Дан Симънс
Лешояди (8)

6
Чарлстън,
вторник, 16-и декември 1980

Младата жена стоеше съвсем неподвижна, с протегнати ръце, и двете бяха стегнати около приклада на пистолет, дулото пък беше прицелено в гърдите на Саул Ласки. Той знаеше, че ако излезе от гардероба, тя може и да стреля, но нямаше сила на земята, която да го задържи на това тъмно място, където смрадта на Ямата лъхаше в ноздрите му. Той се препъна навън, в сивата светлина на спалнята.

Жената отстъпи назад и задържа пистолета насочен. Не стреля. Саул дълбоко си пое дъх и отбеляза, че жената е млада и чернокожа, на белия й шлифер има капчици и косата й е подстригана късо, в афростил. Може и да бе привлекателна, но му беше трудно да се фокусира върху друго освен пистолета, който тя държеше насочен към него. Беше малък автоматичен пистолет — той прецени, че вероятно е трийсет и втори калибър — но размерите му не пречеха на тъмния кръг на дулото да привлича цялото внимание на Саул.

— Горе ръцете — каза жената. Гласът й беше плавен, чувствен и с образован южняшки акцент. Ласки вдигна ръце и сключи пръсти зад врата си.

— Кой си ти? — попита тя. Продължи да стиска автоматика с две ръце, но не изглеждаше опитна в употребата на оръжие. Остана прекалено близо до него, на не повече от метър и половина. Саул знаеше, че има нелош шанс да изблъска дулото, преди тя да натисне спусъка. Не посегна да го направи. Тя повтори:

— Кой си ти?

— Казвам се Саул Ласки.

— Какво правиш тук?

— Би трябвало да те питам същото!

— Отговори на въпроса — тя вдигна пистолета, сякаш да го подкани. Саул вече знаеше, че си има работа с аматьор с огнестрелното оръжие — човек, когото телевизията е заблудила, че оръжията са магически пръчки, които могат да накарат хората да ти се подчиняват. Огледа я. Тя беше по-млада, отколкото му се бе сторило първоначално — на двайсет и една-две. Имаше привлекателно, овално лице, нежни черти, пълни устни и големи очи, които изглеждаха целите черни на тази слаба светлина. Кожата й беше точно с цвета на кафе със сметана.

— Ами, оглеждам наоколо — отвърна Саул. Гласът му бе стабилен, но за свое учудване откри, че тялото му реагира както всеки път, когато насочваха оръжие към него; тестисите му се опитваха да се скрият в корема и изпитваше неустоима нужда да се скрие зад някого, който и да е, зад себе си ако ще.

— Къщата беше запечатана от полицията — отбеляза тя. Саул забеляза, че казва „полиция“, а не „по-лиця“, както беше характерно за мнозина чернокожи в Ню Йорк.

— Да — съгласи се той. — Знам, че я запечатаха.

— Тогава какво правиш тук?

Ласки се поколеба. Погледна я в очите. Там прочете раздразнение, напрежение и настоятелност. Човешките емоции го успокоиха и го убедиха да й каже истината.

— Аз съм лекар — обясни. — Психиатър. Интересувам се от убийствата, които станаха тук миналата седмица.

— Психиатър? — момичето изглежда не му повярва. Пистолетът не трепна. В къщата вече беше доста тъмно, единствената светлина идваше от газовия фенер долу в двора. — И защо, тогава влезе с взлом?

Саул сви рамене. Ръцете му започваха да омаляват.

— Може ли да си сваля ръцете?

— Не.

Той кимна.

— Боях се, че властите нямаше да ме пуснат да вляза в къщата. Надявах се да намеря тук нещо, което да обясни събитията. Не вярвам да има такава улика обаче.

— Би трябвало да повикам полицията — предизвикателно подметна жената.

— Непременно — съгласи се Саул. — Не видях телефон горе, но сигурно има все някъде. Нека звъннем на ченгетата. Обади се на шериф Джентри. Ще ме обвинят за незаконно влизане в чужда собственост. Но теб ще те окошарят за влизане с взлом, заплаха за убийство и притежаване на незаконно оръжие. Предполагам, не е регистриран?

Момичето трепна, щом той спомена името на Джентри. Не отговори на въпроса му, вместо това попита с предателски секващ глас:

— Какво знаеш за убийствата миналата събота.

Саул изви гръб, за да облекчи болката във врата и раменете си.

— Знам само — каквото прочетох — отговори. — Макар че съм се срещал с едната от жените — Нина Драйтън. Мисля, че в цялата история има нещо по-голямо, отколкото полицията — шериф Джентри и онзи човек от ФБР, Хейнс — си представят.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че девет човека умяха в града миналата събота и никой не може да обясни какво е станало. Мисля, че има нещо общо, което властите пропускат. Болят ме ръцете, госпожице! Смятам да си ги сваля, но други движения няма да правя — и той отпусна длани, преди чернокожата да може да реагира.

Тя отстъпи една крачка. Старата къща улягаше около тях. Някъде на улицата за секунда изгърмя радиото на кола и млъкна.

— Мисля, че лъжеш — реши момичето. — Може да си обикновен крадец или някакъв маниак на лов за сувенири. Или пък самият ти имаш нещо общо с убийствата?

Саул не каза нищо. Взираше се в нея в мрака. Малкият пистолет едва се забелязваше в ръцете й. Можеше да подуши несигурността й. След малко все пак заговори.

— Престън — каза. — Джоузеф Престън, фотографът. Съпруга? Не, не съпруга. Шериф Джентри каза, че господин Престън живял тук от… двайсет и шест години, струва ми се. Негова дъщеря, вероятно. Да, дъщеря му.

Момичето отстъпи още една крачка.

— Баща ти беше убит на улицата — каза Саул. — Брутално. Безсмислено. Властите не ти казват нищо съществено, а онова, което казват, не е задоволително. Така че чакаш. Наблюдаваш. Вероятно си следила къщата с дни. После ей го, идва този нюйоркски евреин с шапка за тенис и се катери по оградата. Ти си мислиш: „А-ха, този ще ми каже нещо!“. Прав ли съм?

Момичето запази мълчание, но свали пистолета. Саул виждаше как раменете й потрепват леко, сякаш плаче.

— Е-е — додаде и нежно я докосна по ръката, — може би мога да помогна. Може би заедно ще открием някакъв смисъл в тази лудост! Ела, да се махнем от тази къща. Тук мирише на смърт.

 

Дъждът беше спрял. Градината ухаеше на мокри листа и пръст. Момичето поведе Саул към далечния край на къщичката за карети, където имаше дупка, изрязана между старото желязо и новата мрежа. Той се пъхна след нея през тесния отвор. Забеляза, че тя пусна пистолета в джоба на белия си шлифер. Тръгнаха по алеята, стъпките им хрущяха леко по сгурията. Нощта беше студена.

— Откъде знаеше? — попита тя.

— Не знаех. Просто предположих.

Стигнаха до улицата и постояха известно време в мълчание.

— Колата ми е отпред — каза момичето накрая.

— О? Тогава как ме видя?

— Забелязах те, когато мина оттук. Изглеждаше странно и почти спря пред къщата. Когато зави зад ъгъла, просто те последвах — да проверя.

— Хм-м — отбеляза Саул. — Не ме бива за шпионин.

— Наистина ли си психиатър?

— Да.

— Не си от тук обаче.

— Не. От Ню Йорк съм. От време на време работя в клиниката в Колумбийския университет.

— Американски гражданин ли си?

— Да.

— Акцентът ти. Какъв е… немски?

— Не, не немски — възрази Саул. — Роден съм в Полша. Как се казваш?

— Натали — отвърна тя. — Натали Престън. Баща ми беше… знаеш каква е историята?

— Не — отвърна Саул. — Почти нищо не знам. В този момент знам със сигурност само едно.

— Какво? — очите на младата жена направо сияеха.

— Че умирам от глад — обясни й той. — Не съм хапвал нищо от закуска насам, като изключим едно отвратително кафе в кабинета на шерифа. Ако се присъединиш към мен на вечеря, можем да продължим разговора си.

— Добре, но при две условия — прие Натали Престън.

— Какви например?

— Първо, че ще ми кажеш всичко, което знаеш и може да помогне да се обясни убийството на татко.

— И?

— Второ, че ще свалиш тази мокра шапка, докато се храним.

— Дадено! — ухили се Саул Ласки.

 

Ресторантът се наричаше „При Хенри“ и беше само на няколко пресечки встрани, близо до стария пазар. Отвън не изглеждаше обещаващо. Бялата варосана фасада нямаше прозорци и обозначения с изключение на една-единствена светеща табела над тясната врата. Отвътре беше стар и напомни на Саул за хотелчето недалеч от Лодз, където семейството му се хранеше често, когато беше момче. Високи негри в чисти бели сака пристъпваха незабележими между масите. Въздухът беше натежал от апетитния аромат на вино и морски деликатеси.

— Прекрасно — възкликна Саул. — Ако храната е толкова вкусна, колкото ароматът обещава, ще бъде прелестна вечеря.

И беше. Натали поръча салата от скариди. Саул си взе риба-меч, сервирана на шиш-кебап със задушени зеленчуци и малки, бели картофчета. Пиха изстудено бяло вино и говориха на най-различни теми — за всичко, освен за онова, заради което бяха дошли.

Натали узна, че Саул живее сам, макар че го преследва една икономка, която е отчасти пациентка и отчасти терапевт. Той увери Натали, че със сигурност няма да изпита нужда от професионалните услуги на колегите си, поне докато Тема продължава да му обяснява собствените му неврози и да търси лечение.

— Значи нямаш семейство? — попита момичето.

— Не и в Щатите — съгласи се Саул и кимна на сервитьора да отнесе чиниите им. — Имам братовчед в Израел, там са и останалите ми роднини.

