Барбара Делински
Докато сестра ми спи (13)

Дванадесета глава

Минути след началото на часа в четвъртък Дейвид вече бе разбрал, че нещо безпокои Алексис Акерман. Тя избягваше да го гледа. Когато се опита да я включи в дискусията, сви рамене и впери поглед в учебника си. Би могъл да е по-настойчив: „Прочете ли текста, който ви дадох за домашно? Не искаш ли да споделиш мнението си?“, но Алексис изглеждаше прекалено уязвима. Не искаше да я насилва, още повече, че се чувстваше виновен.

Звънецът избръмча, но тя не помръдна. Когато стаята се опразни, той дойде до чина й.

— Добре ли си?

— Какво сте казали на баща ми? — сърдито попита момичето.

Нямаше смисъл да отрича.

— Казах, че се безпокоя за теб.

— Нарекохте ли ме анорексичка?

— Не. Но му казах, че ти прилоша.

Тя замълча, после рече:

— Не ми прилоша. Просто краката ми не ме държаха. Не биваше да говорите с него, господин Харис. Скара ми се.

„Защото си проявила слабост? — искаше да попита Дейвид. — Защото имаш проблем?“ Боже, колко добре я разбираше! Самият той бе израснал в семейство, за което успехите бяха най-важното нещо. Сърцето му се късаше за Алексис.

— Съжалявам — рече накрая. — Но се безпокоя за теб.

— Нищо ми няма — настоя тя, докато събираше учебниците си. — Храня се добре. Повече от достатъчно. И не съм по-слаба от останалите. Просто не знаете какво е да си балерина.

— Вероятно — отвърна той, правейки й път. Алексис тръгна към вратата и успя да измине цялото разстояние, преди да се свлече на пода. Щом той се озова до нея, тя отвори очи. Беше вдигнала главата си, но отново я отпусна.

— Чувствам се странно — прошепна тя.

Дейвид избута учебниците й настрани. Вдигна ръка, за да й попречи да се движи, и посегна към телефона на стената. Едва бе приключил с обаждането, когато тя направи нов опит да стане. Закрепи се на лакът, преди да падне отново.

— Добре съм, добре съм — шепнеше тя.

Изплашен, Дейвид седна на петите си. Искаше да я успокои, като я хване за ръка, но не беше позволено. Сексуален тормоз. Мразеше това. Ами нормалната човешка топлота?

Той заговори успокояващо:

— Сестрата ще дойде всеки момент.

— О, не! — възкликна момичето. — Не сестрата! Тя ще съобщи на баща ми — когато направи опит да се изтърколи, Дейвид все пак я улови за рамото. Не можеше да й позволи да се изправи. — Вие не разбирате — очите й бяха тъмни и тъжни. — Аз съм добра балерина. Нищо ми няма. Може би просто съм прекалила на тренировките вчера. Или е от училището. Изморявам се.

— Само ще те прегледат — увери я той.

— Ще загубя ценно време. Не мога да отсъствам от репетициите.

— Тук съм, Алексис — каза сестрата, която се наведе над нея, поемайки нещата в свои ръце.

Но щом Дейвид се изправи, момичето изпадна в паника.

— Не си тръгвайте, господин Харис — проплака умолително. — Вие може да им обясните. Да им кажете, че бях добре в часа. Нали? После ми стана нещо. Може би грип? — обърна се към сестрата, но жената беше заета да мери пулса й.

— Слаб — установи обезпокоено. — Отиваш в болницата.

— Не-е-е…

— Баща ти е в Конкорд, а майка ти е в съда. Оставих им съобщения. Един от тях ще дойде в „Дикенсън-Мей“ — тя погледна към Дейвид, когато екипът на Бърза помощ пристигна, и измърмори едва чуто:

— Работата е сериозна.

Дейвид се качи в линейката. И без това предстоеше обедна почивка, а той нямаше други ангажименти следобед, освен извънкласните занимания, в които спокойно можеха да го заместят. Не че гореше от желание да се сблъска с Уейн Акерман в болницата, ала когато сестрата понечи да се качи, Алексис посочи към Дейвид:

— Вие. Моля ви — той можеше да измисли някакво извинение, но го спря мисълта за Робин Сноу. Още съжаляваше, че не я бе последвал в линейката. Ако беше показала някаква мозъчна дейност по време на пътуването, той щеше да разбере. Да, въпрос на нормално човешко отношение.

