Барбара Делински
Докато сестра ми спи (18)

Седемнадесета глава

В събота сутринта Моли си облече рокля с презрамки. Искаше да изглежда добре като пратеник на Робин. Преди да излезе от вкъщи, потърси снимки на Питър в интернет, за да го разпознае на летището.

То беше малко, а самолетът — частен. Мъжът се появи от терминала сам, с една-единствена чанта на рамо, и изглеждаше точно като на фотографиите — същото стройно тяло, същото поло и памучни панталони, същото загоряло лице.

Разпознаването бе лесната част. Трудната беше какво да каже. Справи се добре с поздравите: „Как пътувахте? Имате ли друг багаж? Били ли сте в нашия край преди?“ Щом се качиха в колата обаче, тя вече не беше сигурна какво се очаква от нея. Не беше сигурна и в собствените си очаквания към него.

— Извинете за неудобството — смути се Моли, когато той с мъка намести крака. — Нямаме лимузина.

— Добре съм. Това фирменият джип ли е? — попита той е любезен тон.

— Моят джип. Логото е за реклама.

— С реклама ли се занимаваш?

— Не. С растенията.

— С растенията? — попита той и Моли не разбра дали се шегува, или наистина проявява интерес.

Прие, че е второто, и отвърна:

— Грижа се за оранжерията. Растенията не подвеждат. Опознаеш ли ги веднъж, няма изненади.

Той имаше бърза мисъл. Реагира мигновено:

— Изненади като мен?

— И Робин, и майка ми. И двете са знаели, но са го пазели в тайна.

Той замълча. После каза:

— Не знаех, че Робин Сноу ми е дъщеря, докато не се наложи да го науча. Не съм поддържал връзка с майка ти. Дори не знаех дали бебето е момче, или момиче.

Моли си представи как би се почувствала Робин от думите му.

— Не бяхте ли любопитен?

— Не исках да знам. Не исках да чувствам нищо.

— И не сте чувствали нищо, така ли?

— Може би. Понякога.

Тя му хвърли бърз поглед. Изглеждаше сериозен.

— Колко деца имате?

— У дома? Три. Едното ме обича, другите две ме мразят. Не е голямо постижение. Робин е имала късмет с баща ти.

Докато чакаха на светофара, Моли го разгледа по-добре.

— Робин не прилича много на вас.

— Това добре ли е?

— Всъщност не — отвърна с леко раздразнение Моли. — По-добре да беше наследила чертите ви, а не сърцето — светлината се смени. Тя потегли.

— Ти ме помоли да дойда — напомни й той. Забележката беше уместна и Моли омекна.

— Съжалявам. Чувствам се странно.

— Майка ти знае ли, че съм тук?

— Знае. А съпругата ви?

Той изсумтя презрително.

— Коя от всичките? Жена номер едно, две или три?

— Три ли са?

— Всъщност — четири, само че последната избяга с финансовия ни съветник и няма представа къде съм. Нито останалите три.

— Защо?

— Уважавам тайната на Робин. Тя разказа ли ти за мен?

— Не.

— Толкова по въпроса.

Моли се усмихна кисело.

— Брат ми използва този израз. Той е счетоводител.

— Значи нямаме нищо общо — отбеляза Питър, но с шеговит тон. — Той знае ли за мен?

— Баща ми му каза снощи.

— Значи баща ти знае.

— О, от самото начало. За ваше сведение — продължи тя, държеше да подчертае това, защото й се струваше, че е нещо като Юда, който предава семейството си, водейки Питър при Робин, — сестра ми не би могла да има по-добър баща. Той я обожава. Моля ви, не казвайте, че сте искали да й бъдете баща, когато влезете при нея. Тя си има прекрасен баща.

— Хей — възкликна той, този пък с упрек в гласа, — ти ме покани тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Прав сте. Просто се тревожа. Преживяхме ужасна седмица. Не смятам да усложнявам нещата, просто искам Робин да знае, че сте дошли.

Той би могъл да отбележи, че Робин няма как да го разбере. Когато не го стори, се издигна в очите й. Моли каза:

— Вашата сестра е състезател по маратон. Знае ли за Робин?

— Не знае, че Робин ми е дъщеря. И никое от другите ми деца не знае. Заради Робин.

— Заради Робин или заради вас?

Той трепна.

— На колко години каза, че си?

— Двадесет и седем. Просто характерът ми е такъв. Ако Робин седеше зад мен, щеше да срита облегалката — тя замълча. — Ако беше тук, щеше сама да задава тези въпроси.

