Фабиан Ленк
Скандал на Олимпиадата (3)

Засадата

Леон, все още замаян от спиращото дъха пътешествие през времето и пространството, отвори очи и видя точно пред себе си муцуната на някаква овца. Животното изблея уплашено насреща му, а той се дръпна и се блъсна в Юлиан и Ким. Кия изфуча, а овцата изблея по-силно, сякаш да обясни на кого принадлежи мястото, където са се появили съвсем неканени.

— Добре дошли! — каза Ким през смях. — Много оригинална идея от страна на Темпус да ни изпрати в кошара! Трябва добре да я запомним за обратния път.

Децата излязоха от кошарата с блеещата овца. Навън слънчевата светлина ги заслепи. Макар денят да си отиваше, все още беше приятно топло.

— Колко е хубаво! — не се сдържа Юлиан, когато очите му привикнаха към светлината.

Пред тях се очертаваха извивки на меки хълмове, между които се виеше река. Борове се редуваха с чинари, виждаха се кипариси, акации, смокинови и маслинови дръвчета. Носеше се плътен аромат на тамян и риган.

— Вижте онзи хълм с храма на върха! — извика Ким и посочи на север, като си спомни за рисунката в книгата, която разглеждаха в библиотеката. — Това е храмът на Зевс! А реката сигурно е Алфей!

— Да, намираме се в Олимпия! — зарадва се и Леон. — И сме облечени с тукашните дрехи, твърде оскъдни, естествено, като се има предвид жегата.

Приятелите бяха облечени в бели хитони^[1], а на краката си имаха прости кожени сандали.

— Тук има път — посочи Юлиан и тръгна нататък.

Кия весело подскачаше в краката му, но внезапно спря и се загледа към малката акациева горичка отсреща.

— Какво има? — попита Ким, но в този момент видя какво е привлякло вниманието на котката. Към тях се приближаваха конник и двама бегачи. Конникът извика нещо.

— Дали не тренират за Олимпиадата? — зачуди се Леон.

— Конникът със сигурност не тренира — подсмихна се Юлиан.

— Може да е треньорът им. Виж колко е едър единият бегач.

Приятелите излязоха на пътя, по който се движеха тримата мъже.

Върху хитона си конникът имаше богато украсен химатион^[2], а бегачите бяха боси и носеха само препаски. Единият наистина беше огромен — с широки рамене, с грамадни мускули и гъста брада. Другият беше с една глава по-нисък и малко по-голям на години от приятелите. Беше слаб, с късо тяло, но с дълги и мускулести крака.

— По-бързо, в името на Зевс! — пришпорваше ги конникът. — И охлювите могат да ви изпреварят!

С облени в пот лица двамата притичаха покрай приятелите и кимнаха любезно за поздрав. Децата отвърнаха и се загледаха след тях.

— Повече от ясно е, че тренират за Олимпиадата. Темпото им е доста добро, въпреки жегата — с възхищение отбеляза Леон.

Междувременно конникът и бегачите стигнаха до рехава горичка от чинари.

— О, не! — извика Юлиан.

— Какво… — възкликна Ким, но Юлиан не я остави да довърши.

— Засада! — извика той към мъжете. — Скрийте се, засада!

Ким и Леон с недоумение погледнаха приятеля си, а Юлиан извика по-силно, за да предупреди атлетите, като сочеше един от чинарите. В този миг и те видяха стрелеца, който се беше притаил на дървото с готов за стрелба лък! Главата му беше покрита с качулка.

Това наистина е засада!

Конникът дръпна поводите и се обърна към Юлиан. После погледна към чинара и мълниеносно се свлече от коня.

— Лягайте! — викна той на бегачите, които бързо отскочиха и се скриха зад храстите край пътя.

Изсвистя стрела и за малко не улучи коня. Животното изплашено изцвили и се изправи на задните си крака.

Фсссс! Следващата стрела се заби в прашния път, а третата улучи храста, където се бяха скрили бегачите. Разнесе се вик.

— Подъл страхливец! — изкрещя Ким към дървото, където стрелецът отново опъваше лък. Само че сега не се целеше в храста, а в Ким и приятелите й!

— Да се скрием! — викна Ким и се хвърли в една падинка. Леон и Юлиан я последваха.

Чу се яростно свистене и стрелата се вряза в дебелия дънер на смокиновото дърво, точно зад тях. Приятелите не смееха да вдигнат глава, сгушиха се един в друг и трепереха. Минаха няколко минути, нищо не се случи. Най-после Леон се престраши и погледна, стрелецът го нямаше!

— Този път ни се размина. Дано никой не е сериозно ранен.

Приятелите се затичаха към мъжете.

— Само да ми падне в ръчичките, в името на Арес^[3]! — изръмжа брадатият. — Вижте, рани малкия ми брат Филанор!

От ръката на по-слабичкия бегач течеше кръв, беше ранен малко над китката.

— Няма страшно — спокойно каза той. — Само лека драскотина! Видяхте ли проклетия стрелец?

