Георги Караславов
Петър заплеса

Работилницата беше дълбока и опушена като бърлога. Когато огнището загасваше, калфите и чираците се блъскаха, щипеха се и се кикотеха.

— Пак ли? Пак ли? — викаше строго чичо Ханс, майсторът. — Хайде, елате насам!

Само Петър Хенлайн, един от най-младите калфи, не се закачаше. Когато останеше свободен, той се отдръпваше настрана и се замисляше.

— Заплес! — викаха му другите в работилницата. — С шило да го бодеш, няма да се помръдне.

Петър мълчеше. Понякога се усмихваше и усмивката му беше блага и безобидна. Вечер оставаше последен в работилницата и се молеше на майстора:

— Да помета аз, а?… И ако може, все аз да оставам да мета?

— Защо само ти? — гледаше го зачудено чичо Ханс. Малко ли са чираците? Ето тази вечер е ред на Руди.

— Тогава аз ще му помагам.

— Е, добре, помагай му — съгласяваше се чичо Ханс.

Отначало другите чираци и калфи си мислеха, че Петър иска да се докара пред майстора, да мине за много работен. Но после разбраха, че не е за това. И когато вечер оставаше в дъното да чопли нещо и да си пресмята, махаха с ръце:

— Заплес!

Един ден в работилницата влезе стар човек с изтъркани дрехи. Той се подпря на бастунчето си, изкашля се и поздрави.

— Добре дошъл, стари приятелю — посрещна го чичо Ханс и му подаде ръка. — Отдавна не си наминавал насам.

— Какво ще правя? — охна гостът. — Поболях се, пък и старост… На̀, и ти си на моите години, ама се държиш още, окото ти не трепка…

— Не само че се държа, ами и най-тежкия чук въртя! — похвали се сам чичо Ханс.

Но гостът веднага обърна разговора.

— Как е нашият Петър? — пошепна той, като се сниши. — Работи ли добре, напредва ли?

Чичо Ханс разбра защо неговият стар приятел е дошъл да пита за сина си и сви устни:

— Как да ти кажа! За работата — иде му отръки, ама нещо много е заплеснат. Все замислен такъв… не работи, каквото е за работа, а все стърже някакви дреболии, все нещо брои…

— Ами инак го бива, нали? — попита обнадежден гостът.

— Бива го, сръчен е. Ама нещо като че не живее и не работи тук… За тънките работи друг като него между калфите нямам…

Като се върнеше вечер, Петър вечеряше и влизаше в тясната стаичка откъм двора, дето беше наредил малка работилничка. Работеше по цели часове, но какво работеше, никой не можеше да разбере. Една вечер баща му влезе при него, погледна го и сви рамене:

— Хвани някоя работа, дето да видиш полза от нея, Петре — гълчеше го галено той. — Вадиш си очите над тия стърготини, а на̀, няма какво да ядем…

Петър гледаше баща си, мигаше виновно и казваше:

— Ако изработя това, което съм започнал, ще станем богати.

— Че какво е то? Че кога ще го свършиш? Откак си постъпил при Ханс, все това работиш. Какво е то, за какво ще служи?

— Часовник. Ще се отмерва с него времето. Този часовник ще се носи в джоба и ще показва часовете със стрелка.

И Петър посочи една кутийка.

Бащата я погледна, махна отчаяно с ръка и си излезе.

— Празна работа — рече той само.

Но работата на неговия син не беше празна. Наистина като повечето от откривателите в миналото той не забогатя. Но той откри джобния часовник с пружина. Повече от четиристотин години оттогава всички хора по земното кълбо си служат с този часовник, но малцина знаят, че това чудно, цъкащо помагало е открито от едно бедно момче от германския град Нюрнберг.