Георги Караславов
Канапът на Хъмфри Потър

Когато бащата на Хъмфри Потър умря, момчето знаеше, че и за майка му, и за четирите му по-малки братчета и сестричета настъпват тежки дни, но то и не подозираше, че още на втория месец семейството ще започне да пести и хляба. Наистина майката, както и по-рано, переше, чистеше и помагаше в богаташките домове, но за своята тежка работа тя получаваше толкоз малко пари, че те едва стигаха да платят наема за двете малки влажни стаички и да купуват по литър мляко за по-малките деца. На третия месец цялото семейство се събра само в една стаичка, за да преполови наема, започнаха да купуват само по половин литър мляко, но и това не помогна кой знае колко на осиротялото семейство.

И през един слънчев ден на късната пролет, която в Англия идва незабелязано след влажната и мека зима, майката повика Хъмфри, заиграл се с другари на поляната срещу голямата църква, хвана го за ръката и въздъхна тежко. Хъмфри се вторачи в бледото, сухо, сбърчено лице на майка си и дълбока жал вкопча малкото му сърчице. Той разбираше, че тя го е повикала, за да му каже нещо нерадостно, но важно.

— Хъмфри, момчето ми — каза тя глухо и малко задавено, — татко ти умря и ние сега сме без средства.

— Знам — кимна с израз на дълбоко съчувствие момчето.

— Ти си още малък, но… — Майката вдигна глава, пое шумно дъх и прехапа устни, за да задуши силните изблици на плач. — Но трябва да идеш на работа.

— Къде? — попита спокойно, съсредоточено, мъжествено момчето и това затрогна майката.

— У господин Ню Комен… Ти го знаеш.

— Фабриканта? Знам го.

— Да, детето ми… — Майката разпери безпомощно ръце и пак въздъхна. — Господин Ню Комен забогатя много… Той имаше голяма железарска работилница, но ето че отвори фабрика… Някога баща ти работеше при брат му… — Майката обясняваше и постепенно се успокояваше. — Фабриката се движела с пара, било много интересно… Аз вече говорих с господин Ню Комен, той обеща да те вземе на работа. — Тя погледна изпитателно детето си, отпусна ръката му и го погали по рошавата главичка. — Господин Ню Комен каза, че платата няма да е голяма, но затова пък и работата щяла да бъде лека, като за тебе…

— А кога трябва да постъпя във фабриката на господин Ню Комен? — попита сухо, делово момчето и това зарадва майката, защото виждаше, че то е готово да помогне.

— От утре. — Майката се накани да тръгва, като задържа ръката си върху главата на Хъмфри. — Знам — рече тя, отмаляла от милост и жал, — ще ти бъде мъчно… много мъчно, вместо да се учиш, ще ходиш на работа, но няма какво да се прави… Нали все пак господин Ню Комен бе така добър да те приеме във фабриката си.

— Нищо, майко, нищо — успокои я Хъмфри. — Нищо, че ще работя, аз пак ще уча… сам ще си вземам книжки… Пък и до фабриката не е далеч — та аз, докато се преброи до десет, ще изтичам дотам. — И Хъмфри се усмихна ласкаво. Той искаше майка му да бъде доволна, спокойна и поради това се мъчеше да я увери, че за него работата няма да представлява никаква трудност.

Майката въздъхна облекчено. Да, нейното умно дете, нейният трудолюбив и послушен Хъмфри я разбира…

Рано на другия ден Хъмфри Потър се яви във фабриката на Ню Комен. Господарят бе заплеснат в някакви сметки, сетне води някакъв продължителен и доста припрян разговор с възрастен мъж, после се губи в дъното на дългото и мрачно помещение и най-сетне, успокоен и като че развеселен, влезе в своята тясна, задушна кантора, прилична на бърлога. И тогава момчето се изправи чинно пред бюрото му.

— А, ти си синът на покойния Потър! — оживи се господарят. — Той бе примерен човек… Брат ми казваше, че работел много съвестно. — Господарят измери изпитателно момчето, като че щеше да го купува. — Дано и ти да си като него. — Той примижа лукаво. — А?

— Ще се помъча да бъда като татко — отвърна глухо Хъмфри, и гласът му едва забележимо трепна.

— Е, ще видим… ще видим — махна разсеяно с ръка господарят. — Но щом е така, ела, от днес ти си на работа при мене. — И като го измери още веднъж, настави делово: — Парите си ще получаваш, както и всички други работници във фабриката, в събота. — Грижливо затвори омаслен тефтер, съобрази нещо и започна да се приповдига и да се измъква лениво иззад бюрото.

