Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (2)

Безспорен факт

Леон погледна през прозореца и въздъхна. Времето в Зибентан през последните две седмици беше наистина досадно — не спря да вали и чак днес слънцето най-после се показа. Пролетта наближаваше, първата трева се зеленееше около игрището.

Ех, да можеха сега да направят един мач — вън, на игрището… Представи си как дриблира, прави ножица във въздуха и забива гол.

За съжаление обаче бе в класната стая и заедно с Юлиан и Ким имаха час по история при Тебелман. Дребничкият учител, застанал пред дъската, изглежда въобще не забелязваше промяната във времето. Вероятно и не го вълнуваше особено, помисли си Леон. Времето няма особено значение за него, да не говорим за спорта.

Тебелман бе отдаден на професията си, умееше да направи така, че историята да оживее в часовете му. Колкото до това, дали вън слънцето прежуря, или вали като из ведро — това ни най-малко не го занимаваше. Тебелман говореше ли говореше, а думите сякаш се лееха от устата му.

Леон обичаше историята, обаче днес… Момчето погледна крадешком часовника си. До голямото междучасие оставаха цели двайсет минути. Истинска вечност!

Леон се опита да се концентрира върху урока. Темата беше Древен Рим — епоха, която му беше особено интересна. Но след две минути погледът му отново се зарея навън и той забрави къде се намира. Размечта се.

— А ти, Леон, какво мислиш по въпроса?

Леон подскочи.

Тебелман стоеше пред него и усмихнато го гледаше.

— Е, Леон?

— Съжалявам, не чух въпроса — без заобиколки си призна момчето.

Няколко души се изсмяха.

Тебелман сбърчи чело:

— Ами, добре, тогава ще повторя въпроса специално за теб. Можеш ли да назовеш някой известен римски император?

Леон си отдъхна, въпросът въобще не беше труден, поне за него:

— Юлий Цезар! — отговори той.

Разнесе се смях и Леон притеснено се огледа. На два чина зад него Ким също се разсмя.

— Вече го казаха — иронично отбеляза Тебелман.

Леон изкриви лице така, сякаш е отхапал много твърда кифла. Ситуацията беше конфузна.

— Октавиан Август — гласът му прозвуча неуверено.

Отново прозвуча смях.

— Добро утро, Леон, Юлиан току-що го каза — Тебелман направо простена. — Имаш право на още един опит.

Леон подръпна ухото си. Още един опит… Момчето се замисли.

— Нерон — изстреля бързо отговора и този път не се чу смях.

Тебелман се обърна и закрачи към дъската.

— Нерон — повтори той. — Интересно име, наистина.

— Нерон е подпалил Рим — добави Леон малко по-уверено.

Тебелман рязко се обърна:

— Така… и кой го твърди?

Леон повдигна рамене:

— Това е безспорен факт! Във всеки случай, поне така съм чел или чувал, струва ми се.

Тебелман неодобрително поклати глава:

— Струва ми се, че чутото не е от голяма полза, когато става дума за наука, Леон. Важни са знанието и безспорните факти. Те са от значение.

Леон се почувства длъжен да кимне. Но нали това, че Нерон е запалил Рим, е всеизвестен факт, не е ли така?

— Нерон бил император от 54 до 68 г. — заобяснява Тебелман. — Вярно е, че по време на управлението му имало пожар, унищожил голяма част от града. Но кой е бил подпалвачът, остава неясно и до днес.

Един от учениците се обади:

— Гледах един филм — „Кво вадис“ или нещо подобно. Във филма Нерон подпалва града. Беше се качил на терасата на покрива на една къща, пееше със страшен глас и гледаше как Рим изчезва в пламъци и пепел.

— Филм и нищо повече — успокои духовете Тебелман. — Холивуд рядко се съобразява с историческите факти. А съвременната наука изхожда от това, че…

И учителят потъна в дълъг монолог. Този път Леон не изпускаше и дума. Любопитството му се събуди. Ако Нерон не е подпалил Рим, тогава кой го е направил? На чия съвест лежаха хилядите загинали хора? И защо изобщо е избухнал пожар?

