Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (4)

Пожар!

След няколко минути силни пламъци обхванаха дюкянчето. Те облизаха покривалото на сергията, намираща се в съседство с тази, където спяха приятелите, лакомо го погълнаха и бързо взеха да се разрастват.

Леон се събуди от мяукането на Кия.

— Какво става? — промърмори в просъница момчето, но в следващия момент усети миризмата. — Нещо гори!

Бързо ококори очи — в скривалището им нахлу пушек, а покривалата на сергиите се гърчеха в пламъци.

— Пожар! — извика Леон и започна да буди Ким и Юлиан.

Ким кашляше, Юлиан търкаше очи, за да прогони сълзите от пушека.

— Да се махаме! — извика Леон, отметна покривалото и изскочи от дюкянчето. Успя да види как висок слаб мъж с наметка притича покрай арките на Цирк Максимус.

„Това ли беше подпалвачът“, запита се той. Няма как да разпознае мъжа от толкова голямо разстояние, а в следващия момент тъмнината го погълна.

Леон трескаво се огледа. Дали да не донесат вода от кладенеца и да изгасят огъня?

Но като се огледа, веднага разбра, че това е невъзможно. Междувременно пламъците обхванаха още четири сергии. Топлият вятър ги разпалваше и те с мълниеносна бързина превземаха метър след метър.

През това време Ким и Юлиан се измъкнаха от горящата сергия и застанаха зад Леон.

— Трябва да предупредим хората в къщите наоколо! — извика Юлиан, сочейки към близката инсула^[1] — многоетажен евтин жилищен блок без тоалетни, където живееха бедните.

Леон кимна бързо, канеше се да се втурне натам.

— Чакайте! — изкрещя Ким. — Някой видя ли Кия?

Приятелите се спогледаха. От котката нямаше и следа.

— Сигурно се е изплашила и е избягала — предположи Юлиан.

Леон се сети, че Кия го събуди и така спаси живота и на тримата. Но къде ли е сега?

Нямаше представа и се почувства виновен:

— Всеки момент ще се появи. Ако има някой, за когото няма защо да се притесняваме, това е Кия, не е ли така?

Ким го погледна подозрително:

— Казваш го само така…

Момичето сложи ръце като фуния пред устата си започна да вика котката. Но Кия не се появяваше.

Силен пукот ги накара да се обърнат. Сергията, която им служеше за подслон, се срути с гръм и трясък.

— Кия! — отчаяният писък на Ким се понесе в нощта. Напразно. Момичето усети парещи сълзи в очите си. Не трябваше да убеждава приятелите си да тръгнат за Рим! Но сега е твърде късно и Кия може би лежи някъде под горящите отломки…

От жилищата, давани под наем, се чуваха викове. Хората се изсипваха на площада.

— Вигилите^[2]! — извика някой с облекчение и посочи група мъже.

Мъжете, които отговаряха за гасенето на пожарите в Рим, идваха насам. Те събориха с брадви сергията, която последна беше обхваната от огъня. В един момент изглеждаше, че стихията може да се обуздае. Но веднага след това вятърът отново я разпали — пламъците обхванаха отломките на току-що съборената сергия, после се прехвърлиха върху още една дървена постройка, непосредствено до инсулата.

— Вулкан^[3] да ни е на помощ! — извика една изплашена жена и скри лице в ръцете си.

Коварният, непредвидим вятър разнасяше пламъците във всички посоки и те обхващаха все нови и нови постройки. Огнената стихия пълзеше по прилепените една до друга къщи и унищожаваше всичко, което се изпречи на пътя й.

Гърдите на Ким се изпълниха с лютивия дим, стелещ се над Цирка. Тя пак се огледа с тревога. Къде може да е котката?

Погледът й се спря на инсулата — огънят беше стигнал и до нея. Пламъците обхващаха външната стена на постройката и се катереха бързо нагоре. Вече се виеха около първия етаж, а виковете станаха по-силни.

В същия момент Ким видя як мъж да се катери по една стълба към прозореца на първия етаж. Мъжът хвърли бърз поглед през рамо и когато се увери, че никой не го наблюдава, влезе през прозореца в жилището.

Ким се запита дали не се опитва да помогне на някого, но в този момент го видя да се връща с торба през рамо.

Мародер, помисли тя и показа крадеца на Леон и Юлиан.

— Сега това е без значение! — извика Леон. Лицето му беше потънало в пот и сажди. — Трябва да помогнем на хората! Да предупредим бързо обитателите на съседните къщи.

Ким последва приятелите си, без да изпуска крадеца от очи. Здраво стиснал плячката си, той се промъкваше през тълпата и идваше точно срещу нея. Изведнъж тълпата се раздели и направи път на група войници.

— Преторианците^[4]! — извика млад мъж.

Ким потупа Юлиан по рамото:

— Кои са преторианците?

Юлиан се спря и се замисли за момент:

— Мисля, че са някаква елитна част. Телохранителите на Нерон, най-добрите сред най-добрите измежду войниците.

— Добре, прекрасно — и Ким се втурна към войниците. Минута по-късно те обградиха крадеца. Един войник изтръгна торбата от ръцете му.

— Откъде е това? — извика войникът, който вероятно беше командирът.

Изплашен, крадецът падна на колене:

— Мое е, повярвай ми, могъщи Тигелин — раболепно викна той.

Офицерът, когото нарекоха по име, изтегли меча си:

— Не ме лъжи! — просъска той.

— В името на Юпитер, пощади ме, ще ти призная всичко — запелтечи крадецът. — Вярно е, откраднах го…

— Двама да отведат този сцелестус^[5]! — кратко разпореди Тигелин, а след това посочи към една инсула. — Останалите идват с мен, трябва да изведем хората, преди огънят да ги е обградил. И още нещо — ако се натъкнете на проклетите християни, задръжте ги. Обзалагам се, че пожарът е тяхно дело. Те искат да унищожат безподобния Рим. Така че ги хванете, където и да са се скрили!

Офицерът и войниците се втурнаха към инсулата.

Ким беше изумена от чутото. От къде на къде християните ще са подпалили огъня?

— Да тръгваме, Ким, тук не можем да помогнем на никого! — откъсна я Леон от мислите й.

Момичето го послуша. Наистина имаше по-важни неща от предположенията на офицера кои са подпалвачите.

Огънят беше обхванал първата инсула и скелетът й прозираше през пламъците. Гредите се чупеха като клечки за зъби, после сградата рухна. Тухлите се пукаха от ужасната горещина, а стените се сгромолясваха, сякаш пометени от ръката на исполин. Горящи отломки падаха върху съседната сграда и ненаситните пламъци погълнаха и нея.

— Вижте, там, горе! — извика Юлиан и посочи към таванския етаж на един блок точно срещу тях, където нахлуха легионерите.

На прозореца стояха мъж и жена и отчаяно викаха за помощ. Жената държеше на ръце дете на около три години.

— Изглежда, че огънят е отрязал пътя им — каза Леон. — Трябва да им помогнем!