На свой ред той успя — с малко усилия — да измъкне от Натали, че майка й е умряла преди няколко години и че сега момичето преподава в колеж.

— Казваш, че си отишла в университет на Север? — не повярва на ушите си той.

— Е, не точно на Север, в Сейнт Луис е. Вашингтонския университет.

— Защо си избрала толкова отдалечено място? Нали има чарлстънски колеж? Мой приятел за кратко преподаваше в Севернокаролинския университет в… Кълъмбия ли е?

— Да.

— И „Уолфорд Колидж“. Това е в Южна Каролина, нали?

— Ми да — кимна Натали. — Пропусна университета „Боб Джоунс“ в Грийнвил, но баща ми искаше да ида колкото се може по-далеч от онова, което нарича „Пръстена на «червените якички»“. Вашингтонският университет в Сейнт Луис е идеално място да завършиш образованието си… едно от най-добрите, където може да влезеш със степен по изящни изкуства. Или поне да получиш диплома.

— Значи си художничка?

— Фотографка — поясни Натали. — Снимам по малко. Но правя скици и масивни платна. Имам бакалавърска степен по английски. Ходих в училище в Обърлин, Охайо. Да си го чувал?

— Да.

— Е, една моя приятелка — много добра акварелистка на име Даяна Голд — ме убеди миналата година, че ще е забавно да преподавам. Но защо ти разказвам всичко това?

Саул се усмихна. Сервитьорът дойде със сметката и той настоя да я плати. Остави щедър бакшиш.

— Няма да ми кажеш нищо, нали? — попита Натали. В тона й се усети прикрита болка.

— Напротив — възрази Саул. — Вероятно ще ти кажа повече, отколкото някога съм казвал на когото и да е. Въпросът е… защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… защо си вярваме един на друг? Виждаш някакъв непознат да влиза с взлом в една къща и два часа по-късно си бъбрим на вечеря. Срещам млада дама, която незабавно се прицелва в мен с пистолет и след няколко часа съм готов да споделя с нея неща, които са останали тайна в продължение на много години. Защо стана така, госпожо Престън?

— Госпожица Престън. Натали. Пък и мога да говоря само от мое име.

— Ами, моля.

— Имате честно лице, доктор Ласки. Може би „честно“ не е най-точната дума. Грижовно лице. Познал сте мъка… — Натали спря.

— Всички сме познали мъката — меко отбеляза Саул. Чернокожата кимна.

— Но някои хора нищо не са научили. Мисля, че не сте от тях. То е… познава се по очите ви. Не знам как другояче да го изразя.

— Значи на това базирате преценката си за хората? — полюбопитства Саул. — На очите им?

Натали го погледна.

— Че защо не? Вие по-добър начин ли имате? — не беше заяждане, а сериозен въпрос.

Той полека поклати глава.

— Не. Вероятно няма по-добър начин. Не и като начало.

 

Те подкараха на югозапад от Историческия Чарлстън, Саул следваше зелената „Нова“ на момичето със своята тойота под наем. Пресякоха река Ашли по шосе 17 и спряха няколко минути по-късно в квартал, наречен Сейнт Андрюз. Къщите тук бяха прилични, районът — спретнат, но очевидно работнически. Саул паркира на алеята зад колата на Натали Престън.

Отвътре къщата беше чиста и удобна — истински дом. Голямо кресло и масивен диван заемаха повечето пространство в малката дневна. Камината бе готова за запалване — бялата плоча беше отрупана с шведски бръшлян и многобройни семейни снимки в метални рамки. На стените бяха закачени и други рамкирани снимки, но тези бяха предмети на изкуството, не прости кадри. Саул се разходи от снимка на снимка, докато Натали светне лампите и си окачи шлифера.

— Ансел Адамс — каза, когато се взря в черно-бяла фотография с малко пустинно селце и гробище, засияло в светлината на залеза, с надвиснала бледа луна. — Чувал съм го.

На друга снимка имаше ниски облаци, които настъпваха над град, разположен на хълм.

— Майнър Уайт — поясни Натали. — Татко е бил там в началото на петдесетте.

Имаше снимки от Имоджин Кънингам, Себастиан Милито, Джордж Тайс, Андре Кертец и Робърт Франк. Позата на Франк накара Саул да се спре. Човек с тъмен костюм и патерица стоеше на прага на старинна къща или хотел. Лицето му беше скрито зад стълби, които водеха към втория етаж на верандата. На Ласки му се прииска да пристъпи встрани, за да може да види чертите на човека. Нещо в снимката събуди тъгата в него.

— Съжалявам, но не съм чувал повечето от тези имена — отбеляза той. — Те известни фотографи ли са?

— Някои да — отвърна Натали. — Снимките сега струват стотици пъти повече, отколкото татко е платил за тях, но той никога не би ги продал… — тя се поколеба.

Саул си избра снимка на чернокожо семейство на пикник. Съпругата беше усмихната широко и стоеше изправена, а черната й коса бе навита в стил отначалото но шейсетте.

— Майка ти?

— Да — кимна Натали. — Умря при катастрофа през юни 1968-а. Два дни след като бе убит Робърт Кенеди. Бях на девет.

Малкото момиченце на снимката стоеше на масата за пикник, усмихваше се и намигаше на баща си. Наблизо имаше и друг портрет на бащата на Натали, негова снимка като по-възрастен — сериозен и доста красив. Тънките мустачки и сияйните очи напомниха на Саул за Мартин Лутър Кинг без двойката брадичка.

— Това е прекрасна снимка.

— Благодаря. Направих я миналото лято. Саул се огледа.

— Няма ли снимки на баща ти тук?

— Ето ги — Натали го поведе към трапезарията. — Татко не искаше да ги окача в същата стая като другите.

Над покритото пиано на дългата стена срещу масата за хранене бяха закачени четири черно-бели снимки. Две бяха игри на светлина и сенки върху стените на стари тухлени къщи. Една представляваше изумително осветeна панорамна снимка на плаж и море, които продължават до безкрая. Последната разкриваше горска пътека и беше игра на равнини, сенки и композиция.

— Прекрасни са — каза Саул, — но на тях няма хора.

Натали се засмя леко.

— Така е. Татко правеше портретни снимки, за да си вади хляба и казваше, че, проклет да е, няма да прави същото и като хоби. А освен това беше срамежлив. Никога не е щраквал хора в изненадващи пози… и винаги настояваше да взимам писмено разрешение, ако го правя. Мразеше да се нарушава личния живот на хората. Освен това татко просто… ами… срамуваше се. Ако се обаждаше да доставят пица, винаги ме молеше аз да звънна — гласът на Натали натежа и тя се извърна за миг. — Какво ще кажеш за едно кафе?

— Да — прие Саул, — благодаря ти много.

До кухнята имаше тъмно помещение. Сигурно в началото е било предназначено за баня.

— Тук ли ти и баща ти вадихте снимките? — попита.

Натали кимна и светна лампата. Малката стаичка беше спретнато подредена — увеличител, ванички, бутилки с препарати, всичко на полиците и с етикетчета. На найлоново въже над мивката бяха окачени десетина снимки. Саул ги огледа. Всички бяха на къщата на Фулър, снети на различно осветление, по различно време на деня и от различни гледни точки.

— Твои ли са?

— Да — кимна Натали. — Знам, че е глупаво, но е по-добре, отколкото просто да си седя в колата по цял ден и да чакам нещо да се случи… — сви рамене. — Всеки ден ходя в кабинета на шерифа — и каква полза? Искаш ли сметана или захар?

Саул поклати глава. Те се върнаха в дневната и седнаха до камината, Натали в креслото, а той — на дивана. Кафето беше сервирано в чаши от толкова тънък порцелан, че изглеждаше почти прозрачен. Натали побутна цепениците и треските и запали една подпалка. Огънят подхвана добре и се разгоря бързо. Те двамата поседяха малко, загледани в пламъците.

— Миналата събота пазарувах за Коледа с приятели в Клейтън — каза Натали накрая. — Това е предградие на Сейнт Луис. Отидохме на кино… гледахме „Попай“, с Робин Уилямс. Върнах се в апартамента си в университетското градче към 11:30 вечерта. Веднага щом телефонът звънна, вече знаех, че нещо не е наред. Просто предчуствие. Много често приятели ми се обаждат късно.

Фредерик, той ми е много добър приятел, обикновено не излиза от компютърния център преди единайсет и често иска да отскочим за пица или нещо от този род. Но този път знаех, че е междуградско обаждане и новината е лоша. Беше госпожа Кълвър, която ни е съседка. Бяха добри приятелки с мама. Както и да е, тя все повтаряше, че е имало инцидент, продължаваше да използва все тази дума — „инцидент“. Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че татко е мъртъв, че е бил убит. Хванах най-ранния възможен полет в неделя. Всичко тук беше затворено. Обадих се на погребалната агенция от Сейнт Луис, но когато стигнах тук, вратата бе заключена и трябваше да обикалям цялата сграда, за да ме пуснат, а и не бяха готови. Госпожа Кълвър ме посрещна на летището, но не можеше да спре да плаче и остана в колата.

Натали въздъхна, загледа се в огъня и вдигна чашката си. Ръката й леко трепереше.

— Не приличаше на татко. Още по-малко пък във вторник, на погребението, целият гримиран. Бях доста объркана. В неделя, в полицейския участък, никой не знаеше какво става. Обещаха ми, че детектив Холман щял да ми се обади вечерта, но той ми звънна чак в понеделник следобед. Вместо него щатският шериф — ти каза, че сте се срещали — господин Джентри, той дойде в агенцията в неделя. После ме закара до вкъщи и се опита да отговори на въпросите ми. Всички останали само задаваха въпроси. Както и да е, в понеделник пристигнаха леля ми Лия и братовчедките и бях прекалено заета чак до срядата. Сума хора дойдоха на погребението. Бях забравила колко харесваха татко тук. Мнозина търговци и хора от стария квартал също наминаха. И шериф Джентри. Лия искаше да останат една-две седмици, но синът й, Флойд, трябваше да се връща в Монтгомъри. Казах й, че ще се оправя. Казах, че може да ги посетя за Коледа… — Натали замълча за миг. Саул се наведе напред със стиснати ръце. Тя си пое дъх и вяло махна към прозореца с изглед към улицата.

