Георги Караславов
Малкият откривател

Чудно момче беше Шарл! Тичаше по цял ден с другарите си, играеше, скачаше, а като го попитваха за нещо, гледаше ги учудено, с широко отворени очи.

— Ей, че си заплес! — смееха му се всички.

Но Шарл не им се сърдеше. Шарл дори не ги чуваше. Неговата малка глава беше заета с една чудновата мисъл. Той искаше да открие нещо, което при най-слабото драсване да пламне като свещ.

Това беше тъкмо преди сто години. Хората още не познаваха кибрита и Шарл, петнадесетгодишното момче от френското село Полини, се зае да го открие. „Има толкова неща, които горят и избухват — мислеше си Шарл. — Защо да не се направи такава смес, която при драсване да пламне бързо и лесно като запалена свещ?“

И той постоянно мислеше за тази смес. Затова винаги беше унесен, затова не чуваше виковете и закачките на другарите си.

Но Шарл не мислеше само. Шарл непрекъснато правеше опити. Щом се върнеше от училище, завираше се в някой тих, затулен кът и започваше да смесва праховете, да замесва кашици, да потапя клечки и да ги суши.

— Ах, боже мой — сърдеше се майка му, — това дете ще умре от глад! Шарл! Ела да ядеш!

— Ида! Ей сегичка! — обаждаше се Шарл.

Но минаваха минути, минаваха часове, а Шарл не отиваше: опитите го увличаха, той забравяше, че са го викали, че е обещал да иде.

И чак когато майка му го намираше наведен над малките кутийки и стъкълца и го хващаше за ръката, Шарл ставаше, поглеждаше мило опитите си и тръгваше пред нея.

— Огладнял съм — казваше той на себе си. — Много съм огладнял.

Вечер Шарл обичаше да си поиграе, защото в тъмното опитите не можеха да се правят. Но чакаше да свършат игрите, да се прибере в стаичката си и да седне пред малкото прозорче. Там на тъмно Шарл прекарваше най-хубавите часове от денонощието. Той гледаше далечните заснежени върхове на Алпите и мислеше за опитите, направени през деня.

Шарл вярваше, че ще открие самозапалителна смес, както вярваше, че на сутринта ще се съмне.

След дълъг и упорит труд той попадна на верни следи: взе разтвор от едно лесно запалително вещество, наречено фосфор, и го намаза върху една кора. После стопи сяра; смеси я с хлор-калий и потопи в тази смес малки клечици. Когато всичко беше приготвено и изсушено, Шарл драсна една клечка върху фосфорната кора. Клечката изпращя, но не се подпали. Шарл трепереше от вълнение. Той взе друга клечка и този път натисна по-силно. Клечката изпращя и пламна.

Шарл си глътна езика от радост, дигна нагоре запалената клечка и започна да подскача на един крак.

После изтича при майка си и се хвърли на врата й.

— Майко! Сполучих! — викаше той, задавен от радост. — Сега лесно ще палим печката.

— Шарл! — извика строго майка му. — Да не си полудял?

Тогава Шарл стана, взе клечка и я драсна по фосфорната кора. Клечката пламна.

— Моето момче! — рече просълзена майка му и го прегърна. — Та ти си цял откривател!

На следния ден Шарл показа откритието си на своя учител. Учителят взе горящата клечка и я разгледа.

— Браво, Шарл! — рече той. — Ти си бил голям майстор.

Прост беше този учител и не разбра какво велико откритие беше направил неговият петнадесетгодишен ученик.

Шарл продължи да прави кибрит за домашно употребление. Но в малкото алпийско село нямаше човек, който да разбере значението на самозапалителните клечици.

Късно, след десетина години, кибритът беше открит в Германия и Австрия. Той беше по-лош от кибрита на Шарл, но това никой не знаеше.

А Шарл? Шарл завърши гимназия, завърши медицина и стана лекар в една затънтена провинция на Франция. Там и почина на преклонна възраст. Всички го знаеха под името Шарл М. Сори, но никой не знаеше, че той като дете откри едно от най-големите културни блага на човечеството. И го откри съзнателно, след дълъг и упорит труд.