Барбара Делински
Докато сестра ми спи (15)

Четиринадесета глава

Катрин отпусна глава до ръката на Робин. Нямаше сили — не можеше да мисли, не можеше да слезе за обяд, не можеше да разговаря по телефона. Смътно си спомняше колко деен бе животът й допреди четири дни. „Сноу Хил“ сякаш не съществуваше.

Чарли я докосна по косите. Тя с мъка отвори очи.

— Здравей — прошепна той.

Катрин опита да се усмихне в отговор.

— Искаш ли нещо? — попита Чарли.

Тя поклати глава.

— Няма ли да се прибереш вкъщи поне за малко?

Катрин отново поклати глава и притвори очи.

— Това не е хубаво, Кат — упрекна я меко той. — Не бива да си тук по цял ден. Не е здравословно — нито емоционално, нито физически. От четири дни не си мигнала.

— Не мога да спя.

— Значи е време да поговориш с някого. Терапевт? Свещеник? Ти избери.

— Може би утре — прошепна тя уморено.

— Кой от двамата?

— Ще ти кажа по-късно.

— Мама добре ли е? — дойде гласът на Моли откъм вратата.

Чарли отвърна:

— Разстроена е. Ще се съвземе. Влизай, скъпа. Може да й олекне, ако поговориш с нея. В момента се самосъжалява.

Катрин не се впечатли.

— Има защо — промърмори.

За минута настъпи тишина. После Моли, която се бе приближила до нея, внезапно произнесе:

— Питър Санторъм.

Името стресна Катрин. Тя отвори очи. Вдигна глава и погледна най-малкото си дете.

— Какво каза?

— Кой е той? — попита Моли.

Катрин хвърли бърз поглед на Чарли, но той също изглеждаше стреснат. Моли чакаше с решително изражение.

— Откъде знаеш това име? — попита Катрин.

— От дневника на Робин. Записала го е на диск.

— А тя откъде го е чула?

— Той й се обадил. Научил, че има заболяване, което е наследствено — уголемено сърце. Искал да я предупреди.

Мислите на Катрин се объркаха. Опита се да ги подреди.

— Кога е било това?

— Миналата пролет.

Преди година и половина. И Робин не й беше казала нищо? Поразена, Катрин затвори очи. Внезапно годините се изтриха от съзнанието й и тя се озова във времето, когато бе започнало всичко.

Не смяташе да има дете, когато срещна Питър Санторъм. Беше на двайсет и две, току-що бе завършила колеж и работеше в цветарски магазин в центъра на Бостън. Сред задълженията й бяха цветни аранжировки за някои от най-скъпите хотели и ресторанти в града.

Питър беше тенисист, пристигнал в града за шампионата за професионалисти в Лонгуд. Свободното си време обикновено прекарваше в бара на хотел „Риц“. Впечатлен от фантазията, вложена от Катрин в аранжирането на фоайето, той дойде в магазина, за да търси букет за последната си „тръпка“. Двамата с Катрин се заприказваха и излязоха да пийнат по питие. Неусетно стана така, че Катрин се превърна в последната му „тръпка“.

Всичко продължи една нощ. Когато откри, че е бременна, изрови телефона му от папките в магазина и опита да му се обади. Не беше лесно да се добере до него, беше никоя. Дори не знаеше защо се обажда. Нямаха много допирни точки. Той обичаше тълпите, тя обичаше цветята. Той обичаше да пътува, тя беше домашар. Някаква частица от нея може би се бе надявала, че Питър не я е забравил и че се е проявил като сваляч само защото не е успял да попадне на подходящото момиче.

Трябва да му се признае, че не се опита да отрече ролята си в зачеването на Робин. Ала не остана и очарован.

— Ако ми се обаждаш за пари — каза спокойно, — ще ги получиш. Адвокатът ми ще изготви някакво споразумение, но не смятам да се установявам никъде. Точно сега имам други планове.

