Фабиан Ленк
Скандал на Олимпиадата (2)

Съревнованието

— По местата! Готови! Старт! — учителят Тебелман плесна с ръце и десетина ученици полетяха напред.

Те участваха в бягането на хиляда метра от Националната олимпиада за ученици. Сред тях беше Леон. Той се надяваше, както обикновено да получи почетната грамота на Националната олимпиада. Но първо трябваше да събере необходимите точки. А това означаваше, че днес на всяка цена трябва да победи най-сериозния си съперник Марк и да спечели бягането.

— Давай, Леон! — викаха Юлиан и Ким, които бяха седнали на тревата до пистата.

Леон им махна с ръка и отново се съсредоточи върху бягането — трябва да диша ритмично, да не бърза много в първите четиристотин метра, а и да държи под око Марк, който в момента беше трети. Леон скъси дистанцията между себе си и Марк, не го изпускаше от очи. Маратонките му ритмично и меко докосваха пистата.

След първата обиколка някои състезатели поизостанаха, но Леон не се отлепваше от Марк.

Марк поведе колоната. Поддържаше дяволски бързо темпо, но Леон също не изоставаше. Момчето дишаше все по-трудно и все по-бързо. Хвърли бегъл поглед назад — нямаше никой. Май състезанието се очертаваше само между тях двамата.

Ето го и последния завой. Леон вече виждаше на финала Тебелман с хронометър в ръка. Ким и Юлиан също бяха там — викаха и скачаха. Още двеста, още сто метра…

Леон стисна зъби. Слепоочията му пулсираха, а мускулите му бяха напрегнати до крайност. Марк тичаше леко и елегантно на метри пред него. Откъде има тази кондиция? Леон го следваше плътно, но усещаше, че силите го напускат. Ще загуби състезанието! Освен, ако не даде всичко от себе си. Момчето сви юмруци, отметна глава и се отскубна напред.

Изравни се със съперника си и погледите им се срещнаха. Очите на Марк блестяха, в тях се четеше мъка и отчаяние. И в този момент Леон разбра, че все още има шанс.

Впери поглед напред. Краката му сякаш не докосваха земята, бавно, съвсем бавно, започна да изпреварва Марк.

— Успя, успя! — крещяха Юлиан и Ким.

Тебелман беше толкова близо! Но това е финалната линия! Дългоочакваната финална линия! Леон хвърли един поглед встрани, там, където допреди секунда беше Марк. Няма го! Изведнъж цялото му напрежение се стопи и се почувства лек като перце. Прекоси финалната линия с два метра преднина!

Тебелман погледна хронометъра и го потупа по рамото:

— Браво, Леон, добро време!

Леон успя само да кимне. Ким и Юлиан се хвърлиха на врата му. Марк също дойде да го поздрави.

— Не е зле, страхотно бягане беше — засмя се Ким.

— Дано получа почетната грамота — отвърна Леон, все още задъхан, а после се изтегна на тревата до пистата и се загледа в ослепителното синьо небе. Чудният летен ден къпеше в ярка светлина средновековното градче Зибентан.

— Нямам търпение да започне Олимпиадата — каза той. — Смятам да гледам повечето предавания, най-вече бяганията!

Юлиан се изтегна до него.

— И аз — каза той, — но сигурно в древна Олимпия^[1] е било още по-интересно. Победителите ги отрупвали с дарове и ги почитали като богове.

— Наистина ли?

— Да! Вчера го прочетох в библиотеката. Състезанията били много напрегнати и тежки. Особено надбягванията с колесници!

— С колесници!? — Леон погледна недоверчиво приятеля си.

— Да, с колесници — потвърди Юлиан. — Игрите включвали не само бягане, дълъг скок и хвърляне на диск, а и борба, юмручен бой, надбягвания с колесници. Участниците имали право да използват всякакви средства, за да победят, защото второто или третото място не били важни.

Леон внезапно, както си лежеше на тревата, направи свещ:

— Надбягвания с колесници, огромна слава, ожесточени съревнования? Мисля, че веднага трябва да замина за Олимпия!

— Да не би да имаш предвид посещение в нашата стая на времето? — попита Ким и многозначително се усмихна.

— Точно това имам предвид!

— Да не бързаме толкова! — опита се Юлиан да охлади ентусиазма на приятелите си. — Първо трябва да почетем малко. Дори нямаме представа коя година да изберем.

— Правилно, освен това днес имам курс по грънчарство. Мога да дойда чак след пет часа — съгласи се Ким.

 

 

Точно в пет тримата приятели се срещнаха в библиотеката, която се намираше в сградата на средновековния манастир „Свети Бартоломей“. Но Ким не беше сама. Загадъчната и невероятно умна котка Кия неспокойно скачаше около нея, сякаш знаеше, че точно днес ще се случи нещо необикновено — пътешествие във времето с Темпус.

