Фабиан Ленк
Убийство в театъра (13)

Неприятни изненади

Ужасени, приятелите отстъпиха крачка назад. Юлиан се запрепъва в отломките наоколо.

— Нямате изход — тихо каза Павзаний, а очите му блестяха хладно.

В същия момент Юлиан чу някакъв шум и това му вдъхна надежда. Беше конски тропот.

— Някой идва! — едва събра сили да каже момчето.

По лицето на Павзаний се плъзна крива усмивка:

— Искаш да отклониш вниманието ми, обаче номерът ти няма да мине.

— Съвсем ясно се чува — настоя Юлиан. — Сигурно е Родула.

Не знаеше дали е така, или не и какво би се променило, ако Родула наистина идваше, но поне печелеха време.

Павзаний се ослуша:

— Май имаш право. — Отиде до вратата и погледна навън. После радостно извика: — Родула! Ела бързо тук!

Дребната жена се вмъкна в полуразрушената къща:

— Най-после, ние… — тя не довърши изречението си, защото видя децата. — Те защо са тук?

— Търсили ме и за разлика от Олимпия и Александър успяха да ме намерят. Това обаче ще им струва живота!

Родула го погледна ужасено:

— Нали не смяташ…?

Лицето на Павзаний помрачня:

— Трябва да го направя, в името на Зевс!

Коленете на Юлиан омекнаха. Няма да се измъкнат!

— Ще избягаме заедно, Родула! — продължи Павзаний. — Затова ти казах да дойдеш тук.

В този миг се чу свистене и една стрела влетя през отворената врата и се заби на милиметри от левия сандал на Павзаний.

Павзаний отстъпи крачка назад:

— Проклятие! — изкрещя той и дръпна Родула навътре.

После се втурна към едно от тесните прозорчета и погледна навън:

— О, не! — извика съкрушено телохранителят. — Олимпия и войниците й!

Родула покри лицето си с ръце:

— Загубени сме!

Павзаний трескаво се огледа. Погледът му се спря върху приятелите. Те несъзнателно се притиснаха още по-плътно един в друг.

„Олимпия може да се окаже шансът ни“, помисли Юлиан, изпълнен с надежда.

Още една стрела изсвистя и се заби в гредата над вратата. Последваха и други. Павзаний се защура из къщата. Стискаше дръжката на меча си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Павзаний, излез! — разнесе се гласът на Олимпия. — Всичко свърши!

По челото на Павзаний се стичаха капчици пот. Устните му потреперваха.

— Излез, чуваш ли? Излез и доведи и Родула — извика Олимпия.

Павзаний се бавеше.

— Е, добре, щом не искаш с добро, налага се да подпалим къщата! — чуха отново гласа на Олимпия.

Нещо изтрополи върху покрива.

Факла! — ужасено се досети Юлиан.

В следващия момент през задния прозорец на къщата влетя огнено кълбо и подпали разпиляната по пода слама.

— Да излизаме! Иначе живи ще изгорим тук! — изпадна в паника Родула.

— Не, не! Те искат точно това! — отвърна Павзаний.

Но Родула не го чуваше. Покрила устата си с част от хитона, тя побягна навън.

— Стой! — извика Павзаний след нея, после се закашля и отпусна меча.

Юлиан се възползва от момента:

— Да бягаме! — извика той на приятелите си и се втурна след Родула.

Леон, Ким и Кия не чакаха нова покана.

Отвън ги посрещнаха Олимпия и десетина войници.

— Кого виждам? — изненадано възкликна царицата, щом видя приятелите.

Но в този момент вниманието й бе привлечено от Павзаний, който с несигурна стъпка излезе от къщата.

— А, ето ни в пълен състав! — жлъчно отбеляза Олимпия. — Хвърли меча!

Павзаний се подчини с нежелание и хвърли меча пред украсените й със скъпоценни камъни сандали.

— Браво! — каза тя, сякаш говореше на куче. След това погледна към Родула, която нервно си играеше с един кичур от косата си. — Браво и на теб, мила моя, че ни доведе тук!

— Какво!? — в гласа на Павзаний звучеше гняв.

Олимпия сложи пръст на устните си:

— Не е това, което си мислиш. Проследихме я, защото предполагахме, че рано или късно ще се види с теб. И така се стигна до срещата ни в това усамотено място без свидетели — засмя се тя.

Юлиан не можа да се сдържи:

— Павзаний ни каза, че ти си поръчала убийството на Филип!

Олимпия отново се засмя:

— Каква нагла лъжа! — престорено извика тя. След това се приближи до Юлиан и прошепна на ухото му: — Разбира се, че беше така, но не мога да допусна някой да узнае малката ми тайна. Затова ти и приятелите ти ще трябва да умрете!

Юлиан я погледна. Лицето й беше безизразно и студено и той разбра, че царицата не се шегува. Стана му зле. А допреди малко се надяваше, че Олимпия е спасението им. Колко наивен е бил…

В този момент мярна с ъгълчето на окото си някакво стремително движение и чу вика на Олимпия.

Павзаний сграбчи царицата и опря кама в гърлото й:

— Никой да не мърда! — извика той на войниците. — В противен случай господарката ви ще замине там, откъдето няма връщане!

— Защо не го претърсихте? — изсъска Олимпия към хората си.

Войниците засрамено гледаха надолу.

— Неприятна изненада, нали, леваци такива! — подигравателно подхвърли Павзаний. — Никога не се разделям с камата си. Човек не знае какво го чака!

Много бавно приятелите заотстъпваха назад. Юлиан забеляза как Кия се промъкна зад гърба на Павзаний. Какво ли е намислила?

— Родула и аз ще яхнем два коня и скоро това прекрасно място ще остане зад гърба ни — каза той. — Ще вземем и Олимпия с нас. Тя ще седне пред мен на коня, с опряна до гърлото кама, в случай че на някого му хрумне да направи нещо…

И в този момент Кия скочи и заби острите си нокти в гърба на Павзаний. Той изрева от болка, Олимпия се изплъзна от хватката му и се хвърли на земята. Войниците се втурнаха към телохранителя, който яростно се съпротивляваше.

— Бързо, да изчезваме оттук! — прошепна Юлиан. — На конете!

И докато някой се усети, четиримата вече бяха на конете и препускаха по неравния път. Зад гърба им се разнесоха викове.

Юлиан се обърна и видя, че Павзаний лежи на земята. Видя и нещо, което накара сърцето му неистово да забие — няколко войници се втурнаха да ги преследват!

— Идват! — извика той към приятелите си. — Трябва бързо да стигнем до театъра и да изчезнем!

Леон и Ким, която държеше Кия пред себе си на седлото, веднага разбраха за какво говори. В бесен галоп децата препуснаха към Еге. Войниците ги следваха по петите. Преднината на приятелите бързо се стопяваше.

Когато стигнаха до агората, войниците бяха само на двайсет метра след тях. Внезапно отпред изплува спасителният пародос, през чиито пиластри Темпус ги остави в Еге в началото на пътуването им.

— Спрете! — извика един войник.

„Да бе, как ли пък не!“, помисли Юлиан, докато скачаха от конете и тичаха с все сила към колоната. Нищо не ги спря, не усетиха нито докосването на камъка, нито на хоросана. Сякаш дяланият камък беше направен от въздух.

После се озоваха в тъмния тунел на времето и пространството и Темпус ги върна обратно в Зибентан.