Дан Симънс
Лешояди (80)

78
Кесария, Израел,
неделя, 14-и декември 1981 г.

Натали подкара фиатчето си на север по пътя за Хайфа, като спираше често да се порадва на гледката и зимната светлина. Не беше сигурна дали отново ще има възможност да мине по този път.

Бе забавена от натовареното военно движение по участъка от крайбрежния път, преди да се стигне до завоя за кибуц Ма’аган Микаел, но остана сама по времето, когато подкара фиатчето нагоре по хълма, през разпръснатите гъсталаци кароб под имението на Ешкол.

Както винаги, Саул я чакаше до големия камък близо до долната порта и дойде да я пусне вътре. Натали изскочи от колата, за да го прегърне, а след това отстъпи и го огледа изпитателно.

— Чудесно изглеждаш — каза му. Беше си почти вярно. Той изглеждаше по-добре. Така и не си възстанови изгубеното тегло, а лявата му ръка и китка бяха превързани след последната операция, но брадата му бе пораснала гъста и бяла като на патриарх, тъмен тен бе заместил болезнената бледност, която продължи толкова дълго, а косата му бе станала достатъчно дълга, за да се къдри почти до раменете му. Саул се усмихна и нагласи очилата си с рогови рамки, точно както Натали беше предвидила. Точно както правеше винаги, когато се притесняваше.

— И ти изглеждаш чудесно! — отвърна той, докато заключваше портата и махаше на младия сабра, стоящ на поста си малко по-нататък по протежение на оградата. — Да идем в къщата. Вечерята е почти готова!

Докато караха към голямата къща, Натали погледна превързаната му ръка.

— Как е? — попита.

— Какво? А, добре е — отвърна Саул, нагласи очилата си и се вгледа в превръзките така, сякаш ги виждаше за пръв път. — Очевидно палецът е неспасяем, но когато го няма, осъзнаваш колко лесно всъщност се оправяш и без него… — усмихна й се. — Поне докато нищо не се случи и с другия!

— Странно! — промърмори Натали.

— Какво?

— Две огнестрелни рани, пневмония, мозъчно сътресение, три счупени ребра и достатъчно порязвания и синини, че да стигнат на цял футболен отбор за един сезон напред…

— Евреите са трудни за убиване!

— Не, нямах предвид това — отвърна тя, докато паркираше фиатчето пред навеса за коли. — Исках да кажа, че получи толкова сериозни рани, а именно ухапването на една жена за малко не те уби — или поне за малко не изгуби ръката си заради него.

— Човешките ухапвания се славят с инфекциите си! — обади се Саул, докато й държеше отворена задната врата.

— Госпожица Сиуъл не беше човек — възрази Натали.

— Не — съгласи се той и нагласи очилата си. — Подозирам, че по онова време вече не е била.

 

Саул бе приготвил великолепно ястие, допълнено с овче месо и прясно опечен хляб. Поговориха си за незначителни дреболии по време на вечерята — курсовете му в университета в Хайфа, последните фотографски ангажименти на Натали за „Джирусалим Пост“, времето. След сиренето и плодовия десерт тя поиска да посети акведукта и да вземат кафето си с тях, така че Саул напълни стоманения термос, докато тя отиде в стаята си и вземе дебел пуловер от куфара си. Декемврийските нощи по брега бяха доста студени.

Те бавно се спуснаха надолу по хълма покрай портокаловата горичка, като обсъждаха разсеяната светлина и се опитваха да не забелязват двамата млади сабра, които ги следваха на почтително разстояние, преметнали узитата си през рамо.

— Съжалявам за смъртта на Давид — каза Натали, точно когато стигнаха пясъчните дюни. Средиземно море пред тях постепенно добиваше цвета на мед.

Саул сви рамене.

— Изживя пълноценно живота си. Вторият удар беше милостиво бърз.

— Съжалявам, че изпуснах погребението — додаде Натали. — Цял ден се опитвах да се измъкна от Атина, но полетите бяха съвсем объркани…

— Не си го пропуснала — отвърна психиатърът. — Често са мислех за теб… — махна на телохранителите, като им каза да останат на местата си, и я поведе нагоре по акведукта. Хоризонталната светлина превръщаше сенките им в гиганти, крачещи по върховете на назъбените дюни.

Бяха изминали половината път по дългата дъга и Натали започваше да трепери. Вятърът беше студен. Три звезди и нащърбена луна надничаха от изток.

— Все пак заминаваш утре, а? — попита Саул. — Връщаш се обратно?

— Да — кимна Натали. — Тръгвам с полета в единайсет и половина, от „Бен Гурион“.

— Ще те закарам — предложи й той. — Ще оставя колата при Шейла и ще накарам някое от момчетата й да ме докара обратно…

— Приемам с радост! — усмихна се момичето.

Саул наля кафето и й връчи пластмасовата чашка. Парата от нея се издигаше в студения въздух.

— Страхуваш ли се? — попита той.

— От това да се върна в Щатите, или от това да са останали още от тях? — попита Натали и отпи от горещата, вкусна турска смес.

— От завръщането — обясни психиатърът.

— Да — отвърна тя.

Той кимна. Няколко коли напредваха по крайбрежния път. Фаровете им се губеха в блясъка на залеза. На километри на север, бойните кули на Града на кръстоносците сияеха в червено. Кармел едва се различаваше, увит във виолетова омара, тъй плътна, че ако я беше видяла на снимка, Натали не би Повярвала, че цветът е естествен.

