Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (13)

Опасните въпроси

Беше гореща и душна вечер, затова Домиция се разпореди гената да се състои не в триклиния, а в атрия, празнично украсен от робите. Изнесоха тук леглата и ги обсипаха с цветя. Близо до олтара на домашните богове можеше да се види бюст на Нерон, осветен от многобройни факли, закрепени наоколо. Трима музиканти, много танцьори и един млад мъж, който рецитираше стихове, чакаха в съседните стаи Домиция да им даде знак, за да покажат уменията си. От кухнята се разнасяха кратки команди и изискани аромати.

Ким, Юлиан, Леон и Кия се бяха разположили около басейна в средата на атрия, наблюдаваха приготовленията и гледаха да не пречат. Очакваха, че ще им възложат някаква обща работа, но нищо подобно не стана. Това беше странно и не им хареса. Изглежда, искаха да ги запазят за нещо друго. Във въздуха надвисваше някакво тягостно очакване, дори напрежение.

— Искам да изляза оттук — тихо каза Ким, галейки Кия зад ушите. — Докато сме тук, няма да можем да разгадаем интригите на подпалвачите.

— Не можем да излезем — също тихо отвърна Леон. — Във всеки случай не и сега. Ще събудим подозрения.

Юлиан въздъхна:

— Точно така. Тук поне сме на сигурно място. Субрий няма лесно да ни прости обикалянето и ровенето из къщата му.

— Вероятно е така — каза Ким. — Но ми се струва, че трябва да преобърнем нещата. Не Субрий трябва да ни преследва, а ние него! Това в последна сметка е задачата ни. Затова дойдохме в Рим.

Юлиан отново въздъхна. Възхищаваше се на смелостта на Ким, но сега не можеха да си позволят да действат прибързано.

— Нека изчакаме посещението на Нерон. Вероятно това ще ни помогне да се приближим към… — той не довърши изречението, тъй като сред робите настана суматоха.

— Тук е! — извика някой. — Императорът е тук!

Приятелите колебливо се изправиха на крака. Юлиан усети, че дланите му се изпотяват. Какво очакваха?

В този момент се появи роб, който хвърляше цветя по пода. Следваше го императорът, а от двете му страни бяха Тигелин и Домиция. Нерон носеше обикновена бяла туника, върху която имаше няколко петна, и евтини сандали. Не си беше сложил дори пръстен — абсолютно нищо. Казано с други думи, императорът изглеждаше като обикновен селянин или занаятчия.

— Заповядай, седни, божествени Нероне — каза Тигелин и посочи към едно от леглата.

Нерон се направи, че не е чул думите му. Огледа се. Имаше вид на животно, което предусеща опасността. Погледът му се насочи към приятелите, които неволно се притиснаха един в друг. Тъмните му очи се присвиха:

— Това ли са децата, за които ми каза? — попита той.

— Да — отвърна Тигелин и напрегнато се засмя.

Императорът кимна:

— Валде бона^[1]. — Малките му очи безизразно се спряха за миг върху лицата на децата. Нищо не издаваше какво мисли или какво възнамерява. Най-после Нерон се настани върху леглото. Един роб веднага скочи и му поднесе скифос^[2], украсен със скъпоценни камъни.

— Доставили сме специално за теб вино от Анций — раболепно каза Домиция. — Вярвам, че ще ти хареса, благородни цезарю.

— От Анций ли? Прекрасно, обичам това вино. — На лицето на Нерон се появи широка усмивка. — Да го донесат!

След като отпи, той започна да разказва, че нарочно облякъл съвсем прости дрехи, за да се смеси с народа и да не го познаят.

Юлиан наостри уши. Това обяснява защо беше дошъл без гвардейците си и без своята свита.

— Исках да разбера какво мисли народът за мен — каза Нерон и многозначително замълча.

— Е, и? — попита Тигелин. — Смятам, че те възхваляват като спасител след всичко, което направи за плебса^[3].

Императорът се разсмя:

— Нищо подобно, мразят ме. Смятат, че съм виновен за пожара. И то, защото преторианците ми не успяват да хванат истинските извършители. Не се справяш добре, Тигелин! А си и непоправим блюдолизец.

Преторианецът пребледня, но не се осмели да възрази.

— Затова съм тук в дома ти. Поне мога да разчитам на теб и на предаността ти. Нещо, което не мога да кажа за всички преторианци. Освен това… — Нерон не довърши изречението, тъй като се появи един роб. Зад него вървеше мъж, който изглежда познаваше Нерон.

Главата му беше наведена надолу. Когато погледна нагоре, за да поздрави императора, Юлиан, Ким и Леон потрепериха — на лицето си мъжът имаше дълъг белег. Вероятно е мъжът, който ги следеше от самото им пристигане на Форум Романум.

