Фабиан Ленк
Убийство в театъра (3)

Смъртта на царя

Леон усети по лицето си топъл вятър. Бързо отвори очи и запремигва срещу яркото слънце. Беше приятно топло и момчето се досети, че се намират в Македония.

— Я, ние сме в някакъв театър! — възкликна той.

Тримата приятели стояха пред единия от двата странични входа на театър. Бяха обути със сандали, носеха прости хитони^[1].

Вляво от тях се виждаше терасовидна каменна трибуна, която се издигаше на около петнайсет метра нагоре по хълма. Трибуната побираше около пет хиляди души, но сега бе пуста. Многобройни пътечки по хълма се спускаха от най-горните редове. Това означава, че зрителите влизат в театъра отгоре, помисли си Леон.

Най-долу, до театрона^[2], се виждаха множества тапицирани места с облегалки. Те бяха разположени в нещо като дървена ложа, покрита с бял плат. Леон предположи, че това са местата за царското семейство, благородниците или жреците.

Огромната трибуна образуваше полукръг около орхестрата^[3] — кръгла площадка с диаметър около петнайсет метра, с малък олтар в центъра.

— Тук застава хорът^[4], ако си спомням добре — посочи Леон към кръглата площадка.

Зад площадката за хора се издигаше правоъгълна постройка, висока около седем метра. Пред нея имаше сцена, широка около четири метра. Сцената и постройката се издигаха върху няколко двуметрови колони. Между колоните имаше нещо, приличащо на склад. От двете страни на постройката се издигаха квадратни островърхи кули с позлатени статуи на бог Дионис^[5]. В едната си ръка брадатият бог на виното държеше амфора, а в другата — лозова пръчка. Върху задната стена на сцената се виждаха завеси, навити на руло върху дървени пръти, прикрепени между двете кули.

— Това са задкулисните помещения. Имат две части. Отпред е проскенионът^[6], където излизат актьорите, а отзад е скенето^[7] — обясни Юлиан.

— Леле, колко сте подковани! — засмя се Ким. — Да запомним добре този вход. Темпус ни остави пред пиластрите^[8] на кулите. Те са нашият „билет“ за връщане.

Юлиан се усмихна:

— Страничните входове се наричат пародоси^[9].

Ким завъртя очи и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Кия изфуча предупредително. Приятелите се заслушаха — някой пееше и очевидно се приближаваше към тях — звучният басов тембър се чуваше все по-ясно.

— Да се скрием ли? — попита Юлиан, който смяташе, че не е добра идея да се мотаят наоколо.

— Късно е — сухо отбеляза Ким.

Откъм пародоса се зададе едър мъж. Гледаше към празните трибуни и все още не забелязваше децата.

Изглеждаше на около четирийсет-петдесет години. Грамадното му като бъчва тяло се поклащаше смешно при всяка стъпка. Лицето му беше ъгловато с увиснали бузи и мека къдрава брада. Около смешно щръкналите му уши стърчаха остри черни къдрици.

В същия миг облеченият в скъп бродиран хитон мъж ги видя. Той се закова на място, спря да пее и театрално разпери ръце:

— Кои сте вие, в името на Зевс^[10]? — избоботи мъжът със звучен глас.

Юлиан пристъпи напред. Както обикновено, той разказа поредната покъртителна история, която завършваше с това, че тримата са загубили родителите си и търсят работа и подслон.

— Виж ти! И смятате, че ще повярвам на всичко това? — погледна ги изпитателно непознатият, като разтъркваше брадичката си. Огромното му тяло се клатушкаше насам-натам като кораб в бурно море.

Приятелите енергично закимаха с глави.

— Разбира се! — извика Ким. Тя веднага забеляза, че мъжът просто не може да застане на едно място, дори и за минутка.

Той нервно разтриваше пръстите си и май мислите му бяха другаде.

В този момент Кия се потърка в краката му и по лицето на мъжа мина усмивка:

— Е, добре, обичам котките и децата. Но защо сте тук?

— Обичаме театъра — отвърна съвсем искрено Юлиан. — И когато видяхме това красиво място, не можахме да устоим на изкушението да надзърнем вътре.

