Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (5)

Свидетелят

Преди приятелите да успеят да го спрат, Леон вече тичаше натам. От входа се кълбеше гъст пушек. Момчето се опита да се ориентира и успя да разпознае неясните очертания на стълбището. Хвърли поглед през рамо и видя Ким и Юлиан, които тичаха след него задъхани.

Усмихна се. Значи може да разчита на приятелите си! И се втурна бегом по стълбите. Димът ставаше все по-гъст и Леон се задави.

Ниско долу, мина през главата му! Гледал беше за това по телевизията — трябва да се снишиш, колкото може повече към пода, защото газовете, образувани при горенето, отиват нагоре. Леон коленичи и продължи да се изкачва, лазейки по корем.

Горещината ставаше нетърпима, а сълзи от дима пълнеха очите му. Момчето започна да се задушава. По-нагоре не можеше да върви, трябваше да се върне.

— Назад! — извика Леон към мястото, където предположи, че са приятелите му. Димът по стълбището беше толкова гъст, че вече не можеше да види и собствената си ръка. Зави му се свят. Намираше се в голяма опасност. Без да вижда нищо, заслиза пипнешком надолу. Най-после се озова отново пред сградата.

— Безсмислено е! — Ким не можеше да си поеме дъх.

— Съседната къща — произнесе Леон и пак се закашля. — Оттам може би ще успеем.

Ким и Юлиан въпросително го погледнаха.

— Няма време за обяснения, елате! — викна Леон и се затича към съседната сграда, която все още не беше обхваната от пламъци. На външната стена имаше скеле.

— Да почваме! — викна той към Ким и Юлиан, които най-после разбраха какво е намислил.

Тримата измъкнаха една дълга дъска от скелето. За щастие стълбището беше достатъчно широко, така че можаха да я извлекат до последния етаж.

Без да искат разрешение, приятелите се втурнаха в жилището на някакъв мъж. Точно срещу прозореца беше прозорецът на семейството, което викаше за помощ.

Леон се опита да прецени разстоянието между къщите — едва ли е повече от три метра. С огромни усилия приятелите избутаха гредата към перваза на отсрещния прозорец — получи се тесен, не особено стабилен мост.

Мъжът от отсрещния прозорец хвана здраво дъската, а жената се покатери върху нея, разпери ръце и предпазливо запристъпва, като се опитваше да пази равновесие.

По напрегнатото й лице, покрито с пот, се четеше страх. Крачка по крачка дребната жена пъплеше по люлеещата се дъска, а на десет метра под нея бушуваше огнената стихия. Една погрешна стъпка и жената щеше да е мъртва.

За щастие тя премина невредима на отсамната страна. Последва я мъжът с детето в ръце. То беше ококорило очи към майка си и приятелите.

Бащата нямаше възможност да балансира с ръце и се придвижваше още по-бавно. Когато стигна до средата, за миг сякаш загуби равновесие и детето изпищя. В последната секунда бащата се задържа. Цялото му тяло трепереше, беше несигурен и хвърли поглед назад.

— Още малко! Почти успяхте! — извика жена му. Мъжът направи усилие и премина останалото разстояние.

Извън себе си от щастие, той прегърна приятелите.

— Благодаря ви, в името на Юпитер, хиляди пъти ви благодаря за помощта… — мълвеше той. — Аз се казвам Тертий. А това са жена ми Ливия и синът ми Руф.

Приятелите също се представиха.

— Да изчезваме колкото може по-бързо оттук. Страхувам се, че огънят ще ни настигне! — Тертий говореше припряно.

Не изминаха и две минути и вече бяха пред сградата. Тертий и приятелите се присъединиха към група, която гасеше пожара. Отчаяната битка с огнената стихия продължаваше.

— Знаете ли къде е избухнал огънят? — искаше да знае Тертий.

— Близо до Цирка — отвърна Юлиан, докато подаваше кофа с вода на някакъв брадат мъж. — Беше палеж.

Тертий изненадано погледна приятелите:

— Палеж?

— Да, със сигурност! — намеси се и брадатият, преди Юлиан да отвърне нещо. — Нерон го извърши! Със собствените си ръце.

Приятелите се спогледаха. Дали мъжът е видял нещо?

— Откъде знаеш? — попита Юлиан.

— Много просто — отвърна брадатият. — Видях един човек на покрива на императорския дворец Домус Транзитория^[1]. В едната ръка държеше факла, а в другата лира. Човекът гледаше пожара и пееше с ужасен глас за пожара в гръцкия град Троя^[2]. Повече от ясно е кой е певецът!

Тертий избърса потта от челото си:

— Да, върху покрива на двореца има право да се качва само един човек — Нерон! — потвърди той.

— Смятате, че императорът е подпалил пожара? — попита Юлиан.

— Нали всичко му е разрешено — презрително отвърна брадатият. — Императорът е съвсем луд. И сега иска да припишат палежа на християните. Префектът^[3] на преторианците Тигелин вече залови няколко от тях. Видях с очите си.

— Защо е тази омраза към християните? — попита Ким.

— Аз самият съм християнин — каза брадатият. — Но много римляни се страхуват от новата религия, защото сме силни с вярата си и не сме груби и жадни за удоволствия. Ние ще ставаме все повече и повече след идването на апостол Петър в Рим и чудесата, които той направи. Другите богове трябва да си отидат. Ето защо се страхува Нерон! Сега иска да ни набеди за палежа, за да се отърве от нас!

— В името на Юпитер, ти съвсем загуби мярка — избухна Тертий. — Има много почтени римляни!

— Не се карайте! — извика Юлиан и попита брадатия: — Наистина ли човекът на покрива беше Нерон? Видя ли лицето му?

— Не — отвърна брадатият. — Но съм почти сигурен, че е той. Който може да извърши такова нещо, наистина трябва да е луд. А Нерон е луд — всеки го знае!

— Ако е запалил огъня, трябва да бъде наказан — отсече Юлиан, без да се замисля.

Брадатият се засмя:

— Императорът!? Да бъде наказан!? Това могат да направят само боговете, момчето ми.

Юлиан замълча. Трябваше да се придържат към фактите. Брадатият е видял човек на покрива на Домус Транзитория. Но дали този човек наистина е бил Нерон? Трябва да разберат това.