П. Г. Удхаус
Джийвс запретва ръкави (15)

15

С изключение на цвърченето на мишките, обитаващи необезпокоявани пространствата зад лампериите и стържещите звуци, долитащи от време на време от комина, когато някой от ципокрилите му наематели се завъртеше неспокойно в съня си, в Роастър Аби цареше мир и покой. В тази потайна доба в Синята стая Рори и Моника мирно отмаряха след изтощителния ден. В стаята на кралица Елизабет госпожа Спотсуърт и Помона също се бяха отпуснали в прегръдките на беловласия Морфей. В стаята на Ан Болейн капитан Бигър, този достоен мъж, отдал се на заслужена почивка, сънуваше добрите стари дни край река Ме Ванг, за която, държейки своевременно и пълно да информираме любознателния читател, трябва да отбележим, че е приток на по-голямата и по-крокодилеста Ванг Ме.

Джил, настанена в Стаята с часовниците, все още беше будна и изучаваше тавана с немигащи очи. Същото се отнасяше и за нейния възлюбен Бил, който все още броеше овце в стаята на Хенри VIII и който също не беше постигнал някакъв напредък в намирането на забрава. Всепризнатият способ, препоръчан от Джийвс, до този момент не беше помогнал с нищо за разплитането на оплетеното кълбо, в което продължаваха да са събрани нервните му окончания.

— Осемстотин двайсет и две — мърмореше с пресъхнало гърло Бил. — Осемстотин двайсет и три. Осемстотин…

Той прекъсна по средата, стигайки до осемстотин двайсет и четвъртата овца, която имаше най-тъпата муцуна от всички досегашни рунтави добитъци, които се бяха изредили пред очите му и тя увисна във въздуха точно над оградата, която тъкмо прескачаше с ленива засилка. Някой беше почукал на вратата, но толкова тихо и почтително, че звукът можеше да бъде произведен от свития показалец само на един-единствен човек. Затова Бил посрещна без изненада гледката на изплувалия на прага няколко мига по-късно Джийвс.

— Надявам се Ваша светлост да ме извини — каза Джийвс благопристойно. — Нямаше да ви безпокоя, ако ослушвайки се на вратата, не бях разбрал от забележките на Ваша светлост, че стратегията, която препоръчах, не е довела до желания резултат.

— Не, все още не е проработила — оплака се Бил, — но ти влез, Джийвс, влез.

Бил беше изключително доволен да види нечия друга физиономия, различна от овчата.

— Само не ми казвай — продължи той, забелязвайки блясъка на мощен интелект в очите на своя посетител, — че си измислил нещо?

— Да, милорд. Щастлив съм да ви съобщя, че намерих решение на проблема, с който се сблъскахме.

— Джийвс, ти си осмото чудо на света! — възкликна Бил и се надигна от леглото.

— Много ви благодаря, милорд.

— Спомням си как веднъж Бърти Устър ми каза, че не се е намерила още в света толкова смрадлива тиня, че ти да не успееш да измъкнеш от нея клетника, поверил делата си в твои ръце.

— Господин Устър винаги прекалено много ме ласкае, милорд.

— Глупости на търкалета. Хич не е достатъчно даже. Ако ти наистина си измислил как да прескочим тия нечовешки препятствия, непрекъснато изникващи по пътя ни…

— Убеден съм, че е така, милорд.

Бил се разтресе в бледоморавата си пижама.

— Помисли пак, Джийвс — настоя той. — По един или друг начин ние трябва да измъкнем госпожа Спотсуърт от стаята й и да я задържим навън достатъчно дълго, че да успея да вляза вътре, да намеря огърлицата, да я забърша и да се измъкна. И всичко това далеч от всякакви любопитни зъркели. Освен ако напълно съм се подвел от думите ти вследствие на нервния срив от броенето на проклетите добичета. Стори ми се, че предлагаш спасителен изход от лепкавото положение. Какъв е той? Ето това е въпросът, на устните напиращ. Вълшебна пръчка ли ще извадиш?

Джийвс не му отговори веднага. Върху фино изваяното му лице се беше появило болезнено изражение. Сякаш неочаквано бе видял нещо, което му е причинило душевен гърч.

