Дан Симънс
Лешояди (78)

76
Чарлстън,
вторник, 16-и юни 1981 г.

С идеално управление и силен попътен вятър, те кацнаха на малката писта на Мийкс, северно от Чарлстън, петдесет и пет минути преди изгрев. Резервоарът показваше празно през последните двайсет километра, които бяха прелетели за идеалното кацане между редиците сияйни маркировъчни светлини.

Саул не се събуди, когато го преместиха в брезентовата носилка, която Мийкс пазеше в хангара.

— Трябва ни втора кола — отсече Натали, когато двамата мъже пренесоха спящия психиатър от самолета. — Тази продава ли се? — и кимна към дванайсетгодишния фолксваген микробус, паркиран близо до новичкия бордови пикап на Мийкс.

— Моят нарко-експрес ли? — попита пилотът. — Да, предполагам…

— Колко? — лаконично зададе въпроса си Натали. Древното возило беше с психеделичен дизайн от шейсетте, който личеше под обелената зелена боя, но на прозорците имаше завески, а задните седалки бяха широки и достатъчно дълги, за да поберат носилката.

— Петстотин?

— Продадено! — заяви доволно негърката. Докато мъжете настаняваха носилката на дългата пейка зад седалката на шофьора, тя се порови в куфарите отзад в полуфургона и извади деветстотинте долара на двайсетачки, скрити в резервните обувки на Саул. Това бяха последните им пари. Прехвърли куфарите и допълнителния багаж в микробуса.

Джаксън отклони поглед от измерването на кръвното налягане на пациента си.

— Защо са ни две коли?

— Искам да получи медицински грижи колкото се може по-скоро — обясни тя. — Ще бъде ли твърде рисковано да го закараме до Вашингтон?

— Защо точно Вашингтон?

Натали извади от куфарчето на Саул кожена папка.

— Тук има едно писмо от… негов роднина. Обяснява се достатъчно, за да му позволи да получи помощ в Израелското посолство. Това беше аварийният ни изход, образно казано. Ако го закараме при чарлстънски лекар или в болница, огнестрелните рани ще доведат до намесата на полицията. Не можем да рискуваме, освен ако не се налага!

Джаксън приседна на пети и кимна. Провери пулса на Саул.

— Аха, мисля, че пътуването до Вашингтон ще мине нормално, ако там могат бързо да му окажат подходяща медицинска помощ…

— Ще се погрижат за него в посолството.

— Той се нуждае от хирург, Натали!

— Те разполагат с разкошна операционна. В самото посолството.

— Така ли? Адски странно! — той вдигна ръце. — Добре, но защо не дойдеш и ти?

— Трябва да прибера Кетфиш — обясни Натали.

— Можем да минем и оттам, преди да напуснем града — възрази Джаксън.

— Трябва да се отърва от експлозива и електронните джаджи, освен всичко друго — допълни тя. — Ти тръгвай, а ние с Кетфиш ще се присъединим към вас при посолството още тази вечер.

Джаксън я изгледа в течение на една дълга минута, после кимна. Излязоха от микробуса и Мийкс дойде да се присъедини към тях.

— Няма новини за революция по радиото — оповести той. — Това не трябва ли да почне едновременно навсякъде?

— Продължавай да слушаш! — посъветва го Натали. Пилотът кимна и взе петстотинте долара.

— Ако революцията продължи по тоя начин, ще напечеля доста парички! — заяви.

— Благодаря за разходката — отвърна му момичето. Стиснаха си ръцете.

— Вие тримата трябва да влезете в някакъв друг бизнес, ако искате да се радвате на живота и след революцията — посъветва ги Мийкс. — Останете си със здраве! — и, подсвирквайки си неразгадаема мелодийка, се прибра във фургона си.

— Ще се видим във Вашингтон! — каза Натали, като спря на вратата на полуфургона, за да се ръкува и с Джаксън.

Той я хвана за раменете, притисна я към себе си и я целуна звучно по бузите.

— Пази се, кукло! Не забравяй, че няма нещо, дето ако не го свършиш тази нощ, ние тримата не можем го довърши, когато Саул се оправи!

Натали кимна, но не се довери на себе си да заговори. Вместо това бързо се отдалечи от пистата и намери главния път за Чарлстън.

