Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (11)

Бягството

Ким и приятелите й не се събудиха толкова рано, колкото им се искаше. Дългата нощ на пристанището ги изтощи. Меките легла, на които ги настаниха в къщата на Субрий, също допринесоха тримата да се събудят много след като слънцето изгря.

Робите на Субрий им поднесоха богата закуска от пресни плодове и току-що изпечен хляб. От семейството на Тертий не се появи никой. Приятелите разбраха от слугите, че са напуснали вилата в ранни зори, за да търсят нов дом и работа за Тертий. Другото, което научиха от робите и което буквално ги наелектризира, беше, че Субрий също е излязъл, за да отиде на служба в гвардията.

— Това е възможността! — зарадва се Ким. — Непременно трябва да се огледаме из къщата!

Косата на Юлиан настръхна:

— Ако ни хванат, ще си имаме неприятности!

— Прав си — съгласи се Ким. — Ето защо няма да се оставим да ни хванат.

След закуска приятелите се престориха, че се възхищават на разкошните цветя в перистила^[1] и на великолепните колони. Прислугата в къщата не им обръщаше особено внимание.

— Къде са покоите на Субрий? — тихо попита Ким. — Някой от вас има ли представа?

— Да — отвърна Леон. — Предполагам, че са непосредствено зад триклиния или поне той тръгна натам, когато се раздели с нас снощи след вечеря.

— Е, тогава знаем къде трябва да отидем — каза Ким и се запъти натам.

Стигнаха до триклиния, който беше пуст, и бързо продължиха нататък. Начело на групата отново беше Кия. Преминаха през коридор с много врати. Кия плавно пристъпваше напред, без да се колебае нито за секунда. Спря се пред една врата и тихо измяука.

Вратата беше затворена. Дали зад нея не се намират спалнята и гардеробът на Субрий?

Ким долепи ухо на вратата и се заслуша — не се чуваше никакъв звук. Момичето се престраши и отвори. Стаята беше оскъдно, но елегантно обзаведена. В центъра й се намираше широко, богато украсено легло, около което бяха разположени две големи гръцки вази. Имаше и още една врата, водеща към съседната стая. До една от стените две ракли привлякоха вниманието на Ким. Тя предпазливо отвори капака на едната и намери това, което очакваше — дрехи. Една сгъната чиста туника, една тога, но без колан, от който да липсва катарама, украсена с лира.

— Побързай — подкани я Юлиан. — Всеки момент може да влезе някой.

— По-добре ми помогни! — отвърна Ким. — Ще стане много по-бързо.

Но Юлиан предпочете да остане до вратата, за да наблюдава коридора. Леон пък се зае с втората ракла, но и той не откри нищо.

Точно когато бяха готови да спрат с търсенето, вратата към съседната стая се отвори и се появи тъмнокожа робиня с купчина дрехи на рамо. Впери поглед в приятелите, надвесени над отворените ракли, после изтърва дрехите и се разкрещя:

— Крадци, в името на Юнона^[2]!

Приятелите, които стояха като парализирани, се сепнаха. Да изчезваме!

Изскочиха от стаята и се втурнаха по коридора. Крясъците на жената отекваха зад гърба им.

— Казах ви, че е опасно — извика Юлиан, тичайки.

— Не говори, ами тичай — отвърна му Ким.

Те профучаха като стрели през трапезарията и вече бяха близо до входната врата, когато един роб, едър и широк като дърво, им препречи пътя.

— Спрете! — извика той и разпери ръце.

Приятелите рязко спряха. Ами сега? Гласовете зад тях ставаха все по-силни. Вероятно всички слуги вече са по петите им.

Великанът направи крачка към тях и понечи да хване Юлиан, но изкрещя и се хвана за петата — Кия го беше ухапала. Вниманието му се отклони за малко и приятелите използваха това и изскочиха през вратата навън.

Отново усетиха миризмата на изгоряло, която все още се носеше из въздуха и от която градът сякаш никога нямаше да се отърве.

Втурнаха се напред без посока, само и само да са по-далеч от вилата на Субрий, която завинаги затвори вратите си за тях. Робите ги преследваха още известно време.

Останали без дъх, приятелите се озоваха в занаятчийски квартал, където се бяха установили богати златари. При някакви терми завиха по една пряка и спряха като вкопани. Към тях идваше отряд войници, водени не от кого да е, а от Тигелин, префекта на преторианците.