Тъй като от двете страни на момичето се беше настанил медицинският екип, Дейвид седна в краката й. Усмихваше й се ободряващо, когато поглеждаше към него, макар че през повечето време очите й бяха притворени. В един момент усети, че телефонът му вибрира, извади го, погледна дисплея и отново го прибра. Не познаваше човек на име Никълъс Дюке. Мъжът вече го беше търсил веднъж, без да остави съобщение.

Когато линейката пристигна в „Дикенсън-Мей“, Дейвид слезе пръв, но видя, че Алексис го търси с поглед, отворила широко изплашените си по детски очи, затова закрачи редом с носилката, докато я вкарваха вътре. Попълни документите вместо родителите й, тъй като нито един от двамата не се беше появил, и обясни на лекаря какво се бе случило вчера и днес.

После седна в чакалнята. Имаше само още двама пациенти; в „Дикенсън-Мей“ бяха известни с експедитивността си. Макар и облекчен, че Алексис ще получи помощ, Дейвид се опасяваше, че може да се е престарал. Щеше да си има проблеми, ако се окажеше само грип. Уейн Акерман нямаше да е доволен.

Лекарят излезе от кабинката на Алексис и тръгна към него.

— Родителите още ли ги няма?

— Не. Как е тя?

Очите на лекаря говореха повече от думите.

— Били сте прав да се тревожите. Има нужда от хоспитализация.

— Как ще я лекувате?

— Ще я храним интравенозно, докато направим още изследвания. Ако родителите предпочитат частна клиника…

— Алексис Акерман? — разнесе се висок глас.

Майката на Алексис носеше елегантен костюм и излъчваше авторитет. Дейвид я беше срещал по време на многобройните училищни прояви, последния път на родителската среща в понеделник вечерта. Седяла бе в неговата класна стая и го бе слушала да говори в продължение на десет минути. Въпреки това не даде признаци, че го е познала, когато лекарят й направи знак да се приближи.

Той се отдръпна и излезе навън. Огледа паркинга, да види дали бащата на Алексис е дошъл — директорът караше тъмносиньо BMW с подвижен покрив — когато забеляза Моли Сноу. Тъкмо си тръгваше от болницата.

Дейвид усети приятна топлина. Харесваше Моли. Дори в най-мрачните моменти тя излъчваше някакъв оптимизъм.

Но точно сега изглеждаше потисната. „И как няма да е — прошепна едно гласче в него. — Преживява трагедия, а ти й напомняш най-лошото“. Все пак забърза към нея.

— Моли? — извика, щом я приближи достатъчно.

Тя вдигна поглед и го позна.

— Здравей, Дейвид.

— Как е Робин?

Тя сви рамене.

— В интензивното не могат да помогнат повече. Преместиха я в редовна стая. Жива е благодарение на респиратора.

Лош ден отвсякъде. Той се бе надявал на чудо.

— Съжалявам.

— И аз. Родителите ми са изправени пред ужасно решение. Всъщност всички сме изправени. Но майка ми има последната дума.

Дейвид се почувства отчасти отговорен.

— Може би щеше да е по-добре, ако не я бях открил.

Моли се прокашля.

— Това е едно от нещата, които майка ми каза през последните няколко часа. Депресирана е.

— Има право.

— Но в интензивното има и други пациенти в тежко състояние. Някои ще останат инвалиди за цял живот. За Робин подобно нещо би било равносилно на смърт. Може би е благословия — макар че майка ми не иска и да чуе. Всъщност не иска да чуе каквото и да било.

На паркинга се разнесе издайническо ръмжене на двигател — беше кабриото на Уейн Акерман. Мъжът излезе бързо от колата и се запъти към отделението за спешна помощ. Разпозна ясно Дейвид, щом очите му се спряха на него, но не го поздрави.

Моли гледаше как влиза в болницата.

— Познаваш ли го?

— Това е шефът ми — отвърна Дейвид.

Тя ахна.

— Онзи, чиято дъщеря има проблем?

— Аха — той й разказа какво се е случило.

— Правилно си постъпил — одобри Моли. — Ако някой ни беше казал за състоянието на Робин, преди това да се случи, сега тя можеше да е добре. Наистина ли Акерман те е посъветвал да не се бъркаш?