— Ние с татко винаги украсявахме дръвчето през този уикенд. Доста късно е, но той казваше, че е по-забавно, ако елхата не ти е пред очите седмици наред. Обикновено я купувахме в „Дейри Куин“ в Савана. Боже, тъкмо в съботата му взех червена риза на карета. Кой знае защо я помъкнах с мен. Не знам защо съм го направила, сега ще трябва да я върна обатно — тя спря и сведе глава. — Извини ме за малко… — след което бързо изчезна в кухнята.

Саул почака няколко минути, загледан в огъня, със здраво преплетени пръсти. После отиде да я навести. Тя се бе облегнала на кухненския плот, раменете й бяха вкочанени, в лявата си ръка здраво стискаше хартиена кърпичка. Саул спря на метър от нея.

— Просто полудявам от тази работа — каза тя, все още без да смее да го погледне в очите.

— Да.

— Тъй де, сякаш изобщо не е имал значение. Не е бил важен. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да.

— Когато бях малка, обичах да гледам каубойски филми по телевизията — продължи тя. — И когато някой биваше убит — не героят или злодеят, просто някой от околните — ставаше така, все едно не го е имало, разбирате ли? Това ме притесняваше. Бях само на шест или седем, но ме притесняваше. Мислех си за този човек — че сигурно е имал родители, за времето, което му е трябвало да порасне, как се е обличал сутринта и после, бум, вече не съществува, понеже писателят е искал да покаже колко го бива с пищова нашия човек… О, по дяволите, приказвам глупости… — Натали удари с длан по барплота.

Саул пристъпи напред и я хвана за рамото. Каза утешително:

— Да, така е.

— Просто толкова ме ядосва! Баща ми беше истински. Никому не беше сторил зло. Никога. Беше най-кроткият човек, който някога съм виждала и някой го уби, без да се знае защо. Те просто не знаят. О, проклятие, съжалявам…

Саул я взе в обятията си и я утешаваше, докато тя плачеше.

 

Натали беше претоплила кафето им. Седеше на фотьойла. Саул се бе изправил до камината и подръпваше листата на шведския бръшлян.

— Те са трима — уточни той. — Мелани Фулър, Нина Драйтън и човек, който се нарича Бордън, от Калифорния. Бяха убийци, и тримата.

— Убийци? Но полицията казва, че ’спойца Фулър е била старица… доста възрастна… и че госпожа Драйтън е жертва.

— О, да — отвърна Саул, — и тримата бяха убийци.

— Изобщо не е ставало въпрос за този Бордън.

— Беше тук — осведоми я психиатърът. — И беше на борда на самолета, който избухна в петък през нощта… рано събота сутринта, всъщност. Или по-скоро, смята се, че е бил на борда.

— Не те разбирам. Това е било часове преди да убият баща ми. Как би могъл този Бордън — или някой от онези другите — да има нещо общо с убийството на баща ми?

— Те използваха хората — обясни Саул. — Те… контролираха хората. Всеки използва служителите си. Трудно е да се обясни.

— Искаш да кажеш, че са имали нещо общо с мафията…?

Ласки се ухили.

— Ще ми се да беше толкова просто.

Натали поклати глава.

— Не разбирам.

— Много дълга история е. По-голямата част е и доста фантастична, направо не е за вярване, всъщност. По-добре ще е, ако не я чуеш. Или ще ме помислиш за луд, или ти самата ще се забъркаш в нещо с ужасни последици.

— Вече съм забъркана.

— Да — Саул се поколеба. — Но няма нужда да се забъркваш още повече.

— Смятам да остана забъркана, най-малкото докато не намерят убиеца на баща ми. Ще го направя с теб и твоята информация или без твоя помощ, доктор Ласки. Кълна се.

Той преценяващо погледна младата жена. После въздъхна.

— Добре, наистина ти вярвам. Макар че може да си промениш намеренията, когато чуеш историята ми. Боя се, че за да мога да ти обясня всичко за тримата странни… тримата убийци, които са отговорни за смъртта на баща ти… ще трябва да ти разкажа и собствената си история. Никому не съм я разказвал преди. Много дълъг разказ ще бъде.

— Давай — отсече Натали Престън. — Разполагаме с колкото искаш време!

 

— Роден съм през 1925-а в Полша — започна Саул, — в град Лодз. Семейството ми беше относително добре. Баща ми беше лекар. Бяхме евреи, но не от ортодоксалните. Като по-млада майка ми дори обмисляла да се покръсти за католичка. Баща ми се смяташе най-вече за доктор, на второ място за поляк, на трето за европейски жител и чак на четвърто — за евреин. Може би не оценяваше еврейския си произход даже и толкова… Когато бях малък, Лодз беше не по-лошо място от всеки друг град — за евреите. Една трета от шестстотинте му жители бяха евреи. Много важни клечки — бизнесмени и майстори — бяха евреи. Някои от приятелите на майка ми бяха дейни в изкуството. Чичо й свиреше от години в градската филхармония. По времето, когато станах на десет, положението се промени. Местните политически партии побеждаваха на изборите с обещания да премахнат евреите от града. Все едно беше някаква антисемитска зараза, която се разпространява от съседна нам Германия — страната се обръщаше срещу нас. Баща ми обвиняваше за това трудните времена, през които тъкмо минавахме. Така и не се измори да отбелязва, че европейските евреи са свикнали с вълните на погроми, последвани от поколения на прогрес. „Ние всички сме човешки същества — казваше той, — въпреки временните различия, които ни разделят“. Сигурен съм, че баща ми умря с тези думи на уста.

Саул млъкна. Разходи се напред-назад и се облегна с ръце на дивана, когато най-сетне спря на едно място.

— Виждаш ли, Натали, не съм свикнал да говоря за тези неща. Не знам какво е нужно да кажа и какво е излишно. Може би трябва да го отложим за друг път?

— Не — възрази Натали, — сега трябва да бъде. Ти каза, че това ще обясни как е умрял баща ми.

— Да.

— Продължавай. Разкажи ми всичко!

Саул кимна и заобиколи дивана, за да седне. Отпусна лакти на коленете си. Дланите му бяха големи и непрестанно жестикулираше, докато говореше.

 

Бях на четиринайсет, когато германците влязоха в нашия град. Беше през септември 1939-а. В началото не беше толкова лошо. Те наредиха да се избере Юдейски съвет, който да подпомага правителството в този нов аванпост на Райха. Баща ми обясни, че това показвало, че всичко може да се реши по мирен начин. Не вярваше в дяволи. Въпреки възраженията на майка ми, той се кандидатира за Съвета. Но не получи мястото. Вече бяха избрани трийсет и един обещаващи евреи. Един месец по-късно, в началото на ноември, германците депортираха членовете на Съвета в концлагер и изгориха синагогата ни.

Тогава се замислихме дали да не идем — цялото семейство — при чичо ми Моше, който живееше недалеч от Краков. В Лодз вече имаше сериозни проблеми с храната. Обикновено прекарвахме летата на фермата и идеята да бъдем там заедно с всички от рода беше привлекателна. От чичо Моше научихме за дъщеря му Ребека, която била женена за американски евреин и се канела да ходи в Палестина. От години бе убеждавала по-младите членове на рода да се присъединят към нея. Аз например с радост бих заминал на фермата. Вече бях изключен, както и другите евреи, от училището в Лодз. Чичо ми Моше навремето беше преподавал във Варшавския университет и знаех, че ще се радва да ме учи. Нови закони бяха ограничили практиката на баща ми само до евреите — повечето от които живееха в далечни, бедни краища на града. Малко бяха причините да останем, много — да заминем.

Но останахме. Взехме решението да посетим чичо Моше през юни — както винаги — и тогава да решим дали изобщо ще се връщаме в града. Колко наивни сме били!

През март 1940-а Гестапо ни изведе от домовете ни и създаде еврейско гето в града. За рождения ми ден — 5-и април — гетото беше напълно затворено. Абсолютно бяха забранени пътуванията на евреи.

Германците отново назначиха съвет — „Юденрат“ — и този път баща ми бе избран да служи там. Един от старейшините, Хаим Румковски, често идваше в апартамента ни — една стая, в която спяхме осмината — и прекарваше нощта в приказки с баща ми за управлението на гетото. Невероятно, но при все пренаселването и глада, се поддържаше ред. Върнах се в училище. Когато баща ми не заседаваше със Съвета, работеше по шестнайсет часа на ден в една от болниците, които те с Румковски бяха сътворили от нищото.

Около година изкарахме така. Бях дребен за възрастта си, но скоро се научих как да оцелявам в гетото, макар че това означаваше да се крия, крада или търгувам с германските войници за храна и цигари. През есента на 1941-а германците започнаха да вкарват хиляди западни евреи в гетото ни. Някои от тях бяха докарани чак от Люксембург. Мнозина бяха германски евреи, които ни смятаха за низшестоящи. Спомням си един път, когато се бих с по-голямо момче, евреин от Франкфурт. Той беше много по-висок от мен. Аз бях на шестнайсет тогава, но спокойно можех да мина за тринайсетгодишен. Да, но го свалих на земята. Когато се опита да стане, го ударих с дъска и му отворих голяма рана на главата. Бе дошъл предишната седмица с един от запечатаните влакове и все още беше много слаб. Забравил съм вече за какво се бихме.