— Извинете ме, милорд. Съзнавам, че е възможно да сметнете думите ми за проява на непочтителност…

— Давай смело, Джийвс. Целия съм само уши. Какво те е загризало толкова?

— Вашата пижама, милорд. Ако имах и най-малка представа, че Ваша светлост има обичая да спи в бледоморави пижами, щях да ви посъветвам да го промените, милорд. Бледоморавото не подхожда на Ваша светлост. Един път бях принуден, за негово добро разбира се, да посъветвам в същата насока господин Устър, който по това време също беше пристрастен към бледоморави пижами.

Бил беше потресен.

— Дяволите да те вземат! Откъде се сети за пижамите? — все още невярващо попита той.

— Те просто се набиват на очи, милорд. Това агресивно пурпурно. Ако Ваша светлост послуша съвета ми и го замени с бледосиньо или много светло фъстъченозелено…

— Джийвс!

— Милорд?

— Сега не е време да дрънкаме за пижами.

— Много добре, милорд.

— Ако искаш да знаеш, аз страшно харесвам моравото. Но нека да отложим дискусията за любимите цветове за някой по-подходящ момент. Даже ще ти кажа и това. Ако наистина предложиш нещо смислено за проклетата огърлица и това нещо накара слънцето да изгрее и на нашата улица, можеш да вземеш всички морави пижами, да ги закопаеш и да разореш земята отгоре им.

— Много мило, милорд.

— Това ще бъде само малка отплата за твоята вярна служба. А сега, след като ми запали любопитството, изплюй цялото камъче. Какви са добрите новини? Какъв е този велик план?

— Много е обикновен, милорд. Основава се на…

Бил нададе вик.

— Не ми казвай. Нека да позная. Психологията на индивида?

— Съвсем точно, милорд.

Бил шумно пое въздух.

— Така си и мислех. Неведнъж, разменяйки си сухи мартинита с Бърти Устър на бара в Клуба на търтеите, аз го слушах с увиснало от почуда чене, когато ми разказваше за теб и за психологията на индивида. Той казваше, че щом веднъж си пипнал психологията на индивида за гушата, всичко по-нататък се развивало с такава шеметна бързина, че на доскорошния нещастник с овесения нос не му оставало нищо друго освен да си подхвърли шапката във въздуха и да затропа весел танец. Продължавай, Джийвс. Ще пукна от нетърпение. Индивида, върху чиято психология си размишлявал в настоящия заплетен казус, предполагам, е госпожа Спотсуърт? Прав ли съм, или греша, Джийвс?

— Напълно прав, милорд. Забелязал ли е Ваша светлост кое е нещото, което най-много интересува госпожа Спотсуърт, което изпълва нейното съзнание?

Бил зяпна.

— Нали не си дошъл тук в два през нощта, за да ми предлагаш пак да танцувам чарлстон с нея?

— О, не, милорд.

— Като говориш за нещото, което най-много интересува…

— Съществува един друг аспект от характера на госпожа Спотсуърт, която сте пропуснал да забележите, милорд. Признавам, че тя е изключително ентусиазиран изпълнител на чарлстон, но онова, което занимава мислите й са свръхестествените прояви. След пристигането си в Роастър Аби тя не престава да изразява надежда, че ще има щастието да зърне духа на лейди Агата. Когато информирах Ваша светлост, че съм изготвил план за временното придобиване на огърлицата, основан върху психологията на индивида, аз имах предвид точно този траен интерес към нематериалните проявления.

Бил падна като отсечено дърво обратно върху възглавниците. Беше разочарован.

— Не, Джийвс — каза той. — Няма да го направя.

— Милорд?

— Разбирам накъде клониш. Искаш да се облека в нощница с къдрички и забрадка и да тършувам из стаята на госпожа Спотсуърт, предполагайки, че ако тя се събуди и ме види, ще си каже „Аха, това е духът на лейди Агата“, ще се обърне на другата страна и ще си заспи отново. Никога няма да се съглася на това, Джийвс. Нищо няма да ме принуди да се облека в женски дрехи… дори мазната супа, в която сме накиснати в момента. Мога да се съглася единствено да си лепна добрия стар мустак и да препаша хубавата черна превръзка.