— Щастливка е, че има сестра като теб.

— Аз съм щастливката. Тя беше истински еталон. Говоря за постоянството и самодисциплината й. Никога не бих могла да бъда като нея.

— Опитвала ли е да те запали по маратона?

— Разбира се. Маратонците са мисионери. Просто не успя.

— С какво друго се занимаваше Робин, освен с маратона?

— Ядеше кисело мляко и пиеше билков чай — каза Моли с любов. — И произнасяше речи. Вдъхновяваше момичетата, които искаха да станат като нея. Благодарение на нея са събрани милиони за благотворителност. И всичко това дължи на мама. Тя научи Робин на истински добродетели.

Питър се замисли. После я погледна.

— Разкажи ми за майка си.

— Тя много обича татко — поясни Моли, държеше той да го знае.

— Значи е щастлива?

— Много. Досега. Случилото се я съкруши.

— Ще я видя ли?

Моли му хвърли бърз поглед и за един кратък миг двамата се почувстваха като заговорници.

— Никой не може да каже. Скоро ще разберем. Почти стигнахме.

 

 

Катрин нямаше желание да вижда Питър. Ако трябваше да търси виновник за това, което се случи с Робин, той беше подходящ кандидат. Робин беше наследила заболяването си от него. Ала дъщеря й беше припаднала, докато бе под нейните грижи. Грешката беше нейна и нямаше място за гордост. Да се изправи срещу Питър означаваше да се изправи срещу собствената си вина, че е пропуснала симптомите за заболяването на дъщеря си.

Алтернативата беше да го остави да види Робин сам. Разбира се, щеше да има човек от семейството вътре, но не беше същото. Катрин бе предпазила Робин от всичко друго в нейния живот. Не можеше да се откаже сега.

Тази мисъл доведе до поредната почти безсънна нощ. Събуди се отпаднала и дори продължителният душ и трите чаши кафе не й помогнаха особено.

Пристигна рано в болницата, раздвижи ръцете и краката на Робин, както я бяха инструктирали лекарите — въпреки че вече не я караха да го прави — но очите й непрестанно се връщаха върху лицето на дъщеря й. Робин винаги бе имала хубава кожа и това не се бе променило през тези четири дни. Катрин се почуди дали щеше да се промени след седмица. Почуди се дали ще се промени след година. Други неща определено щяха да се променят — например мускулният тонус. Тя не си спомняше миг, в който Робин да не е била със стегнато и силно тяло. Когато я гледаше да бяга, все едно гледаше чистокръвен състезателен кон.

Сърцето я заболя от парадокса — същият спорт, който бе направил Робин олицетворение на здравето, я беше погубил.

Вратата се отвори и въпреки дванайсетте часа, прекарани в безпокойство, отначало тя взе Питър за някой от болничния персонал. Робин може и да беше виждала по-новите му снимки, но не и Катрин. Тридесет и две години по-късно той изглеждаше различно.

Сигурно го бе погледнала с празни очи, защото той й се усмихна тъжно.

— Някой друг ли очакваше? — попита той. Гласът му, с прелъстителния и провлечен изговор от Южен Тексас, я върна назад в годините.

Тя се изправи.

— Не. Просто тук влизат много хора от болничния персонал.

Той затвори вратата.

— Толкова ли съм се променил?

Тялото му не беше. Питър бе все така висок и мускулест, както когато се бяха срещнали за първи път, и тялото му бе еталон за атлетична красота. Само дето тогава бе имал няколко бръчици, а сега бяха много. И обратно — тогава бе имал много коса, а сега бе малко.

— Представях си те както едно време — обясни тя.

— Не си ли ме виждала оттогава? — той притисна ръка до сърцето си. — Нараняваш ме. Все още съм в новините понякога, а уебсайтът ми е пълен със снимки.

Но Катрин не беше влизала в сайта му. Последния път, когато бе видяла Питър Санторъм, той бе чисто гол. Току-що бяха правили секс и тя се обличаше, за да си тръгне. Опита се да възстанови някаква реплика или жест от техните двадесет и четири часа заедно. Но не можеше да си спомни друго, освен секса.

„Съсредоточи се“, каза си тя и се обърна към Робин.

— Искаше да го видиш и той дойде — каза нежно, после към Питър: — Нали е красавица? — Робин наистина беше красива. И съвършено неподвижна. Съзнанието за трагедията отново я разтърси.

