Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (10)

Тайната среща

Палатковото градче в градината на императора вече беше пълно, но продължаваха да прииждат хора — цели квартали на Рим все още бяха в пламъци. Потушаваха пожара на едно място, но той избухваше отново на друго, причиняваше нови страдания и увеличаваше потока от бежанци. Легионерите трябваше да полагат огромни усилия, за да не настъпи хаос в лагера. От пристанището в Остия^[1] постоянно пристигаха хранителни продукти, така че да не се усеща недостиг на храна и вода. Повечето хора обаче бяха загубили надежда. Почти нямаше човек, който да не е загубил роднини или приятели в огнената стихия. Повечето имаха само това, което беше на гърба им.

Но това не се отнасяше за Тертий и семейството му. Приятелите го разбраха, когато се върнаха в палатката.

— Добре, че отново сте тук! — сияещ ги посрещна Тертий. — Какво виждам? Вече имате и котка!

— Да — радостно извика Ким! — Намерихме я затрупана под купчина развалини.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че ще я намерите — засмя се Тертий. — Ние също имаме добри новини. Вилата на брат ми отново е обитаема. Можем да се настаним там, поне временно. А вие ще дойдете с нас. Субрий изпрати един роб, за да ни съобщи. Ливия и Руф вече тръгнаха, идвате ли и вие?

Разбира се, че приятелите приеха поканата начаса. Това беше чудесна възможност да държат под око Субрий.

 

 

След около час стигнаха до къщата на преторианеца. Отвори им един роб — минаха по под, украсен с мозайки и стигнаха до атрий^[2], който не беше пострадал от огъня. От фонтан със скулптури на Бакхус бликаше вода и се изливаше в правоъгълен басейн с водни лилии.

Субрий стоеше до олтара на къщата и вдигна ръка, когато се приближиха.

— Здравейте, приятели — извика той.

Ким, Юлиан и Леон отговориха на поздрава. Юлиан с разочарование видя, че вместо доспехи Субрий носи елегантна туника и тога. Нямаше как да разберат дали катарамата, която Кия намери, е от неговия колан.

— Принасях жертва на ларите^[3] — каза той, — за това, че запазиха семейството ми и къщата. Гладни ли сте? Да сядаме на масата.

Домакинът заведе гостите си в триклиния^[4]. Там около голяма маса бяха разположени три легла. Юлиан, Ким, Леон и Кия се настаниха удобно и наблюдаваха с любопитство какво изнасят робите за гената^[5] — апетитни парченца риба, пикантни сирена, пълнени маслини и като основно ястие — едно невероятно дълго парче печено месо.

— Какво е това изискано блюдо? — попита Ливия, жената на Тертий.

— Истински специалитет, мила моя — гордо отвърна Субрий, — пълнен врат от жираф върху дафинови листа.

Ливия се засмя измъчено, докато внимаваше Руф да не хвърля маслини по цялата маса.

— Не си ли на служба при императора днес? — попита Тертий, явно се опитваше да смени темата.

Лицето на Субрий помръкна:

— Не, за което благодаря на Юпитер. След напрежението от изминалата нощ съм свободен.

Приятелите кимнаха.

— Да ти подам ли от врата, Ким? — попита Леон с преувеличена любезност.

Ким му се усмихна:

— Разбира се, защо не? Подай го насам.

Беше приятна вечер, без особени събития.

Приятелите се чувстваха добре. Наслаждаваха се на пресните фурми и египетските питки с мед. Но така и не научиха нищо повече.

Късно вечерта, когато Руф заспа в скута на Ливия, Субрий се надигна:

— Да си лягаме — каза той и се прозя. — Утре най-вероятно ни очаква напрегнат ден. Може би ще успееш да намериш работа, Тертий? Аз също ще поразпитам.

 

 

Един роб отведе приятелите в просторна стая. Ким и Юлиан си легнаха, а Леон отиде до прозореца.

