Барбара Делински
Докато сестра ми спи (12)

Единадесета глава

Срещата се проведе в заседателната зала. Присъстваха шефът на интензивното отделение и неврологът, както и две от сестрите на Робин и една социална работничка. Неврологът седна в началото на масата. Отляво бяха колегите му, отдясно — четиримата членове на семейство Стоун.

Не може да се каже, че Катрин изпитваше враждебност към лекарите. Те се отнасяха с разбиране и се стараеха според силите си. Гласовете им бяха внимателни, погледите — съчувствени. Но тя знаеше, че няма да хареса онова, което щяха да й кажат, и то ги превръщаше в нейни врагове.

Затова се скри зад мъката си, използвайки я като щит, и до ушите й достигаха само отделни думи. Неврологът показа листовете с ЕЕГ и направи анализ. Шефът на интензивното отделение прибави резултатите от проведените от него емпирични изследвания. Сестрите описаха упоритите опити да предизвикат реакция от страна на Робин. Социалната работничка слушаше.

Макар и да се опитваше да се изолира, Катрин определено схвана заключенията от казаното. Нямаше надежда Робин да се възстанови. Липсваше мозъчна дейност и тя никога нямаше да реагира или да се събуди. Респираторът пълнеше дробовете й с въздух и поддържаше работата на сърцето, което изпомпваше кръвта. Но без апарата тялото й щеше да е мъртво.

Нямаше лечение за мозъчната смърт. Съгласно болничната политика Робин щеше да бъде прехвърлена в обикновена стая. Ако семейството й пожелае, би могла да отиде в специализирано заведение. Ако ли не, болницата ще продължи да й осигурява медицинско обслужване. Това беше повтаряно често и от всеки член на екипа. Можеха да поддържат Робин жива безкрайно.

Шефът на интензивното отделение обясни какво е нужно да се направи, за да се предотврати обезводняване или глад. Говореше за хирургическо вмъкване на тръба за хранене и подчерта, че тъй като Робин не изпитва болка, няма да е необходима анестезия. После даде думата на социалната работничка за емоционалните проблеми при дългосрочната грижа, но накрая повдигна въпроса за възможността да се спре командното дишане.

Тук Катрин се заслуша по-внимателно и сърцето й заби учестено. Всичко досега е било подготовка. Това беше целта на занятието.

Тя изчака, докато болничният екип излезе от стаята, после спря поглед последователно на Чарли, Моли и Крис.

— Отговорът е „не“ — каза на всички. — Няма да спираме командното дишане — когато никой не отвърна, тя погледна към Чарли. — Смятат, че Робин е само едно тяло, но тя ми е дете. Всичко се случва прекалено бързо. Не мога да го приема.

— Нуждаеш се от време — кимна Чарли.

 

 

Крис излезе от заседателната зала. Другите се върнаха при Робин, а той отиде да си вземе кафе от автомата в чакалнята, но го изхвърли, преди да го е преполовил. Ерин беше вкъщи с Клоуи. В момента му се искаше да е с жена си и дъщеря си.

Чакаше пред асансьора, когато социалната работничка го приближи. Имаше кръгло лице и гъста къдрава коса.

— Как е майка ви?

„Упорства“ — беше първата му мисъл, но повтори думите на Чарли:

— Нуждае се от време.

— Разбираемо е. Трудно се взима решение за прекратяването на живот. Ами вие? Какво е вашето мнение?

Очите му следяха просветващите цифри над асансьорната врата.

— Изследванията са ясни. Времето няма да ги промени.

— Няма да промени изследванията. Но може да промени чувствата на майка ви. Имате ли деца?

— Дъщеря.

— Значи можете да си представите какво изпитва майка ви?

— Всъщност не. Аз съм мъж. Различно е.

Асансьорът пристигна. Влязоха и пътуваха в мълчание, но в момента, в който Крис се канеше да кимне за довиждане, жената каза:

— Може ли да ви почерпя едно кафе? В задния двор има тихо местенце, където можем да поговорим.

Той вече беше пробвал с кафе. Не му помогна. Но не беше пробвал с разговор. Тази жена, изглежда, разбираше Катрин. Той се почуди дали би разбрала и него. В момента се нуждаеше от съюзник.