Не стигна далеч в професионалния тенис, макар че след време създаде доходна тенис школа с клонове в няколко града. Катрин нито за миг не съжали, че е отказала предложението за пари. Тя имаше гордост, имаше и кариера. Освен това имаше родители, които я подкрепяха.

Тогава срещна Чарли. Също както и Питър, той просто влезе в магазина един ден, но сходствата свършваха дотук. Чарли не купуваше цветя за приятелка, а за своята секретарка, понеже улеснявала ужасния му живот. Обяснението бе произнесено с такава печална усмивка, че двамата се заговориха, но този път не скочиха веднага в леглото. През следващите три дни Чарли се отбиваше в магазина под един или друг претекст. После престана да се преструва и просто се отбиваше да види Катрин. Той бе директор на маркетинга на банкова групировка и наричаше магазина оазис след напрежението в службата. Говореха за работата му и за цветята. Той обичаше цветята и задаваше много въпроси.

Измина седмица, преди да събере куража — според собствените му по-късни признания — да я покани на среща. В този момент тя му съобщи, че е бременна. Той почувства кратко колебание — друго по-късно признание — докато се питаше дали търси сродна душа, или баща за детето си, преди да реши, че и в двата случая Катрин си заслужава. Когато просто се върна и я попита какъв вид храна й понася, тя вече знаеше, че е срещнала подходящия човек.

От този момент двамата сляха живота си в печеливш във всяко отношение тандем. Тя му пристана на следващата седмица и след като проучиха района, както само един специалист по цветята и един специалист по маркетинга могат, се преместиха във Върмонт и създадоха „Сноу Хил“. Когато Робин се появи на бял свят седем седмици по-рано, никой не вдигна укорително вежди.

Катрин рядко се сещаше за Питър Санторъм през годините — все едно не бе съществувал никога. Беше приела, че така ще бъде винаги. Имаше всичко, което иска. Робин също имаше всичко, което иска — всичко, освен може би здраво сърце.

— Значи е истина — измърмори Моли. Емоциите, изписани върху лицето на майка й, сред които и чувство за вина, не оставяха място за съмнение.

Катрин хвърли друг поглед на Чарли, преди да кимне, но този бърз поглед подсказа на Моли още нещо.

— Ти си знаел? — попита невярващо баща си.

— Да.

— Тя ти е изневерила!

— Не. Майка ти беше бременна, когато я срещнах.

Което означаваше, че Чарли е знаел тайната през всичките тези години. Внезапно някои неща придобиха нов смисъл — като обърканото свиване на рамене, с което Чарли посрещна въпроса й за уголеменото сърце, смаяното повдигане на вежди, когато тя му каза какво е обяснила лекарката на Робин. Не беше излъгал. Но и не беше разкрил цялата истина.

Моли се почувства напълно объркана.

— Ти ли си моят баща? — попита, защото сега всичко изглеждаше възможно. Чарли й хвърли пълен с упрек поглед. — Искам да чуя истината.

— Аз съм твоят баща. И на Крис. Майка ти е била с Питър Санторъм само веднъж. Резултатът е Робин.

— Което означава, че ми е само полусестра.

— Няма никакво „само“ — каза твърдо Чарли. — Биологичният й произход не може да промени нищо.

Ала Моли беше потресена.

— Крис знае ли?

— Не, освен ако ти не си му казала.

— Нямаше да му кажете, ако не се бе случило това, нали? И ако Питър не се беше обадил на Робин, тя никога нямаше да разбере — Моли се обърна към майка си, готова да обсъжда честността и доверието — и почтеността — но Катрин гледаше Робин.

— Сигурно ме е мразила — прошепна отчаяно.

Поне говореше, осъзна Моли. Щом повдигането на въпроса за Питър я бе разтърсило и върнало към живот, значи състоянието й не беше чак толкова безнадеждно.

— Щяхме да приемем по-лесно фактите, ако ни бяхте казали, докато бяхме малки.

Катрин отвърна с извинителен тон:

— Не можех, Моли. Когато Робин се роди, времената бяха различни. Или може би ценностите, в които бях възпитана. После годините минаваха и ставаше все по-трудно да ви кажа. Наречи ме страхлива, ако щеш, но аз съм просто човек. Робин е знаела от година и половина и също не ти е казала. Какво ти говори това?