— Звездите и луната се виждат — с облекчение каза той. — Изглежда, ужасният дим се е разсеял.

След това вниманието му привлече нещо друго. Някой, който очевидно бързаше, прибяга през улицата. Лунната светлина освети за момент лицето му и Леон лекичко подсвирна.

— Субрий е навън. Къде ли отива?

— Субрий? Сигурен ли си? — попита Юлиан. — Нали се канеше да си ляга.

— Очевидно е променил намерението си — отвърна Леон. — Мисля, че трябва да го проследим. Вероятно замисля нещо лошо, иначе защо да лъже?

 

 

Улицата беше безлюдна. Плътно прилепени към стената, тримата следваха Субрий по петите. Над града се спускаше бледа лунна светлина.

Внезапно небето зад една отдалечена редица инсули се оцвети в яркочервено — сигурен белег, че не всички пожари са угасени.

Преторианецът вървеше бързо, нито веднъж не се обърна назад — очевидно беше сигурен, че никой не го следва. Приятелите бяха изключително предпазливи и непрекъснато се оглеждаха.

— О, не — възкликна Ким, но сложи ръка на устата си.

— Какво има?

— Човекът с белега — промълви Ким. — Видях го.

— Къде?

— Зад ъгъла на къщите — прошепна Ким. — Сега пак изчезна.

— Изглежда, че следи всяка наша стъпка — прошепна Юлиан. — Какво да правим?

— Да продължим спокойно — предложи Юлиан. — Не трябва да изпускаме от очи Субрий.

С разтуптени сърца приятелите продължиха през нощния град. Ким се обърна още три пъти, но повече не видя мъжа с белега. Надяваше се да се е отказал от преследването. Може би е забелязал, че го видя. А всеки шпионин най-много се страхува да не го разкрият.

След малко се озоваха на пристанището на Тибър, където в плътна редица бяха разположени хамбари, работилници, кръчми, публични домове. Но Субрий дори не погледна към тях, а тръгна право към един от корабите на кея — голям и красив платноход, съоръжен с две редици гребла, вероятно беше и много бърз. На палубата не гореше нито една светлина, екипажът сякаш бе напуснал внушителния платноход. Това не попречи на Субрий да се качи на борда. Балансирайки върху тясна греда, той изчезна в тъмнината.

Приятелите колебливо се спогледаха. Дали да го последват?

Кия не ги остави да размишляват дълго — скочи върху тясното мостче и тръгна след преторианеца.

— Нещата не отиват на добре — промърмори Юлиан, който премина последен по гредата. — Нещата никак не отиват на добре.

— Затваряй си устата! — прошепна Леон и го дръпна зад едно буре с вода на борда.

След това се опитаха да преценят положението. По всичко изглежда, че на борда няма дежурен, което много ги учуди.

— Виждате ли тази светлина отпред? — прошепна Леон и посочи към нещо като каюта на кърмата на кораба. Тя се намираше на около двайсет метра от тях.

С известно усилие Ким и Юлиан успяха да разберат какво има предвид.

— Сигурно Субрий се е скрил там. Ще ми се да знам какво търси посред нощ на такъв тъмен кораб — прошепна Юлиан.

Леон се усмихна:

— И аз съм любопитен. Ще отида да видя.

— Да не си луд! — възкликна Юлиан.

— Не, само любопитен — и Леон притича приведен към каютата, а Ким и Кия плътно го следваха. След известно колебание Юлиан също тръгна.

— Нещата никак, ама никак не отиват на добре — продължаваше да мърмори той под носа си, но се спъна в едно навито корабно въже и се строполи на дървената палуба.

Разнесе се оглушителен шум. Вцепенен от ужас, Юлиан лежеше на палубата и гледаше към приятелите си. Ким ядосано му направи знак, че не е в ред. След това се скри заедно с Леон и Кия зад масивен дървен сандък. Юлиан знаеше, че също трябва да се скрие, и то мигновено.

