Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (8)

Кия

По пътя към Цирка минаха през квартал на бедни. Наоколо се виждаха само димящи руини. Дрипави хора обикаляха сред развалините, обръщаха камъните и ровеха в отломките, гледаха подозрително към децата, също като глутница вълци, надушващи съперници.

Свели поглед, приятелите бързо отминаха. След малко стигнаха до моста Сублиций^[1], който се извисяваше над Тибър^[2], и стигнаха до Цирка.

Арките и фасадата бяха почернели от сажди и приличаха на овъглен скелет. Сергиите пред Цирка бяха изгорели напълно.

Ким преглътна. Излъга се. Глупаво беше да мисли, че в разрушения град може да има пазар.

В този миг видя един човек, който ровеше в купищата развалини. Ким се втурна към него и съчувствено го попита:

— Тук беше твоята сергия, нали?

— Само че от нея нищо не остана. Всичките ми скъпи платове от Лугдунум^[3] изгоряха. Разорен съм.

— От Рим ли си? — някак между другото попита Ким.

— Да, за съжаление — отвърна мъжът. — Живея в град, изоставен от боговете. В името на Юпитер, те сигурно много мразят града, щом можаха така да го разрушат.

Момичето кимна:

— Да, голям късмет е да живееш в Анций например. Или поне да си там, когато пожарът унищожава всичко тук. Като Нерон…

Мъжът подозрително погледна Ким:

— Нерон е бил в Анций? Не знам нищо за това. Чух, че бил тук, в двореца си, и възпявал пожара. Някои дори казват, че самият той го подпалил.

— И аз го чух — отвърна Ким. После рискува и попита направо: — Познаваш ли някой от Анций?

За изненада на Ким, мъжът посочи с глава:

— Този тук, отсреща, дето току-що пристигна с двуколката си — Аулий. Той е от Анций, търговец на вино.

Приятелите се сбогуваха с търговеца на платове и се запътиха към новопристигналия, който нерешително стоеше пред двуколката си. Дребничкият пълен мъж вероятно се питаше дали си струва да разтоварва амфорите^[4], защото наоколо нямаше и следа от купувачи.

— Какво искате? — неприветливо запита той, когато приятелите застанаха пред него. — Едва ли искате да си купите вино.

— Салве^[5] — любезно поздрави Ким. — Разбира се, че искаме да си купим вино. Татко ни праща.

Търговецът остана с отворена уста:

— Е, да се надяваме, че ви е дал и сестерции^[6], в името на Меркурий.

— Разбира се — излъга Ким, без ни най-малко да се изчерви, и хвърли един от най-очарователните си погледи, с което стопи и последната му искрица недоверие.

— Какво да бъде, мило дете? — запита Аулий с меден глас.

— Сигурно е, че вината са от Анций, нали?

— Разбира се! Току-що пристигам оттам.

— Баща ни държи много на това — Ким си измисляше, без да се притеснява от изумените погледи на приятелите си. — Както и нашият император Нерон, нали знаеш…

— Разбира се, че знам. Нашият император обича вината от Анций и най-вече моите! — похвали се търговецът. — Нерон е почитател на аромата им. Какво ще кажете да занесете тази амфора на баща си?

— Защо не? — отвърна Ким, която външно изглеждаше напълно спокойна, но всъщност беше доста нервна, още повече че нямаше нито един сестерций в джоба си. — Само ми кажи, моля те, купувал ли е вчера императорът вино от теб?

Върху лицето на търговеца отново се изписа недоверие:

— Какво значение има това?

— Баща ни предпочита вината, които могат да се намерят и на масата на императора.

— А, така ли? — омекна търговецът. — Вчера на обяд неговият иконом беше при мен и направи голяма поръчка. Доставих я още снощи в двореца в Анций, където имаше прием.

Ким пое дълбоко въздух. Получи информацията, от която се нуждаеше. Сега оставаше да измисли как да си тръгнат.

— Юлиан, дай ми сестерциите — хладно се обърна към момчето Ким.

— Моля?! — почти извика Юлиан.

— Сестерциите, които татко ти даде — сухо повтори момичето.

Юлиан преглътна:

— Ами… май съм забравил кесията вкъщи…

Търговецът сложи ръце на хълбоците си и изсумтя:

— Ей, вие тримата, да не се окаже, че ми губите времето?

Ким кимна:

— Май така ще излезе. Съжалявам. Ще се върнем вкъщи и ще донесем сестерциите.

И приятелите се затичаха, следвани от ругатните на търговеца.

Останали без дъх, тримата се спряха непосредствено пред Цирка, където безредно бяха разхвърляни овъглени греди.

— Чакайте, това място ми е познато — извика Леон. — Ако не бъркам, това са останките от сергията, където се скрихме първата нощ.

— Мястото, където избухна пожарът… — глухо додаде Юлиан.

— По всичко изглежда, че разговорът с търговеца си е струвал — каза Ким. — Сега вече знаем, че Нерон наистина е бил в Анций, когато пожарът е избухнал.

Леон кимна, но все пак искаше да подчертае:

— Ако търговецът казва истината, тогава Субрий лъже. Въпросът е защо го прави?

— Изглежда, че не обича императора. Може би иска да му навреди с тези слухове — предположи Юлиан. — Освен това виждам, че…

— Шшшшт! — спря Ким. Беше много развълнувана. — Чухте ли?

— Какво?

— Тихо! — извика момичето и се наведе към овъглените греди. Сега вече ясно се чуваше тихо мяукане.

— Под гредите има котка! — прошепна Ким с разширени очи. Тя хвана останките от една греда, а Леон и Юлиан й се притекоха на помощ — сграбчиха почернялото дърво и го преместиха встрани. Отдолу се показа нещо като резервоар — вероятно тук е имало цистерна. Беше пълно с камънак и дървета. Приятелите се втурнаха да копаят като обезумели. Жалното мяукане ставаше все по-силно.

„Дано е Кия“, помисли си Ким, цялата плувнала в пот.

Натъкна се на тежка каменна плоча. Дали Кия е отдолу? Дали не е ранена? Може би е толкова тежко ранена, че са закъснели? Към надеждата се прибави и страхът от това, което може да открият под плочата.

— Момчета, помогнете ми, няма да мога сама! — извика Ким.

Тримата отместиха плочата встрани и видяха едно прашно кълбо козина, което ги гледаше ужасено със зелените си очи.

— Кия! — изкрещя Ким и се наведе към котката.

Кия скочи в ръцете й и радостно замърка.

По лицето на Ким се стичаха сълзи:

— Знаех си, че си жива! — през сълзи нареждаше момичето и разглеждаше животното. — Няма дори и драскотина, не е ли цяло чудо!

— Вероятно е затрупана, когато е избухнал пожарът — предположи Юлиан. — Сигурно е много жадна.

Затичаха се към кладенеца, наляха вода и дадоха на Кия да пие.

След като се съвзе, котката започна усърдно да се мие.

— След малко ще си е пак същата — с радостно облекчение се засмя Леон.

Кия се потърка в краката на приятелите, сякаш искаше да им благодари, че са я спасили. После измяука и този път те усетиха настойчива покана. С високо вдигната опашка котката се втурна напред.

— Къде отива? — озадачено попита Леон.

Ким сви рамене:

— Кия никога няма да направи нещо безсмислено. Да я последваме и ще видим.