Фабиан Ленк
Убийство в театъра (4)

Новият цар

Убиецът пришпори коня и прекоси в галоп агората. Един селянин, подкарал две кози към пазара, отскочи встрани, за да избегне копитата на бясно препускащия кон, и блъсна голяма сергия с глинени съдове, които изпопадаха на земята и се изпотрошиха.

Хората панически се дърпаха встрани — никой не дръзна да застане на пътя на галопиращия конник и той бързо излезе от града.

Приятелите препускаха по петите му. Отпред се простираше хълмиста и дива местност, обрасла с мирта, пинии, кипариси и маслинови дръвчета. Между скалите растяха тамян, розмарин, градински чай и лавандула.

Но приятелите виждаха само бягащия телохранител. В същия момент мъжът се обърна и ги видя.

— Видя ни! — извика Юлиан уплашено. Ами ако телохранителят ги нападне!

Но страхът му бе напразен. Мъжът само се приведе още по-ниско над коня и продължи в галоп.

— Не е за вярване, че този тип заби меча във Филип пред толкова хора! — извика Юлиан на приятелите си. — Всички видяха, че той е убиецът, и няма начин да избегне наказанието.

— Вероятно има скривалище и е сигурен, че никой няма да го открие — подхвърли Ким. Надяваше се, че ездата скоро ще приключи.

Кия здраво се беше вкопчила в чула на коня — това преследване беше истинско изтезание за нея.

— Какво подло престъпление! — възмущаваше се Леон. — И то извършено от телохранител! Никога не бих си го помислил. Само така е могъл да се приближи до Филип. Вижте, този тип сви от пътя!

Внезапно телохранителят смени посоката.

След малко приятелите стигнаха до мястото, където от пътя се отклоняваше почти невидима пътека, която изкачваше хълма и се губеше отвъд него.

Приятелите се спогледаха за миг, след което продължиха преследването. Но от другата страна на хълма ги очакваше разочарование — следите на убиеца се загубиха!

— Не е възможно! — ядоса се Леон.

— По-спокойно — охлади го Юлиан и посочи една полуразрушена сграда. Сърцето му заби по-бързо. — Сигурно се е скрил там. Трябва…

Но не можа да продължи. Една стрела профуча на два метра от рамото му, конят се подплаши, изправи се на задните си крака и момчето едва се задържа на седлото.

— Да изчезваме! — извика той, като се плъзна от седлото и се скри зад една скала.

— Но този мръсник нямаше лък! — прошепна Ким.

— Да, но може би е скрил някой в тази съборетина — предположи Юлиан. После се престраши да погледне иззад скалата и видя телохранителя да бяга. Твърде рисковано е да тръгнат след него, като се има предвид, че е добре въоръжен.

Юлиан въздъхна и се обърна към приятелите си:

— Измъкна се!

— И сега какво? — попита Леон.

— Да се връщаме! — предложи Юлиан. — Не можем да направим нищо повече.

На кръстовището срещнаха отряд стрелци, предвождани от Александър.

— Видяхте ли един мъж да бяга?

Юлиан посочи към хълма и тъкмо да разкаже какво са видели, Александър го прекъсна:

— Ще ми разкажеш в двореца! Идвате с мен!

След това изпрати част от отряда по следите на атентатора, а самият той тръгна към Еге заедно с останалите войници и приятелите.

В душата на Юлиан се прокрадна подозрение:

— Какво иска от нас? — тихичко попита той.

Ким сви рамене.

Царският палат бе разположен сред кестенова гора на края на града. До него водеше павирана улица от храма на агората, която свършваше пред огромен охраняван пропилей^[1] с шест колони, широк десетина метра. Златна звезда с шестнайсет лъча блестеше на виненочервения фриз на входа. Зад пропилея се откриваше огромен вътрешен двор. Той имаше форма на квадрат и беше заобиколен от колони. Добре поддържани храсти и дървета очароваха очите на всеки, който пристъпеше в двора, а в големи кафези чуруликаха птици.

Александър се насочи към галерията вдясно. Приятелите го последваха, съпроводени от стрелците. Минаха през хладен проход, облицован с бял мрамор, и стигнаха до великолепна зала.

Прекрасни мозайки, изобразяващи Филип като победител в кръвопролитни битки, украсяваха стените. На пода се виждаше една-единствена огромна мозайка от хиляди малки, разноцветни камъчета, които извайваха образите на известни поети и мислители, както и на Аполон^[2], сияйния бог на Слънцето и поезията, и на гръмовержеца Зевс.

В средата на залата имаше водоскок, висок около пет метра. Четири каменни делфина обграждаха седналия на трон бог Посейдон^[3], а от устата им бликаха прохладни струи вода.

Малко встрани богато украсен златен трон стоеше празен и някак самотен. На кушетка до него беше полегнала една жена, а роб й вееше с огромно ветрило.

— Олимпия! — прошепна Ким на приятелите.

Царицата беше облечена в черно. Лицето й приличаше на застинала маска под дебелия слой бяла пудра. На ушите й проблясваха тежки златни обеци, а на левия й глезен се виждаше тънка гривна от скъпоценни камъни. Зад Олимпия стоеше висок, сух мъж с посивяла брада. Носеше неугледен хитон и държеше ръцете си зад гърба.

Когато Александър приближи към тях, Олимпия се надигна. В погледа й се четеше очакване.

Александър се поклони:

— По следите на убиеца сме — каза уморено той.

— Павзаний^[4], този предател! — прошепна царицата. — Скъпият ми съпруг му се доверяваше безрезервно и заплати за това с живота си!

