Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (14)

Горещата следа

Леон се втурна в стаята:

— Пожар! — извика той. — В градината избухна пожар!

Ким и Леон го гледаха ужасено.

— Този кошмар няма ли да свърши най-после? — простена Юлиан и се надигна.

Секунда по-късно двамата приятели бяха на терасата на покрива. Огънят изглеждаше като жълто-червена лента. Но лентата беше жива, разширяваше се и ставаше все по-голяма и по-голяма. Леон наплюнчи показалец и го задържа във въздуха.

— За щастие вятърът отвява огъня далеч от къщата — каза той.

Това обаче не успокои Кия. Тя се сгуши плътно до Ким и момичето я обгърна с ръка, усети лудото тупкане на сърцето й — Кия се страхуваше.

— Хайде, трябва да предупредим Тигелин и останалите — извика Леон.

Но това съвсем не беше необходимо, както се убедиха, когато след малко слязоха на долния етаж. Преторианецът даваше наставления на робите и жестикулираше енергично. Жена му неотклонно го следваше и напрегнато наблюдаваше какво става.

— Изведи конете и ги закарай в конюшнята на брат ми — казваше Тигелин точно в този момент. — След това…

— Искаш да изоставим вилата ли? — попита Домиция.

Преторианецът простена:

— Искам само да се погрижа за някои важни неща — нищо повече. Достатъчно е, че нашите Емилиянски градини са в пламъци.

Жена му сбърчи нос:

— По-добре ще е, ако разпоредиш на робите да спрат огъня, преди да се приближи твърде много. За бягство можем да мислим, когато не ни остава нищо друго.

Тигелин ядосано я погледна:

— Ти ли ми нареждаш какво да правя? Аз съм тук патер фамилиас^[1] и ще правиш това, което аз ти заповядам!

Домиция го изгледа с презрение. Искаше да каже още нещо, но замълча — може би защото тримата приятели и робите бяха наблизо.

Тигелин продължи да дава заповеди. След малко вилата заприлича на мравуняк. Многобройни слуги започнаха да товарят всевъзможни вещи върху двуколки, за да ги закарат на сигурно място.

— По всичко изглежда, че огънят се отдалечава от къщата — предпазливо каза Ким на Тигелин.

— Възможно е — отвърна той. — Но вятърът може да се обърне. Не искам да поемам излишен риск.

Ким се съгласи и после попита:

— Нерон на сигурно място ли е?

— Не знам, в името на Юпитер! — отвърна Тигелин. — Моля се на боговете да е така. Изпратих го до главната улица. Там поиска да продължи сам. Тогава го видях за последно.

— Забеляза ли пожара, когато се връщаше?

— Не — отвърна преторианецът. — Но знам кой го е подпалил.

Приятелите съкрушено погледнаха Тигелин. Те предчувстваха какво ще последва.

— Християните са били! — прошепна Тигелин, изпълнен с омраза. — Те са подпалили градините ми, защото искат да ми отмъстят за преследванията, които заповядах след пожарите. Но тази къща ще издържи на огъня, както и семейството ми — и тогава ще им отмъстя жестоко! Дълбоко ще се разкайват за това деяние.

Точно в този момент в къщата се втурна един роб:

— Господарю! — изкрещя той извън себе си от страх. — Огънят се приближава към нас! Вече е обхванал овощните дръвчета!

— Какво? — викна преторианецът и той се втурна към прозореца. Приятелите също се упътиха натам.

Това, от което се страхуваха всички, се беше случило — вятърът смени посоката си и огнена стена, висока около три метра, се насочваше право към вилата.

— Вода — задъхваше се преторианецът. — Трябва ни вода! Всички към кладенеца. Направете верига! Трябва да спасим къщата!

Домиция, която до този момент безстрастно наблюдаваше, също се включи в гасенето. Сега и тя даваше разпореждания, което беше изключително необходимо, защото робите не изгаряха от желание да помагат на господаря си. Нали все пак не тяхното имущество щеше да изгори в пламъците…

На Домиция не й убягна вялото им отношение:

— По-бързо, размърдайте се! — нахока тя двама роби. — Или ще ви оставя тук и ще заповядам да ви набият с камшици!

Юлиан, Леон, Ким и Кия получиха от Тигелин нареждане да не се излагат на опасност. Вероятно той се страхуваше за живота на най-важните си свидетели, така че приятелите останаха встрани от суматохата.