 

Имаше твърде много неща за правене, освен да кара колата с висока скорост. На предната седалка подреди паяжината на колана с С-4, ЕЕГ-монитора и електродите, ръчното радио, колта и двата допълнителни пълнителя, както и оръжието с упойващите стрелички. На задната седалка се намираха допълнителното електронно оборудване и одеяло, което прикриваше брадвата, купена миналия петък. Натали се почуди какво ли ще си помисли някое патрулно ченге, ако я спрат за превишена скорост.

Нощта вече преминаваше в мътен, сив здрач — баща й го наричаше „фалшиво утро“ — но поредната върволица дебели облаци от изток спомагаха за възцаряването на мрака, заради който уличните лампи бяха светнати. Натали караше бавно през улиците на Стария квартал, а сърцето й биеше ускорено. Спря на половин пресечка от дома на Фулър и натисна джапалото на уоки-токито, но не получи отговор. Накрая натисна предавателния бутон и попита:

— Кетфиш? Там ли си?

Нищо. След няколко минути в този дух, тя подкара към къщата, но не видя нищичко в задната уличка от другата страна на пряката, където се предполагаше да се е затаил в очакване Кетфиш. Остави радиото встрани и се помоли той да е заспал някъде или да е тръгнал на лов за онези, или поне да са го арестували за скитничество.

Къщата на Фулър и дворът бяха тъмни, под високите дървета, от които все още капеше вода след нощната буря. Цареше мрак, с изключение на слабото зелено сияние под капаците на стаята горе.

Натали бавно обиколи карето. Сърцето й биеше толкова бързо, че изпитваше физическа болка. Дланите й бяха запотени, а ръцете — твърде слаби, за да ги свие в юмрук. Виеше й се свят от липсата на сън.

Нямаше смисъл да продължава сама. Трябваше да даде време на Саул да се оправи, да почака Кетфиш и Джаксън да й помогнат да продължи с плана. Имаше много повече смисъл просто да обърне полуфургона и да тръгне за Вашингтон… да се махне от тъмната къща, която зловещо надвисваше на стотина метра пред нея с бледото си зелено сияние като фосфоресцираща гъба, горяща в тъмните усои на незнайна гора.

Натали остави двигателя на колата да работи, докато бавно успокояваше паникьосаното си дишане. Опря чело на студения волан и насили умореното си съзнание да работи.

Липсваше й Роб Джентри. Роб щеше да знае какво следва да се направи.

Според нея това, че сълзите й потекоха толкова лесно, беше просто признак за крайното й изтощение. Седна отсъстващо и обърса потеклия си нос с опакото на дланта си.

Поне дотук, помисли си, всички бяха извървели маратонската си дистанция в този кошмар, като изключим малката принцеса Натали. Роб бе изиграл ролята си и бе възнаграден със смърт заради положените усилия. Саул беше отишъл на острова сам… сам… като знаеше, че там са събрани пет от тварите. Джак Коен беше умрял, опитвайки се да им помогне. Дори Мийкс, Джаксън и Кетфиш бяха приключили със свършването на повечето работа, докато Малката Госпожичка Натали си клатеше крачетата.

Освен всичко друго, дълбоко в сърцето си, тя знаеше, че Мелани Фулър няма да остане на мястото си, ако отложат решението на проблема дори с няколко часа.

Натали стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели. Насили уморения си мозък да пробяга дистанцията и да анализира мотивацията й. Знаеше, че собственият й глад за отмъщение може да бъде притъпен от времето и събитията, както и от лудостта на изминалите седем месеца. Не беше същата жена, която стоеше безпомощна и объркана пред заключения погребален дом в далечната декемврийска неделя; наясно, че тялото на баща й е вътре, и копнееща за отмъщение спрямо незнайните му убийци. За разлика от Саул, тя вече не се ръководеше от търсенето на слабо вероятно правосъдие.

Натали погледна към къщата на Фулър на половин пресечка нататък и осъзна, че онова, което я ръководи в момента, е по-близо до подтика, който я бе карал да се обучава за учителка. Да остави Мелани Фулър жива в този свят беше като да избяга от училищната сграда, докато смъртоносна змия скита между неподозиращите дечица.