Моли още не го беше осмислила.

— Може би е била объркана. Бояла се е, че ако разбера, няма да пера дрехите й. Не знам, мамо. Написала е, че ако сподели с теб, може би няма да й кажеш истината.

— Няма да й кажа истината? — повтори автоматично Катрин. — Така ли е смятала? Може ли да видя този диск?

— Вкъщи е — това бе малка лъжа. Дискът беше в нейния компютър, който се намираше в колата й. Сега това беше нейната връзка със сестра й. Имаше още неща за четене.

— Ще отидеш ли да го вземеш?

Но Моли не беше свършила с въпросите.

— Питър Санторъм твърди, че навремето е бил известен тенисист. Никога не съм го чувала.

Катрин й отправи уморена усмивка.

— Ако си била в тениса, щеше да го знаеш. Беше за кратко на върха, малко преди да се родиш ти.

— Той ли беше причината да тласнеш Робин към спорта?

— Майка ти не я е тласкала — поправи я Чарли. — Робин го искаше.

Но Моли беше видяла достатъчно през всичките тези години, наблюдавайки отстрани инвестициите на майката в дъщерята.

Катрин беше покрусена.

— Исках да е блестяща.

— Защото е била незаконородена?

— Тя не беше незаконородена. Бях омъжена за баща ти, когато се роди.

„Техническа подробност“, помисли Моли, но внезапно си припомни десетките разговори за секса, възхваляващи въздържанието. И изведнъж да научи, че нейната праволинейна майка е била бременна преди брака?

— Защо не си се предпазвала?

— Не мислех — отвърна неловко Катрин, но Моли не я остави на мира. Представи си баба си, която Катрин критикуваше заради мъжа, с когото се държаха за ръце. Държаха се за ръце.

— Значи така: прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз. Това е ужасно, мамо. Обичаше ли го?

— Беше само веднъж.

— Но вече си го познавала. Беше ли увлечена по него?

— Не. Стана, без да искам. Беше чаровен мъж. А аз бях млада.

— Казал е на Робин, че си му се обадила, когато си научила, че си бременна. Поиска ли от теб да направиш аборт?

— Не, но нямаше да го направя, дори да бе настоял. Тогава самотните майки не се приемаха добре, а и аз нямах много пари. Но исках бебето. Смятах, че все някак ще се справя.

— Затова си се омъжила за татко — заключи Моли, ядосана вместо баща си, но също и на него. Той стоеше мълчаливо край тях, както може би бе мълчал и тогава. Сигурно имаше какво да каже по въпроса.

— Омъжих се за баща ти, защото го обичах — отвърна Катрин. — А той обикна Робин от самото начало. Нито веднъж не прояви предпочитание към теб или Крис.

— Но ти проявяваше предпочитание към Робин. Отдаваше цялата си енергия на нея.

Катрин наведе глава и за част от секундата Моли съжали за атаката. Робин беше жива благодарение на апаратите. След часове — или дни, или седмици — щеше да е мъртва. Сега не беше време за обвинения или дребнави упреци, породени от ревност. Но я болеше твърде много, за да спре.

Катрин вдигна глава и въздъхна.

— Може би чувствах, че тя е започнала живота си неравностойно. Че трябва да й дам нещо повече, за да го компенсирам. Може би съм смятала, че вие с Крис по рождение сте по-силни.

— По-силни? — изуми се Моли. — Шегуваш ли се? Робин винаги беше по-силната, по-добрата. Тя ти носеше най-голяма радост. Караше те да се гордееш.

— И с теб се гордея.

— Мамо — възрази Моли, — Робин печелеше състезания. Ако беше участвала в олимпиадата, щеше да спечели златен медал.