Той не беше помръднал от вратата.

— Знам го от снимките й. Прилича на майка си. Изглеждаш добре, Катрин.

— Едва ли. Беше кошмарна седмица. Почти не съм спала.

— И все пак изглеждаш добре. Годините са били благосклонни към теб.

Раздразнена, понеже това не беше парти и комплиментите звучаха абсурдно, тя отвърна:

— Бих се отказала от всяка от тези благосклонни години, ако можех да върна часовника назад. Бих продала душата си на дявола, ако това би съживило мозъка на Робин.

Очите й се преместиха върху Робин, но някак разсеяно, сякаш готови да се отклонят всеки миг, ако ги провокират. Изведнъж Катрин осъзна, че той се бои. Вече не й изглеждаше такава голяма заплаха.

— Ела по-близо — подкани го тя.

Питър предпазливо пристъпи към леглото на Робин.

— Не си представях моята първа среща с дъщеря ми така.

— Не. Иска ми се да я бе видял по време на състезание.

— Видях я — отвърна той за изненада на Катрин. — Няколко месеца след като й се обадих, тя участва в маратона в Сан Франциско. Гледах я от Ембаркадеро^[1], точно до кей 39 — той се усмихна. — Имах късмет, беше в първата група. Трябваше да стана призори, за да я зърна за четири секунди. Бих нарекъл това бащина гордост.

Катрин би го нарекла любопитство — страхливо любопитство. Този ден Робин беше поставила собствен рекорд, нареждайки се на второ място сред жените.

Гордост? Не съвсем.

— Никога ли преди не си мислил за нея? — попита тя.

Той не трепна.

— Какъв щеше да е смисълът?

— Тя беше твое дете.

Той вдигна възпиращо ръка.

— Има огромна разлика между теб и мен, Катрин. Не съм я носил под сърцето си девет месеца. Отказах се от родителските си права, преди още да се е появила на бял свят. А и ти не би искала да се бъркам в живота й.

— Така е.

— Толкова по въпроса.

Катрин изсумтя.

— Звучиш като сина ми.

— И Моли каза така.

— Понякога й е трудно да си държи устата затворена. Какво още ти каза?

— Че имаш страхотен брак, че съпругът ти е бил прекрасен баща на Робин, че си щастлива.

— Така е. Наистина съм щастлива.

Той махна с ръка.

— Ние сами градим щастието си. Въпрос на правилни решения.

Но Катрин беше научила достатъчно за себе си през последните няколко дни, за да се съгласи с него.

— Не знам дали решенията, които съм вземала, винаги са били мъдри. Когато се случи нещо подобно, започваш да преосмисляш живота си.

— И какво има да преосмисляш? Отгледала си дъщеря чудо. Сестра й също е умна, а още не съм виждал сина ти.

„Не си виждал и Чарли“, помисли си Катрин, защото в момента съпругът й бе по-стабилният родител от тях двамата.

— Моли е добро момиче — отбеляза тихо. — Твърдо е решена да направи каквото иска Робин, затова ти се е обадила.

Питър заобиколи леглото. Облегна лакти на отсрещното перило и се вгледа в Робин.

— Част от мен иска да не го беше сторила. Не ми е лесно.

Катрин му хвърли изпепеляващ поглед. Той разбра.

— Нали знаеш, някои хора не са особено силни — каза отбранително. — Аз играя тенис. Ръководя школи. Не ставам за семейство. Всяка от жените ми — извинявай, бившите ми жени — може да го потвърди. Затова се занимавам с по-леки неща, може би е въпрос на характер. Но баща ми почина, когато бях дете, и знаех, че мога да умра млад — дори преди да науча за сърцето си. Никога няма да разбера със сигурност дали баща ми е починал от това, той беше фермер и работата му беше физическа. Всъщност друго исках да кажа. Не се занимавам с неща, в които мога да се проваля. Аз съм такъв, какъвто съм. Играя тенис. Това мога да правя.

Катрин притисна сърцето си с ръка. Имаше чувството, че продължава да чете дневника на Робин. Просто трябваше да замени израза „играя тенис“ с „бягам“. Тя се бе натъжила, когато прочете признанието на дъщеря си. Сега, чувайки го и от Питър, изпита същата тъга.

— Просто приемам нещата каквито са — продължи той.

— Хората имат „таван“.

— Но не трябва ли да се стремят да го „вдигнат“?

— Да. Затова съм тук.

Тя нямаше какво да отговори.