Библиотеката вече беше затворена. Но Юлиан имаше ключ от царството на книгите. Приятелите се поразходиха между дългите рафтове, избраха си няколко исторически книги за олимпийските игри и се разположиха на масите за четене. Кия скочи върху масата, където седеше Ким. Големите очи на котката следяха всяко движение на момичето, задълбочено над страниците. Ким сбърчи чело:

— Олимпия е разположена на полуостров Пелопонес^[2], на десния бряг на реката Алфей^[3] и на дванайсет километра от Средиземно море. Игрите се провеждали в чест на Зевс^[4] един път на всеки четири години. Тук бил издигнат огромен храм, дълъг 64 м, широк 28 м и висок 20 м, а статуята на Зевс била едно от седемте чудеса на света. — Ким не можеше да откъсне поглед от рисунката на огромна статуя, издигаща се сред множество колони. После продължи: — Десет хиляди зрители можели да наблюдават игрите на стадиона, но само мъже и само неомъжени момичета и жрици имали право да са тук. Игрите продължавали пет дни. В първия ден атлетите^[5] полагали тържествена клетва, на втория били състезанията по бягане, скачане и борба, на третия — надбягванията с коне, на четвъртия имало голямо тържество в чест на Зевс, а на петия ден се определяли победителите в дисциплините бягане, скачане, хвърляне на диск, борба и юмручен бой. Всичко това било нещо средно между спорт и панаир. Но във всички случаи е било забележително събитие! — Ким изненадано погледна приятелите си: — Освен в Олимпия на още три места се провеждали спортни състезания. Знаехте ли това?

— Не — отвърна Леон, — но, ето, и в моята книга са изброени тези места — Делфи^[6], Истмия^[7] и Немея^[8].

— Така е — намеси се и Юлиан. — А който победи и в четирите града, ставал много богат и получавал титлата „периодонике“^[9].

— Титлата какво?

— Пе-ри-о-до-ни-ке — повтори Юлиан. — Все едно супермен. Чакайте… — и той се наведе над книгата си. — Тук се споменава името на един борец. Казвал се Милон и бил от град Кротон^[10]. Смятали го за най-големия спортист по онова време. Милон побеждавал шест пъти в Олимпия и Делфи, девет пъти в Немея и десет пъти в Истмия. Това е изключително!

Леон и Ким се приближиха до Юлиан и надникнаха над рамото му.

— Страхотно! — каза Леон. — Той изяждал дневно по девет килограма месо, девет килограма хляб и изпивал по десет литра вино. Още като дете всеки ден вдигал теле, за да развива мускулите си.

— Това със сигурност е доста преувеличено — обади се Юлиан.

— Може би, но бих искал да видя този Милон отблизо! Написано ли е кога е станал победител в Олимпия?

Юлиан прокара показалец по редовете.

— Да! Първата му победа е през 532 г.пр.Хр. Преди това е побеждавал като юноша.

Леон потупа приятеля си по рамото:

— Какво чакаме? Знаем точното място, точната година и името на най-големия спортист от онова време. Не е ли по-добре, вместо да гледаме телевизия, да сме там на живо! В Античността^[11], имам предвид! Готови ли сте?

След по-малко от две минути Ким, Леон и Юлиан вече бяха отместили шкафа, зад който се криеше тъмната врата към Темпус. Никой друг не знаеше за тайната врата. Юлиан хвана дръжката, но изведнъж се обърна към приятелите си.

— Какво има? — Ким нямаше търпение да тръгнат. — Ще е като малък спортен излет, няма от какво да се страхуваш!

Юлиан сведе поглед към краката си:

— Не знам какво ми става — отвърна той, — но имам странно усещане!

Ким се разсмя:

— Това е от близостта с Темпус! Стаята на времето винаги всява ужас!

Тя мина покрай Юлиан и се втурна през украсената с магически символи черна дървена врата.

Темпус ги посрещна недружелюбно. Синкавата светлина този път беше съвсем слаба, почти черна. Мъглата, която на кълба се носеше из стаята, още повече затрудняваше децата. Върху безкрайните стени на Темпус имаше хиляди врати, с изписани над тях години, които изчезваха в мъглата и отново се появяваха. Къде беше вратата с цифрата 532 г.пр.Хр.? Ким затвори очи и се заслуша. Още щом влязоха, й направи впечатление, че този път в Темпус е по-тихо. Обикновено от различните врати до тях достигаше смесица от хаотични звуци. Но не и сега. Това я накара да се заслуша внимателно. Усещаше зад себе си присъствието на Леон, Юлиан и Кия, които бяха също толкова объркани, колкото и тя. Подът под краката им пулсираше — като огромно сърце, в ритъма на времето.

Изведнъж децата чуха ликуващи възгласи от хиляди гърла. Това стадион ли е? Може би Олимпия? Ким тръгна по посока на възгласите, а приятелите я последваха. Докато вървяха през мъглата, гласовете се усилваха. Най-после застанаха пред търсената врата — 532 г.пр.Хр.!

Кия скочи на рамото на Ким. Приятелите се хванаха за ръце и се концентрираха върху Олимпия. Само така Темпус щеше да ги отведе, където искат. След това преминаха през вратата и пропаднаха в нищото.