Думите увиснаха във въздуха — надежда, която нямаше да се осъществи. Робин нямаше да участва в олимпиадата. Никога. Трагедията се стовари с пълна сила върху Моли и при следващото поемане на дъх тя си помисли, че стените ще се срутят отгоре й. Нуждаейки се от въздух, излезе в коридора. Беше се навела напред, с ръце на коленете, когато баща й дойде при нея. Започна да масажира врата й, докато тя отново възвърна самообладанието си и се изправи. Попита объркано:

— Защо нещата рухнаха толкова бързо? Сякаш животът ни е бил картонена къщичка?

— Не, скъпа. Просто сме късметлии. В повечето семейства кризите идват по-рано и се случват по-често.

Докато казваше това, баща й беше спокоен. Тя го изгледа изпитателно. О, да, беше блед. Но определено спокоен.

— Как приемаш всичко това? — попита тя.

— Че Робин не е моя биологична дъщеря? За мен това никога не е имало значение.

— Защото си знаел от самото начало? — той кимна. — Искало ли ти се е да го споделиш с Робин?

— Не беше моя работа. Държах се както искаше майка ти.

— Не е ли имало моменти, в които не си бил съгласен с нея? Ами ако Робин беше стигнала до олимпиадата? Нямаше ли да си помислиш, че и Питър би искал да я гледа? — той вдигна рамене, сякаш казваше „Може би“. — Щеше ли да му се обадиш и да му кажеш?

— Майка ти би трябвало да го направи.

— Нямаше да го стори. Ами ако Робин го поискаше?

— Тя би могла да му се обади.

— Ами ако наистина го е искала, но се е бояла да не разстрои мама? — попита Моли. — А сега? Мислиш ли, че някой трябва да му каже какво се е случило?

— Майка ти ще му се обади, ако сметне за необходимо.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че майка ти трябва да реши.

— Ами ако Робин го иска? — попита безпомощно Моли. Когато Чарли само поклати глава, тя каза: — Току-що се връщам от Нана. Мислех, че съм наясно, че съм приела болестта й и съм се примирила. Нана няма да си спомни миналото. Приемам го. И не ме разстройва. Никакви надежди повече. Това е положението. Но с Робин ми е по-трудно. Искам да го приема. Искам да се примиря. Но се усещам ужасно нестабилна. Кога всичко ще си дойде на мястото?

 

 

Катрин вдигна очи, когато Чарли се върна в стаята. Посочи към Робин.

— Знаела е. През всичките тези месеци. Как съм могла да не забележа? Нима не е имало гняв? Напрежение? Може би особен въпрос? Седя тук и се опитвам да си спомня; но се кълна, че не съм забелязала нищо. Толкова ли съм била обсебена с останалото, че да не видя?

Чарли я прегърна през раменете.

— Щом не си го видяла, значи тя не го е показала.

— Такова нещо — как е могла да го скрие? Сигурно ме е намразила. Не си представях, че ще го научи по този начин — тя махна с ръка, опитвайки се да обясни: — Бях го зачеркнала напълно от живота си. Щях да й кажа в някакъв момент, може би когато се омъжи и има дете. Чарли, защо той не се е обадил първо на мен?

— Тя е на трийсет, Катрин. Достатъчно възрастна е.

— Но аз съм й майка.

— Робин е голямо момиче.

Този път Катрин го чу. Наведе се напред и докосна лицето й.

— Съжалявам, скъпа — прошепна през внезапно бликналите сълзи, които замъглиха бледите черти на Робин. — Не е трябвало да се справяш с това сама. Грешката е моя — взе кърпичката, която й подаде Чарли, и избърса сълзите си. Пое си дъх с усилие; но не заради предишната летаргия, а защото организмът й крещеше за сън.

Но първо попита:

— Моли добре ли е?

— Ще се оправи. Тя носи глава на раменете си.

— А Крис? Да му кажем ли?

— Аз ще му кажа — предложи той.

Катрин му беше благодарна. Не мислеше, че ще й стигнат силите.

— Няма ли да се почувстваш неловко?

— Като бащата, който не съм? — усмихна се с укор той. — Хайде, Кат. Познаваш ме. Това никога не ме е притеснявало.

Да. Така беше.