Сестра ми Стефа умря тази зима от тиф. Както и хиляди други. Всички бяхме благодарни да видим пролетта да напъпва, при все новините за новите германски победи на източния фронт. Баща ми виждаше неизбежната загуба на Русия като добър знак. Мислеше, че войната ще свърши до август. Очакваше много от евреите да бъдат прехвърлени в новите градове на изток. „Може да станем фермери, за да изхранваме новия им Райх — казваше той. — Но да си фермер не е никак зле“.

През май повечето от германските и чуждестранни евреи бяха изпратени на юг, в Освиенцим, известен още като Аушвиц. Малцина от нас бяха чували за Освиенцим преди от гетото ни натам да се проточат конвои.

До онази пролет гетото ни беше използвано като голяма кошара. Сега влаковете пътуваха четири пъти дневно. Като член на Юденрат, баша ми беше каран да надзирава товаренето и експулсирането. Бе много стриктно. Баща ми го мразеше. Работеше денем и нощем в болницата, сякаш си изкупваше греховете.

Редът ни дойде в края на юни, точно по времето, когато обикновено тръгвахме за фермата на чичо Моше. На седмина от нас им наредиха да се явят на гарата. Майка ми и малкият ми брат Йозеф плакаха. Но ние тръгнахме. Мисля, че баща беше облекчен от новината.

Не ни изпратиха в Аушвиц. Потеглихме на север, към Челмно, селце на по-малко от седемдесет километра от Лодз. Веднъж имах приятелче, малко провинциално хлапе на име Мордекай, чието семейство живееше в Челмно. Много по-късно научих, че тъкмо там германците са провели първите си експерименти с обгазяване… точно онази зима, когато бедната Стефа умираше от тиф.

За разлика от многото разкази, които бяхме чували за пътувания със запечатани влакове, нашето не беше неприятно. Стигнахме за няколко часа. Бяхме натъпкани като сардели във вагоните, но поне си бяха нормални пътнически вагони. Денят бе прекрасен. Беше 24-и юни. Когато пристигнахме, все едно наистина бяхме отишли на гости на чичо Моше. Гарата на Челмно беше малка — просто обкръжен с гъста зелена гора коловоз. Германски войници ни отведоха до камионите, но изглеждаха спокойни, едва ли не весели. Нямаше ги блъскането и крясъците, с които бяхме свикнали в Лодз. Извозиха ни на няколко километра до голямо имение, където беше вдигнат лагер. Регистрираха ни — ясно си спомням редиците чиновнически бюра, поставени отвън на алеята и песните на птиците — и после ни разделиха по пол за душове и дезинфекция. Бях нетърпелив да се събера с останалите мъже и така и не видях майка ми и четирите ми сестри да изчезват зад оградата в женското отделение.

Казаха ни да се съблечем и да застанем в редица. Бях много притеснен, понеже тъкмо бях започнал да възмъжавам тази зима. Не си спомням да съм се страхувал. Денят беше топъл, бяха ни обещали да ни нахранят след като ни почистят, наблизо имаше гора и лагерните шумове придаваха празнична, почти карнавална атмосфера на деня. По-нататък, на една поляна, виждах голям камион с ярки рисунки на животни и дървета отстрани. Насочиха ни натам, а един есесовец, млад лейтенант с дебели очила и срамежливо лице мина по редицата, като отделяше болните, много малките и старците. Лейтенантът се поколеба, когато стигна до мен. Бях още дребен за възрастта си, но се хранех сравнително добре през зимата и бях започнал да раста бързо през пролетта. Той ми се усмихна и махна с една малка палка да ме прати при по-малката колона годни за работа. Татко също го пратиха там. Йозеф, който беше само на осем, остана с децата и старците. Той започна да плаче и татко отказа да го пусне. Върнах се в редицата да застана при татко и Йозеф. Младият от СС повика пазачите. Татко ми нареди да ида при другите. Отказах.

Това беше първия път в живота ми, когато татко ме удари. Той ме бутна и нареди: „Върви“. Поклатих глава и си останах на мястото. Пазачът, едър сержант, се беше запътил към нас. Татко ме шамароса веднъж, много силно и повтори: „Върви!“. Шокиран, наранен, аз се препънах няколкото крачки до по-късата колона, преди да дойде пазачът. Есесовецът продължи нататък. Бях много ядосан на татко. Не виждах причина защо да не се окъпем заедно. Той ме беше унижил пред останалите мъже. През гневни сълзи проследих как той си тръгва, гърбът му беше много бял на утринната светлина, носеше Йозеф, който беше спрял да плаче и сега се оглеждаше. Татко погледна назад към мен веднъж, преди да изчезнат от поглед с колоната деца и старци.

Ние, останалите, около една пета от мъжете, пристигнали този ден, не бяхме дезинфекцирани. Отведоха ни право в казармите и ни дадоха груби затворнически униформи.

Татко не се появи този следобед, нито пък вечерта, когато се прибрах да спя в мръсната казарма — тази нощ помня, че плаках от самота. Сигурен бях, че като ни разделя в редицата, татко ме е наказал да стоя далеч от онази част от лагера, където държат семействата.

На сутринта ни дадоха студена картофена супа и ни събраха в работни бригади. Моята група отиде в гората. Там бе изкопана яма. Беше над седемдесет метра дълга, петнайсет широка и поне пет дълбока. По прясно изринатата пръст можех да позная, че скоро наблизо са били запълвани други ями. Миризмата би трябвало да ми подскаже истината, но аз продължавах да го отричам пред себе си, докато не пристигна първия за деня камион. Бяха същите като онзи, който видях предишния ден.

Нали разбираш, Челмно беше място за опити. От онова, което се разбра, Химлер бе наредил тук да се инсталират газови камери за циановодородна киселина, но онова лято още използваха въглероден моноксид в запечатани камери и ярко боядисани камиони.

Нашето задължение беше да разделяме труповете — на практика да ги откъсваме — да ги хвърляме в ямата и да ги затрупваме с пепел и чакъл, преди да е пристигнала следващата пратка. Газовите коли не бяха ефективни. Често половината от жертвите оцеляваха от отпадите газове и трябваше да ги застрелват на ръба на ямата. Правеха го „Totenkopfverbande“ — „Мъртвешките глави“ — които чакаха там, пушеха и се шегуваха един с друг между пратките. Дори тогава някои от оцелелите от газа или куршумите бяха погребвани все още мърдащи.

Върнах се тази вечер в бараката, покрит с екскременти и кръв. Цяла нощ обмислях дали да не умра, но вместо това реших да живея. Да живея — въпреки всичко, напук на всичко, да живея заради простата причина, че съм жив.

Излъгах и казах, че съм син на зъболекар и самият аз съм бил обучаван за зъболекар. Първо ми се присмяха, че съм такъв млад чирак, но на следващата седмица ме преместиха в зъбния отряд. Заедно с трима други евреи претърсвахме телата за пръстени, злато, ценни вещи. Пъхахме стоманени куки в анусите и вагините. После използвах клещи да сваля златните зъби и коронките. Често ме сваляха на работа долу в Ямата. Един сержант от СС на име Бауер обичаше да ми хвърля пепел на главата и да се смее. Той самият имаше два златни зъба.

След няколко седмици застрелваха евреите от погребалната бригада, а на тяхно място пращаха нови попълнения. Може би защото бях бърз и ефикасен в работата си, останах девет седмици при Ямата. Всяка сутрин бях сигурен, че днес ще е моят ред. Всяка вечер в бараките, докато по-възрастните си казваха кадиш и чувах плач за „Ели, Ели!“ някъде от тъмните нарове, аз сключвах отчаяни сделки с Господ, в когото вече не вярвах. „Само още един ден, — казвах му. — Само още един ден!“. Но именно в своята собствена воля за оцеляване вярвах най-вече. Може би страдах от юношески солипсизъм, но бях сигурен, че ако вярвам достатъчно силно в продължаващото си съществуване, то това несъмнено ще се сбъдне.

През август разшириха лагера и по неизвестна причина ме преместиха във Waldkommando, горската бригада. Сечахме дървета, вадехме пънове и дялахме камъни да строим пътища. На всеки няколко дни цялата редица връщащи се работници биваше отвеждана в караваните или направо в Ямата. По този начин сменяха бригадите. До първия сняг през ноември бях прекарал във Валдкомандо повече време от всеки друг освен един стар капо, Карски.

— Какво е капо? — попита Натали.

— Капо е евреин с камшик.

— И те са помагали на германците?

— Писани са цели трудове за капо и тяхното отъждествяване с нацистките им господари — каза Саул. — Стенли Елкинс и другите са разглеждали този вид подчинение в концентрационните лагери и как то съответства на покорството и отъждествяването на американските черни роби.

Точно този септември участвах в конгрес, който обсъждаше тъй наречения стокхолмски синдром, където заложниците не само се идентифицират с мъчителите си, но и им оказват активна подкрепа.

— О, като как-й-беше-името, Пати Хърст — кимна Натали.

— Да. И това… това превъзходство чрез силата на волята ми е мания от много години. Но ще говорим за това по-късно. За момента нека кажа само, че ако има нещо, което да може да се каже в моя полза за времето, което съм прекарал в лагерите, то е, че не станах капо. През ноември 1942-а разширението на лагера приключи и ме преместиха от временните бараки обратно в основните жилища. Пак бях сложен в бригадата по Ямата. Пешите бяха завършени по това време, но бяха подценили броя на пристигащите евреи, така че караваните и Ямата още се използваха. Вече нямаха нужда от услугите ми като зъболекар на мъртвите. Копаех чакъл, треперех на ранния зимен студ и чаках. Знаех, че е само въпрос на дни да се присъединя към онези, които погребвах ежедневно. После — една вечер в четвъртък, на 19-и ноември 1942-а, се случи нещо… — Саул замълча.