— Не бих ви препоръчал подобна дегизировка, милорд. Дори на хиподрума съм забелязвал клиенти, които зървайки Ваша светлост, отскачаха назад с видим потрес. Една дама, откривайки подобно страховито привидение в стаята си, веднага би надала ужасени писъци.

Бил отпусна ръце с отчаяна въздишка.

— Е, това е то. Всичко е свършено. Планът ти се срути с гръм и трясък.

— Не, милорд. Ваша светлост, ако мога да се изразя така, не е успял да прозре същността на моето предложение. Както вие сам в началото отбелязахте, нашата основна цел е да принудим госпожа Спотсуърт да напусне стаята си, което да даде възможност на Ваша светлост да влезе там и да получи достъп до огърлицата. Предлагам, с позволението на Ваша светлост, да почукам на вратата на госпожа Спотсуърт и да я помоля да ми даде назаем шишенцето си с амоняк.

Бил заскуба косата си.

— Какво каза, Джийвс?

— Амоняк, милорд.

— От броенето на тия овце нещо съм се чалнал — проплака той. — Слухът ми се е повредил. Стори ми се, че чух да казваш „амоняк“.

— Аз го казах, милорд. Ще обясня, че го искам, за да върна Ваша светлост в съзнание.

— Ето пак. Мога да се закълна, че те чух да казваш „да върна Ваша светлост в съзнание“.

— Съвсем правилно, милорд. Ваша светлост е получил силен шок. Минавайки близо до разрушения параклис около полунощ, Ваша светлост е видял призрака на лейди Агата и много се е разстроил. Как Ваша светлост е успял да се добере до стаята си, едва ли някога ще узнаем, но аз съм ви намерил в безсъзнание и веднага съм побързал към госпожа Спотсуърт за нейното шишенце с амоняк.

Бил все още недоумяваше.

— Не мога да хвана нишката.

— Ако мога да поясня думите си, милорд. Научавайки, че лейди Агата, ако мога да се изразя така, е на линия, незабавната реакция на госпожа Спотсуърт би била силно желание да побърза към разрушения параклис с цел да наблюдава свръхестественото явление. Аз ще й предложа да я придружа до там и по време на нейното отсъствие…

Доста често обикновеният човек, сблъскал се с някое гениално откритие, е неспособен да намери думи, за да изрази своите чувства. Когато Александър Греъм Бел срещнал една сутрин през 1876 година един свой приятел и му казал: „Здрасти, Джордж, чу ли най-новото? Вчера изобретих телефона!“, онзи сигурно само е пристъпвал от крак на крак без да може да пророни нито звук. Случаят с Бил беше аналогичен. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да възпроизведе нито звук. Само лежеше мълчаливо и усещаше как го залива разкаянието, че е могъл дори за миг да се усъмни в този човек. Беше станало точно така, както го беше описвал толкова пъти Бърти Устър. Остави този щедро подхранван с риба гигантски ум да надуши следата на психологията на индивида и няма да ти остане време да направиш нищо друго освен да си хвърлиш шапката във въздуха и да затропаш весел танец.

— Джийвс — успя най-накрая да си възвърне част от речниковия запас Бил, но Джийвс вече излизаше през вратата.

— Вашият амоняк, милорд — каза той, обръщайки глава от прага. — Ако Ваша светлост ме извини.

Изминаха всичко на всичко две минути, въпреки че на Бил се сториха доста повече, преди Джийвс да се завърне с малкото шишенце.

— Е? — попита деветият граф нетърпеливо.

— Всичко премина според предвижданията, милорд. Реакцията на дамата беше точно такава, каквато предполагах, че ще бъде. Госпожа Спотсуърт, чувайки моята информация, прояви незабавен интерес. Тя ме увери, че няма да й отнеме никакво време, за да скочи в халата си и поиска да се върна веднага, за да я придружа до мястото на появата. Ще оставя вратата леко открехната, така че ще бъде във възможностите на Ваша светлост, поставяйки око в процепа, да види нашето отдалечаване. Веднага щом достигнем до стълбището, бих препоръчал незабавно действие, защото е нужно да напомня на Ваша светлост, че времето е…

— От кардинална важност? Не, нямаше нужда да ми го напомняш, Джийвс. Спомняш ли си какво ми каза веднъж за читите^[1]?