— Индиректно. Но не съжалявам за днес. Съдейки от онова, което ми обясни мой приятел лекар във вторник вечерта, тя показва признаци на недохранване, а това е срам за родителите й. Разбира се, може да си загубя работата. Всеки път, щом доктор Акерман ме погледне, ще вижда човека, който е бил прав за детето му, за разлика от него. Интересно ми е какво ще направят двамата с жена му. Предполагам, че набързо ще изпратят Алексис в частна клиника в Масачузетс и ще кажат на хората, че взима уроци по балет в Сейнт Питърсбърг — той изсумтя. — В моя час. И двата пъти. Защо при мен?

— Защото момичето ти има доверие.

— О, не. Тя мисли, че съм я предал, като съм казал на баща й — но въпреки това пожела да се кача в линейката. Това беше нещо.

— Постъпил си правилно — увери го Моли.

И това беше нещо. Изведнъж Дейвид се притесни. В момента Моли преживяваше голяма трагедия.

— Ти беше тръгнала нанякъде — той отстъпи назад. — А аз те задържам.

Тя се усмихна тъжно — често го правеше, осъзна Дейвид и предположи, че е от хората, които обичат да се усмихват, просто сега беше тъжна.

— Прибирам се вкъщи — обясни. — Трябва да си събирам багажа. Във вторник се местя — очите й се насълзиха. — Ние се местим. Живея под наем със сестра си. Трябва да се изнесем, преди да дойдат майсторите. Връщаме се при родителите си, докато намерим друго подходящо място — отново тази тъжна усмивка. — Каква ирония. Прибираме се у дома. Робин — завинаги — гласът й се пречупи. Притисна ръка към устата си и наведе очи.

Той я докосна по рамото.

— Съжалявам.

Тя кимна и подсмръкна.

Той нямаше кърпичка. Но имаше силни ръце.

— Искаш ли да ти помогна с багажа?

Тя докосна носа си с опакото на дланта. Дейвид тъкмо си мислеше, че сигурно няма кърпичка, което я правеше необикновена жена, когато тя го погледна с внезапен гняв.

— Не е от съжаление, нали? — попита рязко. — От години се грижа за Робин и мога да се справя и сама. Ако изпитваш вина заради нея, нямам нужда от помощта ти. Не ми е за пръв път мъжете да правят разни неща за мен заради чувствата си към нея.

— По-полека — Дейвид вдигна отбранително ръце. — Не изпитвам чувства към нея. Дори не я познавам.

Гневът й я напусна също толкова внезапно, колкото се беше появил.

— Така е. Прав си.

— Ще се радвам, ако ми позволиш да ти помогна с багажа. Напоследък се чувствам безполезен.

— Нямаш ли часове?

— Свърших за днес. Къде живееш?

Тя замълча.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна той.

Явно бе прозвучал достатъчно уверено, защото тя каза „Аз ще водя“ и тръгна към колата си.

Моли изпита същото приятно чувство, каквото я изпълваше винаги, когато се прибираше в къщата, но съзнанието, че й остават само четири нощи, сега придаваше на удоволствието й горчив привкус. Това беше една от причините да приеме предложението на Дейвид. Присъствието му щеше да я отклони от мисълта за това място, в което беше влюбена. А също и нуждата от дисциплина. Щом Дейвид беше тук да помага, тя не би могла да отлага повече.

 

 

— Наистина е чудесна къща — каза тя с извинителен тон, докато отключваше вратата. — Знам, че не изглежда кой знае колко добре с всички тези кашони, но всъщност е много уютна. Опитах се да намеря друго подобно място, но без успех — Моли остави ключовете и пощата и разтвори няколко прозореца. — Баба ми винаги казваше, че нищо не е случайно. Може би причината да не намеря друго място е това, което се случи на Робин. Сега вещите й бездруго трябва да отидат у дома — тя вдигна глава и се ослуша. — Имам котка. Не я чувам.

— Как се казва?

— Още си няма име. Тук е отскоро — тя му хвърли виновен поглед. — От понеделник. Занимавах се с нея, докато Робин е гаснела в спешното.

— Щеше ли да се промени нещо, ако беше стигнала в болницата по-рано?

— Не. И все пак…

— Може би не трябва да мислиш за това — предложи той. — Както и аз не трябва да мисля, че ако бях тичал по-бързо, щях да стигна до нея по-скоро и да я спася.

— Ти си я спасил — изтъкна Моли.

— Какъв смисъл има?

Е, нищо не беше случайно. Не можеше да е.