Мъжът засия:

— Много ми е приятно да го чуя! Театърът е моят живот! — провикна се театрално той и отново разтвори ръце. — Казвам се Критон и имам театрална трупа. Днес ще играем „Жабите“^[11] на Аристофан. Ще имаме десет представления тук, в Еге, и после заминаваме за Пела^[12]. Там също има театър.

— „Жабите“? — размишляваше на глас Юлиан. Сети се за квакането, което чу, когато прекрачи прага на Темпус… — Пиесата наистина ли се казва така?

— Разбира се! — извика Критон. — Разказва се за Дионис, който слиза в царството на сенките, за да върне така обичания от него поет Еврипид^[13] обратно в света на живите, защото вече не са останали добри поети. Аз играя ролята на хитрия роб Ксантий. В пиесата има и хор на жабите, той е от певци, разбира се. Жабешкият хор поздравява Дионис в сцената, когато той прекосява с лодка езерото в подземното царство. Подиграват му се, но той не им обръща внимание и здраво натиска греблата.

— Хор на жабите… много интересно… — обади се Леон.

Изведнъж Критон се плесна по главата:

— Деца, дойде ми страхотна идея! Много съжалявам за родителите ви, но какво ще кажете да ви взема в моята трупа? Можете ли да пеете?

Леон направи гримаса — не можеше да изпее правилно и една нота и пеенето му напомняше повече звука от ръждясал трион.

Ким обаче го изпревари:

— Разбира се! — извика тя и ехидно се разсмя. — Особено Леон!

— Ами… да, естествено — запъна се леко Леон.

— Чудесно! — възкликна Критон. — Днес обаче няма да пеете, защото преди това трябва да научите текста. Но може да започнете да разгласявате представлението на агората^[14]. А и днес е специален ден и представлението също ще е специално.

— Какво му е специалното? — заинтересува се Юлиан.

Критон вдигна вежди.

— Не знаете ли? Как е възможно!? Днес се жени Клеопатра^[15], дъщерята на великия Филип. Представлението на трупата ми е кулминацията на тържествата!

Критон отново огледа трибуните:

— Добре, тук всичко е наред! Мразя, когато робите са небрежни. А сега елате! Ще ви покажа къде ще работите през следващите няколко часа. Не мога да си позволя да ви плащам, но прехраната ви е осигурена.

— Това напълно ни устройва! — побърза да отговори Юлиан.

Критон ги поведе към пародоса. Минаха през него и се озоваха на агората на Еге. Леон си помисли, че площадът по размери и по форма прилича на футболно игрище. Имаше работилници и сергии, търговци предлагаха маслини, нарове, смокини и круши, хвалеха специални мехлеми, ароматни подправки и меки платове. Край един продавач на подправки ухаеше на тамян и дафинов лист, рибар носеше на главата си кошница прясно уловена риба, а през отворената врата на една обущарница видяха как някакво момче е стъпило върху маса, а майсторът очертаваше стъпалото му върху парче козя кожа. Зад тях стоеше друго момче и режеше на ивици обработена кожа — вероятно за каишки. Грънчари седяха на рогозки, а пред краката им бяха наредени глинени маслени лампи, купи, чинии и други съдове. Златари предлагаха верижки за шията и глезените, а също и амулети, които пазят от зли сили. Цареше невъобразим шум. Търговците здраво се надвикваха един друг.

Повечето купувачи бяха мъже. Малкото жени, които се виждаха, носеха косите си красиво вдигнати нагоре. Върху хитона без ръкави повечето бяха наметнали пеплос^[16] — пъстроцветна наметка до коляното, стегната в кръста с колан.

В западната част на агората се намираше стоата^[17] — едноетажна галерия с колони, около сто метра дълга и двайсет — широка. Търговци бяха намерили убежище тук от палещите лъчи на слънцето и явно подписваха договори. Леон на няколко пъти видя как кесии с пари сменят собствениците си, а мъже подписват свитъци пергамент^[18].