Вратата на каютата се открехна и се появи светлина. Къде да се скрие? Сандъкът, зад който се скриха приятелите му, беше далеч. Трябваше му друго прикритие. Само че наоколо няма нищо друго!

На вратата се появи фигура с факла в ръка.

Стомахът на Юлиан се сви от страх. Засега тъмнината го скриваше. Но ако този тип започне да обикаля с факлата, има само един изход — да скочи през борда. Тази мисъл не му се понрави. Триметровата кула на плажа в Зибентан винаги му вдъхваше огромен респект. Но за по-сигурно запълзя към перилата на борда.

— Има ли някой тук? — дочу се глас.

„Не, няма никой, глупако!, помисли си Юлиан. Прибирай се вътре и ми спести скачането в Тибър!“

Но мъжът с факлата не му направи тази услуга. Напротив, светлината бавно се приближаваше и по дървената палуба отекнаха тежки стъпки. Когато мъжът погледна на другата страна, Юлиан преодоля страха си и се преметна през перилата. Увисна, като размахваше крака във въздуха, а под него беше само вода. Пулсиращата болка в ръцете, които едва удържаха тежестта на тялото му, ставаше все по-силна.

Юлиан погледна през рамо надолу. Какъв ужас! Косата му се изправи. Катраненочерната вода на Тибър го очакваше. Сигурно е леденостудена и много дълбока. Той стисна зъби. В същия момент пръстите на краката му докоснаха нещо твърдо. Какво ли е това? Юлиан се изпълни с надежда. Предпазливо погледна надолу — точно под него имаше тесен дървен корниз. Протегна крака и стъпи върху него. Плътно долепи тяло до корпуса на кораба, като продължаваше да се държи здраво за перилата. Светлината премина точно над главата му. Юлиан не смееше дори да диша.

Светлината се премести по-нататък, спря, зави, премина още веднъж над момчето и изчезна към каютата.

Чак след като чу хлопването на вратата, Юлиан се осмели да напусне неудобното скривалище. Покатери се не особено пъргаво на борда и запълзя към Леон, Ким и Кия.

— Уф, размина се на косъм — напрегнато прошепна Ким. — Искаше да изпотрошиш кораба ли?

— Не беше нарочно — отвърна Юлиан не по-малко напрегнато. — Спънах се.

Ким въздъхна:

— Може ли да се опиташ повече да не се спъваш?

Юлиан искаше да каже още нещо, но моментът не беше подходящ за разправии. Още повече, че Леон и Кия тръгнаха напред, опитвайки се да преодолеят последните метри, които ги деляха от каютата.

Леон пропълзя до един прозорец, който се оказа затворен. За момент се почувства безпомощен, за разлика от Кия, която продължи и заобиколи каютата. Приятелите я последваха и на гърба на каютата откриха още един прозорец. Той беше леко открехнат и от него върху палубата се процеждаше ивица светлина като дълъг жълтеникав пръст.

Приятелите заеха позиция под прозореца и наостриха уши. Чуха един мъжки глас да казва:

— … беше точният момент, ако ме питате…

— И аз мисля така, многоуважаеми сенаторе Гай Калпурний Пизон — разнесе се втори глас и той без съмнение принадлежеше на Субрий. — Нерон е станал непоносим, в името на Юпитер. Народът роптае.

— Роптае? Меко казано, приятелю! — отвърна първият. — В някои части на града легионерите едва успяха да потушат бунтовете. Така не може да продължава!

— Какво е настроението на сенаторите? — искаше да разбере третият събеседник.

Юлиан въздъхна. По всичко изглежда, че тук са се събрали много влиятелни хора. Но какво ги привлича в това усамотено място? Отговорът можеше да е само един — влиятелните особи не искат да ги безпокоят. Очевидно бяха намислили нещо и не желаеха никой да разбере за това.