— Най-вероятно никога няма да разберем кои са били подпалвачите на Рим — завърши изложението си учителят и погледна часовника си. Всеки момент звънецът щеше да удари. — Всички да излязат навън за междучасието!

Леон, Ким и Юлиан се втурнаха на двора заедно с останалите ученици.

— Най-после отново слънце! Страхотно! — каза Ким.

— Крайно време беше! — радостно добави и Леон, а после сниши глас. — Дали да не направим едно малко пътешествие?

Юлиан го погледна косо:

— Имаш предвид пътешествие във времето с Темпус? — прошепна той.

— А какво друго?

— Искаш да разбереш кой е подпалил Рим, нали?

Леон кимна:

— Точно така. Мисля, че все пак е бил Нерон, въпреки че очевидно няма безспорни доказателства. Така че искам да разбера кой е подпалвачът. А вие?

Юлиан въодушевено кимна.

— И аз изгарям от нетърпение да разбера! — включи се и Ким.

Най-после стана пет следобед. Тогава библиотеката на манастира „Свети Бартоломей“ затваряше. Но щеше отново да се отвори за четирима ревностни и много специални читатели, благодарение на ключовете, с които разполагаше Юлиан. Но не само това! Царството на книгите щеше да им помогне да достигнат до най-съкровената обител — Темпус, стаята на времето.

Ким вече се канеше да излезе от стаята си, за да тръгне към библиотеката:

— Ела, Кия, тръгваме!

Котката, свита на кълбо върху леглото, наостри уши, но не прояви ни най-малко желание да напусне топлото си местенце.

Ким седна до нея и я погали:

— Хайде, мързеливке, искаме да направим малко пътешествие във времето — каза тихо момичето. Майка й имаше не особено приятния навик да се заслушва в неща, които не са предназначени за нейните уши.

Кия се надигна, измяука тихо и започна да се протяга.

Ким се запита дали е разбрала какво й каза. Нали не е обикновена котка, а вълшебна!

— Този път няма да ходим в Египет — прошепна момичето, — а в Рим.

В този миг котката изведнъж пак седна, също като подкосена.

— Е, Кия — засмя се Ким, — не се вкисвай само защото няма да ходим в прародината ти.

Момичето се изправи и тръгна към вратата. Очите на котката внимателно следяха всяка нейна крачка.

— Добре, щом искаш, остани си тук — и Ким отвори вратата. Котката мигновено се размърда и като измяука недоволно, се втурна след Ким.

 

 

Малко по-късно Ким, Леон и Юлиан седяха в библиотеката и разгръщаха различни книги, за да се подготвят за пътешествието във времето.

В читалните имаше много томове за историята на Древен Рим, така че не беше лесно да намерят точно това, което ги интересуваше.

Ким откри биография на Нерон и зачете главата за младежките му години, силно повлияни от Агрипина, властната му и изключително амбициозна майка. Агрипина с всички средства се опитвала да възкачи сина си на трона.

— Чуйте какво пише тук — каза Ким и зачете на глас. — Агрипина се разпореди да бъде отровен предшественикът на Нерон, Клавдий, който бе неин съпруг. След това се погрижи синът й да се качи на трона. Нерон хладнокръвно заповяда да убият съперника му, младия Британик. Докато е на власт, той е в непрекъснат конфликт със Сената^[1].

— Сенатът? — попита Леон. — Той пък каква роля изпълнява?

Понеже Ким не отговори, Юлиан й се притече на помощ:

— Сенатът е най-висшият държавен орган по това време, доколкото знам. Сенаторите били много богати и влиятелни хора. Те създавали законите, контролирали финансите на държавата и назначавали високопоставените държавни чиновници. Освен това…

— Ясно — засмя се Ким, — много добре, Юлиан. Ето още нещо интересно. Нерон създава цяла мрежа от шпиони и доносници, тъй като се страхува, че може да бъде убит. Няма съмнение, че е бил изключително безскрупулен, но заедно с това имал артистични дарби и бил страстен музикант.

Леон потръпна от ужас:

— Убиец, отдаден на музиката…

Юлиан се замисли и сбърчи чело. Изглежда Нерон бил човек с много лица, при това изключително опасен.