— Това е нашият пританейон^[19] — каза Критон и посочи към сградата от бял мрамор в противоположния край на площада. Върху архитрава^[20] на фасадата блестеше голяма звезда с шестнайсет лъча — символът на Филип II. Иначе постройката беше скромна, със строга правоъгълна форма и островръх покрив. Четири колони в дорийски стил^[21] украсяваха входа.

На няколко крачки източно от театъра се издигаше много по-внушителна сграда — храмът на Зевс, както обясни Критон.

Юлиан не можеше да откъсне очи от гледката. Сградата също беше правоъгълна, широко стълбище водеше към площадка, върху която се разполагаше самият храм. Момчето преброи осем светлочервени колони на фасадата, завършващи с бели капители^[22]. Червените фризове^[23] над архитрава изобразяваха бойни сцени, фронтонът^[24] бе украсен с акротерии^[25] с изображения на Зевс.

— Останете тук, пред пародоса. Ще разгласявате представлението! — разпореди им Критон. — Аз се връщам при хората си. Представлението започва след малко… Толкова се вълнувам!

И едрият мъж изчезна в тълпата.

— Едва ли трябва да се озорваме много — каза Ким. — Театралното представление е достатъчно притегателно само по себе си.

— Сигурна ли си? — попита Леон. — Пиесата все пак се казва „Жабите“ — лично на мен не ми звучи кой знае колко интригуващо.

— Ако не се налага да пееш, може би ще успеем да съберем публика… — отвърна през смях Ким.

— Освен това хората искат да видят младоженците! — намеси се Юлиан.

Изминаха два часа, слънцето започна да преваля. Приятелите неуморно хвалеха трупата на Критон и непознатата им пиеса, а Кия се настани на сянка под една сергия и се унесе. В този момент се зададе Критон с трупата си от около трийсет души, в това число и хористите. Критон все така развълнуван се разхождаше насам-натам и размахваше ръце. Но не беше забравил да донесе на децата сладко грозде и ябълки.

Леон, Ким и Юлиан останаха при пародоса и наблюдаваха как театърът бързо се изпълва с хора.

Леон забеляза, че войници с малки кръгли щитове и сариси^[26] се смесват с публиката. Дали покушението ще бъде днес, мина му през ума. Дали Филип подозира нещо? Затова ли идва с толкова много войници? Мисълта го изпълни със страх.

В същия момент погледът му се спря върху висока слаба жена, обградена от телохранители. Охраната съпроводи жената до мястото й на втория ред.

В момента тя бе само на няколко метра от Леон. Изглеждаше на около четирийсет години, носеше плътно прилепнала по тялото туника от шафраненожълт лен с втъкани златни нишки, в тъмната й вдигната нагоре коса блестяха перли, а на фината й китка се виждаха гривни с лъвски глави. Златна верижка с изящна висулка, изобразяваща двойка пчели, украсяваше шията й. Жената имаше властно изражение. Очите й бяха тъмни и дълбоки, а устните — тънки.

Жената се огледа крадешком, после седна на една възглавница и закова очи във все още празната орхестра.

Неочаквано Леон усети, че е объркан. Жената излъчваше едновременно сила и загадъчност.

— Коя е тази жена? — попита Леон и я посочи, когато Критон мина край тях.

— О, това е Олимпия, нашата царица — отвърна той и продължи нататък, преди Леон да успее да го попита защо царицата не е седнала в ложата.

Войниците съпроводиха и една млада двойка до ложата.

— Това трябва да са младоженците! — развълнува се Ким.

Младата, крехка жена с продълговато лице, облечена в семпла снежнобяла туника, носеше на главата си венец от цветя. Мъжът до нея бе облечен разкошно. Великолепната му бронзова броня проблясваше на слънцето.

Театърът избухна в оглушителни ръкопляскания, а младоженците снизходително се усмихнаха на множеството. Тъкмо двойката се настани в ложата, когато от агората се чуха команди:

— Направете място! — изкрещя някой. — Направете място за царя!

Приятелите се оказаха в навалицата точно до входа. Ким бързо взе Кия на ръце, за да не я прегази тълпата.

