Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (12)

Хубавата Домиция

Огромната вила на Тигелин се намираше на едно възвишение. С бели стени, червени керемиди, малко прозорци и масивна дървена врата. Тя имаше елегантен, но недружелюбен вид. Пожарът бе пощадил имението. Само на няколко крачки огънят, бушуващ с ужасна сила, бе оставил купища развалини. Вилата на преторианеца приличаше на оазис в черна пустиня.

Като по команда при появата на преторианския префект вратата се отвори.

— Ще ви поверя на жена си Домиция — тя ще ви пази, докато ме няма, и ще ви дава разпореждания. Императорът трябва да бъде предпазен от заговорниците, а вие сте важни свидетели. В моята къща ще бъдете на сигурно място. Ще ви представя на Домиция. — Преторианецът изчезна и след малко се върна с една много красива жена. Косата на Домиция беше изкусно вдигната нагоре, две изящни къдрици падаха на слепоочията й. Патрицианката носеше светлосиня стола^[1] от коприна, стигаща до кокалчетата на краката й, и тъмна пала^[2] от правоъгълно парче плат върху столата. На китките й подръннаха гривни от злато и скъпоценни камъни, когато помаха на мъжа си, който отново застана начело на войниците.

Сега Домиция им посвети цялото си внимание и каза с лека усмивка:

— Посрещала съм императори и сенатори, известни актьори и певци, но три деца — това наистина е нещо ново за мен.

— И една котка — додаде Ким, без да се впечатли.

Домиция повдигна гримираните си вежди:

— Една котка?

Ким посочи към Кия, която тъкмо се скри зад краката й.

— Обикновено не допускам животни в дома си, но какво ли в момента е нормално… — отвърна Домиция. — Нашият свещен Рим е в развалини, а освен това се подготвя и заговор, в името на Юнона.

Тя се обърна и тръгна към преддверието. Зад безупречно бялата и гладка фасада се разкри невероятна гледка — някои стени бяха украсени с мозайки от хиляди парченца стъкло, а други с най-фина дърворезба.

Ким си помисли, че никъде няма и следа от боклук или прах. За това се грижеха много слуги, които безшумно се движеха по коридорите и стаите и ги поддържаха изрядно чисти.

Домакинята покани приятелите във великолепна градина.

— Това е само малка част — каза тя, сякаш се извиняваше. — Наши са и Емилиянските градини, които започват зад домуса^[3]. Аз съм дъщеря на строителен предприемач. Нашето семейство владее половината Рим. В Емилиянските градини организираме тържества, които се радват на особен престиж.

Домиция седна с въздишка на една пейка.

— Дано скоро всички се върнем към нормалния живот. Тогава тук отново ще има празници. Седнете.

Приятелите седнаха. Един роб донесе студени напитки и Домиция ги помоли отново да разкажат всичко с най-малки подробности. Сега вече с това се зае Юлиан, а красивата жена внимателно го слушаше.

— М-м-м-да, този палеж — каза тя, когато Юлиан свърши. — За щастие къщата ни беше пощадена. Боговете я запазиха. А сганта плаче, че е загубила много. Но имала ли е всъщност нещо?

Домиция стана и започна да се разхожда нагоре-надолу:

— Не мисля. Този пожар може да се оприличи на буря, отмиваща всичко. — Замисли се за момент и след това продължи. — Да, мисля, че това е правилната формулировка.

Ким неразбиращо я погледна:

— Този пожар вероятно струва живота на хиляди хора! Как можеш да говориш за буря, отмиваща всичко?

Домиция ядосано погледна момичето:

— Виждала ли си как живеят тези създания? Те са бедни и тънат в мръсотия. Болестите се разпространяват много бързо и ги помитат. А идват и нови хора, които се тълпят в красивия ни град. На всичкото отгоре сега дойдоха и християните.

Ким усети, че у нея се надига гняв:

— Бедните сигурно също биха се радвали да живеят като вас. Само че не са имали този късмет.

С ъгълчето на окото си видя, че Юлиан й хвърли предупредителен поглед.

