викайки я тихичко, Моли погледна под леглото, в отворения дрешник, зад купчина кашони. Провери в стаята на Робин, в малката всекидневна, дори в кошницата с кратуните, която, освен че имаше естетически функции, лесно би могла да приюти дребна котка.

Щеше да продължи да търси, ако съвестта й не бе започнала да я гризе. Робин беше в добри ръце в болницата, но родителите им се намираха някъде между Атланта и Манчестър, а и името на Моли бе изписано преди техните на етикетчето. Време беше да тръгва.

Остави дългата си коса да се къдри, докато съхне, и облече чисти джинси и тениска. После потегли с мобилния телефон в скута си, сигурна, че Робин ще се обади. Щеше да звучи едновременно наперено и смутено — освен ако наистина не си бе навехнала ахилесовото сухожилие, което щеше да означава операция и седмици без тренировки. В такъв случай всички бяха в беда. Робин трудно понасяше подобни паузи, а и моментът едва ли би могъл да е по-неподходящ. Днешното бягане от двадесет и четири километра беше подготовка за маратона в Ню Йорк. Ако представянето й там я класираше сред първите десет състезателки в Америка, това щеше да й гарантира място в олимпийските квалификации през пролетта.

Телефонът не иззвъня повече. Моли не беше сигурна дали това е хубаво, или лошо, но не виждаше смисъл да оставя съобщение на майка си, преди да е разбрала какво точно е станало. Катрин и Робин бяха като сиамски близнаци. Ако някой нокът от крака на Робин пораснеше накриво, майка й усещаше болката като своя.

„Хубаво е да те обичат така“, с оттенък на завист си каза Моли, но в следващия миг изпита разкаяние. Робин се бе трудила здраво, за да стигне дотук. Да не говорим колко се гордееше Моли с нея по време на състезание.

Просто бягането на сестра й сякаш монополизираше целия им живот.

Моли непрекъснато преминаваше от недоволство към разкаяние и обратно. Процесът беше толкова досаден и безкраен, че Моли почти се зарадва, когато стигна болницата. „Дикенсън-Мей“ беше построена върху едно възвишение над река Кънектикът, северно от града. Разположението би било прекрасно, ако хората не идваха тук по здравословни причини.

Моли влезе бързо, каза името си на регистратурата в спешното и поясни:

— Сестра ми е тук.

Една сестра се приближи и й посочи стаята в дъното на коридора. Очакваше да види как Робин й се усмихва широко от носилката, но вместо това видя доктори и апарати и онова, което чу, не беше смутеното: „О, Моли, пак го направих“, а приглушени сериозни гласове и монотонният звук на апаратурата. Моли зърна два голи крака — с мазолести пети, определено бяха на Робин — но нищо повече. Притесни се много.

Един от лекарите дойде при нея. Беше висок човек с големи очила в черни рамки.

— Вие ли сте сестра й?

— Да — в освободеното от него пространство тя забеляза главата на Робин — късата й кестенява коса беше разрошена, както винаги, но очите й бяха затворени, а към устата й бе прикрепена тръба. Обезпокоена, Моли прошепна:

— Какво й е?

— Сестра ви е получила сърдечен удар.

Тя не повярва на ушите си.

— Какво?

— Намерена е в безсъзнание на пътя от друг човек, който тренирал джогинг по същия маршрут. Добре че е знаел как да окаже първа помощ.

— В безсъзнание! Но е дошла на себе си, нали? — не бе възможно още да е в безсъзнание. Най-вероятно бе затворила очи от изтощение. Не е лесно да се пробягат петнайсет мили.

— Не, не е — отвърна лекарят. — Прегледахме здравния й картон, но в него не се споменава за проблем със сърцето.

— Защото няма такъв — отвърна Моли и като се промъкна край него, отиде до леглото. — Робин? — когато сестра й не отговори, тя се взря в тръбата. Не беше единственото тревожно нещо.

— Тръбата е свързана с кислороден апарат — поясни лекарят. — А тези жици са свързани с електроди, които следят сърдечния й ритъм. Маншетът измерва кръвното й налягане. През системата вливаме течности и медикаменти.

— Толкова много неща? — Моли побутна Робин по рамото. — Робин? Чуваш ли ме?

Клепачите на сестра й не помръднаха. Кожата й беше бледа.

Моли се изплаши още повече.

— Може би е ударена от кола? — обърна се тя към лекаря. Струваше й се по-вероятно от твърдението, че Робин е получила сърдечен удар на трийсет и две години.