След няколко секунди той се изправи и отиде до камината. Огънят почти беше угаснал.

— Натали, може ли да ми сипеш едно питие, нещо по-силно от кафето? Шери, може би?

— Разбира се — съгласи се Натали. — Бренди ще свърши ли работа?

— Идеално.

Когато тя се върна малко по-късно с голяма камбановидна чаша, пълна почти догоре с бренди, Саул бе разбъркал жаравата, беше сложил нови цепеници и усърдно съживяваше огъня.

— Благодаря ти, скъпа — той разклати кехлибарената течност и вдъхна дълбоко аромата й, преди да отпие. Огънят пукаше и хвърляше искри. — Четвъртък — почти сигурен съм, че беше 19-и ноември 1942-а, петима германци влязоха през нощта в бараката. Бяха идвали и преди. Всеки път избираха четирима от нас. Жертвите не се връщаха. Затворниците и от другите седем бараки в отделението ни казаха, че същото се случва и там. Нямахме представа защо им е на нацистите такъв начин за ликвидация, когато хиляди открито влизаха в Ямата всеки божи ден, но и бездруго имаше много неща, които не ни бяха ясни. Носеха се слухове за медицински експерименти…

 

Тази нощ с тях беше един млад Oberst, полковник, с пазачите си. И тази нощ избраха мен.

Бях решил да се съпротивлявам, когато дойдоха да ме вземат през нощта. Осъзнавам, че това изглежда като противопоставяне на решението ми да живея въпреки всичко, но в представата да те изведат в мрака имаше нещо, което ме паникьосваше и ме обезкуражаваше напълно. Бях готов да се бия. Когато пазачите ми наредиха да сляза от нара си, знаех, че ми остават само секунди живот. Бях готов да се опитам да убия поне една от тези свине, преди те да ме убият.

Не стана така. Вместо това полковникът ми нареди да изляза и аз се подчиних. Или, по-скоро, тялото ми не ме послуша. Не беше просто страх или подчинение — полковникът влезе в моето съзнание. Не знам как другояче да го кажа. Почувствах го, точно както бях готов да усетя и куршумите, които тъй и не ме улучиха. Чувствах го да движи мускулите ми, да влачи краката ми по пода и да извежда тялото ми от бараката. И през цялото това време есесовските пазачи се смееха.

Невъзможно е да се опише как се чувствах тогава. Идва ми наум само определението „умствено изнасилване“, но то не пресъздава чувството за нарушение на личността. Нито тогава… нито сега… вярвам в демоничното обладаване и свръхестествените явления. Онова, което се случи, беше причинено от чудовищна, но съвсем истинска физическа или психологическа способност да се управляват пряко умовете на човешките същества.

Качиха ни на камион. Това само по себе си беше невероятно. Освен за краткото, измамно пътуване от гарата на Челмно, на евреите не им се позволяваше да се возят на превозни средства. Робите бяха много по-евтини от петрола в Полша тази зима.

Те ни закараха навътре в гората. В камиона бяхме шестнайсет, включително една млада жена от женските бараки. Умственото изнасилване беше приключило за момента, но бе оставило ефекти по-отвратителни и срамни, отколкото екскрементите, с които ежедневно се бях омазвал, докато работех в Ямата. От държанието и шепота на останалите евреи можех да определя, че те още не са го преживели. Честно казано, в момента се съмнявах дали не съм полудял.

Пътуването отне по-малко от час. В каросерията на камиона, при нас, имаше един пазач. Той носеше автомат. Лагерните пазачи почти никога не ползваха автомати, докато бяха на смяна, заради опасността да им бъдат отнети. Ако не се възстановявах от ужасяващото преживяване в бараките, може би щях да се опитам да поваля германеца или поне да скоча от камиона. Но и самото незабележимо присъствие на полковника в кабината ми стигаше да ме изпълни с ужас, по-дълбок от всичко, което бях изпитвал от месеци насам.

Минаваше полунощ, когато пристигнахме в имение, по-голямо дори и от онова, където беше построен лагерът Челмно. Беше навътре в гората. Американците биха нарекли това място „замък“, но то беше и повече, и по-малко от това. Бе нещо като древната Голяма зала, на каквито се натъкват от време на време хората в най-тъмните гори в родината ми: голяма купчина камъни, стари колкото началото на света, събирана и надстроявана от безброй поколения от отшелнически родове, които могат да проследят произхода си назад до предхристиянските времена. Двата камиона спряха и ни насочиха към помещение недалеч от основната зала. От вида на военните камиони, паркирани пред останките от някогашните градини и от зловещите звуци, които се носеха от залата, аз приех, че германците са завладели имението за център за почивка и възстановяване на по-важните чинове. И наистина, щом се озовах вътре, заключен в мрачната килия, чух един литовски евреин от съседния камион да шепне, че знаел какви са обозначенията по камионите. Те принадлежали на Einsatzgruppe 3 — отряд за специални цели — който бил ликвидирал цяло еврейско селище в родния край на човечеца в Двенск. Дори есесовските Мъртвешки глави, които се грижеха за изтреблението в лагера, се бояха и се възхищаваха на Айнзацгрупе.

След известно време пазачите се върнаха с факли. В килията бяхме трийсет и двама. Бяхме разделени на две равни групи и качени горе в отделни стаи. Облякоха нашата група в груби, боядисани в червено туники с бели знаци отпред. Пазачите ни разделиха по знаци. Моят символ — кула или бароков стълб за лампа — не ми беше познат. Мъжът до мен носеше силует на слон, вдигнал предния си десен крак.

Въведоха ни в Голямата зала. Бяхме посрещнати от сцена от Средновековието, каквито ги рисува Йеронимус Бош — стотици есесовци и убийци от Айнзацгрупе почиваха, ядяха, играеха комар и развратничеха където им се харесва. Полски селянки, някои от тях още деца, служеха като прислуга и роби за мъжете в сиво. Факлите бяха окачени в халките по стените и сцената беше осветена като в трепкащ трескав сън от Ада. Парчета храна гниеха, където са били хвърлени. Столетни гоблени бяха изпоцапани и изгорени от откритите огньове. Навремето забележителната банкетна маса бе почти насечена на парчета там, където германците си бяха изрязвали имената с байонети. На пода лежаха припаднали и спящи. Гледах, докато двама от присъстващите пикаеха на килим, който сигурно е бил донесен чак от Светите земи от някой Кръстоносен поход.

Залата бе голяма, но в средата й имаше подозрително празно пространство от единайсет на единайсет метра. Подът там беше покрит с черни и бели плочи, всяка със страна от метър и двайсет. В противоположните краища на този празен квадрат, точно там, където започваха балконите, на каменни постаменти бяха сложени две кресла. На единия от тези тронове се бе настанил младият полковник. Беше бял и рус, истински ариец. Ръцете му бяха бледи и слаби. На другото кресло седеше старец, с вид едва ли не по-древен и от този на камъните около нас. И той носеше есесовска униформа, генералска, но изглеждаше по-скоро като кукла от восък, на която злонамерено детенце бе облякло мундира на татко.

Въведоха и другата група евреи от страничната врата. Бяха ги облекли в светлосини туники с черни символи, сходни на нашите. Можех да видя, че жената в онази група носи светлосиня роба със символ на корона или диадема отпред. Най-сетне разбрах какво точно ставаше. В състоянието на изтощение и постоянен страх, което бях достигнал, не съществуваше лудост прекалено странна, че да не й повярвам.

Наредиха ни да отидем в квадратите си. Аз бях пешка, онази пред офицера откъм царя. Стоях на три метра пред и отдясно на трона на полковника, лице в лице с ужасения литовски евреин, който беше пешката на черния офицер.

Виковете и песните замлъкнаха. Германските войници се струпаха наоколо, блъскаха се за място близо до ръба на квадрата. Някои се покатериха по стълбите или се настаниха на балконите, за да имат по-добра видимост. За около половин минута настъпи тишина, като изключим припукването на факлите и тежкото дишане на Тълпата. Ние стояхме на предназначените за нас места — трийсет и двама гладни и ужасени евреи, пребледнели, вцепенени, едва-едва поемащи си дъх, в очакване на онова, което щеше да ни сполети.

Старецът се наведе леко напред в креслото си и махна с отворена ръка към полковника. По-младият мъж се усмихна леко и кимна с глава. Играта започна.

 

Полковникът кимна отново и пешката от лявата ми страна, едър и по-възрастен мъж от мен със сива четина на бузите изкуцука два квадрата напред. Старецът отвърна с преместване на собствената си царска пешка. По начина, по който мърдаха бедните, объркани затворници можех да кажа, че не владеят собствените си тела.

Бях играл малко шах с татко и чичо ми. Знаех стандартните начала. Тук нямаше изненади. Полковникът погледна надясно и як поляк, облечен в рицарска туника, мина напред и застана пред мен. Старецът изпрати коня откъм царицата. Полковникът изведе иззад мен нашия офицер, дребен човечец с превързана лява ръка, и го спря на петото поле откъм страната на коня. Старецът придвижи с едно поле пешката пред царицата.

Тогава ми се прииска да нося какъвто и да е друг символ, само не и на пешка. Якият силует на селянина пред мен, конят, ми предлагаше най-слабо усещане за сигурност. От дясната ми страна друга пешка се обърна да погледне зад гърба си и болезнено се стегна, когато полковникът го насили да пристъпи напред. Аз не се обръщах. Краката ми започваха да треперят.

Полковникът премести пешката на царицата две полета напред, за да застане до старата пешка откъм царската страна. Нашата пешка бе още момче, дори не юноша и колебливо завъртя очи, за да се огледа навляво и надясно, без да обръща глава. Селянинът-кон пред мен беше единствената защита на момчето от пешката на Стареца.