Покрусен, Александър сведе поглед:

— Кой би могъл да предположи, че точно личният му телохранител ще извади меч срещу него…

Олимпия рязко се изправи. Лицето й придоби суров израз:

— Никой не би могъл да го предположи, сине! Такава е била волята на боговете. И тяхна воля е мерзкият предател да бъде наказан! Ще хванем Павзаний и той ще се моли никога да не се е раждал. Но кажи ми защо си довел тези деца и тази котка?

Александър се обърна към приятелите.

— Видели са Павзаний да бяга, освен това… — и той хвърли смразяващ поглед към децата. — Освен това откраднаха три коня!

Юлиан преглътна. Изобщо не беше помислил за това. Значи затова ги доведоха в двореца — за да ги накажат!

Олимпия вдигна вежди, извити като дъга:

— Толкова млади и вече покварени?

— Не, не! — бързо изрече Юлиан. — Ние…

— Кой ти е разрешил да говориш? — прекъсна го хладно Александър.

— Остави го! — намеси се меко Олимпия.

Юлиан си пое дъх:

— Взехме конете, за да проследим убиеца — каза той възможно най-убедително.

Олимпия хвърли бърз поглед към сина си. В този момент Кия, която беше седяла тихо до Ким, се надигна, приближи се до Олимпия и се погали в краката й.

По напрегнатото лице на царицата пробягна усмивка:

— Какво прелестно животно — неочаквано топло каза тя, но веднага изправи рамене и рязко попита Юлиан:

— Какво видяхте?

Момчето разказа всичко до най-малките подробности.

Когато свърши, Олимпия кимна:

— Ще го пипнем! Той ще си получи заслуженото!

— Да — разнесе се в този момент гласът на високия сух мъж. — Но преди това имаме по-важна задача.

Александър изненадано го погледна:

— Какво имаш предвид, благородни учителю?

— Филип е мъртъв — отвърна мъжът с брадата. — За доброто на държавата трябва да обявим приемника му час по-скоро. Приемникът, без съмнение, може да е само един…

Олимпия енергично кимна:

— Аристотел^[5] има право. Ако забавим решението си, държавата може да изпадне в криза. Враговете ни само това чакат. Трябва да действаме! — Царицата се обърна към сина си: — Ти ще си новият цар на Македония и ще водиш империята ни към възход!

Александър не изглеждаше много убеден:

— Всичко става толкова бързо, едва сега…

Олимпия се приближи до него, изправи се на пръсти и го целуна по бузата:

— Не се колебай, синко, действай! Роден си да управляваш! Това е и волята на боговете! — тихо каза тя.

Една минута измина в мълчание.

Юлиан трескаво разсъждаваше. Очевидно Олимпия не иска да губи време. Бързата промяна на върха ще покаже на враговете й, че е готова да действа решително. Но какво ще стане с тях — с Ким, Леон, Кия и с него? Взеха конете за малко. Но как ли ще погледне на това Александър?

— Е, добре, така да бъде, в името на Зевс! — изрече в този момент Александър. — Ще обявя тридневен траур, след който ще погребем баща ми. После ще се състои коронацията и, разбира се, сватбата на сестра ми.

Аристотел кимна:

— Мъдро решение. Сега трябва да се изправиш пред народа и да го обявиш.

— Какво да правим с децата и котката? — най-после Александър зададе въпроса, от който най-много се боеше Юлиан.

Олимпия махна с ръка:

— Остави ги да си вървят, синко! Все пак те ни дадоха важна информация.

Двама стражи изведоха децата от двореца.

— Ох, отървахме се! — не се сдържа Юлиан, когато останаха сами на широката улица, водеща към агората на Еге.

Здрачаваше се и през прозорците се виждаха светлинки от запалени маслени лампи. В топлата привечер се носеше успокояващо свирене на щурци.

— Скоро съвсем ще се стъмни. — Ким бе неспокойна. — А още не знаем къде ще спим.

— Да се върнем в театъра! Може би Критон ще ни помогне — предложи Юлиан.

Ким и Леон не възразиха.

— Значи убиецът се казва Павзаний — продължи Юлиан. — Всички знаят името му и видяха лицето му. Странно наистина, че той дори не си направи труда да се прикрие. Очевидно се смята за недосегаем. Струва ми се, че зад гърба му има влиятелни хора. Бих искал да знам кои са те.

— Аз също — отвърна Леон. — Всичко изглежда много странно. Трябва да разнищим този случай.

— Съгласна съм! — викна Ким. — Сигурна съм, че Кия също!

След малко децата стигнаха до агората — там все още цареше оживление. Докато я пресичаха, до ушите им достигаха откъслечни разговори. Тема номер едно, разбира се, беше убийството на царя.

Внезапно се разнесоха викове. Млад войник се качи на стъпалата на храма и съобщи за пристигането на Александър. Появи се и младият владетел, съпроводен от Олимпия, Аристотел и много телохранители с факли в ръце. Александър се обърна към събралите се хора и се провъзгласи за цар. Обеща голямо тържество и тълпата на площада дълго го приветства.

— Изглежда, че хората много го обичат — отбеляза Леон.

По лицето на Александър нямаше следи на радост. Олимпия също бе сериозна, само вдигна набързо ръка за поздрав и двамата с Александър изчезнаха към двореца, съпроводени от телохранителите.

— Гладна съм! — каза Ким, когато на агората отново стана тихо. — Трябва да намерим Критон.

Приятелите влязоха в театъра. Сцената беше тъмна, тъмна беше и огромната трибуна. Само луната осветяваше слабо наоколо.

— Смятате ли, че идеята да влезем тук е добра? — тихо попита Ким.

— Веднага ще разберем — също така тихо отвърна Юлиан.

В същия миг той усети силен удар и олюлявайки се, се озова на орхестрата. Разнесе се смразяващ смях. Юлиан се обърна и видя да се приближава някаква зловеща фигура с маска на лицето.