Ръцете на Натали трепереха силно, докато тя закопчаваше тежкия колан и прикачаше тежкия С-4. Батериите на ЕЕГ-монитора трябваше да бъдат сменени и тя преживя ужасна минута, в течение на която си спомни, че е оставила резервните в една от торбите в микробуса. С несръчни пръсти отвори уоки-токито и прехвърли батериите му в електронното устройство.

Две от лепенките на електродите за сензорните подплънки не искаха да се залепят и тя ги остави да висят, като прикрепи спусъчното устройство към детонатора на С-4. Първичният детонатор беше електрически, но имаше и механичен таймер за всеки случай, както и навит фитил, който те със Саул бяха отрязали за трийсетсекундно изгаряне. Вкусвайки отново паниката, тя потупа джобовете си, но запалката, която бе носила от толкова много време, вероятно бе останала на острова заедно със съдържанието на чантата й. Натали порови в жабката. Между картите на щата намери кутийка кибрит от ресторант, където бяха спирали в Тулса. Не бяха вадили клечки. Тя пъхна кутията в джоба си.

Накрая хвърли последен поглед към вещите на седалката зад себе си и включи полуфургона на скорост, като същевременно натисна спирачката. Веднъж, когато беше на седем, един приятел я беше предизвикал да се качи на високия трамплин, докато бяха на плуване в новия общински басейн. Трамплинът, който приятелят й посочи, бе на два или три метра над предишния по височина; на кула, запазена за възрастни, които са сериозни скачачи. Натали едва можеше да плува. Въпреки това тя незабавно се измъкна от плиткия край на басейна, уверено мина покрай спасителя, който бе прекалено зает да си приказва с едно девойче, за да забележи седемгодишното момиченце, което се катереше по като че ли безконечната стълба. А след това тя излезе на върха на тесния трампли и скочи към басейна, който се намираше толкова далеч под нея, че изглеждаше смален от разстоянието.

Тогава, както и сега, Натали знаеше, че да мисли за това, ще означава сама да се спре, че единственият начин да го направиш е да изчистиш щателно мозъка си от всякакви мисли за следващото действие, докато не го предприемеш. Но докато превключваше на скорост и ускоряваше по тихата улица, през главата й мина същата мисъл, която я бе сполетяла в мига, когато скочи от трамплина и осъзна, че няма как да се върне обратно: „Нима наистина го правя?“

 

Къщата на Фулър имаше пристроена двуметрова стена отпред, вдигната след завръщането на старата госпожа, плюс двуметрова чугунена ограда върху тухлите. Но оригиналната орнаментирана врата бе запазена, заедно с дългото метър ковано желязо от всяка страна. Портата беше заключена с катинар, но не бе забита дълбоко в цимента. Полу-фургонът на Натали се движеше с около шейсет километра в час, когато тя зави рязко надясно, подскочи на тротоара с разтърсващо костите издрънчаване и се вряза в желязото.

Върхът на портата се килна напред и превърна предното стъкло в паяжина от бели пукнатини. Десният калник удари орнаментирания фонтан и се откъсна, а колата се пързулна странично през двора, храсталаците и ниските дръвчета, за да се удари във фасадата на къщата.

Натали бе забравила да си закопчее колана. Подскочи напред, блъсна си челото в предното стъкло и се удари обратно в облегалката на седалката си, а пред очите й се виеха звезди. Повдигаше й се. За втори път в течение на три часа си прехапа езика достатъчно силно, че да вкуси кръв. Оръжията, които толкова внимателно бе подредила на седалката, се разпиляха по таблото за управление.

„Страхотно начало!“ — помисли си тя уморено. Наведе се да извади колта и пистолета със стрелички. Кутията с упойващите заряди беше паднала някъде под седалката, както и допълнителите пълнители за автоматичния пистолет. — „Е, да вървят по дяволите“ — и двете оръжия бяха заредени.

Тя ритна вратата и излезе в предутринния здрач. Единствените звуци бяха шуртенето на водата от счупения фонтан и капенето от смазания радиатор на колата, но Натали бе сигурна, че пристигането й трябва да е било достатъчно шумно, че да събуди половината обитатели на квартала. Вече разполагаше с броени минути да стори онова, което беше намислила.

Идеята й беше да разбие предната врата на къщата с хиляда и петстотин килограмовата кола, но очевидно бе пропуснала с половин метър. Пистолетът на кръста й, както и онзи със стреличките в дясната й ръка, не вършеха работа. Опита вратата. Може би Мелани щеше да я улесни?