— Тъй де, не знам — продължи тя. — Ще опитам за известно време. Искам да кажа, Америка беше ужасна и преди… всичко това. Но там е домът ми. Нали знаеш какво имам предвид?

— Да.

— А ти мислил ли си за завръщане у дома? В Щатите, имам предвид? Саул кимна и седна на един голям камък. Във вдлъбнатините, където не бе прониквало слънце през деня, се бе събрала скреж.

— През цялото време — отвърна. — Но тук има толкова много работа за вършене!

— Все още не мога да повярвам колко бързо Мосад… повярва на всичко — каза Натали.

Той се усмихна.

— Националната ни параноя има дълга и изобилна история — каза той. — Мисля, че добре подхранихме предразсъдъците им… — изпи кафето си и доля и на двама им. — Освен това те имат цял куп данни от разузнаването, с които не знаят какво да правят. Сега разполагат поне с някаква рамка за фактите… странна рамка, със сигурност, но е по-добра от нищо!

Натали махна към потъмняващото море на север.

— Мислиш ли, че ще открият… който е там?

— Загадъчните познати на Полковника? — попита Саул. — Вероятно. Подозирам обаче, че това ще са хора, с които те вече си имат работа.

Погледът на момичето се замъгли.

— Все още си мисля за онзи… от къщата… онзи, който липсваше!

— Хауърд — кимна Саул. — Червенокосият. Бащата на Джъстин.

— Да — Натали потрепери силно, когато слънцето докосна хоризонта и се надигна вятър.

— Кетфиш се обади и на двама ви, че е „приспал Хауърд“ — предположи Саул. — Приемаме, че това е онзи, който ви е проследил. После Мелани е пратила някого — вероятно гиганта — да убие Кетфиш и той почти сигурно е прибрал и Хауърд. Може би именно той те е причаквал в задната стая.

— Може би — съгласи се Натали, като притисна пръсти към чашата, за да ги стопли. — Или пък, предполагам, Мелани може да го е погребала някъде, като го е помислила за мъртъв. Това би обяснило защо броят на телата, за които писаха във вестниците, не беше точен — тя погледна към другите звезди, които се появяваха на небосвода. — Знаеш ли каква годишнина е днес? Една година, откакто…

— От смъртта на баща ти — уточни Саул и й помогна да се изправи. Тръгнаха обратно по акведукта в краткия здрач. — Не каза ли, че си получила писмо от Джаксън?

Натали засия.

— Доста дълго при това. Върнал се е в Джърмънтаун. Всъщност той е новият директор на „Къмюнтити Хаус“, но се е отървал от онази стара къща, като е казал на „Соул Брикярд“ да си намерят друго клубно свърталище — вероятно може да го направи, тъй като още е един вид член — и е отворил няколко истински заведения за обществени услуги по Джърмънтаун Авеню. Има безплатна клиника и всичко останало.

— Спомена ли как е Марвин? — поинтересува се Ласки.

— Да. Джаксън повече или по-малко го е осиновил, струва ми се. Пише, че Марвин показва признаци на напредък. Вече е на нивото на четиригодишно дете… много умно детенце, така твърди той.

— Мислиш ли да ги посетиш? Натали оправи яката на пуловера си.

— Може би. Вероятно. Да!

Те внимателно пристъпиха по ронещата се стена на древната дъга и погледнаха назад към пътя, който бяха изминали. С изцедени цветове, струпаните дюни приличаха на замръзнало море, което се къдри около римските руини.

— Ще изпълняваш ли някакви фотозадачи, преди да се върнеш да завършиш училище?

— Всъщност да. „Джирусалим Пост“ ме помолиха да направя онази статия за упадъка на големите американски синагоги, та си помислих дали да не започна от Филаделфия…

Саул махна на двамината, които ги очакваха в сенките на две колони. Единият си беше запалил цигара, която сияеше като червено око в падналия бързо мрак.

— Фотоесето, което направи за работниците-араби в Тел Авив, беше страхотно! — каза той.

— Е… — проточи Натали с лека следа от надменност в гласа. — Нека погледнем истината в очите. Третират ги като израелски негри!

— Да — съгласи се Саул.

Те двамата постояха няколко минути на пътя в основата на хълма, без да си говорят. Беше им студено, но не им се искаше да се връщат в добре осветената къща и на топло, към празните разговори и съня. Внезапно Натали се пъхна в прегръдката на Саул, притисна лице към якето му и усети драскането на брадата му в косата си.

— О, Саул! — изплака тя.

Той я потупа тромаво с превързаната си ръка, много му се искаше този миг да остане запечатан вечно във времето, като приемаше дори и тъгата, която се явява източник на радост. Зад тях чу как вятърът носи нежно пясък в безкрайното си усилие да затрупа всичко, което човекът е сътворил или се надява да създаде.

Натали отстъпи леко назад, изрови една кърпичка от джоба на пуловера си и си издуха носа.

— Проклятие! — промърмори. — Съжалявам, Саул! Предполагам, дойдох да кажа шалом, а просто не съм готова още!

Психиатърът намести очилата си.

— Не забравяй — уточни той, — че шалом не означава „довиждане“. Нито „здравей“. Значи просто „мир“.

— Шалом — каза му Натали, като отново пристъпи в прегръдките му под поривите на студения вятър.

— Шалом ил’хаим — отвърна й Саул, като притисна буза към косата й и се загледа във вихрите пясък, които вятърът разнасяше по тесния път. — В името на живота.