Тогава Стареца махна леко с лявата си ръка и неговият офицер излезе пред датчанката, която му служеше за царица. Лицето на офицера бе пребледняло. Петият ход на нашия полковник изведе напред другия ни кон. Не виждах лицето му. Есесовците, които се бяха събрали наоколо, викаха и ръкопляскаха след всеки ход, сякаш присъстваха на футболен мач. От откъслеците от разговори, които долавях, научих, че наричат противника на полковника Der Alte, „Стареца“. Полковника пък наричаха Der Meister.

Стареца се наведе напред — същински бял паяк — и неговият царски кон отвори път на офицерската пешка. „Конят“ беше млад и силен — твърде як, за да е прекарал в лагера повече от няколко дни. На лицето му цъфтеше идиотска усмивка, сякаш се наслаждаваше на кошмарната игра. Полковникът премести нашия хилав офицер на същото поле, все едно усмивката на момчето го бе подразнила. Сега вече познах фигурата ни. Беше дърводелец от нашата барака, преди два дни се удари, докато дялаше дъски за сауна на германците. Дребният човечец вдигна здравата си ръка и потупа черния кон по рамото, както приятел потупва друг, докато го освобождава от смяна.

Не видях проблясъка на изстрела. Пушката гръмна отнякъде на балкона зад мен, обаче шумът беше толкова силен, че понечих да се обърна, но хватката на контрола на полковника ме стисна за врата. Усмивката на младия кон изчезна в червено-сив облак пръски и главата му избухна при удара на куршума. Пешките зад него се свиха от страх, но болката ги накара да се изправят отново. Тялото на коня се плъзна назад почти до началното му поле. На полето на бялата пешка вече се очертаваше локва кръв. Двама есесовци излзоха на дъската и изтеглиха трупа настрани. Парченца череп и мозък бяха опръскали няколко съседни черни фигури, но инак нямаше други пострадали. Из стаята се разнесоха одобрителни викове.

Стареца отново се наведе напред и собственият му офицер пристъпи по диагонала към очакващия го наш. Черният офицер леко докосна превързаната ръка на дърводелеца. Този път последва пауза, преди пушката да изтрещи. Куршумът удари нашата фигура под лявата й лопатка и дребният човечец се олюля две стъпки напред, застина там за секунда, дори вдигна дясната си ръка, сякаш да почеше някое сърбящо местенце, преди коленете му да поддадат и той да падне на плочките. Излезе един сержант, опря люгера си до черепа на дърводелеца и стреля веднъж, преди да издърпа все още гърчещото се тяло от дъската. Играта се възобнови.

Полковникът премести нашата царица две полета напред. От мен я отделяше само едно празно квадратче и ясно виждах, че си е изгризала ноктите чак до дъно. Това ми напомни за сестра ми, Стефа и аз изумен открих, че очите ми се пълнят със сълзи. За пръв път плачех за Стефа.

Стареца направи следващия си ход под рева на пияната тълпа. Неговата царска пешка бързо пристъпи да вземе нашата пешка на царицата, която беше брадат поляк, очевидно ортодоксален евреин. Пушката изгърмя два пъти в бърза последователност. Черната царска пешка бе цялата окъпана с кръв, когато пристъпи да заеме новото си място на дъската.

Сега пред мен нямаше никого. Погледнах през трите празни полета към черния кон. Факлите хвърляха дълги сенки. Есесовците крещяха съвети от ръба на дъската. Не посмях да се обърна към полковника, но гледах, докато Стареца се размърдваше на мястото си. Сигурно започваше да осъзнава, че губи контрол върху събитията на дъската. Обърна глава и пешката на царския му кон пристъпи едно поле напред. Полковникът премести нашия оцелял офицер на следващото поле, като блокира пешката на врага и заплаши офицера на Стареца. Тълпата ревна одобрително.

Встъплението приключи, двамата играчи продължиха да развиват позициите си. Всяка страна извърши рокада. И двамата вкараха топовете си в игра. Полковникът премести нашата царица така, че тя застана пред мен. Гледах лопатките й, които стърчаха изпод плата на робата й, по гърба й се спускаха кичури къдрава коса. Стисках и отпусках юмруците си. Не бях мръднал от мястото си от началото на играта. Ужасно главоболие пращаше танцуващи петна пред очите ми и умирах от страх, че ще припадна. Какво би станало тогава? Щеше ли полковникът да ми позволи да се строполя или и в безсъзнание тялото ми щеше да бъде задържано право? Борех се да си поема въздух и се съсредоточих в наблюдението на танца на пламъците върху един гоблен на отсрещната стена.

На четиринайсетия ход на черните Стареца прати офицера си там, където стоеше нашият кон-селянин — в средата на дъската. Този път не последва изстрел. Едър есесовски сержант излезе на дъската и връчи церемониалния си кинжал на черния офицер. Публиката замлъкна. Пламъците танцуваха по острата стомана. Едрият, селянин-кон се въртеше и потръпваше. Ясно виждах как мускулите на ръцете му се стягат в безплодно усилие да се измъкне от контрола на полковника. Не успя. Офицерът му преряза гърлото с един замах на острието. Есесовецът си прибра кинжала и махна на двама други да изнесат тялото. Играта продължи.

Един от нашите топове взе техния нахален офицер. Отново използваха нож. Стоях зад младата кралица и здраво стисках очи. Отворих ги няколко хода по-късно, когато полковникът премести царицата ми едно поле напред. Когато тя ме напусна, исках да изхълцам, да заплача. Стареца незабавно изведе напред своята царица — младата датчанка — надолу по диагонала до петото поле на реда на топа си. Вражеската царица беше само на три празни полета от мен по диагонала. Нямаше други фигури между нас. Усетих, че се напикавам от страх.

И ето, че полковникът започна атака. Първо придвижи царската си пешка от лявата страна. Стареца премести пешката на топа, червендалест мъж, когото си спомнях от горската бригада, да пресрещне противника. Полковникът повтори същия ход със своята пешка откъм топа. Беше ми трудно да следя. Повечето от останалите затворници бяха по-едри от мен и виждах гърбове, рамене, плешиви глави и потящи се, ужасени мъже вместо шахматни фигури. Опитах се да си представя шахматната дъска наум. Знаех само, че нашият цар и един топ са останали на реда зад мен. Единствената друга фигура на същия ред като мен бе пешката пред царя. Пред мен и отляво се намираше група, съставена от царицата, пешка, топ и офицер. Още по-наляво стоеше самотен вторият ни кон. Отляво на него една срещу друга бяха спрели двете пешки на топа. Черната царица продължаваше да ме заплашва отдясно.

Нашият цар, мършав евреин някъде на около шейсет, пристъпи по диагонал надясно. Стареца събра топовете си на същата колона. Внезапно царицата ми отстъпи назад към второто поле на нашия ред на топа. Вече бях сам. Можех да погледна право напред през четири празни полета към литовския евреин, който ме зяпаше на свой ред. В очите му се четеше животинска паника.

Внезапно и аз се понесох напред, краката ми се влачеха по мраморните плочи. В черепа ми кънтеше ужасно, неизбежно присъствие и то ме буташе, ограничаваше ме, стискаше челюстите ми здраво срещу пясъка, който се издигаше от основата на гръбнака ми. Спрях там, където преди беше стояла царицата ни, други бели пешки стояха от двете ми страни.

Стареца премести черния си кон точно срещу мен, на празно бяло поле. Тълпата вече крещеше по-силно. Виковете „Майстер! Майстер!“ се превръщаха в скандиране.

Пристъпих отново напред — само едно поле този път. Вече бях единствената бяла фигура отвъд средата на дъската. Някъде зад мен и отдясно остана черната царица. Усещах присъствието й толкова ясно, както и това на невидимия стрелец на балкона на половин метър пред мен бяха потното лице и гладните очи на черния кон. Зад него трепереше литовският селянин.

Черният топ ме подмина отляво. Когато той стигна полето на бялата пешка, двамата се сбиха. За миг си помислих, че това означава загуба на контрол от полковника или Стареца и после осъзнах, че е само част от играта. Германските войници ревяха, алчни за кръв. Черният топ беше по-силен — или не бе ограничен — и бялата пешка се огъна в хватката му. Топът стисна с две ръце гърлото на пешката и стисна по-здраво. Последва отсечено, сухо изпукване, когато пешката падна.

Веднага щом изнесоха тялото, полковникът премести оцелелия ни кон на това поле и битката продължи. Този път изнесоха от дъската черния топ, голите му крака стържеха по плочките, очите му бяха оцъклени и невиждащи.

Черният кон мина покрай мен и отново последва битка. Двамата се блъскаха един друг, пръстите им посягаха към очите на противника, коленете им се подгъваха, накрая белият кон бе изблъскан от полето си на празното поле зад мен. Пушката вероятно стреля от балкона точно пред мен. Усетих въздушната вълна, когато куршумът подмина ухото ми, чух и удара. Умиращият кон се препъна в мен, докато падаше. За секунда ръката му вяло ме стисна за глезена, сякаш зовеше за помощ. Не се обърнах.

Царицата ми отново беше зад мен. Черната пешка отдясно пристъпи, за да я заплаши. Бих го сграбчил, ако ми бе позволено да го сторя. Но не. Царицата отстъпи три полета. Стареца премести пешката си едно поле. Нашата втора офицерска пешка излезе напред под контрол на полковника.

— Майстер! Майстер! — скандираше тълпата. Стареца върна царицата си две полета назад.

Сега преместиха мен. Стоях лице в лице с литовския евреин. Той беше скован, парализиран от страх. Дали не знаеше, че не мога да го нараня, докато сме на един и същ ред? Може би не, но смътно осъзнавах, че черната царица може да ме ликвидира всеки момент. Само невидимото присъствие на моята собствена царица на пет полета зад мен ми осигуряваше малко безопасност. Но какво ли щеше да стане, ако Дер Алте поиска да размени цариците? Вместо това той върна топа си на първоначалното царско поле.