— Ще разберем по-късно — отвърна тя и се запъти към кухнята. — Тази котка може да се окаже поредното потвърждение на теорията на Нана за съдбата. Робин не си падаше много по котки. За съжаление майка ми също не си пада и аз трябва да взема котката със себе си… освен ако ти не я искаш? — попита тя с надежда в гласа. Дейвид беше добър човек. Тя го бе усетила още в началото. — Имаш ли домашни любимци?

Той поклати глава.

— В договора за апартамента ми не се разрешават питомци. Но съм израснал с кучета.

— Къде? — попита Моли, докато отваряше хладилника.

— Вашингтон.

— Робин има добри спомени от Вашингтон. Обожава Маратона на морските войски. Изкарвахме си страхотно. Искаш ли нещо разхладително? Имам обикновена вода, плодова вода и безалкохолно. — Не му предложи шоколадово блокче „Скуби Ду“. Стори й се много детско.

— Безалкохолно, благодаря — отвърна той.

Тя извади две диетични коли.

— Говоря за града Вашингтон. Ти оттам ли си, или от щата?

— От града. Всички други от семейството ми още са там. Аз съм черната овца.

— Значи ставаме двама. И защо така? Защото те са в издателския бизнес, а ти преподаваш?

— Не е само това. Те са вестникари. Аз не съм.

— И по-добре — заяви тя, мислейки за Ник, после осъзна как е прозвучало. — О, боже. Съжалявам. Не исках да кажа, че бизнесът им е лош.

Той отвори капачката на безалкохолното.

— Донякъде е така. Прекалено амбициозни са. За тях е много важно да са номер едно. Не и за мен. А ти защо каза, че си черната овца? Нали си в семейния бизнес?

— Поливам цветя. Почиствам ги от изсъхналите листа. Сменям им пръстта. Не мога да бъда пиар като баща ми или да водя сметките като брат ми. А Робин е лидер, като майка ми — тя отново усети тежест в гърдите. — Беше. И това ме кара да се чувствам по същия начин. Майка ми иска тя да остане на командно дишане, брат ми иска да изключат апаратурата, баща ми иска каквото иска майка ми. А аз… аз просто искам каквото иска Робин. — Но как да разбере какво е то? Беше като улица без изход. За да се откъсне от мрачните си мисли, предложи: — Искаш ли да ти покажа любимото си място? — И го поведе към стълбите в другия край на всекидневната.

— И на мен щеше да ми е любимо — каза той, когато се качиха на тавана. — Това растение какво е?

— Афеландра, или зеброво цвете. Родом е от Бразилия. Вехнеше в офиса на баща ми, затова го донесох тук. Не обича пряка слънчева светлина и се нуждае от сянка, когато спре да цъфти. След зимния сън обаче ще разцъфти отново, трябват му само няколко месеца силна светлина.

Дейвид се наведе да разгледа керамичната саксия на афеландрата.

— Красива е.

— От Рио е — обясни тя, доволна, че е забелязал. — Робин ми я купи, когато беше там. Винаги ми носи подаръци. Тази е от Валенсия — продължи, сочейки саксия с шефлер, после друга с палма. — А тази е от Хелзинки — изпълни се с носталгия. — Истина е, че Робин беше егоцентрична, но никога не се прибираше без подарък. Имам шнола от Луксор и пуловери от Нова Зеландия и Корнуел. Винаги знаеше какво искам. Защо аз не мога да разбера какво иска сега?

Той се изправи.

— Защото е по-лесно да подбереш подарък за някого, отколкото да разбереш как би искал да умре.

Просто, но вярно. Тя дори не мигна при думата „умре“. Можеше да го изрече. Вече го бе приела. Робин умираше.

Но Моли не беше от камък. Не искаше да събира багажа от стаята на Робин. Там всичко й напомняше за нея.

И все пак трябваше да го направи — имаше на разположение само четири дни. С Дейвид до себе си щеше да събере кураж да започне именно от стаята на Робин.

Тя го поведе надолу по стълбите към първата спалня. Там, на леглото на Робин, видя котката. Беше се изправила, с немигащи очи и наострени уши.

— Много е дребна — отбеляза Дейвид.

— И не е бебе, просто е била малтретирана. Горкичката. Не й помагам особено — тя тръгна внимателно към нея. Котката не побягна и Моли се приближи още повече. Протегна ръка и се наведе към нея. — Спокойно, миличко — заговори й ласкаво. — Знам, че си яла — когато се опита да я докосне, котката скочи от леглото и излетя през вратата.