— Ала това едва ли ще ме промени — каза той мрачно.

— Ако тогава се бях оженил за теб, щях да познавам Робин, да, но всички щяхме да сме нещастни. А виж се сега. Щастливо омъжена за един и същи човек през всичките тези години. Знаеш ли колко рядко се случва това?

Тя знаеше. Взе ръката на Робин и я притисна към гърлото си.

— Радвам се, че Моли ми се обади — каза той, докато се изправяше. — Добре е, че съм тук. Ако бях научил за това по-късно, щях да се почувствам още по-зле — той замълча, поглеждайки към апаратите. — Много са потискащи.

— Свиква се. Свиква се с всичко. Минаваш от вцепенение към сълзи и обратно.

— Какво смяташ да правиш? — той изговори думите така, че да стане ясно какво има предвид.

Тя поклати глава.

— Не ме питай за това — и стисна ръката на Робин. После се прокашля. — Значи още обичаш да играеш тенис?

— Аха. И още ме бива.

— Липсват ли ти състезанията? — полюбопитства тя, защото Робин си бе задавала този въпрос.

— Липсва ми тръпката да печелиш. Загубите не ми липсват. Когато започнеш да губиш повече, отколкото печелиш, разбираш, че е време да спреш.

— Имаше ли чувството, че си се провалил, когато спря да играеш?

— Ако се бях замислил за това, сигурно щях да изпитам такова чувство, но аз вече бях създал школите. Обгради се с хлапета, които мислят, че светът започва и свършва с теб, и няма да изпитваш чувството, че си се провалил.

— Случвало ли ти се е да искаш да правиш нещо друго?

Той направи гримаса: „Кой, аз ли?“.

— Предлагал ли ти е някой да се заемеш с друго? — попита Катрин, чудейки се дали е трябвало да прави предложения на Робин.

— Съпругите ми. Всевъзможни идеи за правене на пари.

— Ами майка ти? Жива ли е?

Лицето му омекна.

— Да, жива е. Тя иска да съм щастлив.

— И аз исках Робин да е щастлива — произнесе замислено Катрин. Дневникът на Робин не излизаше от главата й.

— А не беше ли?

— Само когато се състезаваше. Но се притесняваше, че маратонът е единственото, в което я бива — поне така е написала в дневника си. Постоянно се е сравнявала с нас и е мислела, че трябва да прави повече.

— А ти принуждавала ли си я?

— Не. Но винаги съм я свързвала с маратона. Никога не съм я насочвала към други неща. Може би в това е проблемът. Робин е започнала да мисли, че не може да върши нищо друго, тревожела се е какво ще се случи, когато спре да се състезава. Ако знаех притесненията й, щях да й кажа, че пет пари не давам какво ще прави, стига да е щастлива.

— Това иска всяка майка — детето й да е щастливо.

— Не ми се удаде възможност да й го кажа. Тя не сподели тревогите си с мен.

— Нужни ми бяха години при психотерапевта, преди да започна да споделям.

„Тя е трябвало да говори с теб“, помисли си Катрин и чувствайки вина за липсата на контакт между тях, подкани Питър:

— Защо не й кажеш какво си научил от психотерапевта си? Тя ще те чуе. Наистина е важно — внимателно остави ръката на Робин. — Сега ще те оставя сам с нея, Питър. Моля те, кажи й каквото сподели току-що с мен.

 

 

Моли чакаше пред вратата. Чарли и Крис също бяха там, но никой от тях не искаше да се натрапва в стаята на Робин. Чарли се обезпокои, когато Катрин излезе, но Моли се почувства още по-зле. Тя беше тази, която доведе Питър тук.

Катрин направи знак на Чарли, да му покаже, че е добре, и се обърна към Моли.

— Не можах да мигна заради това — каза с упрек.

Сърцето на Моли се сви.

— Съжалявам. Просто Робин много го е искала.

Катрин въздъхна дълбоко. Облегна се на стената до Моли, скръсти ръце и каза:

— Е, какво мислиш за него?

Сега упрекът в гласа й едва се усещаше. Облекчена от това и поласкана, че я питат, Моли отвърна:

— Струва ми се свестен. Как се държа с Робин?

— Добре. Мислиш ли, че тя ще го хареса?

— Не и колкото татко — отвърна Моли, внимавайки да не засегне баща си.

Чарли сигурно бе усетил нуждата им да останат сами, защото се отдалечи неусетно с Крис. Моли му беше благодарна. Стигаше й това, че разговаря с Катрин за Питър. Присъствието на Чарли правеше нещата още по-трудни.