Вратата бе заключена. Натали се сети, че бе видяла цял набор от ключалки и верижки отвътре.

Тя положи пистолета със стреличките на покрива на полуфургона и издърпа брадвата от задната седалка, след което се зае с вътрешната страна на вратата. Шест яки удара и потта, смесена с кръвта от удара й в предното стъкло, прокапа в очите на Натали. Осем удара и дървото около долната панта се напука. Десет удара и тежката врата се откъсна и увисна отворена, все още прикачена с ключалките и верижките от лявата страна.

Натали се бе задъхала, устоя на възобновилите се напъни за повръщане и хвърли брадвата в храстите. Все още не се чуваше вой на сирени и в къщата нямаше движение. Зеленото сияние от втория етаж хвърляше болнавата си светлина върху двора.

Момичето извади колта и вкара патрон, като си напомни, че заради неволния изстрел в чесната са останали седем от оригиналните осем патрона. Прибра пистолета със стреличките и поспря за секунда с по едно оръжие във всяка ръка. Чувстваше се идиотски. Баща й щеше да каже, че изглежда като любимия му каубой, Хуут Гибсън. Натали никога не бе гледала филм на Хуут Гибсън, но и до ден днешен той беше и неин любим каубой.

Ритна увисналата врата още по-навътре и пристъпи в тъмния коридор, като не мислеше за следващата крачка или за тази след нея. Бе изумена, че едно човешко сърце може да бие толкова силно, без същевременно да се откъсне от гърдите на собственика си.

Кетфиш седеше на два метра от вратата, яхнал на обратно един стол. Мъртвите му очи се взираха в и през Натали, а около зъбите на увисналата му долна челюст бяха увити телчетата на груба табела. В слабата светлина откъм двора тя разчете неравните букви, нанесени с фосфоресциращ маркер: МАХАЙ СЕ!

„Може и да я няма, може и да я няма!“ — помисли си трескаво момичето и заобиколи Кетфиш, за да тръгне към стълбите.

Марвин изскочи от вратата на трапезарията от дясната й страна, за част от секундата, преди Къли да запълни рамката на входа към гостната отляво.

Натали простреля Марвин в гърдите с упойваща стреличка и хвърли вече безполезното оръжие. След това лявата й ръка светкавично се стрелна, за да стисне дясната китка на бившия водач, докато той завърташе касапския нож надолу в смъртоносна арка. Тя забави спускането му, но връхчето на острието се заби на сантиметър в лявото й рамо, докато се напъваше да удържи ръката му. Тя завъртя момчето в тромави танцови стъпки, щом Къли разтвори огромните си ръце около двама им в невъоръжена прегръдка. Усещайки пръстите му да се сключват зад гърба й; уверена, че на гиганта ще му стигнат две секунди да й пречупи гръбнака, тя пъхна колта под лявата ръка на Марвин, заби дулото в мекия корем на Къли и стреля двукратно. Шумът беше значително приглушен.

Мъртвото лице на чудовището за момент придоби израз на разочаровано дете, пръстите му се разпуснаха и той се препъна назад, като стисна рамката на вратата на гостната, сякаш подът внезапно бе станал вертикален. С натиск, който стегна на топки огромните му бицепси и изби трески, той устоя на невидимата сила, която го дърпаше назад в гостната, и започна да катери тази въображаема стена. Предприе една тежка стъпка в посока на Натали, изпънал дясната си ръка, сякаш търсеше дръжка и върху нейното тяло.

Момичето подложи рамо под внезапно натежалото тяло на Марвин и стреля още два пъти; първият куршум мина през ръката на Къли и влезе в корема му, а вторият откъсна връхчето на лявото му ухо толкова гладко, като че ли изпълняваше цирков номер.

Натали осъзна, че хлипа и крещи:

— Падни! Падни!

Той не падна, но отново се хвана за рамката на вратата и бавно се изправи до седнало положение. Спускането му бе идеално хореографирано с омекването на Марвин в каданс. Ножът издрънча на пода. Натали успя да хване главата на чернокожия младеж, преди лицето му да се удари в пода; положи го близо до краката на Кетфиш и бързо се изправи, въртейки пистолета в кратки дъги, за да покрие вратата на трапезарията и късия коридор към входа на кухнята.