Няколко секунди по-късно двамата прекосиха задния двор. Слънцето грееше силно, но липите предлагаха прохладна сянка. Зад тях бяха хълмовете, после реката, а отвъд нея — друг щат. Крис обичаше красивите изгледи — преди двамата с Ерин често изкачваха местните върхове — но днес не му беше до това.

Социалната работничка избра една маса встрани от останалите.

— Близък ли сте със сестра си? — попита още щом седнаха.

Той кимна.

— Ние сме сплотено семейство.

— Но вие и Робин — бяхте ли близки двамата?

— Като деца — да. После интересите ни вече бяха различни. Но не може да си Сноу и да не участваш в живота на Робин. Нейното бягане е всичко.

— Не звучите като наранен човек.

— Че защо? Маратонът е вълнуващо нещо.

— Завиждали ли сте й за вниманието, което получава?

— Не. Аз съм от изпълнителния персонал — и бе доволен от това. При изпълнителния персонал напрежението беше по-малко. Той обичаше да отива на работа, да се прибира у дома, да вижда Ерин и бебето, да гледа мачовете на „Сокс“. Не се налагаше да взема решения като родителите си или да работи през уикендите като Моли. Ако беше искал да е от ръководния персонал, нямаше да стане счетоводител. Толкова по въпроса.

— Изпълнителният персонал е важен — отбеляза социалната работничка.

— Аз отговарям за сметките в „Сноу Хил“.

— Затова ли се съгласихте с резултатите от изследванията?

Крис сви рамене.

— Направиха няколко, нали? Вие не им ли вярвате?

— Вярвам им. Но и при тях е същото. Не представят цялата картина. Не вземат предвид чувствата на хората.

— Ако вярвате на изследванията, значи Робин няма чувства — изтъкна той.

— Но вашите родители имат.

Той обаче не беше съгласен с родителите си по този въпрос.

— Как може да я оставят да вегетира така? Това не е живот.

— Може би е единственото, което майка ви може да приеме в момента.

Той вдигна чашата си, после я остави, без да пие.

— Не засяга само нея. Като бягането на Робин е. Засяга всички ни.

— Това е различно. Става дума за процес — обясни меко жената.

Той се замисли над думите й.

— И кога ще свърши?

— Когато майка ви приеме, че Робин си е отишла.

— Значи да седим и да чакаме седмици, месеци, години? — той си беше научил урока. Тери Шиаво^[1] е била поддържана жива петнайсет години. Не можеше да си представи родителите му да постъпят така с Робин.

— Казах ви, че е процес.

Крис се облегна назад в стола.

— Аз съм за даряването на органи, но мама не ще и да чуе.

— Трудно се взима подобно решение, когато сърцето на любимото ти същество продължава да бие.

— Тогава защо го споменаха на срещата?

— Защото е вариант. Когато хората не знаят какво да правят, това помага. Семействата на донора често смятат, че лошото би могло да се превърне в добро. Предполагам, че никой от вас не знае мнението на Робин по този въпрос?

Крис сви рамене.

— Поне аз не знам. Но аз съм мъж, дявол да го вземе!

— Вече го казахте — усмихна се социалната работничка. — Това оправдание ли е?

— За какво?

— Да не се намесвате. Мъжете също имат чувства. Не обичате ли жена си?

— Обичам я — мобилният телефон в джоба му иззвъня.

— А детето си?

Той кимна, докато изваждаше телефона. Погледна дисплея и се намръщи. Очакваше го, но не беше в настроение за това.

— Работата ме зове — обърна се извинително към социалната работничка и се накани да прибере телефона, когато тя се изправи.

— Проведете си разговора — каза тя и бръкна в чантата си. — Това е начинът да помогнете на семейството си сега. Ето картичката ми. Може да ми се обадите по всяко време — жената си тръгна, преди той да успее да каже, че семейството му няма нужда от съвети. С нежелание отвори капачето на телефона.

— Защо се обаждаш на този номер?

— Защото не си на работа — отвърна Лиз Токи. — А и вече не съм добре дошла в „Сноу Хил“. Знаеш ли, че сестра ти ме уволни?

— Лиз, сега не е моментът.

— Да, но аз си оставам уволнена. Което означава безработна.

Обръщайки гръб на болницата, Крис се взря в панорамата пред себе си, но гледката не му донесе утеха. Отпусна глава.

— Имаш ли представа какво става тук?