В този миг се появиха още войници. Блестящите им доспехи показваха, че са соматофилаки^[27] от личната гвардия на царя. Носеха шлемове с черни и бели пера, червени наметки върху нагръдниците от бронз, както и брони на краката. Въоръжени бяха с къси мечове и двуметрови копия. В средата на отряда имаше двама цивилни мъже, които се отправиха към вратата.

— Това е Александър — прошепна Ким, която много добре си спомняше първата им среща със завоевателя.

Александър беше среден на ръст, с волева брадичка и правилен, но малко въздълъг нос. Плътните му устни бяха стиснати здраво. Двайсетгодишният мъж сякаш едва сдържаше яростта си. Със златна лента в тъмните коси и облечен в семпъл, бял хитон, той вървеше близо до другия мъж, значително по-възрастен от него.

— А това трябва да е Филип — предположи Леон и плъзна поглед по трибуните.

Възгласите станаха по-силни, въпреки че царят още не беше влязъл в театъра.

Леон отново погледна към двамата мъже, които бяха съвсем близо до приятелите.

Царят имаше брада, а на главата му се виждаше венец от дъбови листа. Върху хитона беше заметнал виненочервен химатион^[28]. Кожата на лицето и на месестия му нос беше пореста и набраздена като дънер на маслиново дърво. Многобройните белези по лицето издаваха, че е раняван неведнъж. Най-големият белег пресичаше дясното му око, чийто клепач беше затворен.

Единственото око на Филип святкаше сърдито:

— Ти си мекушав страхливец! — нахвърли се той върху сина си. — Проклето мамино синче! И запомни, ще се отнасям с майка ти, както ми харесва! Аз съм господарят тук, а ти ще ми се подчиняваш!

— Отнасяш се несправедливо с Олимпия! — гневно отвърна Александър. — Тя не го заслужава. Не се изисква особена смелост, за да унижиш една жена.

— Какво си позволяваш? — нахвърли се върху него Филип. — Ще поговорим за това по-късно, непрокопсанико!

Царят се овладя, усмихна се фалшиво и двамата с Александър продължиха към орхестрата. Филип махна с ръка към публиката и виковете на тълпата се усилиха.

Следваше ги само един телохранител — млад, мускулест мъж с брада, висок почти два метра. Независимо от едрото телосложение походката му беше гъвкава като на котка. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на меча.

Леон нервно се озърна. Дали убиецът е сред тълпата? Наоколо гъмжи от войници… Изглежда невъзможно някой да нападне Филип.

Неочаквано Кия изфуча.

Леон отново се огледа. Котката беше доста неспокойна — дали не усеща нещо? Чувствителното животно неведнъж надушваше опасностите.

Тримата мъже застанаха в центъра на орхестрата. Отпред бяха Филип и Александър, а зад тях — грамадният телохранител.

Погледът на Леон се зарея над множеството хора.

Филип сякаш не усещаше заплаха. Той продължи да маха на народа и цялото му лице сияеше. За разлика от него Александър бе мрачен и навъсен и едва-едва вдигна ръка за поздрав.

Леон забеляза, че соматофилакът направи крачка напред и застана плътно зад Филип.

Изведнъж го осени ужасно предчувствие — телохранителят! Долната челюст на момчето направо увисна, а очите му се разтвориха широко.

Всичко се разигра с шеметна бързина. Мечът блесна в лявата ръка на телохранителя и той замахна с все сила. Чу се вик и Филип се свлече на земята, притискайки с ръце гърдите си. Соматофилакът направи крачка назад, а Александър се наведе над баща си и започна да вика за помощ.

Първоначално никой не реагира. Всички бяха като парализирани, в това число и телохранителите. Убиецът се възползва от общото стъписване и се втурна към отсрещния пародос.

— След него! — извика Леон.

Приятелите се втурнаха през орхестрата, стигнаха до арката на вратата и видяха как телохранителят се метна на един кон и препусна в галоп. Зад гърба им в театъра настъпи суматоха.

Леон се огледа и видя няколко коня, завързани в сянката пред една гостилница. Без много да мисли, той отвърза единия и се метна на гърба му. Юлиан и Ким последваха примера му. Кия, макар и с неохота, също се настани на седлото пред Ким.

— Трябва да го хванем! — крещеше развълнуван Леон.