Нищо.

Все още хлипаща, зинала за въздух, Натали тръгна нагоре по дългото стълбище. Удари ключа за лампата. Кристалният полилей, надвиснал над коридора, остана тъмен и площадката в горната част на стълбите продължи да представлява вързоп от сенки. Пет стъпки нагоре и тя вече различаваше слабото зелено сияние, изтичащо изпод вратата на спалнята на Мелани Фулър.

Натали осъзна, че хлиповете й са прераснали в тихи подсмърчащи звуци. Стисна зъби и ги заглуши. Оставаха три стъпала до площадката. Тя спря и разкачи колана си, като преметна джобовете с С-4 през лявото си рамо, с механичния таймер най-отгоре и таблото му — нагласено за трийсет секунди. Можеше да го активира с едно дръпване на малката ръчка. Погледна към ЕЕГ-монитора. Зелената активационна светлинка все тъй примигваше; жакът на включвателя все още беше свързан с детонатора на С-4. Тя спря за не повече от двайсетина секунди, колкото да позволи на старицата да направи своя ход, ако има смелост.

Тишина.

Натали огледа площадката. Вляво от вратата на спалнята на Мелани се намираше един-единствен стол с плетена седалка. Тя незабавно разбра — с ирационална увереност — че това е било мястото, където господин Торн е стоял на пост през дългите години нощни дежурства. Не виждаше какво има зад ъгъла и в тъмния коридор, който водеше встрани от площадката и към вътрешността на къщата.

Натали чу шум отдолу и се обърна трескаво, но видя само трите тела на пода. Къли се беше килнал напред и челото му издаде мек звук, когато се удари в полираното дърво.

Тя трескаво се завъртя обратно, вдигна колта и стъпи на площадката.

Очакваше някой да я нападне откъм тъмния коридор, дори се стегна и за малко да стреля в по-плътните участъци тъмнина, дори и когато никой не се появи оттам.

Коридорът бе празен; вратите — затворени.

Натали обърна гръб на спалнята на Мелани, стегнала пръст на спусъка и изпънала отчасти лявата си ръка под тежестта на колана с С-4. Някъде долу тиктакаше часовник.

Може би шумът я бе предупредил, а може и да беше лекият въздушен повей, който погали бузата й, но все пак имаше някакво минимално предчувствие, което я накара да погледне нагоре в същия момент. Тя устреми поглед към тавана на четири метра над нея, към сенките и по-тъмния квадрат там — малка тайна вратичка към истинския таван, отворена и очертаваща напрегнатото, изпънато тяло, готово да скочи, петгодишното налудничаво ухилено лице, ръцете, свити като щипки, и пръстите, закривени като нокти на хищна птица, и зеленото сияние, отразено по заострената стомана.

Натали стреля с пистолета нагоре, още докато се опитваше да отскочи встрани, но Джъстин падна с шумно съскане, куршумът улучи само дърво и стоманените му нокти се забиха в дясната й ръка, откъсвайки колта от хватката й.

Тя отстъпи назад, вдигна лявата си ръка и поднесе напред джобовете с пластичния експлозив вместо щит. Когато беше още малко момиченце, на всеки Хелоуин изцеждаше и последната си стотинка, за да си купи „вещерски нокти“ — восъчни връхчета на пръсти, снабдени със седемсантиметрови боядисани восъчни нокти. Джъстин носеше десет такива. Но накрайниците им бяха стоманени, а ноктите — шестсантиметрови остриета на скалпели. В съзнанието й внезапно се появи образът на Къли или някой от другите сурогати на Мелани, който изработва стоманените остриета, пълни ги със стопено олово и следи как детето пъха пръстите си в тях, изчаквайки оловото да изстине и да се втвърди.

Джъстин скочи към нея. Натали отстъпи към стената и инстинктивно задържа лявата си ръка вдигната. Ноктите на момченцето се забиха дълбоко в колана — осем стилета, които прорязваха плат, найлонова подплата и самия пластичен С-4. Натали стисна зъби, когато поне две от остриетата пробиха плътта на подмишницата й.