От лявата ми страна последва леко раздвижване, когато другата офицерска пешка беше взета от черната пешка и на свой ред я взе оцелелият черен офицер. За момент останах сам на вражеска територия. После полковникът изведе бялата царица напред така, че да застане на полето зад мен. Каквото и да станеше оттук нататък, нямаше да съм сам. Затаих дъх и изчаках.

Нищо не се случи. Или, по-скоро, Стареца слезе от високото си кресло, направи жест и се отдалечи. Бе се предал. Пияната тълпа войници от Айнзацгрупе изрева одобрението си. Група войници с регалиите на Мъртвешките глави се втурнаха към полковника и го понесоха на рамене из стаята. Останах си на място, лице в лице с литовеца, и двамата примигвахме глупаво. Играта беше приключила и си знаех, че по един или друг начин съм станал инструмент за спечелването й, но бях прекалено вцепенен да осъзная как. Всичко, което виждах, бяха уморени евреи, застинали в объркано облекчение, докато залата отекваше от викове и песни. Шест от нашите в бяло бяха умрели. Шест от черните фигури липсваха. Останалите вече бяхме способни да се движим и да се оглеждаме. Обърнах се да прегърна жената зад мен. Тя плачеше.

— Шалом! — казах й и й целунах ръцете. — Шалом!

Литовският евреин падна на колене в бялото си поле. Помогнах му да се изправи.

Отряд войници с автомати ни преведе през тълпата до празното фоайе. Там ни накараха да се съблечем и да хвърлим дрехите си на купчина. След това ни изведоха навън в нощта да ни застрелят.

 

Наредиха ни да изкопаем собствените си гробове. Имаше половин дузина лопати, подредени на полянка на четирийсет метра зад къщата и ние ги използвахме, за да изровим широка, плитка дупка, докато войниците държаха факли или стояха и пушеха цигари в тъмното. На земята имаше сняг. Пръстта бе замръзнала и твърда като камък. Не можехме да копаем по-дълбоко от половин метър. Между тъпите удари на лопатите чувах възобновения смях в залата. Във високите прозорци сияеше светлина и хвърляше златни правоъгълници на замръзналите фронтони. Само движението и страхът ни пазеха от измръзване. Босите ми крака бяха станали синкавобели и изобщо не си усещах пръстите. Почти бяхме свършили с копаенето и знаех, че трябва да реша какво да направя. Беше доста тъмно и предполагах, че сега е моментът да хукна към гората. Щеше да е по-добре, ако всички се втурнем едновременно, но неколцина от по-възрастните евреи очевидно бяха прекалено замръзнали и изтощени да се движат, а и не ни позволяваха да говорим един с друг. Двете жени стояха на няколко метра от ямата, като безуспешно се опитваха да прикрият голотата си, докато пазачите им подхвърляха груби шеги и насочваха факлите към тях.

Не можех да реша дали просто да хукна или да използвам лопатата с дълга дръжка в опит да ударя един от войниците и да грабна автомата му. Вярно, бяха убийци от Айнзацгрупе, но пък бяха пияни и невнимателни. Трябваше да реша.

Лопатата. Избрах си пазач — дребен младеж, който изглежда дремеше на няколко крачки от мен. Стегнах хватката си върху дългата дръжка.

— Halt! Wo is denn mein Bauer? — русият полковник напредваше през снега към нас. Носеше тежък шинел и офицерската си фуражка. Когато влезе в осветения от факлите кръг, се огледа. Търсеше пешката си. Коя пешка?

— Du! Komm her! — той ми махна. Аз се свих в очакване на менталното изнасилване, но не го усетих. Изскочих от плитката яма, връчих лопатата си на пазача и застанах гол и разтреперан пред полковника, пред оногова, когото наричаха Дер Майстер.

— Хайде, приключвай вече! — нареди той на дежурния сержант на немски. — Schnell!

Сержантът кимна и събра евреите на ръба на дупката. Двете жени се притиснаха на далечния край, прегърнали се една-друга с тънките си ръце. Немецът заповяда всички да легнат в студената дупка. Трима мъже отказаха и бяха застреляни където си стояха. Един — онзи, който изпълни ролята на черния цар — падна в агония само на два метра от мен. Погледнах към обезкръвените си крака и се опитах да не мърдам, но собственото ми треперене се усилваше. На другите евреи им беше наредено да търкулнат телата в Ямата и да легнат при тях. Последва тишина. Белите гърбове и дупета на съседите ми затворници блестяха на светлината на факлите. Сержантът даде нареждане и отстрелът започна.

Отне по-малко от минута. Звукът на атоматите и леките карабини ми се стори приглушен, непоследователен, леко пук и още едно голо, бяло тяло започваше да се гърчи дупката в кратък спазъм, след което замираше. Жените умряха в прегръдките си. Литовският селянин извика на иврит и се надигна на колене, с протегнати то ли към пазачите, то ли към небето ръце — тъй и не знам кое от двете — и после бе прерязан почти на две от автоматичен откос.

По време на цялата тази сцена стоях разтреперан, втренчен в краката си, като се молех да стана невидим. Но още преди да свърши клането, сержантът се обърна към мен и каза:

— Този ли, mein Oberst?

— Mein zuverlassiger Bauer? — отвърна полковникът. Моята вярна пешка? Той додаде: — Ще идем да половуваме.

— Eine Jagd? — попита сержантът. — Heute nacht?

— Wenn es dammert.

— Auch Der Alte?

— Ja.

— Jowohl, mein Oberst — виждах, че сержантът е отвратен. Нямаше да може да поспи тази нощ.

Щом пазачите започнаха да засипват телата с тънък слой замръзнала пръст, мен ме поведоха обратно към залата и ме оковаха в същата килия, където ме бяха сложили и преди това. Краката ми започнаха да се затоплят и после пламнаха. Беше много болезнено. При все това аз вече дремех, когато сержантът се върна, отключи белезниците ми и ми връчи дрехи: бельо, сини вълнени панталони, риза и дебел пуловер, дебели чорапи и яки обувки, които ми бяха с половин номер по-малки. След прекараните в затворнически парцали месеци, хубавите дрехи ми изглеждаха като чудо невиждано.

Сержантът ме изведе навън, където четирима есесовци ме чакаха в снега. Те носеха фенерчета и тежки пушки. Единият държеше на каишка немска овчарка и остави опъващото се животно да ме подуши, докато чакахме. В голямата зала вече цареше мрак, веселата гълчава бе стихнала. С наближаването на зората мракът прерастваше в сив здрач.

Пазачите тъкмо бяха изключили фенерчетата си, когато полковникът и старият генерал излязоха при нас. Не бяха в униформи, а с дебели ловни якета и шапки. Всеки си носеше и невоенна пушка голям калибър с телескопичен мерник. Тогава разбрах. Знаех какво точно ще стане сега, но бях прекалено изтощен, за да ме е грижа.

Полковникът махна на пазачите. Те се отдръпнаха от мен и застанаха до двамата офицери. Стоях на място близо минута, разколебан; отказвах да сторя онова, което се искаше от мен. Сержантът ми ревна на лош полски:

— Тича! Тича, ти еврейски боклук. Мърда!

И все пак не помръднах. Кучето дърпаше каишката си, ръмжеше и се зъбеше. Сержантът вдигна пушката си и стреля така, че да вдигне снежна вихрушка между краката ми. Не помръднах. После усетих първите колебливи докосвания в съзнанието си.

Мърда, вярна пешка. Мърда! Стомахът ми се обърна от копринения шепот в ума ми и ме накара да се олюлея в пристъп на гадене. Обърнах се и хукнах към гората.

Не бях в състояние да тичам кой знае колко дълго. Само за няколко минути се задъхах и започнах да се препъвам. Следите ми ясно се виждаха в снега, но нямаше начин да направя нещо по въпроса. Небето просветля, докато се тътрех натам, накъдето се надявах да е юг. Чувах фанатичен лай зад мен и знаех, че ловната група е тръгнала по следата ми.

Бях изминал малко повече от километър, когато стигнах до открито пространство. Ивица с почти сто метра ширина беше разчистена от дърветата и пъновете. В средата на тази ничия земя минаваше бодлива тел, но не телта ме закова на място. В средата на поляната имаше бял знак с надпис на немски и полски: HALT! MINEFIELD!

Джафкането приближаваше. Обърнах се наляво и се впуснах в болезнен, задушаващ бяг. Вече знаех, че няма как да се измъкна. Минираният периметър сигурно обграждаше цялото имение — техният личен ловен резерват. Единствената ми надежда беше да намеря пътя, откъдето бяхме минали предишната вечер — преди цяла вечност. Почти със сигурност там би трябвало да има порта и пазачи, но все пак щях поне да се опитам да премина. По-добре да ме застрелят пазачите, отколкото лудите зад гърба ми. Бях стигнал до извода, че преди преследвачите да стигнат на един изстрел разстояние, ще е по-добре да вляза в минното поле.

Тъкмо се бях добрал до плитък поток, когато умственото насилване започна отново. Стоях неподвижен, втренчен в полузамръзналия поток, когато го усетих да влиза в мен. Няколко секунди се борих с него, стиснах слепоочията си, паднах на колене в снега, но накрая полковникът ме овладя, изпълвайки главата ми тъй, както водата пълни устата, ноздрите и дробовете на давещия се. Беше даже по-лошо. Бе все едно огромен червей е влязъл в черепа ми и си пробива път през мозъка. Пищях, но не се чу и звук. Изправих се на крака.

Komm her, mein kleiner Bauer! — прошепна ми беззвучно гласът на полковника. Мислите му се бъркаха в моите, натикваха собствената ми воля в някаква тъмна яма. Съзрях образи на лица, места, униформи, помещения. Яздех вълни на омраза и арогантност. Любовта му към насилието напълни устата ми с металния вкус на кръв. Komm! Умственият шепот беше упоителен, отвратителен, като че ли мъжки език се пъхаше в устата ми.