— Да. Робин е на командно дишане и моментът е лош, но аз не съм виновна, че ме уволниха. Сестрата ти си изпусна нервите, направо превъртя заради някаква дреболия. Разчитах на това, че поне още една година ще остана в „Сноу Хил“. Нямам достатъчно средства да започна свой бизнес, а е трудно да си намериш нова работа, ако са те уволнили. Ще се отрази зле на кариерата ми.

— Кажи, че си напуснала.

— Не съм напуснала. Уволнена съм. Това не беше част от сделката, когато се съгласих да дойда.

— Каква сделка? — попита раздразнено Крис. — Просто те представих на майка си. Двете се разбрахте помежду си.

— О, я стига. И двамата знаем, че дойдох заради теб.

Той замълча изненадан.

— Не го знаех, Лиз.

— Моля? Ами обедите? Ами телефонните ни разговори?

— Бяха свързани с работата.

— Не се дръж като идиот, Крис.

Може и да бе такъв. Но не беше глупак.

— Всичко е било само в мислите ти. Аз съм женен.

— За една малка сладурана, която скоро ще ти омръзне. Мога да почакам. Но това с Моли е друго нещо. Говори с родителите си. Искам да ме върнат на работа.

— Лиз — произнесе той натъртено, — родителите ми са при сестра ми, която умира. Не мога да говоря с тях за това.

— Искаш ли да научат за нас?

— Нас? Няма нас. Бяхме заедно в колежа. Преди осем години.

— Имам снимки — заплаши тя.

— Стара история.

— Не. Тези снимки са нови. Имам една от партито на последната Коледа и една от павилиона на „Сноу Хил“ на панаира по озеленяване в Конкорд. Изглеждаме доста „близки“. Жена ти може и да се разтревожи, ако ги види в комбинация с онези отпреди осем години. Майка ти също. Не си й казвал за нас, нали?

Не. Той беше мъж — и това не бе извинение. Мъжете не се обаждат на майките си всеки път, щом спят с жена, особено когато майката е праволинейна, а въпросната жена е с десет години по-възрастна. Катрин никога не би могла да разбере какво го е привлякло в Лиз. Дори Крис не беше наясно навремето.

— Това изнудване ли е? — попита той.

— Няма да се стигне дотам. Знам, че ще постъпиш правилно.

 

 

Моли беше с родителите си в стаята на Робин, но почти не разговаряха. Сестрите влизаха и излизаха. Отби се и специалистът, който поддържаше респиратора. Чарли попълни формулярите, отнасящи се до продължаването на грижите за Робин. Катрин седеше мълчаливо, стиснала здраво ръката на Робин. Робин, която лежеше като бледа, красива имитация на живота. Ако можеше да избира, Моли би предпочела да е в разсадника или при баба си. И двете места й носеха успокоение, но беше егоистично да иска това. За Катрин нямаше утеха. И никаква — за Робин.

Когато Чарли предложи да обядват, тя тръгна с радост. Така щеше да прави нещо, а и отчаяно й се говореше. Седнаха на една маса в закусвалнята. Чарли — с малка порция пиле на грил, Моли — с чийзбургер.

Тя се втренчи за миг в чийзбургера, после се облегна назад и каза:

— Робин щеше да седи тук и да яде същото като теб. И щеше да ми обяснява колко мазнини има в един хамбургер. Много ги обичам. Дали да ям този сега?

— Гладна ли си? — попита я баща й с непоклатима логика.

Тя си мислеше, че е така, но нещо в бургера я отблъскваше. Може би големината, макар че не беше от най-големите. Не беше и миризмата, нея наистина си я биваше. Нито това, че яде мазна храна. Осъзна, че проблемът е в чувството й за вина. Робин не можеше да изпитва удоволствие като нея. Дори да пъхнеха тръба право в стомаха й, пак нямаше да може да се наслаждава на храната.

Но Моли беше гладна. Стана от масата и се върна с вилица и нож. Свали горната половина на питката и наряза бургера на парченца. Така беше по-добре.

— Ако се безпокоиш за фигурата си — обади се Чарли, докато хапваше от пилешкото, — по-добре недей. Хрумвало ли ти е, че Робин може да ти е завиждала?

— На мен? — удиви се Моли.

— Винаги си можела да ядеш каквото искаш, без да пълнееш. За такова нещо другите жени могат да те намразят.

— Робин никога не пълнееше.