С нечовешко триумфално съскане, Джъстин откъсна колана с експлозивите от хватката й и го метна през перилата. Тя чу глухото тупване в коридора долу, когато шестте килограма инертен експлозив се приземиха тежко. Погледна към пода и забеляза колта, паднал между две от опорите на перилата. Пристъпи половин крачка към него, но замръзна, когато Джъстин скочи пръв и с бърз ритник на синия си кец прати пистолета й през ръба.

Натали направи лъжливо движение наляво и отскочи надясно, като се опита да достигне стълбите. Джъстин се хвърли да я пресрещне и я изблъска назад, но не и преди момичето да мерне за миг Къли, който се издърпваше по стълбите. Масивното му тяло запълваше цялото стълбище. Бе изминал една трета от пътя. И оставяше широка следа.

Натали се обърна да побегне надолу по късия коридор и спря, сигурна, че точно това иска от нея старицата. Един Бог знаеше какво я очаква в онези празни стаи!

Джъстин бързо пристъпи към нея, размахал пръсти. Натали довърши собственото си обръщане наведнъж, като вдигна плетения стол с окървавената си дясна ръка. Един от краката улучи Джъстин в устата и му няколко изба зъби, но момчето не се поколеба и секунда, а продължи напред като обладана от демони твар, каквато и беше, размахал ръце. Остриетата изскърцаха по краката на стола и откъснаха плетената седалка. Джъстин се присви и посегна ниско, прицелен в краката и бедрата на Натали, търсейки феморалната артерия. Тя удари надолу със стола, опитвайки се да го прикове към пода.

Той беше твърде бърз. Острите нокти-скалпели пропуснаха бедрата й на сантиметри и той отскочи назад, преди противничката му наистина да успее да го удари. Мръдна лъжливо надясно, мушна отляво, замахна нагоре, отскочи назад, посегна отново… Подметките на кецовете му издаваха меки писукащи звуци по твърдия паркет.

Натали блокираше всички атаки, но ранените й ръце вече стенеха от умора. Прободната рана на лявата й оставяше впечатление, че крайникът е бил пронизан до костта. С всяка атака тя отстъпваше все по-назад, докато накрая гърбът й се опря във вратата към спалнята на Мелани Фулър. Дори без да има време за мислене, част от мозъка й настояваше да създаде незабавно графично изображение как вратата се отваря, а тя пропада в очакващата, отворена прегръдка, в търсещите ръце и щракащите зъби…

Вратата остана затворена.

Джъстин се присви и се засили към нея, като прие наказанието от краката на стола, удрящи се в гърдите и гърлото му. Разпери широко ръце в опит да забие остриетата в нейните китки, ръце или гърдите й. Ръчичките му бяха само сантиметър-два по-къси, за да постигне ударът му целта си.

В крайна сметка той заби ноктите си в дървената рамка на стола и дръпна. После дръпна отново, опитвайки се да откъсне плетеното оръжие от нея или да го счупи. Разхвърчаха се трески, но рамката устоя.

Някъде зад стената от дива паника в нея, една спокойна област в ума на Натали се опитваше да й прати съобщение. Тя почти го чу, изказано със сухия, педантичен глас на Саул: „Мелани използва тялото на петгодишно дете, Натали, с детския му обсег и тежест. Предимството и е в страха и гнева. Твоето предимство е в ръста и теглото, размера и масата. Не го похабявай!“

Джъстин нададе звук като кипящ чайник, който прелива, и отново се хвърли върху нея, приведен ниско. Замахна почти на нивото на пода. Натали вече виждаше темето на плешивата глава на Къли да изниква над ръба на площадката.

Тя пресрещна нападението на Джъстин, протегнала стола в двете си ръце, вложи цялата си тежест, бутна силно и пристъпи напред по време на замаха. Натрошените крака на стола го удариха от двете страни на гърлото и в гърдите, като го изблъскаха назад до лъснатото перило. Старото дърво на подпорите изпука, но не успя да се счупи.

Пъргав като видра и бърз като котка със стоманени нокти, Джъстин скочи на широкия десетина сантиметра парапет, овладя равновесието си за миг и се приготви да се метне върху нея. Без изобщо да се поколебае, Натали пристъпи една широка крачка встрани, стиснала стола като Луисвил Слъгър^[1] и го завъртя в широк замах, който помете Джъстин от перилата като топка за бейзбол гигантски размер.