Видях се да тичам в потока, да завивам отново на запад, към групата ловци — сега тичах с все сили, дишайки на плитки, болезнени пресекулки. Ледената вода плискаше по краката ми и вълнените панталони натежаха. Носът ми започна да кърви и кръвта потече по лицето и врата ми. Komm her!

Напуснах потока и се запрепъвах през гората към купчина камъни. Тялото ми се гърчеше и подскачаше като марионетка, докато се катерех, за да се пъхна в един процеп между скалите. Останах там, облегнал буза на камъка, кръвта ми капеше по замръзналия мъх. Гласовете се приближаваха. Ловната група бе само на петдесетина крачки зад редица дървета. Предположих, че ще обградят купчината ми камъни и после полковникът ще ме накара да стана, така че да могат да ме застрелят. Напрегнах се да помръдна крака, да раздвижа ръката си, но сякаш някой беше отрязал жиците, които свързваха ума и тялото ми. Бях прикован на място, все едно камъните са паднали върху ми.

Чу се приглушен разговор и после, за мое изумление, хората, се отдалечиха натам, откъдето бях минал преди десетина минути. Чувах кучето да джафка, докато вървеше по следата ми. Защо полковникът си играеше с мен? Напънах се да различа мислите му, но слабите ми опити бяха бръснати настрани както човек би пляснал досадно насекомо.

Внезапно отново се движех, тичах присвит покрай дърветата, после по корем запълзях по снега. Подуших цигарения дим още преди да ги видя. Старецът и сержантът бяха спрели на една поляна. Възрастният немец седеше на паднал пън. Ловната пушка бе положена в скута му. Адютантът му стоеше близо до него, с гръб към мен, и разсеяно почукваше с пръсти по приклада на пушката си.

И ето ме — скочих и се затичах, движех се по-бързо, отколкото когато и да е преди. Сержантът се извърна да погледне точно когато връхлетях и го ударих с рамо. Бях по-дребен от него и много по-лек, но набраната при засилването ми инерция го събори. Претъркулих се, пищейки безмълвно, исках само да си върна властта над собственото си тяло и да избягам в гората. След това сграбчих пушката на Стареца и ударих сержанта в лицето и по врата, използвайки прекрасно изработеното оръжие като сопа. Сержантът се опита да стане и аз го ударих отново. Той посегна към своята пушка и аз настъпих ръката му, после го ритах с тежка подметка в лицето, докато костите не се счупиха; докато изобщо не му остана лице. После хвърлих пушката и се обърнах към Стареца.

Той все тъй си седеше на пъна, с ръка върху люгера, който беше извадил от кобура, а цигарата още висеше между тънките му устни. Изглеждаше като че ли е на хиляда години, но на уродливата карикатур на лице беше изписана усмивка.

— Sie! — каза той и знаех, че не говори на мен.

— Ja, Alter! — отвърнах аз и бях изумен да чуя думите да идват от собствената ми уста. — Das Spiel ist beendet.

— Ще видим — рече Стареца и вдигна пистолета да стреля. Тогава скочих и куршумът мина през пуловера и косо по ребрата ми. Сграбчих китката му, преди да може да натисне спусъка отново, и ние се затъркаляхме в снега. Дер Алте пристъпваше сковано, за да участва заедно с мен в налудничав танц; измършавял млад евреин с бликаща от носа кръв и древен като света старец, потънал във вълненото си палто. Люгерът му гръма отново, нахалост, във въздуха, и тогава аз го хванах и го извих назад. Вдигнах пистолета.

— Nein! — извика Стареца и после аз усетих неговото присъствие като удар с чук по главата. За около секунда висях в нищото, докато двамата мръсни паразити се бореха за властта над тялото ми. После сякаш гледах към сцената, застанал някъде над самия себе си. Видях Стареца застинал скован, а собственото ми тяло да се гърчи наоколо в хватката на ужасен дух. Очите ми се бяха забелили в орбитите и устата ми се отваряше като на идиот. По панталоните ми бликаше урина, която димеше на студения въздух.

След това отново се върнах в тялото си и Стареца вече не беше в главата ми. Той отстъпи три крачки назад и тежко седна на пъна.

— Вили — каза той, — Mein Freund…

Ръката ми се вдигна и аз стрелях два пъти в лицето на Стареца и веднъж в сърцето. Той се прекатури назад и аз останах втренчен в обкованите с гвоздеи подметки на ботушите му.

Идваме, пешко — прошепна полковникът. — Чакай ни.

Стоях в очакване, докато можах да чуя виковете им и ръмженето на немската овчарка недалеч зад дърветата. Все още държах пистолета в ръка. Опитах се да отпусна тялото си, да съсредоточа цялата си воля и енергия върху един пръст на дясната си ръка, като дори не се замислям какво се каня да направя. Ловната група бе съвсем близо, когато контролът на полковника се разхлаби точно колкото да се опитам. Беше най-съдбоносната и трудна битка в живота ми. Трябваше само да свия един пръст с няколко милиметра, но ми отне цялата енергия и целеустременост, които бяха останали в тялото и душата ми.

Успях. Люгерът гръмна и куршумът проряза ивица на бедрото ми и откъсна кутрето от десния ми крак. Болката беше като пречистващ огън. Изглежда бях успял да изненадам полковника и можех да усетя присъствието му да се изтегля за няколко секунди.

Обърнах се и се затичах, като оставях кървави следи по снега. Наблизо, зад гърба ми, се разнесоха викове. Затрещя автомат и облечените в стомана куршуми забръмчаха покрай мен като пчели. Но полковникът не ме владееше. Стигнах минното поле и се втурнах в него, без дори да спра. Разтворих бодливата тел с голи ръде, ритнах един закачил се за мен наниз и хукнах нататък. Вярваш или не, необяснимо, успях да мина през полето. Точно тогава полковникът влезе отново в главата ми.

Halt! Аз спрях. Обърнах се и видях четиримата пазачи и полковника да ме гледат през ивицата на смъртта. Върни се, малка пешко, прошепна гласът на съществото. Играта приключи.

Опитах се да вдигна люгера до собственото си слепоочие. Не можах. Тялото ми започна да върви към тях, обратно през минното поле и към вдигнатите пушки. Точно в този миг немската овчарка се отскубна от пазача, който я държеше и се втурна към мен. Звярът тъкмо бе стигнал края на ивицата, няма и десет метра от полковника, когато взриви мина. Беше противотанкова, много мощна. Пръст, метал и късове куче литнаха във въздуха. Видях и петимата да падат и после нещо меко ме удари в гърдите и ме събори.

Преборих се да видя главата на немската овчарка, паднала в краката ми. Полковникът и двамата есесовци бяха на четири крака, вцепенени, тръскаха глави. Другите двама не мърдаха. И не го усещах в глават си! Вдигнах люгера и изпразних пълнителя в омразния си враг. Бе прекалено далеч, а и аз треперех твърде силно. Нито един изстрел не улучи някой от тях. Не губих повече време да се оглеждам, а се обърнах и хукнах.

И до днес не знам защо полковникът ми позволи да избягам. Може експлозията да го е ранила или пък ако отново овладееше тялото ми, би показал на останалите, че смъртта на Стареца е негово дело. Не знам но и до днес подозирам, че тогава избягах, защото така му беше угодно…

 

Саул спря да говори. Огънят бе угаснал и отдавна минаваше полунощ. Той и Натали Престън седяха в почти пълен мрак. През последния половин час от монолога му гласът на психиатъра бе прегракнал до дрезгаво хриптене.

— Капнал си — отбеляза Натали.

Саул не го отрече. Не беше спал две нощи — по-точно, откакто видя снимката на „Уилям Бордън“ във вестника в неделя сутринта.

— Но има и още за разказване, нали? — попита Натали. — Всичо това е свързано с хората, които убиха баща ми, нали?

Саул кимна.

Тя излезе от стаята и се върна малко по-късно с одеяла, чаршафи и дебела възглавница. Зае се да превърне дивана в легло. Заяви:

— Тази нощ оставаш тук. Ще довършим утре сутрин. Тъкмо ще ни направя и закуска.

— Наел съм стая — дрезгаво възрази Саул. От представата да кара по шосе 52 чак до отдалечения мотел му се прииска да затвори очи и да заспи там, където си седеше.

— Но ще се радвам, ако останеш — каза Натали. — Искам да чуя… Не, трябва да чуя остатъка от историята — поколеба се и призна: — Освен това не ми се остава сама вкъщи тази нощ.

Саул кимна.

— Добре — въздъхна тя. — Има нова четка за зъби на полицата в банята. Мога да ти донеса чиста таткова пижама, ако…

— Не — отказа й Ласки. — Няма нужда.

— Тогава добре — съгласи се Натали и спря на входа към къс коридор. — Саул… — тя пак се поколеба и потрй ръце. — Това е… истина е, нали?

— Да.

— И твоят полковник е бил в Чарлстън миналата седмица, нали? Той е един от отговорните за смъртта на татко.

— Така мисля.

Тя кимна, накани се да каже нещо, прехапа устна и добави само:

— Лека нощ, Саул!

— Лека нощ, Натали!

Колкото и да беше беше уморен, Саул Ласки полежа известно време, загледан в разбърканите правоъгълници, които фаровете на колите прокарваха по снимките на стената. Опита се да мисли за приятни неща; за златната светлина, която докосва листата на върбата до потока, или за ливадата с бели маргаритки във фермата, където беше играл като момче. Но когато най-сетне заспа, сънува един прекрасен юнски ден и малкия си брат Йозеф, който идва с него на цирк, на прелестна морава, където ярко оцветени циркови каравани водят колони смеещи се деца към зиналата Яма.