— Не — отвърнаха приятелите. — Имаше качулка на главата.

— Жалко, но така или иначе сме ви много благодарни, че ни предупредихте! — намеси се и конникът. Лицето му беше ъгловато, с малък остър нос и широка брадичка, която подсказваше решителен характер.

— Казвам се Диотимос, а това са двамата ми сина — Милон и Филанор.

Милон? Сърцето на Леон подскочи:

— Прочутият Милон от Кротон? — попита развълнувано той.

Исполинът се удари в гърдите:

— О, вече сте чували за мен? Това ме радва.

— Да — потвърди баща му. — Ние сме от Кротон и ще вземем участие в Олимпийските игри. Милон е изключителен борец, Филанор пък е много добър бегач и ще участва в състезанията за младежи. А аз се състезавам с колесници и съм треньор и на двамата. А сега ни кажете вие кои сте?

Юлиан разказа историята, която винаги разказваше в подобни случаи — изгубили родителите си при разбойническо нападение и сега си търсят работа и подслон.

— Само че още не сме намерили нищо — завърши Ким и хвърли бърз поглед на бегачите.

— Да ги вземем с нас! — предложи Милон. — Децата и котката са ни талисмани!

— Добра идея! — отвърна Филанор. — Освен това ще се грижат за конете, татко.

Диотимос се позамисли, но след секунда се съгласи:

— Е, добре, при нас винаги ще се намери нещо за вършене. Да се връщаме в странноприемницата. Нашият лекар Телестас трябва да се погрижи за раната на Филанор.

По пътя приятелите ги попитаха дали имат врагове.

— Имаме съперници в състезанията — отвърна Диотимос. — Но не вярвам те да стрелят по нас.

— Не знам, във всеки случай нямам доверие на този нещастник Клейтас — добави Милон с глухия си бас.

— Кой е Клейтас? — попита Леон.

— И той е от Кротон и също е борец. В последните игри го победих — обясни Милон. — Казваше, че съм го победил по нечестен начин, но това е пълна глупост, разбира се. Оттогава намрази и мен, и семейството ми.

— Да — потвърди и баща му. — Брат му Арихион пък се състезава с колесници. Него пък аз го победих. Както виждате, нашите семейства не се обичат много. На тези игри Клейтас и Арихион ще се опитат да ни победят. Но нямат шанс, в името на Херакъл^[4]!

Леон погледна многозначително приятелите си.

Докато вървяха към Олимпия, Диотимос продължи разпалено да разказва за спортните успехи на семейството си. По пътя срещаха търговци и селяни, които караха каручки с плодове, зеленчуци и зърно. Видяха и двама музиканти — единия с флейта, другия с лира, както и много дрипави просяци — всички се бяха упътили към свещения град.

Леон слушаше Диотимос с едно ухо — в главата му се въртяха рояк мисли. Какво щастие, че срещнаха знаменития Милон и че ще придружават него и семейството му! Момчето крадешком оглеждаше мускулестите атлети. Съперниците на Милон сигурно се разбягват още преди да е започнало състезанието. Дали огромният мъжага яде и пие толкова много, колкото твърди мълвата? Ако се съдеше по вида му, най-вероятно беше така.

Леон беше впечатлен и от Филанор. Щом младият атлет ще участва в Олимпийските игри, значи има сериозни постижения!

Дано раната не му попречи, помисли си Леон, и в съзнанието му отново изплува стрелецът. Дали Клейтас и брат му нямат пръст в това? Дали някой от тях не изпрати стрелата, за да елиминира най-силния си противник? Нали и те ще се състезават на Олимпиадата. Може би с Ким и Юлиан ще успеят да научат повече. Само че би могло да се окаже дяволски опасно.

— Ето че пристигнахме! — извика Ким и го откъсна от мислите му.

Стигнаха до крепостната стена на града. Зад нея се издигаше белият мраморен храм на Зевс, заобиколен от зелените корони на чинари. На високия му покрив златна статуя на Нике^[5] беше протегнала тънка, свита в юмрук ръка към искрящото синьо небе. Пред крепостната стена, близо до маслинова горичка, имаше цял град от разпръснати палатки на атлети и дървени будки на търговци. Тази пъстра картина напомняше панаир, където може да се купи всичко: солена аншоа, маслини, овче сирене, сладки, хрупкави меденки и наденички. Момичета продаваха цветя, герданчета и гривни. Търговци си деряха гърлата и предлагаха амулети от стъкло, фигурки от слонова кост и костени гребени. Грънчари бяха наредили стомните си, обущари хвалеха здравината на сандалите, които предлагат. Имаше и две жени, които се караха коя от тях да сложи плетените си кошници на сянка.

Да, помисли си Леон, докато съзерцаваше богинята на победата, извисила ръст над цялата суматоха, пристигнахме. В Олимпия сме! В града на игрите, където е важна само победата, а второто място не означава нищо и дори е равносилно на поражение. За да победят, спортистите са готови на всичко и това не се е променило до ден-днешен. Въпреки че денят беше горещ, той усети как го полазват студени тръпки.