— Няма наранявания. Когато направихме рентгенови снимки на гръдния кош, за да видим трахеята, открихме сърдечно увреждане. В момента обаче сърдечният й ритъм е нормален.

— Но защо още е в безсъзнание? Да не е упоена?

— Не. Не е идвала в съзнание.

— Значи не сте направили всичко необходимо — заяви Моли и разтърси силно ръката на сестра си. — Робин? Събуди се!

Една широка длан покри китката й. Лекарят каза тихо:

— Подозираме, че има и мозъчно увреждане. Зениците й не реагират на светлина. Не отговаря на команди. Кракът й не реагира на гъделичкане и убождане.

— Не може да има мозъчно увреждане — отвърна Моли. Това й прозвуча абсурдно, но и цялата ситуация беше абсурдна. — Робин е спортистка.

Когато лекарят не отговори, тя отново се обърна към сестра си. Апаратите проблясваха и бръмчаха равномерно, но всичко продължаваше да й изглежда нереално.

— Сърцето или мозъкът? Кое от двете?

— И двете. Сърцето й е спряло да изпомпва кръв. Не знаем колко дълго е лежала на пътя, преди да я открият. Здрав човек на трийсет години може да издържи около десетина минути, преди липсата на кислород да предизвика мозъчно увреждане. Знаете ли в колко часа е започнала да тича?

— Смяташе да започне тренировката си около пет, но не знам дали е успяла. — „А би трябвало да знаеш, Моли. Щеше да знаеш, ако я беше откарала с колата.“ — Къде са я намерили?

Лекарят прегледа записките си.

— Близо до Норуич, на малко повече от осем километра оттук.

Но дали е отивала натам или се е връщала? Това имаше значение, за да разберат колко дълго е била в безсъзнание. Би могло да се разбере по мястото, където е паркирала колата си, но Моли не знаеше къде е.

— Кой я е намерил?

— Не мога да ви дам името му, но вероятно благодарение на него е още жива.

Моли се улови за челото, усещайки как паниката я обзема.

— Но тя ще се събуди и всичко ще е наред, нали?

Докторът забави отговора си.

— Може би. Утре и следващият ден са критични. Свързахте ли се с родителите си?

Родителите й. Кошмар. Тя погледна часовника си. Сигурно още бяха в самолета.

— Майка ми няма да го понесе. Не можете ли да направите нещо, преди да им се обадя?

— Трябва да я стабилизираме, преди да я преместим.

— Къде ще я преместите? — попита недоумяващо Моли. Изведнъж си представи моргата.

— В интензивното отделение. Там ще получи по-добри грижи.

Моли продължаваше да си представя моргата.

— Нали няма да умре?

Ако Робин умреше, щеше да е по вина на Моли. Ако я бе придружила, това нямаше да се случи. Ако не беше такава лоша сестра, Робин щеше вече да си е у дома, да се налива с вода и да записва времето, за което е пробягала разстоянието.

— Да не избързваме — отвърна лекарят. — Първо трябва да я стабилизираме. След това наистина е въпрос на време. На етикетчето няма записан съпруг. Сестра ви има ли деца?

— Не.

— Е, това поне е нещо.

— Не е — Моли беше отчаяна. — Вие не разбирате. Не мога да кажа на майка си, че Робин е в това състояние.

Катрин щеше да обвини нея. В същия миг. Дори преди да разбере, че наистина е виновна. Винаги ставаше така. Моли беше пет години по-малка от сестра си, но според майка им създаваше десет пъти по-големи главоболия от Робин.

Моли се беше опитвала да промени това. Тя бе израснала в оранжерията, погълната от старание да помага на Катрин. Поемаше все повече отговорности с разширяването на „Сноу Хил“. Работеше там през лятото, докато Робин тренираше, и се сдоби с диплома по декоративно градинарство, тъй като Катрин смяташе, че така ще тежи повече на мястото си.

Работата в „Сноу Хил“ не я затрудняваше. Моли обичаше растенията. Но също така искаше майка й да я харесва, което невинаги бе лесно, защото Моли беше импулсивна. Говореше, без да мисли и често казваше неща, които майка й не искаше да чуе. Освен това мразеше да се съобразява с Робин. Това беше най-голямото й престъпление.

А сега лекарят искаше от нея да се обади на Катрин и да й каже, че Робин може би има мозъчно увреждане, защото тя, Моли, не е била със сестра си.

„Прекалено много искат от мен“, реши Моли. В края на краищата не беше единствената в семейството.

Докато лекарят чакаше, тя извади мобилния си телефон.

— Ще повикам брат си. Той също трябва да дойде.