Георги Караславов
Белушка

Тревоги през една зимна нощ

Чудно! Отдавна беше се мръкнало, а в целия дом не се мяркаше жива душа. Къде бяха се дянали тези хора, дивеше се Дончо. На масата беше сложено нещо за вечеря, покрито с месал. Какво беше то? Две чинии с изстинали сарми, кисело мляко, ябълки и хляб.

И докато Дончо преглъщаше и слюнките напираха в гърлото му, навън се чуха стъпки на подковани ботуши. В стаята влезе Дончовият татко.

— Сядай да хапнем, че път и работа ни чака — забеляза делово той. И се нагласи пред масата.

— Къде ще ходим? — вторачи се любопитно момчето.

— В стопанския двор номер едно. Тази нощ очаквам да се оагнят няколко овце, трябва да съм там. — И без да чака, започна да яде апетитно и бързо.

— А мама и баба къде са?

— Майка ти, баба ти и Цветанка отидоха в стопанския двор номер три — извикали ги по някаква много важна и срочна работа. Може и цяла нощ да прекарат там. Та затова бързай.

А Дончо и без това бързаше. И бързаше не само защото трябваше да придружи баща си, но и защото бе огладнял. Пък и не му бе първица да нощува с баща си в стопанския двор номер едно, където бяха кошарите на овцете. Там той си имаше любима овца. Белушка. Беше едра, стройна, кротка, със светли умни очи, гледаше спокойно, доверчиво, не се плашеше от децата, не се стряскаше от нищо. Всяка година Белушка близнеше, даваше много и първокачествена вълна.

— Полумериносна е — казваше Данчовият татко, — но не я давам и за най-добрата мериноска.

Сред рояк игриви, боязливи, красиви агнета, къдрави и бели, Дончо безпогрешно разпознаваше близнетата на Белушка. Те бяха най-едрите и най-пъргавите. От децата не се бояха, навираха се в крачолите им и протягаха муцунките си за коричка хляб. Дончо ги милваше по главичките, хранеше ги и им се радваше.

Дончовият татко прибра софрата, огледа всичко в къщи и на двора, заключи всички врати, залости и пътната порта и пое към кошарите. Той крачеше бързо и Дончо потичваше, за да не изостане.

Нощта беше хладка, духаше доста силен вятър, небето бе беззвездно и начумерено.

А все пак пътят до стопанския двор се разпознаваше на стотина метра сред пустото поле извън селото. Ето, мержелейнаха се и постройките на стопанския двор, зад които бяха разположени кошарите.

В тези кошари, когато овцете започнаха да се агнят, Дончовият татко прекарваше по цели нощи. Сигурно и тази нощ няма да се отлъчи от стадото, няма да подгъне крак. А Дончо, както и друг път, ще се разположи в топлата стая, ще чете книжки, ще мечтае за много неосъществени още желания и неусетно ще заспи.

Да, в стаята наистина бе чисто, светло и топло. Двамата млади овцегледачи, които през деня бяха се грижили за стадото, прибраха лекия си багаж и си заминаха. Обадиха само, че имало нови единадесет агънца и че тази нощ сигурно щяла да се оагни и Белушка.

Дончовият татко ги изпрати и веднага отиде в кошарата. Е, той ще се залисва там с часове, ще наглежда и ще се грижи за кооперативната стока и чак по видело ще се прибере в стаята си. И Дончо не бе успял да се нагласи в леглото, когато баща му се завърна твърде угрижен и разтревожен.

— Знаеш ли — рече той, като притвори добре вратата, — Белушка лежи и пъшка, много й е тежко, боя се да не се случи нещо лошо.

Дончо се ококори и се приповдигна, изтръпнал от изненада.

— Какво лошо може да се случи, татко?

— Най-лошото! — каза с мъка бащата и въздъхна. — Трябва да изтичам до ветеринарния лекар, а не мога да я оставя сама.

— Да ида аз! — изправи се пред баща си Дончо, като го гледаше изпитателно и умолително.

— Можеш ли?

— А защо да не мога?

— Тъмно е… студено е… Не те ли е страх?

— Че от какво ще ме е страх! Ей го селото. Чичо доктор сигурно си е у дома.