От гърлото на момченцето се изтръгна единен писък — заедно с него извикаха Къли и неясен брой гласове иззад затворената врата на Мелани, но съществото-дете не беше елиминирано.

Извит в полет, с разрошена коса, Джъстин сграбчи масивния полилей, който висеше на два метра встрани и точно под нивото на площадката. Стоманените нокти се сключиха върху желязната му верига, краката на момченцето се удариха в кристалните призми и създадоха музикален хаос, а секунда по-късно той вече се катереше нагоре по самия полилей, балансирайки на пет метра над пода.

Натали снижи стола, докато гледаше невярващо. Ръката на Къли се добра до горното стъпало и той продължи да се изтегля нагоре. Облото лице на Джъстин се разтегна в ужасна подигравателна усмивка, докато той люлееше полилея напред-назад, с протегната лява ръка, а ноктите му посягаха към перилото, което се приближаваше с всяко залюляване…

В добрите си времена — най-малкото преди век — окачването на полилея щеше да издържи десет пъти теглото на Джъстин, без дори да изскърца. Желязната верига и болтовете на желязната котва все още го крепяха. Но двайсетсантиметровата дървена дръжка, в която бяха забити железните части, бе преживяла повече от сто години южнокаролинска влага, и дървояди, и липса на грижи.

Натали проследи как Джъстин изчезва от погледа й — как полилеят изчезва заедно с метър и нещо участък от тавана, електрически жици, железни болтове и дъжд от изгнило дърво. Трясъкът от падането беше впечатляващ. Парченца счупен кристал се забиха в стените като шрапнели от граната.

Натали искаше да слезе да прибере пистолета и пластичния експлозив, но веднага се сети, че те са погребани под боклука, изпълнил фоайето долу.

„Къде е полицията? Що за район е това?“. — Тя си спомни, че голяма част от близките къщи бяха тъмни предишните вечери, съседите бяха заминали извън града или пък бяха твърде стари. Според нея проникването й тук бе шумно и драматично, но беше възможно все още никой да не е забелязал колата и да е изчислил откъде се носи шумът. Зад тухлените стени на Мелани колата бе на практика невидима откъм улицата. Два от четирите изстрела, които беше произвела, сигурно бяха достатъчно силни да ги чуят, но гъстата тропическа растителност в квартала приглушаваше и изкривяваше звуците. А може би просто никой не искаше да се забърква? Тя погледна окървавения си ръчен часовник. Бяха минали по-малко от три минути от момента, когато разби предната врата.

„О, Боже!“ — помисли си Натали.

Къли се издърпа на площадката; светлият му, идиотски поглед се вдигна да срещне нейния.

Хълцайки беззвучно, тя завъртя стола към главата му — веднъж, втори път, трети… Един от краката се отчупи и рикошира в стената. Брадичката на Къли се удари в дървото, когато тялото му се хлъзна пет стъпала надолу.

Натали проследи как окървавеното му лице се вдига, ръцете и краката му се сгъват и той отново тръгва напред.

Тя завъртя тежкия стол и го удари в дебелата врата.

— Проклета да си, Мелани Фулър! — изпищя с пълен глас. След четвъртия удар столът се разпадна в ръцете й.

А вратата се отвори навътре.

Изобщо не беше заключена.

 

Прозорците в стаята бяха с капаци и завеси и на практика не пропускаха предутринния здрач вътре. Единствено осцилоскопи и друго животоподдържащо оборудване осветяваха присъстващите с бледата си електронна светлина. Сестра Олдсмит, доктор Хартман и Нанси Уардън — майката на Джъстин — стояха между Натали и леглото. И тримата носеха мръсни бели престилки и идентични изражения — изражения, каквито тя бе виждала само по документалните филми за оцеленците от лагерите на смъртта, които зяпат през бодливата тел към армиите-освободителки: ококорени очи, хлътнали бузи, пълно неверие…

Зад тази последна защитна линия се намираха голямото легло и неговата обитателка. Леглото бе покрито с дантелен балдахин, а видимостта вътре допълнително се изкривяваше от прозрачния найлон на кислородната палатка, но Натали лесно различи свитата фигура в нощница; сбръчканото, изкривено лице и втренченото око, проядената от годините крива на черепа, все още покрит с оредяла синкава коса, и изсъхналата до кости дясна ръка, просната над завивката. Кокалестите й пръсти спазматично стискаха чаршафите и покривката. Старицата се бореше вяло в леглото, като подхрани с нова сила доскорошната представа на Натали за сбръчканокожо морско чудовище, изхвърлено на брега.