— Защото тичаше. А когато не се тъпчеше с въглехидрати преди състезание, ядеше салати — той огледа бургера. — Холестеролът е друга история, но на теб ти е още рано да се тревожиш за това.

— И Робин си е мислела така.

— Нейният проблем не е в холестерола, а в огромното натоварване. Това би изтощило и най-здравото сърце.

— А това означава ли, че и ти имаш болно сърце? — попита Моли. — Но понеже не тренираш като нея, никога не си имал проблем?

— Сърцето ми е наред.

— Защо ядеш салати тогава? — тя никога не се беше замисляла върху това. Сега се запита дали причината не е сърцето на баща й.

— Обичам салати.

— И това е всичко? — когато той я изгледа учудено, тя обясни: — Робин е споделила с лекарката си, че баща й има уголемено сърце. Намерих едно писмо. Пишеше го черно на бяло. Защо ще го казва, ако не е вярно?

Чарли се намръщи. Поклати леко глава, вдигна чашата с безалкохолно, но известно време гледаше сламката втренчено, преди да отпие.

— Там е проблемът — въздъхна тъжно Моли. — Просто не знаем. Робин не може да ни обясни. Нито да ни каже какво иска — тя хапна малко от бургера, после остави вилицата. — Какво да правим, татко? Как едно семейство може да реши нещо подобно? Как може изобщо да мисли за това? Мама е права. Не можеш просто да слушаш как лекарите казват, че в онази стая лежи само тяло, бездушна черупка.

— Без интелект — поправи я Чарли. Той също беше престанал да яде.

— Вярваш ли в това?

— Вярвам на лекарите, че мозъкът й не функционира.

— А вярваш ли, че няма никакъв шанс да се възстанови?

В началото той беше говорил за чудо. Сега каза тихо:

— Вярвам, че са прави.

— Значи горе лежи само едно тяло?

— Сърцето още бие — изтъкна Чарли.

— А ще бие ли, ако изключат апаратите? — тя видя отговора, изписан върху лицето му, и почти разбра защо Катрин е толкова упорита. Не се държеше за надеждата, а за последните остатъци от живота на детето си.

— Ами душата й? — попита Моли.

— Тя е на небето.

— Вече? — той кимна. — Не е ли още тук? Как можем да я усетим, татко? Как да разберем, щом Робин не ни дава никакъв знак?

Чарли хвана ръката й.

— Робин е на добро място. Сега трябва да направим онова, което е добро за нас.

— Знаем какво иска мама — отвърна Моли, спомняйки си как Катрин държеше ръката на Робин. — Ами ти?

— Каквото иска майка ти.

Моли очакваше подобен отговор, но не това искаше да чуе.

— Съгласен ли си с нея?

— Няма значение. Искам каквото иска тя.

— Крис иска да изключим апаратите.

— А ти?

— Каквото иска Робин.

Той се усмихна тъжно.

— Само ако знаехме…

Това я накара да се замисли.

— Дали Робин би искала да лежи така месеци наред? Тя обича да е център на вниманието, но сега не може да спечели, а мрази да губи. Помниш ли Вирджиния Бийч? Тя беше най-вероятният победител, докато организаторите не включиха трима по-добри състезатели седмица преди състезанието. Робин предпочете да се оттегли, вместо да загуби.

— Това беше тактическо решение — обясни Чарли. — В онзи момент тя се нуждаеше от победа.

Моли беше наясно.

— Но ако сравним тогавашното положение със сегашното?

— Не може да става дума за сравнение. Сега трябва да избираме между живота и смъртта. В това няма нищо тактическо.

— Може би не, но Робин притежава гордост. Говорим за жена, която плаща двеста долара за подстригване преди всяко голямо състезание.

— Прави го за късмет.

— Прави го, за да изглежда добре — настоя Моли. — И аз щях да го правя, ако имах коса като нейната и съвършено оформен скалп.

— Какво му е на твоя?

— Не знам, не мога да го видя през цялата тази коса. Исках да кажа друго. Робин държи да изглежда добре. Щеше ли да иска хората да я виждат в това състояние?

— Само ние сме, скъпа — каза той тихо. — Това значи ли, че искаш да спрем апаратите?

— Искам каквото иска тя.

Чарли отмести поглед от нея. Тя се обърна и видя Ник. Не само че не го беше забелязала, ами се смая, че той има куража да се появи след телефонния им разговор предната вечер. Усети как я изпълва гняв.