— Е, тогава тръгвай! — рече бащата, като помълча и помисли малко. — И кажи на чичо си доктор да не се бави…

Дончо облече сръчно балтончето си, нахлузи шапката си и изхвърча навън. В този момент той мислеше само за Белушка, боеше се да не й се случи най-лошото.

Сега селото му се видя много близо. Но домът на ветеринарния лекар бе на долния край, та трябваше да мине по най-преките улици. Но ветеринарният лекар беше излязъл. Дончо остана като попарен. Къде да го търси в тази тъмница?

— Ами сега! — възкликна неволно той.

Майката на лекаря, която бе излязла на прага, се вгледа загрижено в момчето:

— Много ли ти трябва?

— Много.

— Преди час време оттук с джипката мина председателят на стопанството и го взе… Май отидоха в стопанския двор номер две.

Дончо и не чака повече обяснения, той кимна само в знак на благодарност и на извинение и пое към стопанския двор номер две. Този двор беше чак на горния край на селото. „Дано да ги сваря! Дано да ги сваря!“ — молеше се той в себе си и потичваше. Профуча покрай читалищния дом, който през тази празнична вечер целият бе осветен, пресече шосето, по което току след него изтрополя тежък камион, и хлътна в тясна и тъмна улица.

Тази улица го изведе право в стопанския двор номер две. Прозорчетата на дългата кравеферма мъждукаха, в стаята на кравегледачите светеше. Но преди да се втурне натам, огледа се за джипката. Дворът беше пуст. И докато се двоумеше кого да дири и де да го дири, иззад кравефермата излезе едра, здрава жена. „Леля Мика!“ — зарадва се Дончо и изтърча при нея. Тя го изгледа втрещена:

— Какво има, Антончо?

— Търся ветеринарния лекар.

— Бяха тук с председателя, но заминаха за свинефермата, повикаха ги по-много важна работа… А на тебе за какво ти е ветеринарният лекар?

Дончо смотолеви нещо в отговор на леля Мика и хукна надолу към шосето… Работата се усложняваше. До свинефермата имаше най-малко три километра. Тя беше разположена зад реката сред честак от върби, елши и тополи. При друг случай Дончо би се стреснал пред опасността да го срещнат вълци в тази зимна нощ, но сега мислеше само за едно — да не изтърве ветеринарния лекар.

„Белушка! Белушка! — повтаряше си само. — Белушка да спасим! Да не умре Белушка!“

„Ако ветеринарният лекар е свършил работата си в свинефермата и се върне по същия път, съобразяваше бързо и трескаво Дончо, ще го посрещна и ще го заведа в стопанския двор номер едно. Но ако свърне с джипката по някой междуселски път? Не! — рече си решително той. — Ще се върне оттук“. Пътем грабна здрав колец, останал от миналогодишните домати, и усили крачките си.

Като наближи бялата чешма, спря за миг и се вторачи. Стори му се, че зад чешмата се тули някакво животно. Какво ще да е то? Куче по това време няма да се задържи в този гол кър. „Да е вълк — изтръпна Дончо. — Ако е сам — съобрази момчето, — няма да му се дам. Но ако е глутница? Все едно — рече то, — тя и без това няма да ме остави, защото селото остана далече назад.“

И като стисна здраво късата дебела тояга, наежен вече за борба, Дончо тръгна право срещу тази неочаквана пречка. В това време се чу шум от мотор, след малко на срещния завой блеснаха и фарове.

— Джипката! — извика гласно Данчо.

Застана посред шосето и дигна високо тоягата. Трябва да я спре. Трябва да им каже. Трябва да ги заведе в стопанския двор номер едно… Може би още не е късно да спаси Белушка…

Само след няколко минути лека кола спря на десетина метра от него. Шофьорът надникна и подвикна:

— Хайде, юначе, идвай, има едно място и за тебе!

Дончо приближи разочарован.

— Прощавайте — каза той. — Аз помислих, че е джипката на нашето стопанство.

— Все едно — отвърна шофьорът. — Скачай, нали за селото отиваш?

— Не, отивам в свинефермата.

— В тази тъмница? — удиви се шофьорът. — И сам?

— Е, че какво? — отвърна Данчо и пожела добър път.

От колата излезе млад човек с калпак и с кожена полушубка.

— Къде по това време през този див кър! — рече той строго. — Хайде в колата на топло.