— Но мен — да — каза тя уморено. — Майчинството е сложно нещо. Опитваш се да постъпваш правилно и вярваш, че е така, но в един миг всичко се разлетява на парчета. — Очите й се върнаха на Робин. — Не знам какво да правя сега, Чарли.

— След време ще знаеш.

Тя въздъхна.

— След колко време?

 

 

„Защо мразя майка си“. Моли беше заинтригувана. Катрин и Робин изглеждаха като едно цяло. Моли беше тази, която се мяташе от любов към омраза, не Робин. „Защо мразя майка си?“

Поставила лаптопа си върху една маса във вътрешния двор на болницата, Моли отвори файла. Беше написан няколко месеца след като Робин беше научила за Питър Санторъм.

„Това е ново. Ако ме бяхте попитали преди два месеца, щях да кажа, че обичам майка си. И защо не? Винаги е била до мен в абсолютно всичко. Винаги съм я смятала за най-добрата си приятелка.

Но най-добрите приятелки не лъжат за основното нещо в живота. Е, може би тя не лъже. Никога не съм я питала дали моят баща наистина ми е баща — и защо да го правя? Хм, това е интересна мисъл. Ами ако го бях направила? Тя щеше ли да ми каже истината? Не. Истината щеше да ме отклони от целта, а майка ми не би го допуснала.

«Само така можеш да се справиш», повтаря винаги. «Съсредоточи се. Бъди добра в това, което вършиш. Не позволявай да те разсейват странични мисли».

Затова и не попитах. Всъщност тя не ме е лъгала. Но не ми каза истината, а това за разсейването не я оправдава. Човек има право да знае кой е баща му. Дали мама е смятала, че няма да го понеса? Дали е смятала, че съм твърде крехка и това ще ме пречупи? Дали е смятала, че няма да обичам татко толкова? Дали е смятала, че няма да искам да съм с Крис и Моли? Като че ли имам къде другаде да ида. Като че ли този мой баща се обажда и ми праща подаръци, и иска да съм част от живота му.

Да-а-а. Мисля, че мама се е бояла от всичко това. Понеже ми е нямала доверие. Защо иначе ще контролира всичко, което правя? А и аз й позволявам. Казвам си, че е хубаво някой друг да командва парада. Аз просто участвам в него. Искам да кажа, че никога не съм била умна като Крис или стабилна като Моли. Може би не мога да се справям сама в живота.

А може би мога. Никога няма да узная.

Но узнах друго. Обаждането на Питър Санторъм промени начина, по който гледам на нещата. Например спорта. Една от причините хората да ме мислят за толкова невероятна е, че не идвам от семейство на спортисти — сякаш просто съм имала късмета да се появя на бял свят с голям талант.

Ха-ха. Оказва се, че биологичният ми баща е атлет. А също и моята полусестра. А пък леля ми е състезателка по маратон. Не съм чак такъв вундеркинд.“

Моли спря да чете. Сега си спомни един разговор: Робин се чудеше дали от Чарли би излязъл добър състезател по голф — всъщност бе употребила думата „голям“ — ако играе по-често. „Не е ли странно, бе попитала тя, че аз съм единственият атлет в семейството?“ Моли бе приела думите й просто като коментар по повод пътуването на Чарли и Катрин до Пебъл Бийч, за да гледат голф турнира за професионалисти и аматьори. Дали Моли не е трябвало да се замисли повече върху думите й?

„Притежавам атлетични дадености благодарение на Питър. Оказва се, че уголеменото ми сърце също е от него. Но има и нещо друго. Та аз съм на ТРИЙСЕТ, за бога! Нямам ли право да знам какво съм наследила? Мама пази тайните си, но не й ли е хрумвало, че може би трябва да знам дали в семейството ми е имало рак на гърдата, или диабет, или хипертрофична кардиомиопатия?

След като разбрах коя съм, вече гледам на нещата по различен начин. Мама постоянно казва, че сама направлявам кариерата си. Какво значи «сама»? Кариерата ми се направлява от амбицията и упорития труд. А двигателят е мама.

