Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
hammster(2012)
Корекция
taliezin(2013)
Допълнителна корекция
moosehead(2013)

Издание:

Георги Караславов

Мравчо-Главчо

 

Съставител: Слав Г. Караславов

Редактор: Методи Бежански

Художник: Тоня Горанова

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Дадена за набор на 27.II.1979 година.

Подписана за печат на 21.IV.1979 година.

Излязла от печат на 13.V.1979 година.

Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.

Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.

Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.

Българска. Първо издание. ЛГ V.

Тематичен №13/9537272211/6054-13-79

 

Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.

История

  1. —Добавяне

Не, не беше весело у Петърчови! Всички в къщи са много сериозни, мълчаливи и като че нацупени. Майката на Петърчо се връщаше уморена, грохнала и започваше да шета из кухнята някак насила. Баба му седеше унила пред прозорчето, загледана в синьото небе, и все проклинаше някакви незнайни лоши хора. Петърчо не знаеше къде са тези хора, но се заканваше, като порасте, да ги намери и да ги накаже. А тези лоши хора бяха пропъдили баща му. Това Петърчо знаеше.

Едно заядливо момче, което всеки ден ядеше бели филии, намазани с масло, му се плезеше.

— Татко ти е шумкар! — викаше то.

Една вечер Петърчо не изтрая, изтича при майка си, хвърли се в скута й и заплака. Защо това проклето момче викаше на баща му шумкар? И толкоз ли, е обидно да си шумкар?

Майката притисна детето си, целуна го по челцето и рече твърдо:

— Ти не се сърди, маминото! Гордей се! Татко ти е партизанин. А партизаните се бият за доброто на народа.

И още на другия ден, като видя лошото момче, Петърчо се изпъчи пред него и рече троснато:

— Татко ми е партизанин и се бие за доброто на народа. Тъй да знаеш!

Лятото минаваше. Дните бяха горещи и тревожни. Понякога, като се мръкнеше, по улиците се стреляше. Петърчо се надигаше и питаше с ококорени очи баба си:

— Партизаните ли стрелят, бабо?

— Може и партизаните да са — отвръщаше уморено баба му.

— Големи ли са пушките им, бабо?

— Много са големи.

Петърчо се успокояваше. Щом партизаните имат големи пушки, те непременно ще победят. Но кога ще победят, след колко време, това той не знаеше. Пък и никой не му казваше.

Петърчовата майка започна да се оживява. Много пъти след работа тя похапваше на бърза ръка и тихомълком се измъкваше навън. Когато Петърчо се вкопчваше в ръката й и я дърпаше назад, тя го погалваше по главичката и казваше кротко:

— Иди при баба си, мами. Аз ей сегичка ще се върна.

А кога се връщаше, той не можеше да разбере, защото заспиваше.

Но ето, една сутрин, рано, когато още сънят лепеше клепките му, някой прихвана с ръце главичката му и го целуна. При тази целувка нещо го боцна по страничката, той се сепна и погледна изумен. Той повдигна ръце, защото отдавна си мислеше, че татко му ще се завърне рано и точно така ще го целуне.

И Петърчо не се излъга — над него стоеше татко му, милият му, скъпият му татко, който отиде в партизанския отряд, за да се бие за доброто на народа.

Петърчо искаше да продума нещо, но не можа, защото радостта го задуши. Той само обви ръчичките си около шията на своя татко и силно се притисна към него.

— Моят син! Моят юнак! Ех, какъв ми е пораснал той! — думаше бащата и Петърчо виждаше как големите му очи се наливат с влага. — Сега вече той ще ми расте в свободна страна.

Петърчо скочи от леглото, та баща му да види колко много е пораснал. Баща му го вдигна високо над главата си и пак го целуна.

А какъв силен, снажен и хубав беше таткото на Петърчо! Как може такъв силен мъж да не победи лошите хора, фашистите!

Петърчо се любуваше на оръжието, с което милият му татко беше окичен. Но най-сетне таткото остави детето си и кимна на жена си.

— Е, сега да отивам, че другарите ме чакат.

Петърчо изтръпна.

— Пак ли в гората бе, татко? — изплака той.

— Не! — усмихна се бащата и го погали нежно. — Ние победихме, сине. Отсега ще живеем свободно и в мир!

Петърчо беше малък, но запомни утрото на този чудесен ден — утрото на Девети септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. И няма никога да го забрави, защото този ден е най-радостният ден в живота му.

Край