Хъмфри заотстъпва заднишком, бутна вратата, отвори я широко и направи път на фабриканта. Фабрикантът хареса това, но не каза нито една одобрителна дума на момчето. Като се огледа, той зърна възрастния мъж, с когото преди малко разговаряше оживено и доста припряно, кимна му с глава, за да го последва, и спря пред парната машина. Момчето зяпна от удивление, като видя това чудно и могъщо изобретение на човешкия ум.

— Това е син на покойния Потър — каза най-сетне Ню Комен, като се обърна към възрастния мъж и посочи с поглед Хъмфри. — От днес той постъпва на работа при мене. Ще отваря и ще затваря вентила. Нека да види как става това. Защо ще плащаме цяла надница на възрастен работник за такава празна работа. Момчето ще работи за половината на онова, което даваме сега, а, струва ми се, няма да отваря и затваря вентила по-зле от други ленивци.

Хъмфри трепна — за какви ленивци намекваше господарят на фабриката? И само ленивци ли остават да работят тук, на това място? И какъв ще да е този вентил? Хъмфри стоеше озадачен, смутен, леко изплашен… Ами ако и него смятат за ленивец? И какво ще прави, ако не се справи с работата и ако го изпъдят? А как майка му ще посрещне това? И как ще посрещат наема на малката стаичка? И с какво ще плащат млякото?

И докато такива тревожни мисли налитаха в главата му, Ню Комен се отдръпна назад и се изгуби някъде из фабриката. Възрастният мъж, който, както после стана известно, бил близък роднина и доверено лице на фабриканта, дръпна момчето за широкия ръкав на излинялата му дрешка и го тикна напред.

Хъмфри се вторачи, сетне мигна учуден, като разпозна високата кльощава фигура на работник. Този работник вършеше някаква работа и я вършеше вяло, равнодушно, уморено. Каква наистина бе тази работа? Като попривикна в полуздрача на това шумно помещение, Хъмфри видя, че работникът отваряше и затваряше нещо. А, това значи бе вентилът! И още в първите мигове Хъмфри долови, че работникът отваряше и затваряше вентила в равни промеждутъци от време. И се успокои — ако ще върши такава работа, то тя не е нито тежка, нито сложна.

Накараха го да опита. И той опита. Работникът стоеше до него и го наблюдаваше мрачно. Наблюдаваше го и възрастният мъж. Когато и двамата мъже се увериха, че Хъмфри можеше да върши тази проста и лека процедура, те му казаха да внимава, оттеглиха се и се изгубиха някъде.

Момчето остана само. Отначало от страх да не сбърка, то се бе вторачило във вентила, отваряше го и го затваряше внимателно и все мислеше за майка си, за братчетата и за сестричетата си. Да, скоро и той, Хъмфри, ще занесе пари на майка си и за всички пак ще има достатъчно хляб, ще купуват, както по-рано, по един литър мляко, пак от време на време на софрата им ще има сготвено с месо и пак семейството ще заживее в две стаички… Само дано на господин Ню Комен не скимне да го изпъди!

Късно вечерта Хъмфри се прибра у дома си доволен и горд. Той разказа каква работа са му възложили да върши, похвали се, че всичко е потръгнало на добре, че не е уморен, вечеря, легна си и спа дълбоко и спокойно. А на сутринта рано-рано изтича към фабриката и застана до вентила.

Така потекоха дни, седмици, месеци… Мина пролетта, мина лятото. Първите дни на есента се случиха ясни, слънчеви. Сутрин, когато яркото, разжарено слънце се покажеше на хоризонта, Хъмфри, стегнат, бодър, бързаше към фабриката. Гъстата трева блестеше в сиянието на бисерната роса, листата на дърветата бяха свежи, тучни, наперени. Децата вече ходеха на училище. Тяхната весела глъч се сливаше с пронизителното цвърчене на птичките, потънали сред зеленината на градини и паркове. Всичко навън мамеше за игри, за разходки, за палавщини. Как се искаше на Хъмфри да потича на воля из полето, да се отъркаля в ливадите, да пее. Но той знаеше, че време за игри и забави нямаше — в продължение на десет, понякога и на единадесет-дванадесет часа в денонощието той трябваше да отваря и да затваря проклетия вентил.