Защо бягам? Защо се натоварвам толкова? Защо искам да печеля? Правя го, понеже това значи много за нея. А защо е така? Може би тя иска да МУ покаже колко добре се е справила без него?

Мразя я, че го прави, без да е споделила с мен. Чувствам се като средство — сякаш единственото, което крие от мен, е единственото, което я мотивира. Представя си как той вижда отзивите в «Спортс Илюстрейтед» и в «Пийпъл». И в двете списания има снимки с нас двете, а тя не се е променила много. Сигурно предполага, че той ще види колко съм голяма и ще си направи извода. Иска този мъж да знае, че тя ме е отгледала по-добре, отколкото той би могъл да го стори.

Добре, ами аз? Аз не съм ли човек? Нямам ли думата в случая? Кой живее моя живот в крайна сметка — мама или аз?“

— Моли?

Стресната, тя вдигна очи. Ник. Беше застанал от другата страна на масата и я гледаше над лаптопа. Носеше обичайната отворена на врата риза, но лицето му беше бледо, а очите — хлътнали. Нахакаността му — неговата запазена марка — се беше стопила и това би трябвало да я удовлетвори. Но в момента Ник й пречеше. Тя затвори лаптопа и скръсти ръце.

— Мразиш ме — заключи той след минута.

Тя се престори, че обмисля думите му.

— Близо си.

— Съжалявам.

Тя чакаше.

— Това ли е? Искаш отново да бъдем приятели?

— Моля те, Ник. Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб; излъжеш ли ме два пъти — срам за мен — това беше един от любимите изрази на баба й. Мисълта за Марджъри й подейства успокояващо.

— Съжалявам, че те използвах. Направих грешка.

Тя отново зачака. Ник сякаш беше загубил дар слово.

Трябваше да му го признае — наистина изглеждаше нещастен. Но и преди си беше играл с нея.

— Обичам Робин. Трябваше да ти го кажа — той отмести поглед. Беше поставил длан върху телефона на бедрото и пръстите му помръдваха нервно. — Когато искаш нещо много силно, забравяш кое е редно и кое — не. Аз исках Робин да ме забележи. Исках да осъзнае, че няма да се предам. Исках да знае, че винаги ще й бъда верен.

— Значи си се преструвал на мой приятел, за да се сдобиеш с информация за нея? — запита саркастично Моли. — Не си ли помисли, че Робин ще усети?

Той погледна встрани.

— Както казах, човек забравя кое е редно и кое — не.

Моли си спомни какво беше прочела току-що: „сякаш единственото, което крие от мен, е единственото, което я мотивира“. Тук имаше прилика. Ник наистина изглеждаше нещастен. Приличаше на човек, който страда. На Моли й стана жал за него… но не достатъчно, че да се поддаде. Нуждаеше се от пълна откровеност. Дължеше го на Робин.

— Какво искаш? — попита тихо.

Пръстите му отново заиграха.

— Да я видя?

— Невъзможно.

— Искам да й кажа как се чувствам.

— Тя няма да те чуе.

— Аз ще се чуя.

Но Моли искаше да предпази Робин. И Катрин.

— Напиши го. Аз ще й го прочета.

— Няма да е същото.

— Никой, освен най-близките й не може да я вижда, Ник. Нали си писател. Друг би се затруднил, но не и ти.

Той отвори уста, после я затвори и отмести поглед. След минута се обърна и се отдалечи — точно както беше направил на паркинга в сряда вечерта. Моли реши, че иска да се обади по телефона, но ако вярваше на това, което й бе казал току-що, човекът беше смазан от мъка.

Останала сама, тя го съжали — и веднага се упрекна за това. Попита се какво би казала Робин. Отвори отново лаптопа си и този път кликна върху: „Защо сестра ми греши.“

„Моли е от хората, които ти се ще да разтърсиш. Не вижда какво става под носа й.

По дяволите, и аз не виждах, докато не се случи това. Бях повярвала в заблудата. Смятах, че мама е забелязала таланта ми и ме е насочила в правилната посока.