— Мога да кажа — сдържано отвърна Гай Калпурний Пизон, — че е много по-добро от всякога. Знаете, че императорът обича да се присмива на Сената. Само че пожарът изтри усмивката от мазното му лице и той е притиснат до стената. А това определено се възприема със задоволство, да не кажа и с радост, сред нас, сенаторите.

— Да — прозвуча друг глас. — Нерон е в много трудна ситуация. Питам се колко още може да издържи?

— Трябва да сме предпазливи — обади се друг глас. — Днес той отново задържа един сенатор — моя скъп приятел Марк Аулий Апиций, и заповяда да конфискуват имуществото му. При това без никакво обвинение. Във всичко му се привижда предателство и шпионите му са навсякъде. Той е напълно непредсказуем.

— Да — потвърди Гай Калпурний Пизон. — Държи под око Сената. Влиянието ни е прекалено голямо и не се прекланяме пред произвола му. Но и обикновеният народ, и патрициите са срещу него. Единствено по-голямата част от преторианците все още го подкрепят. Как мислиш, Субрий?

— Подкрепата за него все повече намалява — обясни Субрий, — тъй като и към нас се отнася високомерно. Смята ни за глупави бойни машини, готови безпрекословно да изпълняват налудничавите му заповеди. А той, големият творец, стои над нас! Затова и мнозина го мразят.

— А ти, Субрий, ти също ли го мразиш? — тихо попита Гай Калпурний Пизон.

— Да, в името на Юпитер! — просъска Субрий. — Отдавна не мога да понасям самодоволството му. Нерон свири на лира, вместо да управлява. Той пише стихове, вместо да раздава правосъдие. Решенията му са закъснели, ако изобщо има такива. А начинът му на живот е разюздан и разточителен. Нуждаем се от силен мъж, който да застане начело на империята, а не от бездарен певец и актьор.

За момент настъпи тишина.

Юлиан се опита да осмисли новополучената информация.

Какво става тук, какво замислят тези мъже — преврат ли?

— Да — въздъхна Гай Калпурний Пизон. — Трябва ни силен мъж. Времето на Нерон изтече. Пожарът наистина дойде тъкмо навреме.

Разнесе се сподавен смях. Юлиан объркано погледна към приятелите си.

Пожарът дойде тъкмо навреме… Сърцето на Юлиан започна да бие бързо. Подпалвачите на Рим ли подслушваха? Субрий ли го е направил? Всичко водеше до това. Субрий имаше убедителен мотив — мразеше Нерон! По всяка вероятност събраните тук мъже са действали заедно и чакаха удобна възможност да свалят Нерон от власт!

— Какво предлагаш, Гай? — в гласа на Субрий звучеше очакване. — Смяташ ли, че вече е време да действаме.

Гай Калпурний Пизон не отвърна нищо. Вместо това приятелите чуха звук от преместване на стол. После тънкият лъч светлина ненадейно изчезна — някой затвори прозореца и сега гласовете се чуваха съвсем слабо. Приятелите нямаше как да разберат нищо повече.

Леон мълчаливо посочи с глава по посока на тясното мостче, през което се качиха на кораба.

Те напуснаха поста си и незабелязано се върнаха обратно на кея.

— Намирисва ми на заговор за свалянето на Нерон — каза Юлиан.

— Така изглежда — съгласи се с тях Ким. — Сигурно тези типове са запалили пожара.

Леон се замисли:

— Жалко, че никой от високопоставените особи не се призна за виновен. Отново нямаме категорично доказателство.

— Катарамата — каза Ким. — Тя ще ни отведе при извършителя. Трябва да претърсим дрехите на Субрий. Още повече, че живеем в къщата му. Да действаме.

— Не може просто така да преровиш дрехите му.

Ким весело се засмя:

— Трябва само да издебнем подходящ момент, момчета. А сега да се връщаме обратно. Чака ни работа!