Фабиан Ленк
Убийство в театъра (11)

Сериозен мотив

Приятелите наблюдаваха случващото се, без да могат да направят каквото и да било. Двайсетината ездачи се устремиха в галоп към портата, която беше достатъчно широка, за да мине през нея двуколка. Изглеждаше здраво залостена, но се открехна и около двайсетина мъже се измъкнаха навън. Въоръжени с тояги, брадви, гребла с дълги дръжки и камъни, те се наредиха в плътна редица пред входа, а портата зад тях отново се затвори.

— Бранят имението! — извика Ким, която инстинктивно взе Кия на ръце и усети ускорените удари на сърцето й.

— Да, вероятно са робите на Меда — предположи Леон.

В този момент конниците наближиха портата и отгоре им се посипа дъжд от камъни. Един от нападателите се катурна от седлото и се стовари върху прашния път. Конят му се изправи на задни крака, изцвили, отскочи встрани и се втурна в галоп без посока. Друг хвърли копие, но не улучи. Копието се удари в каменната стена и се разлетя на парчета. Преди войникът да успее да извади меч, един от защитниците го повали с тояга и той цамбурна в потока.

Разрази се истинска битка. Защитниците яростно размахваха примитивните си оръжия и не отстъпваха и крачка. Най-успешно се справяха мъжете, въоръжени с дълги гребла. Те събориха с греблата няколко войници и ги изпратиха в царството на бляновете.

Но защитниците допуснаха голяма грешка. Окуражени от първоначалния успех, те се втурнаха след ездачите, които, изглежда, имаха нужда от повече пространство. Целта на войниците обаче беше друга — да отслабят отбранителната линия на противника. Сега робите се разпиляха на малки групи или действаха поединично, което позволи на ездачите да ги обезвредят един по един.

Съпротивата беше сломена, нападателите разбиха портата и нахлуха в имението.

— О, господи! — сподавено извика Ким. Чувстваше се напълно безпомощна. Не знаеше дали Меда е извършила престъпление, но в този момент искрено й съчувстваше.

— Какво да правим? — обърна се тя към Леон и Юлиан.

Юлиан унило отвърна:

— Какво можем да направим? Нищо, освен да изчакаме.

Момичето знаеше, че Юлиан има право, но мисълта, че не могат да направят нищо, не й даваше мира. Половин час по-късно ездачите отново се появиха пред портата.

— Вижте, не водят никого! — отдъхна си Ким. — Къде ли е Меда? Мислите ли, че може да са…

— Не, не вярвам — отвърна Леон. — Александър изрично заповяда да я арестуват, а не да я убиват.

Приятелите се скриха зад един храст и видяха как войниците стремително препуснаха обратно към Еге.

— Но къде е Меда? — разсъждаваше Юлиан на глас. — Може би не е била в имението.

Ким хапеше долната си устна:

— Или пък се е скрила? Предлагам да отидем и да видим!

Тя се запъти натам и първа прекрачи през портата, която висеше на пантите, сякаш разбита от великански юмрук.

Отпред се ширна огромен двор с кладенец. Приятелите колебливо се огледаха. Четири едноетажни постройки заобикаляха двора. Покривите им имаха стръмен наклон, така че дъждовната вода се оттичаше в каменна канавка, а оттам се събираше в резервоар. Откъм страната на портата се намираха ковачницата и фурната, които гледаха към двора. В сградата отляво видяха преса за зехтин. Там бяха складирани и множество големи амфори. Точно отсреща се намираха хамбарът и сеновалът, отдясно се издигаше внушителна къща с долепен до нея обор. Зловещата тишина бе нарушена от самотното блеене на овца.

— Мислиш ли, че Меда може да е тук? — тихо попита Леон.

Ким вдигна рамене:

— Нямам представа, но след като вече сме тук, може да се поогледаме.

Тя с усилие преодоля обзелия я страх и тръгна към къщата. И тук вратата беше разбита. С разтуптяно сърце Ким влезе в къщата. Вътре цареше полумрак. Озова се в малка приемна с две врати и проход, пред който имаше само завеса. Подредбата говореше, че собственичката е доста богата — подът беше покрит със скъпа мозайка, а на боядисаните в светлочервено стени имаше големи изображения на богинята Артемида^[1] по време на лов.

Нещо прошумоля и приятелите затаиха дъх. Малка мишка претича бързо през приемната и се мушна в дупка в стената.

Кия я проследи с поглед, но не помръдна.

— Има ли някой тук? — попита Ким.

Стената върна ехото, но не се чу нищо друго.

— Няма никой — отвърна Юлиан.

Ким искаше да отвърне нещо, но в същия момент се чу трополене:

— Какво е това? — нервно попита Юлиан.

— Не знам, шумът идва оттам — и Ким посочи мозайката под краката им, изобразяваща богинята Деметра^[2] с житен клас в ръка.

— Там сигурно се намира мазето.

Ким тръгна към прохода със завесата, зад която се показа стълба, която отвеждаше надолу.

— Доколкото те познавам, се каниш да слезеш, нали? — попита Юлиан и усети как стомахът му се свива.

Ким се усмихна. Стълбата беше дървена. Прогнилите й стъпала проскърцваха под краката им. Дневната светлина постепенно изчезваше и когато Ким, Юлиан и Леон отново стъпиха на равно, наоколо им цареше пълна тъмнина. Изминаха няколко метра по полутъмен коридор.

Изведнъж момичето се спря и се ослуша. Леон и Юлиан също се спряха. Носеше се мирис на влажно дърво и вино.

— Това е избата — промърмори Ким. — Дали Меда не се крие тук?

