Фабиан Ленк
Скандал на Олимпиадата (10)

Играта загрубява

На сутринта приятелите закусваха с Диотимос и синовете му. Настроението не беше чак толкова лошо, колкото очакваха.

— Семейството ни има още един шанс да спечели — уверено каза Диотимос и потупа Милон по рамото.

Великанът му кимна мрачно и си взе още козе сирене и маслини:

— Няма да те разочаровам, тате — обеща той.

— Разбира се, че ще победиш — намеси се и Ким. — Кога ще са състезанията по борба? Днес ли?

Милон отметна глава и се разсмя:

— Днес? О, не, в името на Зевс!

— И защо не?

— Веднага се вижда, че сте за първи път на игрите — каза Милон. — Днес няма да има състезания, защото след малко ще започне празничното жертвоприношение.

— Това означава ли, че няма да се работи?

— Да се работи!? — очите на Милон се разшириха. — Разбира се, че няма да се работи.

Приятелите се спогледаха. Значи в работилницата, където беше квадригата, също няма да работят.

Все пак за по-сигурно изтичаха дотам. Наистина беше затворено. Един мъж им каза, че квадригата на Диотимос ще се ремонтира утре.

Децата побързаха да се върнат. Пред странноприемницата срещнаха Милон, Филанор, Диотимос и Телестас, които се бяха отправили към Алтиса. Приятелите тръгнаха с тях.

— Май не знаете много за Олимпиадата, а? — попита ги Милон.

Леон, Ким и Юлиан поклатиха глави. От всички страни прииждаха хора, които отиваха към Алтиса.

— Празнуваме игрите в Олимпия на всяко петдесето пълнолуние, което означава, че те се провеждат на всеки четири години — обясни Милон. — А четвъртият ден е отреден за големия празник, на който се принася жертва в прослава на Зевс.

Вече бяха пред портата на храмовия комплекс. Тук имаше толкова много хора, че не можеше да се мине.

Внезапно зад тях се разнесе силно мучене.

Приятелите се обърнаха и видяха сред облак прах да се задава стадо бикове, чиито рога бяха украсени с цветя.

— Хора, отдръпнете се, направете място! — викаха силно пастирите, които караха стадото.

Тълпата се раздели, за да направи път.

— Това са жертвените животни — обясни Милон на децата, когато и последното животно отмина. — Биковете трябва да са точно сто.

— И всички ли ще бъдат принесени в жертва? — тъжно попита Ким.

— Да, такава е волята на боговете. Хайде елате да си намерим хубави места.

Тълпата се придвижваше към олтара на Зевс, точно пред храма. Милон избра места, от които олтарът се виждаше добре. Той имаше квадратна основа, върху която се издигаше висок седемметров масивен конус. Към върха му водеха стълби, а най-горе имаше кръгла площадка — там гореше огън. Пред стълбите стояха жреци в дълги бели роби. Музиканти свиреха на флейта и на лира.

Един жрец вдигна ръка и музиката спря. В настъпилата тишина се чу как жрецът произнася молитва и благодари на Зевс за закрилата му.

— Затова ти принасяме в жертва тези бикове — тържествено завърши той и даде знак жертвоприношението на животните да започне.

Ким се обърна с отвращение. Над Алтиса се разнесе остра миризма — в свещения огън бяха хвърлени бутове от биковете.

— Така трябва да бъде — обясни Милон, когато видя ужаса по лицата на приятелите. — Димът, който се издига нагоре, ще послужи за храна на боговете. Жреците размесват пепелта с вода от Алфей и приготвят каша. Прибавят хоросан за здравина и с нея дострояват олтара, който става все по-висок — в прослава на Зевс! А останалото месо от биковете е за угощение на гостите. Празникът ще продължи до късно през нощта.

Леон и Юлиан кимнаха храбро, но после и те като Ким се обърнаха. Леон се загледа в красивия храм на Зевс.

Днес никой не работи, размишляваше той. Трябва да използват този шанс, да се вмъкнат незабелязано в работилницата и да разгледат квадригата. А по-късно, когато виното щеше да се лее като из ведро, да продължат с разследването.

Той прошепна плана си на приятелите и те въодушевени приеха предложението му.

Най-после всички животни бяха принесени в жертва и тълпата се устреми към мястото, където щеше да се състои празника.

— Чакайте! — извика Диотимос. — Искам да вляза за малко в храма!

Едва сега децата забелязаха, че вратите на храма са отворени! С благоговение последваха Диотимос. В средата на храма се издигаше дванайсетметрова статуя на Зевс.

Гръмовержецът седеше върху трон от кедрово дърво, фигурата беше изработена от слонова кост, плащът и сандалите бяха от чисто злато, а на главата имаше венец от маслинови клонки. Очите му бяха от персийско стъкло, а погледът, отправен като че ли право към тях, беше благ и същевременно величав. На устните му играеше лека усмивка. Зевс изглеждаше спокоен, дори весел. В лявата си ръка държеше блестящ жезъл от сребро, на чийто връх бе кацнал орел. В дясната си ръка държеше фигура на Нике от слонова кост с лавров венец на главата.

Диотимос коленичи и всички го последваха, приведоха глави и потънаха в мислите си.