Хубавото лице на Домиция се сви в гневна маска и тя жлъчно каза:

— Ти го казваш! А знаеш ли защо е така? Защото са мързеливи и бездарни. Не е голяма загуба, че бедняшките квартали изгоряха. Жалко само за храмовете и другите обществени сгради.

Настана тишина. Ким с усилие се удържа да не възрази отново на Домиция, но не можеха да рискуват да ги изгонят от къщата. Обвинението в кражба още висеше над тях.

— Бедните и християните — остро каза Домиция. Внезапно агресивността й се смени с ледена студенина. — Каква гибелна среща. Тези две групи се опитват да унищожат всичко, което за нас, римляните, е свято — нашите вярвания и нашия град. Но това няма да им се удаде, в името на Юнона.

Ким отново не можа да се сдържи:

— Подозираш бедните, че са подпалили пожара? Но в това няма смисъл. Те самите са най-пострадали.

— Не съм казала, че бедните са го направили — нетърпеливо отвърна Домиция. — Направили са го християните. Те мразят нас, римляните, защото ги превъзхождаме. Това сигурно е тяхното отмъщение. Но Нерон отново ще построи града, по-хубав отпреди. А християните ще заплатят за деянието си в Цирка. Жалко само, че един преторианец може би действа заедно с тях — този Субрий и сенаторите, както предполагате. Вероятно искат да свалят Нерон от власт, а християните са само средство. Възможно е, разбира се, Субрий да е приел тяхната вяра. Но това в последна сметка няма значение. Рим ще се бори с враговете си, защото винаги е било така и винаги ще бъде така.

Ким трябваше отново да направи усилие, за да не възрази. Реши, че трябва да смени темата, за да не се спречка с патрицианката. Затова започна да говори за екзотичните цветя в градината. Домиция пое топката и се прояви като истински експерт.

Следващите два часа изминаха в разговори, докато в перистила не дотича един роб, за да докладва за завръщането на Тигелин.

Приятелите последваха домакинята в преддверието. Преторианецът беше вече там и изглеждаше изтощен. Когато видя приятелите, изпъна рамене:

— Все още няма никакви доказателства срещу Субрий — каза той. — Заповядах да претърсят вилата му, но напразно. Не намерихме липсваща катарама. След това дълго го разпитвахме, но и това не доведе до нищо.

— И сега? — попита Домиция с присъщата й хладина и острота. — Какво ще правиш сега, Тигелин?

Преторианецът погледна жена си:

— Има още една следа. Междувременно граждани съобщиха, че са видели как християните подпалват града на няколко места.

По лицето на Домиция премина лъч светлина:

— Християните? Предполагах, че са те.

Приятелите ужасено се спогледаха. Християните нямаха нищо общо с пожара, Тигелин фатално се заблуждаваше. За Юлиан, Ким и Леон беше ясно, че трябва бързо да намерят истинския виновник.

— Заповядах арести. Още днес започваме с разпитите — додаде Тигелин. — Ще заловим подпалвачите, бъди сигурна.

Домиция одобрително погледна мъжа си:

— Изобщо не съм се съмнявала.

— Но и на теб ти се отваря работа — каза Тигелин. — Тази вечер ще имаме височайше посещение.

— Ще кажа за това в кухнята — отвърна Домиция със спокойствието на жена, която не трябва да помръдне и малкия си пръст, за да свърши нещо. — Колко души ще дойдат?

— Само един — каза Тигелин.

— Само един човек? — изненадано попита Домиция.

— Да. Нерон ще дойде тази вечер. — Преторианецът погледна към приятелите. Гласът му стана много тих. — Императорът иска да се запознае с малките ни приятели и да им зададе няколко въпроса за Субрий.

В гърлото на Юлиан заседна буца. Нещо не беше както трябва. Ако Нерон иска да говори с тях, щеше да заповяда да ги заведат в двореца му. И защо Нерон ще идва сам, къде е свитата му? Освен това въобще не му харесваше мисълта да го разпитва един — по всяка вероятност побъркан — император.

Разпит, помисли си Юлиан. Това е точната дума. Със сигурност няма да е просто безобиден разговор. Трябва да са ужасно предпазливи тази вечер.