Отново се разнесе шум. Нещо като сподавена кихавица. Сърцето на Ким щеше да изхвърчи от гърдите. Защо не взеха лампа? Тук има някого!

— По-добре да изчезваме! — чу се гласът на Юлиан в тъмното.

В този момент Ким усети, че някой я докосва… Косата й се изправи от ужас.

— Юлиан, Леон? — прошепна момичето.

Ръката я сграбчи за хитона и я дръпна силно. Ким залитна, загуби равновесие и се стовари на пода. Усети адска болка в рамото. Пред очите й изскочиха звезди — светли точици, които се движеха с шеметна бързина. Момичето тръсна глава, стисна зъби и се изправи.

Чуха се отдалечаващи стъпки, а после и гласовете на Юлиан и Леон. След това нещо падна с трясък, после отново се разнесоха стъпки — качват се по стълбата, заключи Ким по скърцането на дървените стъпала.

Без да мисли много, тя се обърна и тръгна назад, но за нейна изненада налетя на Юлиан и Леон. Момчетата също бяха тръгнали да излизат от избата. Когато тримата стигнаха до стълбата, видяха две неща — слабите крака на жена, която изкачваше последните стъпала, и една котка, която я следваше с големи скокове.

— Меда! — извика Ким, осенена от лошо предчувствие. — Тя иска да избяга!

Приятелите се втурнаха след непознатата жена, която тичаше към двора.

— Стой, нищо лошо няма да ти направим! — извика Ким. — Стой!

Жената се обърна и като видя трите деца и котката, се спря.

Приятелите се приближиха, като едва си поемаха дъх. Пред тях стоеше висока жена с продълговато, тясно лице, сини очи и множество лунички. Кестенявата й коса падаше в безпорядък по челото. Носеше елегантен лимоненожълт хитон, тук-там разкъсан и изцапан.

— Ти ли си Меда? — попита Ким.

— Да, но кои сте вие? — попита жената, свила юмруци. — И какво търсите тук?

Този път Ким се зае с представянето им и подробно разказа каквото знаеха за случилото се. Забеляза, че сега Меда изглежда по-спокойна — очевидно повярва на думите й.

— Значи ме наричат змия? — каза тя, когато Ким свърши. После вдигна очи към небето, където точно в този момент прелитаха два бели гълъба. Очите й бяха пълни със сълзи. Но бързо се опомни и лицето й отново стана непроницаемо.

— Олимпия ме мрази и в това няма нищо чудно — каза Меда. — Филип отдавна не се интересува от нея, замени я с мен, аз съм неговата любима жена.

Приятелите смаяно се спогледаха. Значи става дума за ревност. Следващите думи ги накараха да подскочат.

— Филип и аз имаме син на една година. Филип заплашваше Александър, че ще провъзгласи нашия син за наследник на трона. След смъртта на Филип се страхувах за малкия и го отведох на сигурно място. Скрила съм го при родителите ми.

Ким зяпна от изненада. Ето защо Александър е бил отстранен от двора! Момичето преглътна. Александър наистина има сериозен мотив да се освободи от баща си.

— Обвиняват те за покушението срещу Олимпия и Александър — каза Ким.

Меда измъчено се засмя:

— Мен? Каква глупост! Това обяснява защо войниците нахлуха в дома ми. Храбрите ми роби не можаха да защитят имението, но все пак успяха да забавят нападателите, така че да се скрия на сигурно място в мазето. Но вие все пак ме открихте.

— Нашата котка те откри — каза Ким.

— Котката ви? — не повярва Меда.

— Пошегувах се — бързо отвърна Ким. Как да обясни, че Кия има свръхестествени способности?

Без да разпитва повече, Меда тръгна към конюшнята:

— Змията всъщност е Олимпия! — гневно изрече тя. — А аз наистина имам всички основания да изпратя някого да я убие. Само че нямам нищо общо с това. Ще бъде най-добре, ако се скрия при родителите си. Олимпия със сигурност няма да отстъпи. Филип искаше да я изгони от двора и да се ожени за мен. Тя никога няма да ми го прости!

Ким нищо не каза. Тази новина също беше много важна. Очевидно не само Александър се е чувствал заплашен — заплашена се е чувствала и майка му.

— Но Филип беше убит и нещата се промениха — продължи Меда, докато се мяташе на гърба на един кон. — Време е да напусна това място, въпреки че не ми е леко да го сторя, в името на Деметра! Тук съм у дома си… Или поне бях, докато не убиха Филип и докато онази змия Олимпия не изпрати войниците си по петите ми.

След това Меда махна с ръка за сбогом и пришпори коня.

Ким поклати глава:

— Каква история само, истинско безумие!

— Да, ако е вярна!

— Във всеки случай Олимпия също има сериозен мотив да убие Филип — каза убедено Ким.

Леон отново подръпна ухото си:

— Вероятно Александър и Олимпия са действали заедно, а Павзаний е бил само тяхно оръдие.

Един след друг приятелите тръгнаха към разбитата порта на имението:

— Но това не обяснява нещата докрай. Защо Павзаний извърши покушението срещу Олимпия и Александър?

Приятелите мълчаливо напуснаха имението и поеха към Еге. Слънцето почти се беше скрило и небето се обагряше във виолетово.

— Скоро ще се стъмни — каза момичето и се прозя. — Днес трябва да си легнем по-рано, за да сме бодри утре за срещата на Павзаний и Родула. Може би след това най-после ще успеем да разберем кой всъщност е виновникът за смъртта на Филип.

— Да, но се страхувам, че Павзаний също може да изчезне — добави Леон и се прозя.

Ким не каза нищо, ала беше убедена, че на следващия ден им предстои да се срещнат с убиеца. Тази мисъл я накара да потрепери.