Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (6)

Императорът идва

Слънцето нямаше никакви шансове — разсъмваше се, но не стана по-светло. Плътен тъмносив капак от дим бе захлупил Рим. В някои райони пламъците още не стихваха.

Мръсни и съвсем без сили, приятелите стояха пред инсулата, където спасиха Тертий и семейството му. От сградата стърчаха само руини. Прозорците изглеждаха като черни дупки върху мъртво лице.

— Никога не сме имали кой знае какво, но сега вече нямаме нищичко — мрачно каза Тертий.

— Но сме живи — намеси се жена му, притиснала здраво сина им в ръцете си.

Ким гледаше надолу. Преживяха катастрофата. А Кия? Къде ли може да е?

Сигурно е мъртва, помисли Ким и така прехапа долната си устна, че усети болка. Само да не заплаче! Не сега!

Край тях минаваха хора — някои се бяха натоварили с покъщнина, други носеха ранени върху импровизирани носилки. Изпод развалините на къщи и колиби изравяха мъртви.

Ким погледна към приятелите си. Какво можеха да направят сега? Бяха на края на силите си. Нямат нито пари, нито подслон, нито цел, нито план. Освен това загубиха Кия. Не можеше и да се мисли за връщане в Зибентан. Ситуацията изглеждаше отчайваща.

В този момент ги споходи лъч надежда, приела образа на Тигелин:

— Хей, вие — извика той към Юлиан, Ким, Леон и семейството. — Да не би да сте останали без покрив?

Те кимнаха.

— Няма да нощувате на улицата. Последвайте войниците. Те ще ви заведат до един временен подслон — кратко се разпореди Тигелин. По лицето му се виждаше, че е изтощен.

Приятелите се надигнаха и последваха указанията му. Почти без сили, те се оставиха да ги водят, благодарни, че сега някой друг е поел командването.

Докато вървяха, Тертий сложи сина си на раменете. Тригодишният малчуган понесе сравнително добре бедствието. Руф бърбореше непрекъснато и това изглежда бе заразително, защото и Тертий се разбъбри. Приятелите разбраха, че е беден надничар, който работи по строежите на Рим, но никога не е сигурен дали ще има работа и приходи. До вчера работил на строежа на новите терми на Нерон.

— М-м-м-да — горчиво отбеляза Юлиан. — След този пожар ще имаш достатъчно работа. Целият град е в развалини.

Тертий сви рамене:

— Не съм толкова сигурен, че веднага ще намеря работа. Има още много бедни, които са загубили всичко по време на пожара и също ще си търсят работа.

Юлиан замълча.

— Никога не ми е вървяло с парите, в името на Меркурий — продължи Тертий. — Аз съм единственият в семейството, който стигна до просешка тояга. Баща ми е много богат, а брат ми Субрий Флавий е преторианец! Дано той и семейството му са оцелели!

Юлиан наостри уши. Братът на Тертий е преторианец, тоест един от телохранителите на Нерон? Този Субрий сигурно знае къде е бил Нерон, когато избухна пожарът! Дали ще могат да се доберат до него чрез Тертий? И дали ще успеят незабелязано да го разпитат, трескаво разсъждаваше Юлиан.

— Вижте! — извика Тертий. — В градината на Нерон сме!

Тертий беше прав. За тяхна най-голяма изненада ги доведоха в подобна на парк градина, по-точно в това, което беше останало след пожара от някога цветущата градина. Легионерите бяха опънали палатки, около които се тълпяха хора, загубили домовете си.

— Чакайте! — извика Леон и посочи към една стена. — Онзи с белега е там, отпред!

— Къде? Не виждам нищо — отвърна Юлиан.

— Изчезна — гневно отвърна Леон. — Но мога да се закълна, че беше тук преди секунда.

— Какво иска от нас? — попита Ким. — Сигурно е някой от шпионите на Нерон, който…

— Елате! — извика Тертий. — Иначе ще се загубим в навалицата.

Показаха на приятелите и семейството палатки, в които да се настанят. Един легионер им даде по самун хляб и показа къде е кладенецът. Тертий намери отнякъде стомна и тръгна натам.

— Не е зле — заключи Юлиан, след като се изтегна на предназначената за него рогозка. — Изумен съм от бързината, с която римляните организираха лагера.

— Да направим военен съвет — каза Леон, когато приятелите останаха сами. — Какво ще правим по-нататък?

— Ще потърсим Кия — бързо отвърна Ким. — И ще се пазим от човека с белега.

— Това се разбира от само себе си — съгласи се Леон. — Но какво ще правим по нашия въпрос?

— Трябва да разберем дали свидетелят, видял Нерон на покрива на двореца, казва истината — предложи Юлиан.

— Как ще разберем това? — попита Ким.

Юлиан въздъхна шумно:

— Може би ще успеем внимателно да разпитаме Субрий…

Той не можа да довърши изречението си — възбудените гласове пред палатката станаха по-силни и приятелите излязоха навън.

— Императорът идва! — извика Ливия.

Тримата бързо се измъкнаха от палатките и последваха множеството, което се тълпеше пред един прост дървен подиум. Зад него стояха около стотина легионери начело с центуриона^[1]. Малко по малко глъчката утихна и настана тишина. Само тук-там все още се разнасяше шушукане. После отляво се чуха команди. Всички погледи се насочиха нататък.