Дейвид се обърна след нея.

— Ще останат ли белези от раните?

— Козината й ще ги покрие. Но вътрешните белези? Времето ще покаже. В момента е много объркана. Не знае точно коя е — „Също като баба ми“, помисли Моли и почувства нужда да я посети отново. Въпреки казаното от Катрин, Марджъри се справяше с нещата според силите си, без да ги взема прекалено навътре. Като се остави настрана алцхаймерът, имаше за какво да й завиди човек.

Моли се отпусна на леглото и погали кувертюрата с ръка.

— Хората наистина обичаха Робин. Тази кувертюра е изработена специално за нея от майката на една състезателка. Жената живее на остров край Мейн. Прави наистина изключителни неща.

Дейвид хареса кувертюрата, после се огледа наоколо с деликатно любопитство. Не бързаше да докосва нещата на Робин. Не се захласна по лавровия венец, който тя бе спечелила в Бостън. Не зяпаше леглото.

Моли се опита да види нещата през неговите очи. Би могъл да разбере доста за Робин, макар че не я бе познавал. Всичко в тази стая бе прекалено лично.

Това засили угризенията, които Моли вече изпитваше.

— Имам чувството, че е тук. Все едно бързам да я пратя в гроба, като събирам нещата й.

— Можеш ли да отложиш преместването?

Тя издърпа шнолата от косата си с отчаян жест, после я сложи отново.

— Два пъти звънях на хазяина. Добър човек, но не иска да отстъпи — изведнъж й хрумна нещо. Втурна се в кухнята и запрелиства местния телефонен указател. Върна се в стаята на Робин и позвъни. От другия край на линията отговориха след първото позвъняване:

— Дори е на телефона.

— Обажда се Моли Сноу.

Чу се ахване.

— О, боже, Моли. Толкова се радвам, че се обаждаш. Невъзможно е да се свържем с майка ти. Разбрах, че нещата не вървят добре.

— Така е — призна Моли. — А точно сега трябва да си събирам багажа. Помолих Терънс Филд да ми даде още няколко дни, но той настоява да се изнеса в понеделник, за да започнат ремонта във вторник. Знам, че ти си му агентката, и си помислих… Искам да кажа, може би ако му обясниш…

— Изчакай на телефона, миличка. Ще му се обадя по другата линия.

Моли чу бързо щракване.

— Агентката на хазяина — обясни на Дейвид. Като притискаше слушалката до ухото си, тя се пресегна към кувертюрата, за да я сгъне с останалото спално бельо и да използва матрака като поставка за нещата от шкафа. После забеляза рижи косми на доста места по нея. — На моята котка май й е харесало тук — тя оправи кувертюрата. После замълча. Дейвид вече бе видял стаята на Робин. Ако беше дошъл за това, сега можеше много удобно да си спомни, че има някакъв ангажимент.

Така беше направил Ник. При няколкото си идвания тук той бе обикалял от стая в стая, отбелязвайки колко му харесва къщата. И, разбира се, точно тогава телефонът му започваше да звъни. Той беше най-добрият репортер във вестника и го търсеха постоянно.

Когато се връщаше назад, тя виждаше всичко с нови очи и осъзнаваше истината. Щом Ник разбереше, че Робин я няма, бързаше да си тръгне.

Но сега тя не изпитваше гняв, нито се почувства наранена. Просто облекчение, че е на едно мнение с майка си и сестра си.

С олекнало сърце поведе Дейвид към кашоните в коридора. В този момент от телефона на ухото й се разнесе глас:

— Моли. Човекът е невъзможен. Казах му, че няколко дни няма да променят нещата. Предложих му да се обадя на Майк Дилей за ремонта, но Терънс не се съгласи. Обясни ми, че е трябвало да се изнесете преди две седмици. Да се обадя ли на Майк все пак?

Но Моли се беше примирила.

— Не. Благодаря ти, Дори. Истината е, че и след месец няма да ми е по-лесно.

А и Дейвид, навил ръкави до лактите, вече събираше кашоните, без да го е молила. Ако можеше да се вярва на Нана, причината за това бе, че Моли наистина трябва да се изнесе.

Върнаха се в стаята на Робин и започнаха да събират книгите от нощното шкафче, бележките от корковото табло, спортните шапки от закачалката. Опаковаха два рафта сувенири, преди Моли да отвори вратата на шкафа, при което Дейвид ахна.