— Не! — отсече Дончо и продължи пътя си.

И едва сега той се вторачи към чешмата, зад която се мержелейна фигурата. „Ако беше вълк, той щеше да избяга“, помисли си момчето. Спря се, загледа се, окуражи се сам и пак тръгна. А като наближи, отпусна се и се усмихна — в канавката беше се обърнало ремарке, та задницата му, натопорчена над чешмата, отдалече и в тъмното изглеждаше на животно, което чака и дебне.

Но време за умуване нямаше — трябваше да се бърза. Вятърът започна да се усилва, блъскаше момчето в гърдите, щипеше лицето му. Дончо усещаше как ушите му все повече и повече изтръпваха. Мракът като че се сгъстяваше, все по-плътно надвисваха над мъртвото поле тежки куршумени облаци.

Като измина около петстотин разкрача от чешмата, Дончо се спря за момент. И се спря не за да си отдъхне — умора той не усещаше, — а защото оттук шосето завиваше нагоре и надясно, а наляво, вече край самия бряг на реката, се отделяше тесен междуселски път за към свинефермата.

И момчето пое по този път. Тук вече джипката не можеше да му избяга… Но кой знае… кой знае… Нали тя не е като другите леки коли — провира се навсякъде — и през мочурища, и през дерета… „Не — каза си Дончо, не… Та тъкмо защото джипката може да мине навсякъде, тя ще тръгне по този път… Това е най-прекият път за свинефермата. Ако не смогна да стигна там, ще я срещна…“

В това време по шосето блеснаха фарове.

— Изтървах я! — изпъшка гласно Дончо.

Сърцето му биеше до спукване, усещаше как кръвта напираше в слепите му очи. Закова се насред пътя и се вторачи към огнените шипове, които режеха мрака. И изведнъж отдъхна, усмихна се и продума:

— Не е тя.

Това сигурно бе автобус или голям камион, защото освен двата фара, които уверено опипваха платното на шосето, имаше още няколко малки фарчета.

Уверен, че това не е джипката на стопанството, той още повече забърза. По едно време дори започна да потичва. Ето, наближава. Още малко, още малко… А как ще мине реката? Там няма мост.

Мост за коли наистина нямаше, колите пресичаха чакъливото корито на реката, но малък мост от две успоредни тополови стъбла за пешаци имаше. Мостчето нямаше никакъв парапет, а и гредите бяха обли, та при преминаването трябваше много да се внимава.

Когато Дончо стъпи на този никакъв мост, той и не помисли, че при най-малката погрешна, стъпка може да пльосне в студената вода. Но погрешна стъпка не можеше да направи, защото запристъпя напряко на облите преди. Влачеше краката си сантиметър по сантиметър и се мъчеше да пази равновесие. В коритото на реката, като в някакъв широк улей, вятърът бе по-силен, по-напорен, та трябваше да се пребори и с него.

На отвъдната страна, от гредите до пясъка, бе скована малка дървена стълбичка, но Дончо нямаше време да напипва в тъмното неравните стъпала. Той скочи направо в пясъка и хукна към свинефермата, която бе вече на стотина разкрача. Ето, пред жилището на свинегледачите, в мъждивата светлинка от срещното малко прозорче, се мярнаха фигури, а в миг след това блеснаха и фарове.

— Джипката! — извика радостно Данчо.

И се хвърли право срещу нея. Откъм елшите излая сърдито някакво куче, но той не му обърна никакво внимание. Ветеринарният лекар и председателят на текезесето вече отваряха вратата на джипката, когато момчето се закова задъхано пред тях. От изненада те дори не можеха да продумат.

— Чичо докторе! — каза на пресекулки Дончо. — Тебе търся!

— Ах! — опули се докторът. — Чак тук! И пеша ли дойде?

— Пеша.

— В тази тъмница?

— Да?

— В този студ?

— Е… че не е студено.

— И за какво?

— Бързо… татко ме изпрати… заради Белушка…

— Каква Белушка? Коя Белушка?

— Белушка… овцата… дето всяка година близни и дава най-много мляко…

— Какво й е на Белушка? — попита председателят на стопанството.

— Тежко й е… Ще се агни…

Председателят и лекарят се спогледаха в тъмното и се усмихнаха.

— Нека се оагни — рече председателят.

— Може да умре — едва не проплака момчето.