Наблюдателен, усърден и схватлив, Хъмфри познаваше вече всеки милиметър от движението на вентила. И не само вентила бе проучил — той познаваше до най-тънките подробности всички части на машината, които бяха около него и които той можеше да наблюдава. Онова, което след дълго наблюдение му правеше най-силно впечатление, бе строгата ритмичност при движението на всички машинни части. Постепенно, увлечен и заинтригуван, Хъмфри започна да изучава удивителната хармония при движението на отделните части и да свързва в едно неразделно цяло тези на пръв поглед хаотични въртежи. Всяка една част от машината зависеше от всички други части и всички други части зависеха от всяка отделна част. Ако от строя на тази сложна плетеница от колела, колелца, лостове и лостчета се извадеше само една наглед незначителна частица, цялата машина красавица щеше да спре. Да, за извършването на общата работа отделните части на машината си помагаха. Точно така: помагаха си!

И ето в един от следобедните часове на деня, когато от поляната навън долитаха възторжените викове на децата, увлечени в гонитба и игри, в съзнанието на Хъмфри блесна интересна мисъл — използувани ли са всички отделни части на тази машина, за да си помагат още повече? Ето: не може ли самата машина да си отваря и затваря вентила? Сигурно ще може — Стига да си помисли!

И Хъмфри Потър започна да мисли, да съобразява, да пресмята. Той искаше да открие кой от тези многобройни, интересни и сложни механизми, които се движеха, най-добре и най-точно ще отваря и ще затваря вентила. На машината това няма да струва нищо. Наистина нищо. Машината сама ще извършва тази досадна, но толкова необходима работа, за която Хъмфри е принуден да прекарва като вързан на едно място половината от денонощието. Ако машината сама започне да върши тази инак проста и незначителна работа, той ще може да си поиграе с другите деца. Ах, колко тежко и непоносимо е понякога сред тази дрезгавина, сред тази отвратителна миризма, сред този ужасен, еднообразен непрекъсващ шум! Хъмфри се уморяваше до припадане, понякога го наваля дремка, случва се краката му като че се сковават и ръцете му отмаляват като прекършени…

Но откак му хрумна, че може да накара машината сама да отваря и затваря вентила, Хъмфри като че се прероди. Той следеше движението на всички части, измерваше разстоянието в различните техни положения, упорито пресмяташе и непрекъснато съобразяваше. И след дълги наблюдения, след размисли и изчисления намери, че буталото прави такива движения, които отговарят на едно отваряне и на едно затваряне на вентила.

Какво ли ще стане, ако завърже вентила за буталото?

Хъмфри се усмихна — най-многото да не сполучи. Нищо друго. И реши — ще опита с един канап. Ако сбърка, канапът ще се скъса. Това никому няма да напакости. Ех, няма да може да си поиграе с децата на поляната, но какво да се прави! Но откъде да прекара канапа, за да го завърже за вентила и буталото? Да, през жлеба на маховото колело! Решено.

Вечерта, без да сподели с някого своето откритие и без да повери дори на майка си своето намерение, Хъмфри намери здрав, достатъчно дълъг канап и на сутринта много по-рано от обикновеному изтича пъргаво във фабриката. Слънцето още не бе изгряло, но росата по буйната трева блестеше и листата на дърветата бяха свежи, и птичките цвърчаха в градините… Но този път Хъмфри не мислеше за тях, не ги забелязваше дори. Той стискаше в ръка скъпоценния канап и бързаше. И ето, преди машината да се раздвижи, завърза канапа, както бе пресметнал и както бе решил. И готов да заработи с ръце, както от месеци бе работил по този пусти вентил, той зачака. Най-сетне! Сърчицето му бие под износената ризка, като че ще изхвръкне навън. Решителната минута настъпва — машината се раздвижва, вентилът се отваря, сетне се затваря, пак се отваря и пак се затваря — сам, без Хъмфри да го пипа с ръка. Победа! Край на мъките!

На следния ден привечер, когато вече напълно бе се уверил, че машината сама върши работата с отварянето и затварянето на вентила, Хъмфри излезе на поляната при децата и доволен и горд си отдъхна.

Едва на третия ден забелязаха, че малкият Хъмфри Потър не е на своя пост и си играе с децата. Но кой отваря и затваря вентила? Всички видяха канапа, всички се учудиха на досетливостта на момчето и всички го похвалиха. И обадиха на Ню Комен. Фабрикантът се зарадва, че машината сама и без пари ще върши работата, която Хъмфри вършеше досега.

И на другия ден го уволни.