Тримата рязко се обърнаха и понечиха да се втурнат обратно, но пътят им беше преграден — слугите на Субрий се носеха към тях.

— Това беше! — отчаяно измърмори Леон и след миг усети нечия груба ръка върху рамото си.

— Пипнахме ги! — победоносно изкрещя един от робите.

— Не бързайте толкова! — прозвуча гласът на Тигелин. — Какво става тук?

— Те окрадоха господаря Субрий! — извикаха робите.

— Не е вярно! — отвърна Юлиан и всъщност не беше лъжа.

— Но се опитаха — настояваха робите. — Хванахме ги на местопрестъплението. Искаха да избягат и ние ги подгонихме.

Тигелин им хвърли гневен поглед:

— Вярно ли е това, в името на Юпитер?

Приятелите смутено мълчаха.

— Мълчанието ви е равносилно на признание — промърмори Тигелин и даде знак на мъжете. — Отведете ги!

— Искате да отведете крадците? — попитаха робите.

— Да — хладно отвърна Тигелин. — Лично аз ще се заема с този случай. Времената са такива, че срещу мародерите и крадците трябва да се действа бързо.

— Не сме откраднали нищо — изплашено извика Юлиан. — Наистина нищо!

Тигелин се наведе над тях. В очите му заблестя игриво пламъче:

— Така ли? Молиш се за живота си? Но това няма да ти помогне! Има достатъчно свидетели, които са ви видели. Рим жадно ви очаква — като атракция в цирка!

На Юлиан му прилоша. Тигелин не беше от хората, чиито заплахи можеха да останат без последствия. Леон, Ким и той щяха да станат плячка на изгладнелите лъвове. Смъртта им на арената^[3] щеше да е съпроводена от рева на тълпата, която не познава състраданието. Може би единствено Кия има шанс да се спаси, тъжно си помисли Юлиан и се огледа.

Котката беше скочила върху издатината на една стена и ближеше козината си, сякаш това не я засягаше. Но Юлиан подозираше, че наблюдава много внимателно всичко.

— Отведете ги! — чу се гласа на Тигелин.

Легионерите обградиха тримата приятели и ги подкараха. Кия изчака малко и тръгна след тях.

— Трябва да предприемем нещо — прошепна Ким, докато вървяха.

Юлиан я погледна скептично:

— И какво?

— Нещо — отвърна Ким. — Не можем да се оставим да ни отведат просто ей така.

— Затваряйте си устата! — сопна им се Тигелин.

— Не! — хладнокръвно извика Ким. — Имаме да ти казваме нещо важно.

Преторианците подигравателно се разсмяха.

— Разкрихме заговор и мислим, че знаем кой е подпалил пожара — каза Ким. Приятелите й смаяно я погледнаха.

Тигелин бързо премисли, после спря войниците и издърпа Ким встрани. Погледна я в очите и на нея й се стори, че гледа направо в разтуптяното й сърце.

— Внимавай — прошепна той. — Ако смяташ да ме баламосваш, не си си направила добре сметката. Ще разкрия лъжите ти и жестоко ще те накажа. Така че си помисли добре какво ще кажеш.

Ким преглътна. След това превъзмогна страха си и започна да шепне нещо на ухото на преторианеца. Тя накратко му разказа за това, което бяха научили, и за подозрението им, свързано със Субрий.

Когато свърши, Тигелин не каза нищо. На челото му се беше образувала дълбока бръчка. Той погледна към небето над Рим, сякаш там можеше да намери отговор на въпроса дали да вярва на момичето, или не.

— Отведете ги в моята вила — заповяда Тигелин на хората си.

— Мислех, че ги водим в тъмницата при лъвовете — разочаровано се намеси един от войниците. — Мислех, че…

Само с един поглед Тигелин го накара да млъкне и отрядът отново тръгна, само че в друга посока.

— Това беше най-добрата идея, която си имала досега! — тихо й каза Юлиан.

— Благодаря — сияеща отвърна Ким. — Мисля, че можем да се доверим на Тигелин.

— Защо си толкова сигурна? — попита Леон.

Ким повдигна рамене:

— Не знам, просто предчувствие.

Леон не отвърна. Усети огромно облекчение, че няма да се озоват в тъмницата, въпреки че изпитваше и известно недоверие. Бяха изцяло в ръцете на Тигелин и това определено не му се нравеше. Не можеше да обясни защо, но имаше лошо предчувствие…