Няма съмнение, че той е на служба при Нерон, защото се наведе към него и започна да му шепне нещо на ухото. Императорът напрегнато слушаше. После хвърли мрачен поглед към приятелите, които също се бяха настанили върху едно легло. Юлиян с усилие преглътна.

— Добре — отвърна Нерон и отпрати вестителя с движение на ръката, сякаш искаше да пропъди досадна муха.

— Някакви лоши новини ли? — обезпокоено попита Тигелин.

— Да — отвърна Нерон. — Навсякъде само предателство и лъжи. Един от сенаторите се изказал неодобрително за мен, както ми съобщиха. Но това не е толкова важно. Ще заповядам да конфискуват имуществото му. Това за един сенатор е най-голямото наказание, по-страшно и от смъртта. Моят верен слуга ми съобщи още нещо. И така — стигаме до вас.

Императорът втренчи поглед в приятелите. Юлиан с усилие издържа погледа и насила се усмихна. В главата му се тълпяха объркани мисли — какво му каза шпионинът? Дали арестуваният сенатор е Гай Калпурний Пизон?

— О, имате си и котка. Хубаво животно. Ела тук! — каза Нерон и протегна ръка към котката.

Кия направи гърбица и недвусмислено показа, че няма желание да се отзове на поканата.

— Ела тук! — предизвикателно повтори Нерон.

Ким побутна леко котката и тя бавно, сякаш без желание, тръгна към владетеля.

— Какво гордо животно — каза императорът.

Той се изправи и опита да хване котката с две ръце, но тя се изплъзна и блъсна ръката на Нерон.

— Проклета котка — изръмжа Тигелин и кресна на един роб: — Хвани я и я убий.

— Спри! — извика Нерон. — Остави я. Обичам гордите хора и животни. Толкова рядко се случва някой да се държи гордо, не съм ли прав, Тигелине?

Преторианецът засрамено наведе поглед, а Кия се върна при децата и се скри зад Ким.

Домиция наруши неловкото мълчание:

— Яденето сигурно вече е готово.

Тя плесна два пъти с ръце и робите започнаха да сервират предястията.

Императорът взе от сребърния поднос една маслина, пълнена с козе сирене, и я сложи в устата си.

— Какво е това? — изръмжа той и изплю маслината. — Ужасно горчи!

Ядосан, Тигелин скочи от мястото си:

— Съжалявам. Как е могло да се случи? Да накажа ли готвача?

Лека усмивка заигра върху дебелите устни на Нерон:

— Заповядай да го набият с камшик! Тук, в атрия!

Очите на Тигелин се разшириха, но той мигновено се овладя:

— Разбира се, щом желаеш.

Той щракна с пръсти и веднага се появи един роб. Преторианецът кратко му разпореди какво да прави.

Приятелите изумено се спогледаха. Един напълно незначителен повод беше достатъчен за Нерон, за да издаде ужасна присъда, и никой не се осмели да му възрази. Това просто не е за вярване!

Точно когато Ким се накани да каже нещо, Нерон се изсмя:

— Беше шега. Днес съм в добро настроение. Изхвърли обаче този бездарен готвач, Тигелине. Надявам се никога повече да не оскърбява небцето ми, когато съм ти на гости.

Приятелите си отдъхнаха. Може би Нерон не е луд, но начинът, по който си играе с хората, показва, че е много жесток.

Следващото ястие — сокерица^[4], пълнена с ядки от пиния и свинска кайма, изглежда повече се хареса на владетеля, или поне не се оплака.

Ким, Леон и Юлиан не можеха да преглътнат и хапка. Само Кия си хапна с апетит от лакомствата, които Ким й даваше.

Следващият половин час премина в незначителни разговори и в изпълнението на рецитатора, но Нерон не му обърна почти никакво внимание. В един момент той му махна с ръка да замълчи и отново се обърна към приятелите.

— Значи сте живели при преторианеца ми Субрий? — започна Нерон разпита.

Приятелите кимнаха.

— И миналата нощ сте го проследили, когато е отишъл на пристанището, така ли? — попита императорът.

Те отново мълчаливо кимнаха.

— Вече ти разказах всичко това — намеси се Тигелин. — И…

— Мълчи! — прекъсна го Нерон. — Искам сам да си изясня картината.

Преторианецът стисна зъби и не посмя да каже нищо повече.

Юлиан най-после разбра защо е този разпит. Нерон искаше да знае дали наистина има заговор срещу него и дали е опасен.

— Някои от сенаторите мърморят — каза Юлиан. — Недоволстват от управлението ти. Но не знаем имената им.

Нерон отметна глава и гръмко се разсмя:

— Сенаторите винаги мърморят. Мислят се за важни, но са едно нищо. И често имат проблем с това. — Нерон пак стана сериозен, много сериозен. — Но кажи, момчето ми, каква е ролята на Субрий във всичко това? И каква — на християните?