Грешка. Тя е знаела откъде идва талантът ми. Имала е причина да ме поощрява. Бягането е единственото, на което съм способна. Наследила съм атлетичните умения. Не ме бива в нищо друго.

И тук идва Моли. Тя гледа във всичко да прилича на мен — винаги го е правила. Тя е моят малък асистент, продължението на мама, което ми помага. Вярно, понякога е голям инат. И импулсивна. И не може да пробяга и километър — наистина не може — макар че ме е гледала достатъчно, за да получи мотивация.

Нарича ме звезда. Но звездите светят и угасват бързо, докато Моли — тя е добрата земя. Тя е приземена. Тя се самозарежда.

Мама я приема за даденост, но какво бих правила аз без Моли? Тя намери къщата. Тя я поддържа в ред. Тя плаща сметките, защото и двете знаем, че ако остане на мен, никога няма да ги платя навреме. Освен това движи нещата в «Сноу Хил». Ако хората там имат проблем, не идват при мен. Отиват при нея. Аз имам измислена длъжност — директор «Специални събития» — но заместничката ми върши всичко. Тя е много по-добра от мен. Затова мама я назначи.

Моли обича да казва, че разбира само от разсадници — как ли пък не! Мама разчита на нея. Мама я уважава. Мама не наднича през рамото й, за да види как се справя. Мама не й звъни постоянно, защото знае, че нещата ще бъдат свършени.

Как е възможно Моли да не вижда това? Тя предпочита да мисли, че е обикновена и я бива само да пресажда растения. Може би това е добър подход. Когато амбициите ти не са големи, лесно е да ги надминеш.

Завиждам на Моли за това. Тя ръководи собствения си живот. Аз не. Аз съм попаднала в някаква ужасна каша. Може би е заради тази история със сърцето. Какво ще правя, ако се прояви? Казаха ми да следя за учестено дишане, но по време на маратон само тези в края на короната не са с учестено дишане. Ами ако повече не мога да бягам? О, разбира се, мога да стана треньор, но хората ме искат само защото съм голям състезател.

«Дим в огледалата». Татко използва този израз, когато говори за работата, която е вършил, преди да срещне мама. «Целта на маркетинга е да създава илюзии», така казва той и точно така се чувствам аз. Сестра ми е реална. Аз съм илюзия. Мама не използва дим и огледала, но тя създаде илюзията, че мога всичко. Затова очакванията към мен са големи и ако не се справя, хората ще видят истината — а тя е, че аз върша само едно нещо добре. Бягам до финиша и го правя по-бързо от всички останали състезатели. Колкото до живота извън това — аз бягам от него. Не върша нищо в «Сноу Хил», защото знам, че ще объркам всичко. Не се срещам с мъже, които обичат реда, защото те искат жени като тях. Не готвя, защото съм ужасна готвачка. Не се справям с бебета, защото те не се интересуват как да пробягат и един километър, да не говорим за четиридесет и два.

Аз съм състезателка по маратон. Точка. А когато това приключи? Каква ще бъда тогава?

Чудя се дали на Питър му липсва славата. И дали се е почувствал неудачник, когато е спрял да се състезава. Чудя се дали е създал тенис школата, защото не е знаел какво друго да прави, и дали го намира за достатъчно. Чудя се какво очаква от дъщеря си.

Бих могла да взема Моли с мен, ако реша да се видя с него — все едно сме на сестринска екскурзия. Тя умее да пази тайна. Може би трябва да й кажа.“

Моли беше съкрушена, което напоследък й се случваше постоянно. Нямаше представа, че Робин се е измъчвала. Беше възприела образа на жена, която е на върха и обича това, което прави. Дим в огледалата. О, боже, да.

Почти толкова трагично, колкото откритието, че Робин е страдала мълчаливо, беше и осъзнаването, че Моли не бе познавала достатъчно сестра си, за да разбере това.

Но можеше да узнае отговора на някои въпроси. Един телефонен разговор щеше да свърши работа, само че не оттук. От вкъщи.