— Дали тя ще разбере? — попита Катрин.

Моли се позабави с отговора.

— Дали ще разбере това, че си била с Питър? О, боже, да. Ти може и да се чувстваш виновна, че си била с друг преди татко, но не и моето поколение. Той изглежда добре дори сега и притежава чар. Не те виня, че си била с него, мамо. Беше шок — тайната ти, имам предвид — понеже ти винаги си била строга с нас по отношение на мъжете.

— Но сигурно вече разбираш защо? — попита Катрин с умолителна нотка в гласа.

— Да. Сега. Ако знаехме за Питър, може би щяхме да го разберем по-рано.

— Как можех да ви кажа — и да се опитам да ви предпазя от това, което сторих аз — без да излезе, че Робин е грешка? Тя не беше грешка, Моли. Аз също израснах с феите на Нана. Зачеването на Робин не беше случайно. То осмисли живота ми. Подготви ме да обичам баща ти.

Робин със сигурност бе вярвала в тези феи.

— Значи си чела диска? — попита Моли.

Катрин кимна.

— Не беше забавно. Но е поучително. Никога не съм знаела.

— Никой от нас не знаеше. Не бива да се кориш за това.

— Някои от нещата, които е чувствала, ги чувства и той.

— Че да се състезаваш, е гадно?

Катрин се усмихна и я хвана за ръката.

— Аха. Както и това, че може да прави само едно нещо добре. И двамата са еднакво неуверени.

Моли се почувства прекрасно, когато майка й я хвана за ръката. Този жест намекваше за прошка, дори за одобрение. Егоистичното й сърце се изпълни с доволство, независимо от мрачната ситуация.

— И как се справя той?

— Не се задълбочава. Примирил се е да е добър в едно и неспособен в друго — Катрин вплете пръсти в тези на Моли и се намръщи. — Приема се такъв, какъвто е.

— А ти приемаш Робин такава, каквато е.

— Дали? Не й позволявах да мисли за други неща — очите й потърсиха тези на Моли. — Може би не съм я обичала достатъчно.

— О, боже, мамо. Разбира се, че я обичаше.

— Тя казва, че не съм й имала доверие. Може би е така.

— Ти я караше да прави това, в което е най-добра.

— Може би просто съм била амбициозна.

— А тя щеше ли да прави нещо друго, ако не беше ти?

— Може би не, но щеше да има избор. Аз се грижих само за бягането й, а може би е трябвало да се грижа за самата нея. Да я оставя да решава сама и да я обичам за всичко, което прави.

— Аз се чувствам така по отношение на Нана — каза неочаквано Моли. Катрин я погледна обезпокоено, но страстта, с която бе изречено това, не би могла да се пренебрегне. — Тя е това, което е, и е различна от преди. Когато не мисля каква искам да бъде и я обичам каквато е, се чувствам спокойна.

— Нана е друго.

— Не е така — възпротиви се Моли. — Тя е най-милият човек на света, а е затворена някъде между този живот и следващия. Ти седиш при Робин с часове, макар че според изследванията нея вече я няма. Ами Нана? Тя все още е тук. Все още е твоя майка. Защо идваш при Робин, а не отиваш при нея?

Катрин пусна дланта на Моли и скръсти ръце.

— Сега не мога да говоря за това.

„Не насилвай нещата“, крещеше една част от Моли, но другата не искаше да слуша. Сега беше моментът.

— А кога? Нана има мигове на просветление. Да чакаме да изчезнат съвсем? Мозъкът й все още не е напълно мъртъв, мамо.

Катрин тъкмо се канеше да възрази, когато Питър излезе от стаята. Тя се изправи и се обърна към него. Моли не виждаше лицето й, но виждаше това на Питър. Той изглеждаше разстроен.

— Каза ли й? — попита Катрин.

Той кимна.

— Не знам дали ме е чула.

— Няма значение. Поне си поговорил е нея.

Той кимна. Втренчи се за миг в Катрин, после в Моли. Катрин все още стоеше със скръстени ръце.

— Познаваш дъщеря ми — тя посочи с брадичка Чарли и Крис, които приближаваха. — Съпругът ми. Синът ми.

Мъжете стиснаха ръце.

После всички замълчаха неловко. Какво да правят сега? Чувствайки се отговорна, Моли се обърна към Питър.

— Искате ли да ви покажа как е живяла сестра ми?