— Чух те — каза тя тихо.

— Откъде ще започнеш?

Беше се питала същото вече няколко пъти, но сега чувстваше, че ще се справи.

— Донеси още кашони. Това е шкафът с „бойните трофеи“ на Робин. Ще го изпразня, без да сортирам нещата. Мама ще се погрижи за това, когато ги занеса вкъщи.

Само че работата не се оказа толкова проста. Спомените се рояха заедно с предметите. Докато Дейвид разплиташе кабели на слушалки, МР3 плейъри и айподи, Моли сгъваше дрехи. Но всяка тениска й напомняше за някакво събитие, затова тя го коментираше, а след това продължи с историите на почетните табли и купите, които се показаха, щом дрехите бяха разчистени. Когато Моли предупреди Дейвид за мишки, той прегледа дъното на шкафа за изпражнения, но не намери нищо. Вече по-спокойна, Моли загреба с шепи компактдисковете от отдалечените ъгли. Двамата си говореха за музикалните вкусове на Робин, дори пуснаха един диск на „Ю Ту“, докато работеха. Когато Дейвид каза, че е гладен, Моли осъзна, че и тя умира от глад.

Благодари му над кутиите с корейска храна от близкия ресторант.

— Нуждаех се от това прекъсване. Ти ми действаш успокоително — освен това изглеждаше много добре, с тези сиви очи и тъмна коса. Но усмивката й бързо се стопи. — Какъв човек трябва да си, за да се чувстваш добре, докато сестра ти умира?

— Нормален жив човек — отвърна Дейвид с разбиране. — Хей, та ти не купонясваш. Досега прибираше багаж. Имаш нужда да хапнеш нещо. Освен това е невъзможно да скърбиш нонстоп. А и не е нужно. Ти правиш всичко необходимо за Робин. Дори това, което свършихме току-що, беше за нея.

— Кажи ми какво научи? — оживи се Моли.

— За Робин? Или за теб?

— За Робин — макар че Катрин беше тази, която щеше да вземе решение какво да се направи, Моли продължаваше да се оглежда за някакъв знак. През цялото време, докато опаковаха, се надяваше да открие още нещо. Чудеше се дали ключът не е пред очите й, затова реши да попита и Дейвид.

Той се замисли. После каза несигурно:

— Научих, че е спечелила много награди. Не бях осъзнал колко, докато не видях всички тези купи.

Дотук нищо. Моли чакаше.

— Научих колко много е вдъхновявала другите — продължи той. — Личеше си от писмата върху таблото, да не говорим колко от тях бяха натъпкани в купите. Наистина впечатляващо. Но тя е държала повечето купи в шкафа. За какво говори това?

— Че вече е имала достатъчно за показване.

— Може би говори, че се е смущавала от броя им.

Моли усети как я напушва смях.

— Робин да се е смущавала? Изключено. Тя обичаше да печели. Обичаше да знае, че тези купи са тук. Неслучайно ги наричаше „бойните ми трофеи“. Съзнанието за тях й помагаше да побеждава.

— Е, това е последното, което научих. Бягането е било целият й живот. Друго почти не е имало.

— Това разочарова ли те?

Той й отправи озадачена усмивка.

— А трябва ли?

Моли се поколеба за миг.

— Когато те видях за първи път, ти каза, че я познаваш. Дори я нарече идол на маратонците. Човек, който я смята за идол, би предложил помощта си само за да е близо до нея и нещата й.

— Не и аз. Предложих да помогна на теб, освен това така помагам и на себе си. Винаги ще ми се иска да бях направил повече в понеделник вечерта. Познавам много хора като Робин, чиито постижения са невероятни. Но цената понякога е твърде висока. Мъчно ми е, че сестра ти не е намирала смисъл в друго.

Моли се замисли върху думите му и осъзна, че са верни. Винаги беше завиждала на Робин. Но сега чу и друга гледна точка за живота й.

— Може би проблемът е, че не й достигаше време — каза тя замислено. — Бягането я поглъщаше изцяло. Може би по-късно щеше да се занимава и с други неща.

— Което прави трагедията още по-голяма — отбеляза той, докато вадеше мобилния си телефон от джоба. Погледна дисплея.

Моли му направи знак да говори спокойно. Достатъчно й беше помогнал. Той имаше свой живот, трябваше да се подготви за часовете си утре, възможно бе да се обаждат във връзка с болното момиче.

Дейвид се намръщи.