Отряд тежковъоръжени преторианци, предвождани от Тигелин, идваше насам. Мъжете носеха копия и тежки мечове. Точно когато стигнаха до приятелите, Тигелин вдигна ръка и мъжете се заковаха на място.

Юлиан не можа да свали поглед от елитните войници с блестящи брони и виненочервени туники. Забеляза, че всеки преторианец носи колан, а токата беше украсена с лира. Преторианците застанаха в редица, пред която крачеше набит мъж в снежнобяла туника.

— Нерон! — прошепна Юлиан. — Това трябва да е Нерон!

Зад него вървеше жена на средна възраст.

— А жената зад него сигурно е майка му Агрипина — предположи Ким.

Набитият мъж се качи на подиума, а майка му спря пред него. Жената изглеждаше напрегната и зорко наблюдаваше какво става наоколо. Малките й очички шареха във всички посоки, сякаш търсеха нещо.

— Аве^[2], божествени Нероне — извика Тигелин и гневно измери тълпата, която не отговори веднага с бурни овации. След това обаче народът приветства повелителя си.

Нерон застана на сцената и се загледа над главите на хората. Устните му бяха присвити в лека усмивка. Той нервно премигваше. После вдигна ръка. В миг се възцари тишина.

— Аз, вашият император, се обръщам към вас в момент на беда — силно каза Нерон. — Веднага щом чух за пожара, тръгнах от Анций^[3] и пристигнах тук, за да ви помогна. Разпоредих възможно най-бързо да построят този лагер за вас.

— Бил е в Анций — прошепна Леон. — Значи не е могъл да подпали пожара.

— Не бързай — спря го Юлиан. — Кой ще потвърди, че е вярно?

— И няма да пожаля време и сили да облекча нещастието ви — продължи Нерон и изпъна рамене. — Само в беда се познава кога един народ е велик, в името на Юпитер. Ще ви дам хляб и вода, маслини и вино и никой няма да страда. Разрушените къщи ще бъдат издигнати отново — по-големи и по-хубави отпреди!

Императорът направи малка пауза и погледна към народа в очакване на овации.

— Благодаря, велики императоре! — извика Тигелин и преторианците повториха думите му. Тълпата с нежелание се присъедини към този хор.

На лицето на Нерон се появи лека усмивка. Ликуването изглежда не направи впечатление на майка му. Тя беше все така нервна.

— Обещавам ви още нещо — каза императорът заплашително и отново накара множеството да замълчи. — Ще преследваме тези, които подпалиха пожара. И ще ги открием. Виновниците скоро ще бъдат заловени и тогава ви каня в амфитеатъра^[4], където ще видим как ще бъдат наказани, в името на Марс^[5]!

Този път нямаше нужда Тигелин да дава тон на множеството — то отговори с радостно ликуване. Обещанието за безплатни игри — луди^[6] — потопи хората в радостно очакване.

Нерон вирна брадичка като непокорно дете:

— Който вдига ръка срещу Рим, той вдига ръка срещу боговете! — извика императорът, когато отново стана тихо. — Но боговете са непобедими и ще унищожат врага! Рим ще възкръсне от руините, по-красив и по-голям, отколкото е бил. Аз ще го построя отново с помощта на боговете. Защото боговете ме обичат, в името на Юпитер!

Нерон гледаше поданиците си и очакваше одобрението им. Но този път не последваха овации и лицето на императора потъмня.

— Не, боговете не обичат Нерон — промърмори някакъв мъж недалеч от Юлиан. — Ако го обичаха, нямаше да допуснат Рим да изчезне в пламъци…

Сред стоящите наблизо се понесе одобрителен шепот. Недоволното мърморене и зле потисканият смях станаха по-високи.

Този размирен дух не убягна на Тигелин. Той даде знак на легионерите зад сцената и те се смесиха с множеството. Имаше ефект. Мърморенето затихна и вместо него се разнесоха възгласи. Но Нерон изглеждаше обиден. Без да се сбогува, той слезе от подиума и изчезна сред преторианците си, последван от сърдитата си майка.

— Странна сцена — отбеляза Ким, когато тълпата се разпръсна.

— Във всеки случай — додаде Леон, — не обичат много Нерон.

— Вероятно хората също смятат, че е виновен за пожара — предположи Юлиан. — Или както се казва, император, на когото му върви, няма как да го сполети подобна катастрофа.

Леон сбърчи чело:

— Само че нали Нерон е бил в Анций. Изглежда, има алиби. Така че свидетелят, който е видял Нерон на покрива на двореца или лъже, или се е заблудил.

— Правилно — каза Юлиан. — Но ми идва и друго наум. Какъв е мотивът? Какво може да е накарало Нерон да подпали града? Мисля, че Субрий може да ни помогне. Трябва да го открием!

— Само, моля ви се, не сега — прозя се Леон. — Първо да поспим малко. Чувствам се като пребит.

— Добре — отвърна Юлиан. — Но после ще тръгнем по следите на подпалвачите.

— И по следите на Кия — добави Ким.