— Как ще умре… може ли да умре… — започна да го успокоява председателят. — Досега май не сме имали смъртни случаи при оагняне…

— Нищо… нищо… ще й помогнем — погали го по главичката ветеринарният лекар. — Ето, тръгваме.

Сбогуваха се със свинегледачите, настаниха се в джипката, шофьорът даде газ и фаровете започнаха да опипват вървешком пътя през коритото на реката.

Дончо седеше до шофьора и все му се струваше, че пътуват бавно, че шофьорът нарочно не дава повече газ, че пътят е много дълъг, по-дълъг от оня път, който той бе изминал тичешком до свинефермата. А един беше този път, крайречният път. Пък защо му се струваше така?

И все си мислеше за топлата кошара, за Белушка, на която няма кой да помогне… А баща му? Не, баща му не може, защото ако можеше, нямаше да го прати за ветеринарния лекар…

Чудно и обидно му бе, че председателят и лекарят си приказват за съвсем други неща и нито думичка не споменават за Белушка. Разговаряха за свиня майка, която била си счупила крака и за която бяха ги повикали… И Дончо се косеше в себе си, защото свинята майка със счупения крак е можела да почака, а Белушка не може да чака…

Увлечен в мисли и страхове за живота на любимата овца, Дончо и сам не разбра как се извърна назад и с треперлив глас попита:

— Чичо докторе, ще я спасиш ли?

— Кого? — опомни се сякаш от някакъв свой унес докторът и се наведе леко към момчето.

— Белушка.

— А, ти все за овчицата ли? — усмихна се снизходително той. — Нищо й няма на Белушка, бъди спокоен…

— Като пораснеш, ще те пратим да завършиш за ветеринарен лекар — забеляза шеговито председателят на стопанството… — Ти, види се, много обичаш животните…

— И ветеринарен лекар може да стане, и зоотехник може да стане — допълни одобрително лекарят.

Вече навлизаха в селото. А до стопанския двор номер едно още бе далеко — този стопански двор беше на отвъдната страна на селото. Все пак наближават — като свърнат по първата пряка улица, ще пресекат горния край на селото, ще излязат на полето и след малко — при Белушка.

Но вместо да свърнат по най-пряката улица, продължиха направо.

— Къде нататък? — извика в отчаянието си Дончо. — На стопанския двор номер едно.

— Ще оставим председателя при читалището, че след това — отвърна шофьорът.

— Комсомолската бригада тази вечер се е събрала на увеселение — поясни председателят. — Обещал съм да й гостувам.

„Какви неслуки!“ — въздъхна унило Дончо.

Джипката спря при читалищния дом, председателят слезе, но почна да дава разни поръчения на шофьора, та на Дончо се стори, че загубиха още сума време.

„Откъде се взе тази бригада по това време! — ядосваше се той. — Ако не беше това увеселение, сега вече да бяхме пристигнали!“

И най-сетне се отправиха към стопанския двор номер едно. Джипката препускаше, прекосяваше улици и площадчета правеше завои, друсаше. Измъкна се от селото, прекоси пустото поле, вмъкна се в стопанския двор и се закова до вратата на първата кошара.

Понеже беше на предната седалка, Дончо пръв тупна на земята, блъсна вратата, изтърча навътре и извика на баща си:

— Иде чичо доктор, ето го.

И сякаш за да не го изтърве, застана като войник на пост и му даде път. Докторът мина спокойно край него, стиснал в ръка чантата си.

— Благополучно, докторе! — извика насреща му Дончовият татко. — Само дето малко те поразкарахме в тази тъмница.

— Ти мене не ме разкара, току разкара момчето отвърна той и кимна към Донча.

— Но защо се забави толкова?

— Защото бях на свинефермата. И Дончо чак там ме намери.

— Сам?

— Сам.

— Ай, ай, ай! — хвана се за главата Дончовият татко, като забрави да се похвали, че пози път Белушка беше близнила три агънца.

Но Дончо вече им се любуваше.

— Милите!… Милите!… Колко ми са белички и красивички!… — думаше той като на себе си.

Но не забрави и Белушка, погледна миловидно и нея.

А тя лежеше — изтощена, но вече спокойна, доволна, че около нея обикаляха като на кокили трите й скъпи, ненагледни рожбици.