Пред тази величествена и красива статуя Юлиан се почувства съвсем незначителен. Нищо чудно, помисли си той, че са я смятали за едно от седемте чудеса на света. Невероятно е, че има щастието да види това великолепие! Но сега не бива да се отклонява от целта си. Навън, зад стените на храма, се разхожда неизвестен стрелец и трябва да го заловят. Дали той не е повредил квадригата?

 

 

Празникът беше в разгара си. Над Алтиса бавно се спусна тъмнина и пълната луна, бяла и обла, засия сред обсипаното със звезди небе. Навсякъде горяха огньове, на които се въртяха шишове с месото от жертвените животни. Хората си подаваха чаши с вино. Диотимос, синовете му и лекарят също празнуваха. Не след дълго главите им се позамаяха. Само Милон правеше изключение и внимаваше с пиенето, защото утре му предстоеше състезание.

Приятелите влязоха в ролята на слуги и разнасяха напитки и храна. Малко преди полунощ Диотимос им разреши да си тръгват.

— Най-после — с облекчение въздъхна Ким. — А сега, бързо към работилницата.

— Трябва ни светлина — спря ги Леон. — Да вземем лампа от странноприемницата.

Децата отидоха до странноприемницата и взеха маслената лампа от стаята си, а след това се отправиха към работилницата — ниска постройка с дървена пристройка към нея. Тъкмо стигнаха пред нея, когато Кия измяука.

Ким се наведе към котката:

— Какво има? — прошепна момичето.

Котката отново измяука. Очите й бяха широко отворени, погледът й беше вперен в тъмния силует на разклонено маслиново дърво зад работилницата. Там сякаш нещо се движеше. По гърба на Ким запълзяха студени тръпки.

— Момчета, струва ми се, че някой ни наблюдава — прошепна тя.

— Сигурна ли си? — също шепнешком попита Юлиан.

— Не, но вижте маслиновото дърво там, отзад.

Леон се наведе, сякаш иска да пристегне каишката на левия си сандал и уж случайно погледна към дървото. Няма нищо, всичко беше спокойно.

— Мисля, че ти се привижда — прошепна той на Ким, когато се изправи. — Хайде, да вървим.

Децата обиколиха постройката, за да потърсят откъде да влязат. Вратата на работилницата, разбира се, беше заключена, а върху двата прозореца имаше здрави дървени кепенци.

— Май няма да можем да влезем — разочаровано промърмори Ким.

— И какво ще правим сега? Имаше ли някакви предложения?

Юлиан и Леон мълчаха, но Кия измяука и хукна напред. Приятелите разбраха, че умната котка иска да им покаже нещо и бързо я последваха. Кия се плъзна към невзрачната пристройка и побутна вратата с нос. Леон натисна вратата и тя се отвори със скърцане. С разтуптени сърца децата пристъпиха вътре. Навсякъде бяха разхвърляни всевъзможни вехтории — изпотрошени колела, стари кожени ремъци, изкривени метални части.

Кия хукна напред и приятелите я последваха. Стигнаха до втора врата, която свързваше пристройката с работилницата. Тя обаче беше заключена.

Леон въздъхна и вдигна лампата над главата си. Приятелите се огледаха. Наистина ли няма как да влязат в работилницата?

Изведнъж Леон подсвирна тихо:

— Я вижте! — развълнувано каза той и посочи към един тъмен ъгъл на пристройката. — Там има някаква квадрига.

Приятелите се запровираха през вехториите и се озоваха пред квадригата на Диотимос!

Без да губят време, започнаха внимателно да я оглеждат. Юздите също бяха тук, но по тях не се забелязваха повреди или други съмнителни неща. Колелата също бяха в пълна изправност, дори и това, което беше паднало от колесницата.

Накрая Леон приближи лампата към счупената ос и внимателно я заразглежда. Трябваше да легне по гръб, за да я огледа по-добре.

— Не може да бъде — че се гласът му изпод колесницата. — Погледнете тук! Тук, долу!

Юлиан и Ким легнаха до него.

Леон посочи дървената ос:

— Оста се е счупила по права линия, счупените повърхности всъщност са съвсем гладки. А тук има и една отвесна пукнатина, виждате ли?

Ким и Юлиан кимнаха.

— Така изглежда греда, срязана с трион! — продължи Леон. — Според мен оста е срязана с трион и по време на надбягването не е издържала на натоварването.

— Но нали преди старта разгледахме внимателно всичко заедно с Диотимос — усъмни се Юлиан.

— Имаш право — отвърна Леон и замислено подръпна ухото си. — Само че след това отидохме Диотимос да принесе жертва на Зевс. Може би извършителят се е възползвал точно от този момент.

— Възможно е — каза Ким. — Трябва да кажем на Диотимос.

Внезапно вратата на пристройката широко се отвори и децата усетиха хладния повей на вятъра. Лампата затрепка и угасна. През отворената врата се процеди лунен лъч и в рамката се очерта неясен човешки силует. След това вратата се затръшна. Настъпи пълен мрак.

— Кой… кой е тук? — със свито сърце извика Юлиан.

Вместо отговор се разнесе злокобно свистене и една стрела се заби в квадригата. В тъмното отекна зловещият звук на приближаващи се стъпки…