Той изглеждаше облекчен.

— Да. Бих искал.

 

 

Моли беше доволна от себе си. Робин би искала да разведе Питър наоколо.

Тя остави родителите си в болницата и пое към къщата. По пътя му показа училищата, където бе учила Робин, клуба, където се състезаваше, маршрута, по който тренираше. Разгледаха отдалече „Сноу Хил“, но не го покани вътре.

— Ще ни разпитват за Робин — обясни тихо.

Той, изглежда, разбра.

После Моли подкара към къщата, където бяха живели двете с Робин. Когато свиха от пътя, тя очакваше възклицания от рода на „О, страхотна е!“, но дори и да бе забелязал розите, хортензиите или дъба, той не го показа. Беше се умислил. Може би преживяваше случилото се?

Разведе го из стаите. Остави тази на Робин за последно, но когато стигнаха до нея, той започна да киха. Оказа се, че е алергичен към котки.

„Значи не е толкова съвършен“, помисли Моли, макар че той побърза да се извини. Питър обаче настоя да разгледа стаята и тя се почувства виновна, че толкова много от нещата на Робин бяха опаковани. Предполагайки, че Питър може да иска нещо от нея за спомен, тя му посочи кутия с кърпички и отиде в кухнята. На плота до блекберито на Робин лежеше чантичката й за кръста, която Робин бе носила в понеделник вечерта, а сега беше у дома, след като бе стояла известно време на пода в интензивното отделение.

Съдържаше кредитна карта, две касови бележки от магазина, карта за здравна застраховка. Тук бяха също членската й карта от асоциацията по лека атлетика и шофьорската й книжка. И на двете имаше снимки. Тази върху шофьорската книжка беше едва от година и бе красива, каквито бяха повечето снимки на Робин. На нея сестра й изглеждаше безгрижна — определено изражение, което би се харесало на Питър.

Моли тъкмо се канеше да последва шума от кихането му, когато забеляза малкото сърце, определящо Робин като донор на органи.

Донор на органи. По собствено желание.

Сърцето й заби учестено, докато пъхаше книжката в джоба си. Вместо това взе членската карта от асоциацията по лека атлетика и я даде на Питър. Той я разгледа — изглеждаше искрено трогнат — и й благодари. Миг по-късно двамата отново бяха навън до джипа.

— Ами… мисля, че това е всичко — заключи Моли. — Искате ли… пак да видите Робин?

На Катрин можеше да не й хареса, но Моли не знаеше какво друго да каже. Тя го беше поканила тук. За какво? Едночасово посещение?

Той кихна за последен път и си издуха носа.

— Не. Но мисля да поостана в града още ден-два — след като напъха носната кърпичка в джоба си, той попита предпазливо: — Колко дълго… Майка ти каза ли какво смята да предприеме?

— Не иска да го обсъжда — но Катрин не беше видяла знака върху шофьорската книжка на Робин. Беше непреклонна, когато лекарите споменаха даряването на органи във вторник сутринта. Но ако разбереше желанието на Робин, това можеше да се промени.

— Запазих си стая в хотел „Хановер“ — каза той с леко носов изговор. — Можеш ли да ме закараш дотам?

Моли му махна да се качи в колата и подкара към хотела, който се намираше наблизо. Макар и нетърпелива да покаже книжката на майка си, тя не искаше да го остави сам. Допускайки, че така би се чувствала и Робин, му предложи да обядват заедно.

Питър си поръча голям домашно приготвен бургер. Робин сигурно щеше да го упрекне, че се храни нездравословно. А Моли? Тя не знаеше какво да каже, но не беше сигурна дали Питър изобщо я забелязва. Изглеждаше умислен. По-голямата част от обяда мина в мълчание.

Когато свършиха, той извади една визитка и надраска някакъв номер на гърба й.

— Това е мобилният ми телефон. Нали ще се обадиш, ако се случи нещо?

Тя взе картичката и се взря в номера. Майка й можеше да се разстрои. Възможно бе да мисли, че Питър няма право на продължителен контакт. Но Робин би взела картичката.

Моли я пъхна в джоба си и подкара към болницата. Завари Катрин сама. Изглеждаше така, сякаш бе плакала отново.

Моли се поколеба, чудейки се дали знакът за донорство върху шофьорската книжка ще помогне, или само ще влоши нещата. Но не можеше да не го покаже. Като извади малката пластмасова карта от джоба си, тя я подаде на Катрин.