Пред къщата се образува жива верига. Няколко мъже напръскаха вилата с вода, за да я предпазят от летящите огнени искри. Други започнаха да секат дърветата около къщата. По заповед на Тигелин трета група започна да копае ров около имението.

Но ето че неудържимата, унищожаваща всичко огнена вълна връхлетя къщата. Огромни дървета лумваха за секунди като факла. Изкусно подрязаният жив плет и екзотичните храсти се превръщаха в пепел. Прочутите Емилиянски градини вече не съществуваха.

Хората и огънят застанаха един срещу друг като два враждебни лагера. Но противниците не бяха равностойни — колкото по-ожесточено настъпваше единият, толкова повече се разтреперваха защитниците. Тигелин и Домиция не допускаха мисълта за бягство, те все още имаха влияние над робите си.

— Който се опита да избяга, ще умре — хладно каза Домиция и фактът, че държеше меч в ръцете си, правеше тази заплаха напълно реална.

И който не избяга, също ще умре, помисли си Юлиан, който стоеше с приятелите си до вратата към градината. Направи им знак и без да се набива на очи, влезе обратно в къщата.

Домиция и Тигелин не забелязаха нищо и приятелите успяха да изчезнат във вилата.

— Какво си намислил? — попита Ким.

— Огънят не може да се удържи — каза Юлиан. — Той ще унищожи къщата.

— Можем да избягаме от стихията, да стигнем до цирка и да се върнем обратно вкъщи. Възможността е много благоприятна — отбеляза Леон. — Но тогава за първи път няма да сме разгадали загадка.

— Това има ли още някакво значение? — попита Юлиан.

— Да — отвърна Ким. — Не мога да си обясня нещо. Тигелин отиде да изпраща Нерон, когато той реши да си тръгва, нали?

— Е, и?

— От атрия Тигелин и Нерон тръгнаха към Емилиянските градини — продължи Ким. — Малко по-късно Тигелин се върна.

— Знаем това, накъде биеш?

Ким се засмя:

— Може би си спомняте, че попитах Тигелин дали е забелязал огъня по обратния път насам. Той ми отговори, че не е, което няма как да е истина.

— Имаш право — намеси се и Юлиан. — Защото Тигелин със сигурност се е върнал през Емилиянските градини. И няма как да не е забелязал огъня.

— Ти го казваш — тържествуващо извика Ким. — Което значи, че Тигелин лъже. Но защо ще го прави?

— Може би защото сам е подпалил пожара, така че да хвърли подозрението върху християните — предположи Леон. — Вероятно сме претърсили не онзи, на когото наистина му липсва катарамата…

Юлиан поклати глава:

— Не вярвам. Тигелин няма достатъчно убедителен мотив. Освен това не мога да повярвам, че собственоръчно ще запали собствената си градина.

— Всичко е възможно — каза Ким. — Но едно е сигурно — Тигелин излъга. Затова смятам, че трябва…

Мяукането на Кия не й даде възможност да довърши изречението. Беше толкова силно, че изискваше незабавно внимание и приятелите вече знаеха, че Кия иска да им покаже нещо. Така беше, котката се втурна към атрия.

— Да вървим, момчета! — развълнувано извика Ким. — Всички са навън и се борят с огъня. Никой няма да забележи, ако се поогледаме малко.

Кия профуча през атрия, зави в един коридор, който преминаваше край няколко стаи и стигна до кухнята.

— Какво търсиш тук? — изненадано я попита Ким. — Само не казвай, че си гладна и че си ни довела тук заради това.

Но не, Кия си беше наумила съвсем друго. Тя подмина още топлото огнище и скочи върху перваза на един прозорец. Настани се там, погледна навън и тихо измяука.

Приятелите се спуснаха и видяха през прозореца заден двор, в който бяха струпани различни вехтории. Тримата учудено се спогледаха.

В този момент Кия скочи в двора и триумфално се запъти към купчина стари дрехи. След това пак измяука. Децата се затичаха след котката.

Ким коленичи пред купчината и започна да рови в нея.

— Надявам се, усилието да си струва — каза тя. — Защото ровенето в боклука на хората едва ли може да ми е хоби…

В този момент пръстите й напипаха нещо тясно и еластично. Ким измъкна нещото и го заразглежда на лунната светлина.

— За бога — прошепна тя. В ръцете си държеше колан, а на мястото, където трябваше да има катарама, нямаше нищо.