— Във връзка с тяхната бързина на придвижване ли, милорд?

— Точно това. Половин миля за четирийсет и пет секунди, е останало в паметта ми?

— Да, милорд.

— Е, скоростта, с която аз ще се движа, ще остави и най-чевръстия чита да диша праха от обувките ми.

— Това би било изключително задоволително, милорд. Аз, от моя страна, мога да ви насоча в търсенето. На тоалетната масичка в стаята на госпожа Спотсуърт забелязах малка кутийка за бижута, в която по всяка вероятност се помещава огърлицата. Тоалетната масичка е непосредствено до прозореца. Ваша светлост едва ли би срещнал затруднения да я забележи.

Както винаги той беше прав. Тоалетната масичка беше първото нещо, което Бил фиксира, когато, загубвайки от поглед малката процесия, мина като вихър по коридора и влетя в Стаята на кралица Елизабет. Там, както твърдеше Джийвс, мирно и тихо се беше кротнала въпросната мебел. А върху нея се мъдреше и въпросната кутийка. И в нея, когато Бил отвори с треперещи пръсти капака й, удобно се беше разположила въпросната огърлица. Ръката му се стрелна като орел, съзрял апетитна кокошчица, и бързо смени местоположението на бижуто от кутийката в джоба на пижамата. И тъкмо се обърна, за да напусне с гордо вдигната глава полесражението, когато тишината, дотогава нарушавана само от учестеното му дишане, беше продрана от серия ужасяващи врясъци.

По-рано в това повествование вече запознахме нашите читатели с навика на кучето Помона да врещи сърцераздирателно, за да изрази възторга, който винаги изпитваше в присъствието на приятел. Този възторг я оживи и сега. По време на онази дискусия на дървената пейка, когато Бил усърдно се занимаваше с гукане, тя веднага беше почувствала благоразположение към своя домакин, какъвто впрочем беше обичаят и на всички други кучета, контактували с Бил. Срещайки го сега в тази неофициална тапицерия, точно в момента, когато се опитваше да се примири с усамотението, което й беше наложено и което не се радваше на нейното одобрение, тя не направи никакъв опит да постави граници на своя екстаз.

Крясъци, достатъчни по количество и сила за дузина баронети, намушкани в гърба в библиотеките си, се изтръгнаха от рунтавата кучешка муцуна и въздействието им върху нервната система на Бил беше опустошително. Авторът^[2] на „Преследването на чудовищния снарк“ в едно много силно по поетично внушение двустишие беше описал по следния начин преживяванията на един от героите си.

Страх безумен тъй силно го скова,

че палтото му тъмно в миг побеля.

Моравата пижама на Бил се размина на косъм от описаната по-горе цветова трансформация на дрехата на лирическия герой.

Въпреки че харесваше Помона, деветият граф на Роастър не се мая нито миг повече за дружеска раздумка. Той изскочи навън със скорост, която би накарала и най-атлетичния чита да вдигне безпомощно рамене и се озова в коридора точно в мига, в който Джил, разбудена от ужасяващите врясъци, излезе от Стаята с часовниците. Тя стана ням свидетел на това как Бил предпазливо се шмугва в стаята на Хенри VIII и с горчива ирония си каза, че едва ли би могла да се намери по-подходяща алюзия за поведението му.

Четвърт час по-късно, когато Бил бе вече в леглото си и отново се беше заел с овчеброй, мърморейки си: „Деветстотин деветдесет и осем… деветстотин деветдесет и девет… хиляда…“, Джийвс влезе в стаята.

В ръцете си имаше поднос, а върху подноса блестеше пръстен.

— Току-що срещнах госпожица Уайвърн в коридора, милорд — обяви той. — Тя пожела да предам това на Ваша светлост.