— Този човек не спира да звъни. Но аз не познавам никакъв Дюке.

Задавяйки се с последната глътка чай, Моли протегна ръка, взе телефона и погледна сама. Натисна ядосано бутона:

— Защо звъниш на този номер? — тишината отсреща й даде възможност да продължи: — Да не си посмял да ми затвориш, Ник. Защо се обаждаш на този човек?

— Моли?

— Виж ти, позна ме! — гласът й бе изпълнен с ирония.

— Откъде взе този номер?

— От училищния указател.

— Защо?

— С Дейвид Харис имаме нещо общо.

— Не, нямате. Той е честен човек. Ти не си.

— Моли…

— Ще затворя, Ник. А след това ще обясня на човека защо постъпвам така — тя прекъсна рязко връзката.

Дейвид изглеждаше объркан.

— Познавам Ник Дюке — обясни тя. — Той е водещ репортер на местния вестник и непрекъснато търси сензации. Като изключим времето, когато е зает да измисля начини да се добере до сестра ми. Известно време бяха гаджета, а когато тя скъса с него, той използва приятелството си с мен, за да остане близо до нея. Мислех, че ме цени като приятел. Робин беше разбрала що за човек е. Така че ако научиш нещо днес, то ще е, че сестра ми е по-умна от мен.

Тя му подаде телефона. Той го остави на масата.

— Защо ми се обажда?

Моли не знаеше, но възможните причини я накараха да изтръпне.

— Може да иска информация за Робин. Видя ме да говоря с теб онази вечер и искаше да знае кой си. Дадох му малкото ти име, но не и фамилията, и му казах, че идваш при болен. Ако знае, че ти си Добрия самарянин, трябва да го е разбрал от ченгетата.

— Няма как. Само ти знаеш.

— Значи и той не знае. Каза ми, че му изглеждаш познат, а той е много добър физиономист. Сигурен ли си, че не го познаваш?

Дейвид стана предпазлив.

— Амбициозен журналист ли е?

— Определено — кимна Моли, вече опитвайки се да говори делово. — Ню Хемтнър е само трамплин. Той казва, че е въпрос на връзки. Ще се махне оттук при първа възможност.

— Би ли се преместил във Вашингтон? — попита Дейвид със замислен глас.

— На секундата. Знае всичко за тамошните вестници.

— Тогава знае и за моето семейство. Баща ми е известен издател. Ако видиш негова снимка, все едно виждаш мен след трийсет години. Приличаме си като две капки вода.

Моли се облегна назад.

— Значи го е разбрал. Ако не ме беше видял да разговарям с теб, сега щеше да си в безопасност.

— Хей, не съжалявам. Освен това може и да не се обади отново.

— Не познаваш Ник. Внимавай. Той е използвач.

Дейвид изсумтя.

— Отвикнал съм от този тип хора — рече и блокира номера. — Ще продължим ли с опаковането?

 

 

Но Моли беше започнала да се притеснява за майка си. Щом се върна в болницата, намери Катрин сама с Робин. Благодарение на картините и двата удобни стола новата стая донякъде приличаше на нормална спалня. Макар че вентилаторът издаваше същите съскащи звуци, атмосферата вече не бе толкова делова.

— Къде е татко?

— Вкъщи.

— Крис появи ли се?

Катрин кимна.

— Имаш ли нужда от нещо, мамо?

Тя поклати глава.

— Ако искаш да се прибереш да поспиш, аз ще остана — когато Катрин не отговори, Моли отбеляза: — С Ник вече не сме приятели.

Майка й я удостои с кратък поглед.

— Бяхте прави. Използвал ме е.

— И как се чувстваш сега?

— Облекчена. Беше ми омръзнало да споря с теб.

Без да каже дума, Катрин отново се обърна към Робин.

— Опаковах доста неща — Моли й разказа за шкафа с „военните трофеи“. Не спомена Дейвид — не искаше да разстройва майка си, макар че Катрин беше изпаднала в някакъв особен транс. Усетила плътната сянка, която падаше върху всичко, вършено от самата нея, Моли дори не можеше да си представи каква мъка изпитва Катрин.

Нещо трябваше да й помогне. Решена да открие какво, Моли се върна у дома и нападна следващия рафт в шкафа на Робин. След като прерови поредната купчина компактдискове, без да открие и следа от мишки, тя отново започна да се чуди защо бяха тези плашещи предупреждения. И тогава внезапно попадна на нещо.