Той изглеждаше притеснен. Това й донесе известно удовлетворение. Всъщност беше ужасно блед. Когато й хвърли смутен поглед, тя се приготви за отпор. Но Ник се обърна към Чарли:

— Господин Сноу? Съжалявам… искам да знаете колко съжалявам за Робин. Никой не го очакваше. Дано статията ми не е влошила нещата. Ще се постарая да няма други. Знам, че мълчанието в момента е важно, но ако има нещо, което мога да направя, нещо, с което мога да помогна, само кажете.

Моли се зачуди какво ли е намислил.

— Благодаря за предложението — отвърна любезно Чарли. И защо не? Той не знаеше каква змия е Ник.

— Бих искал да я видя… да си поговоря с нея — продължи Ник. — Възможно ли е?

— Не — отвърна рязко Моли, преди Чарли да успее да отговори. Малко по-спокойно, продължи: — Не е възможно.

— Не заради вестника. Заради мен.

Моли се усмихна.

— Не е възможно.

Ник отново се примоли на Чарли:

— Двамата имахме връзка. Не мога да го обясня.

Чарли изглеждаше объркан.

— В момента родителите ми преживяват кошмар — каза Моли. — Така не им помагаш.

Ник я погледна умоляващо, преди да си тръгне.

— Какво беше това? — попита Чарли.

Моли каза убедено:

— Може да не знам дали Робин иска да прекара години на командно дишане, но знам, че не иска този мъж тук — при тези думи стана, взе таблата си и се отправи към контейнера за смет.

 

 

Крис така и не се прибра у дома. След едночасово безцелно шофиране из града накрая отново се озова пред болницата и отиде да потърси Моли. Намери я в чакалнята и я дръпна в един ъгъл.

— Имаме проблем — каза с нисък глас. — Лиз заплашва, че няма да остави нещата така. Какво се е случило? Уволнението й окончателно ли е?

Моли изглеждаше ядосана, което бе лош знак.

— Да — отвърна. — Да не ти се е обадила да се оплаква?

— Останала е без работа и е притеснена — обясни той, опитвайки се да звучи нормално. — Има ли някаква възможност да се върне?

— Абсолютно никаква.

— Мама съгласна ли е?

— Ще се съгласи. Ако Лиз се върне, аз се махам. Мама едва ли ще го иска.

Крис се почувства притиснат. Сестра му го поставяше в доста неприятно положение.

— Влагаш лично отношение. Така не се ръководи бизнес.

— Това е семеен бизнес. Можем да го управляваме както намерим за добре. С какво ни заплашва?

Той се намръщи и отмести поглед.

— О, с глупости, но има голяма уста.

— Затова я уволних.

— Трябваше първо да говориш с мен. Двамата с нея се познаваме отдавна, чувствам се отговорен. Аз я запознах с майка ми.

— И мама я хареса. И двете я харесахме. Сигурно го е усетила, защото стана невъзможна. Държи се като примадона. Вижте ме коя съм! Никой няма да рони сълзи за нея.

— Може би трябва да й предложим обезщетение — измърмори той.

— Може би трябва да я заплашим със съд — възрази Моли. — Онова, което е сторила, е на крачка от измамата.

— Преувеличаваш.

— Тя се възползва от семейната трагедия, Крис. Какво по-лошо от това?

— Добре — отстъпи той. — Избрала е лош момент.

— И продължава да го прави. Обажда ти се да се оплаква за пари, когато трябва да вземем решение за живота на Робин.

— Това трябва да го реши мама, не аз.

— Но ти си част от семейството. Как може Лиз да очаква точно сега да се занимаваш с нейните глупости?

— За нея това не са глупости — изтъкна Крис. Да, той беше част от семейството. Социалната работничка беше права. Почувства остра болка при мисълта за Робин. Това беше друга причина да иска да уреди нещата. Търсейки компромис, каза: — Ами ако оставим Лиз да работи в „Сноу Хил“ само докато си намери друга работа?

— Ако го направим, тя ще използва времето да препише адресната картотека, да открадне клиентите ни и да ни злепостави пред всеки, който има желание да я изслуша. Права ли съм?

Права беше, за жалост. Лиз не бе лесна, когато се чувстваше засегната. Това беше една от причините Крис да скъса с нея. И да не се обръща назад.

Проблемът бе какво да прави сега.