На тила на Юлиан избиха капки пот и започнаха да се стичат по гърба му:

— Не знаем нищо за християните, не сме чули нещо, което да ги уличава. Колкото до Субрий, той изглежда, е приятел с тези сенатори, но нищо повече — уклончиво отвърна Юлиан.

— И той е подпалил пожара, за да ми навреди — отбеляза Нерон.

— Не знаем дали е така — бързо каза Юлиан. — Нямаме никакви доказателства.

Императорът отново се разсмя:

— Доказателства? Кой се нуждае от доказателства, за да издаде смъртна присъда? Лъвовете постоянно са гладни, а при такъв мащабен заговор не трябва да се губи време. Рим не може да си го позволи. — Той изми ръцете си в една купа и ги избърса в кърпата, която робът му подаде. — Но защо ми се струва, че искате да защитите този Субрий и християните? На чия страна сте всъщност? Вие също ли сте от мърморещите — от неблагодарната паплач, която иска главата ми?

На Юлиан му прилоша. Той погледна към приятелите си в очакване на помощ. Но Ким и Леон мълчаха.

И тримата знаеха, че евентуален погрешен отговор може да им струва главите. Нерон не беше от хората, които се колебаят да заповядат някой да бъде убит.

— Какво има, в името на Юпитер? — попита императорът. — Онемяхте ли?

Юлиан направи усилие. Той открито погледна Нерон в очите:

— Не, ние не мърморим. Но характерът ни забранява да припишем на някого нещо, за което нямаме доказателства.

Императорът беше изненадан:

— Характер? Каква благородна дума. Рядко я чувам в последно време. — Той хвърли бърз поглед към Тигелин, след което отново се наведе към приятелите: — Тази позиция ви прави чест. Има твърде малко хора в този град, които мислят така. Това е същото, както с гордостта.

Нерон направи малка пауза, преди да посочи към празната си чиния:

— Няма ли да се намери тук още нещо за ядене?

— Извинявай! — отвърна Тигелин и хвърли сърдит поглед към робите. — Защо се бавите със сладките?

Тримата приятели почувстваха неимоверно облекчение, че разпитът изглежда беше към края си.

— Ще останете в тази вила — заповяда Нерон. — Може би отново ще имам нужда от свидетелствата ви. Мога да ви настаня и в моя дворец, но там вече не се доверявам на никого. Така че засега оставате тук.

Когато десертът беше изяден, дойдоха музикантите и танцьорите. Техните изпълнения бяха посрещнати с одобрение от владетеля и настроението стана по-непринудено. За това със сигурност допринесе и виното, от което Нерон пи в големи количества.

В късните часове императорът заповяда да му донесат лира и сам изпя една песен. Гласът му не беше нищо особено, нито пък свиреше виртуозно. Малката група слушатели усърдно му ръкопляска.

Към полунощ Нерон се надигна тежко и обяви, че трябва да се връща в двореца.

— В никакъв случай не може да тръгнеш сам — каза Тигелин. — Твърде опасно е.

— Дойдох без охрана и ще си тръгна също без охрана. Тъмнината и жалкото ми облекло ще ме пазят от нападения. Ще съм в безопасност, ако не ме познаят — настоя владетелят и в гласа му се долавяше горчивина.

— Ще те изпратя поне малко — предложи преторианецът.

Нерон се съгласи с безразличие:

— Щом толкова настояваш…

Тигелин заповяда да му дадат факла и тръгна напред. Нерон го последва, без да се сбогува или да поблагодари на Домиция дори с една дума. Двамата мъже напуснаха атрия и изчезнаха в Емилиянските градини, разположени в съседство.

Домакинята сърдито разпореди на робите да сложат всичко в ред и да изпратят приятелите до стаята им на горния етаж.

Тримата с удоволствие се измъкнаха. Определената за тях стая беше голяма и чиста. Ким и Юлиан се тръшнаха полумъртви от умора в леглата, а Леон хвърли бърз поглед наоколо.

Успя да открие една врата, която водеше към покривната тераса и излезе навън в топлата нощ. Пред погледа му се простираше парк, осветен от лунната светлина.

Емилиянските градини, предположи той и се прозя. Тигелин и Домиция сигурно са ужасно богати, помисли Леон. Но за нищо на света не би искал да е на тяхно място. И двамата бяха изложени на произвола на Нерон.

В момента владетелят закрилнически беше разпрострял ръка над патрицианската двойка, но в следващия момент тази ръка можеше да замахне смъртоносно с меч. Освен това Леон не би искал да го наричат блюдолизец и…

Не си довърши мисълта. Нещо привлече вниманието му като с магнит. И това, което видя в Емилиянските градини, където очертанията на дърветата се сливаха в нощта, го хвърли в паника.