Малко по-късно той откри в книгата снимка на бюст на Нерон. Императорът имаше тясно, правоъгълно лице. Рязко се открояваха големият нос и двойната брадичка. Устата, според Юлиан, беше недоверчиво присвита в лека насмешка.

На Кия май й беше скучно — тя непрекъснато им пречеше и се опитваше да ги накара да й обърнат внимание. Ту побутваше Ким с нос, ту се умилкваше в краката на Юлиан, или се разхождаше с високо вирната опашка по отворените страници на книгата на Леон. Но децата не й обръщаха внимание.

— Открих нещо! — тържествуващо извика Леон. — „Пожарът избухна през юли 64 г. недалеч от Цирк Максимус“^[2]. Сега вече знаем къде трябва да идем, ако искаме да видим кой е подпалвачът.

— Нерон искал да хвърли подозрението върху християните — подхвърли Ким. — Или поне така пише някой си Тацит^[3], живял по същото време.

— Върху християните ли? Но защо?

Показалецът на Ким се плъзна по редовете:

— Тук пише, че по времето на Нерон римските богове като Юпитер^[4] вече имали сериозна конкуренция. Говори се, че апостол Павел^[5] се появил в Рим и с божията помощ вършил различни чудеса. Затова все повече римляни се отдръпвали от старите божества и ставали последователи на християнството. — Ким замислено погледна Леон и Юлиан, после продължи: — Нерон не искал да допусне това, тъй като заплашвало стария ред и властта му. Според Тацит Нерон се страхувал, че може да бъде детрониран. Затова обвинява християните за подпалването на Рим. Това му давало основание веднага да започне да ги преследва!

Леон повдигна вежди:

— Много подло, ако наистина е така. Именно това трябва да разберем. Вече знаем къде е избухнал огънят, което е много важно, защото, доколкото ми е известно, Рим бил огромен град.

Ким хлопна книгата за Нерон:

— В такъв случай можем да тръгваме.

— Нека да погледнем и в няколко други книги — предложи Леон. — Колкото повече знаем, толкова по-добре!

Ким махна с ръка в знак на несъгласие:

— Аз пък искам да тръгваме — настоя тя.

— Добре, но ще бъде доста рисковано пътешествие — предупреди Леон. — Огънят не бил овладян или поне така пише в моята книга. Пожарът унищожил голяма част от града и причинил смъртта на стотици, дори хиляди хора.

— Наистина ли? — попита Юлиан, който стана бял като платно.

— Да — отвърна Леон. — Не е било просто някакъв си пожар. Било е истинска катастрофа. Загинали са хиляди хора.

— И ние ще се окажем точно там… — глухо отрони Юлиан.

Ким въздъхна:

— Момчета, май подмокрихте гащите! Трябва да бъдем много по-предпазливи от всеки друг път.

Ким успя да ги убеди и след малко децата избутаха настрани етажерката с книги, зад която беше скрита вратата към стаята на времето. Приятелите минаха през богато украсената врата и се озоваха в света на Темпус, излъчващ синкава светлина. Опипом се придвижваха сред мъглата, изпълнила стаята на времето. Не се виждаше почти нищо. Точно пред Юлиан изплува врата с изписана над нея година и се разнесе зловещ смях. Момчето замръзна. Трябваше няколко пъти да поеме дълбоко дъх, преди отново да последва приятелите си.

Най-после Леон намери вратата, която търсеха. Над нея с големи черни букви беше издълбано 64 г. Около цифрите се виждаха фигурки на дяволи и голям мъртвешки череп.

— Много гостоприемно, няма що — измърмори кратко Ким.

Кия пък направи гърбица.

— Вярно, че не отиваме в Египет, но там, където отиваме, също е топло — Ким се опита да успокои котката, но тя само изфуча. Момичето остави без отговор протеста й и се обърна към Юлиан и Леон:

— Готови ли сте?

Те мълчаливо кимнаха.

— Добре, да тръгваме тогава — Ким взе котката на ръце и отвори вратата. Зад нея нямаше нищо друго, освен тъмнина. Не се чуваше нито звук. В тъмния свят зад вратата цареше мъртва тишина. Но това не спря приятелите. Както винаги при пътешествията във времето, те се хванаха за ръце и се концентрираха върху целта си — Рим. После прекрачиха през вратата.