Тя бързо се огледа, като се убеди, че зад вратата няма никой и никой не се движи по коридора. От дясната й страна имаше древна тоалетка с мръсно огледало. На пожълтелия плот внимателно бяха подредени четка и гребен. По зъбците им бяха полепнали кичури сива коса. Отдясно на Натали, на пода лежеше купчина подноси за храна, заедно с чаши за чай, мръсни чинии и петносани салфетки — всичко това струпано на метър висока купчина. Зад тях се намираше висок гардероб с отворени врати и нахвърляни на дъното дрехи. В боклука наоколо бяха пръснати медицински инструменти, а до гардероба стояха четири дълги кислородни бутилки, качени на малки колички. Печатите на две бяха недокоснати, като загатваха, че това е свежата подмяна на онези две, които сега пускаха въздух в найлоновата палатка на жената. Натали никога не бе подушвала такава смрад като тази в стаята. Чу тих шум и погледна наляво, навреме да види два плъха, които надничаха от купчината мръсни чинии и салфетки. Гризачите очевидно не обръщаха внимание на хората, сякаш тук нямаше живи човешки същества. Тя с болка осъзна, че в действителност това си беше чистата истина.

Трите ходещи трупа отвориха устите си в идеален синхрон.

— Махай се! — казаха с неприятно детинско скимтене. — Не искам да играя повече!

Лицето на старицата, изкривено и удължено от увеличителния ефект на прозрачната найлонова кислородна палатка, се раздвижи напред-назад, щом беззъбата уста издаде мляскащи звуци.

Трите питомеца вдигнаха десните си ръце в идеален синхрон. Късите скалпели отразиха зелената светлина от мониторния екран. „Само трима ли са?“ — почуди се Натали. Имаше чувството, че трябва да има и още, но беше прекалено уморена и твърде изплашена, а и я болеше твърде много, за да се замисли. По-късно!

Точно сега искаше да каже нещо; не бе сигурна какво. Може би да обясни на тези зомбита и на чудовището зад тях какъв е бил баща й — наистина — важна личност, твърде важна, за да бъде похабена като епизодичен герой в лош филм. Всеки — който и да е — заслужаваше по-добра съдба. Нещо в този смисъл.

Вместо това съществото, което навремето бе било хирург, започна да се придвижва към нея, другите двама го последваха и Натали се задоволи бързо да отстъпи наляво, да счупи печата и да завърти дюзата на първата кислородна бутилка, след което я хвърли колкото се може по-силно по доктор Хартман. Тя се удари в пода с тежко тупване, търкулна се в краката на Нанси Уардън и ги подкоси, а накрая се скри под леглото с балдахина, пръскайки в стаята чист кислород.

Хартман завъртя скалпела към Натали в плавна, равна дъга. Тя отскочи, но не достатъчно бързо. Бутна между неврохирурга и себе си количката, на която бе покачена празна кислородна бутилка, и погледна надолу да види тънката резка на блузата си, вече оцветена в червено от плиткия разрез.

Къли впълзя в стаята, използвайки лактите си вместо бутала.

Натали усети гневът в кръвоносната й система да достига нови пикови нива. Те със Саул, Роб, Коен и Джаксън и Кетфиш… всички те бяха изминали страшно много път, за да спрат дотук. Саул може би шеше да оцени иронията на положението, но Натали мразеше иронията.

С адреналиновия прилив, който позволява на майките да вдигат затисналите децата им автомобили, а на бизнесмените — да изнасят стоманени каси от горящи сгради, Натали вдигна близо петдесеткялограмовата бутилка над главата си и я хвърли право в доктор Хартман. Дюзата й се отчупи напълно, а тялото на доктора падна на пода.

Нанси Уардън пълзеше към нея. Сестра Олдсмит вдигна скалпела си и се втурна в атака. Момичето метна върху високата сестра пропит с урина чаршаф и се гмурна от дясната й страна. Опакованата в спално бельо фигура се удари в гардероба. Секунда по-късно се появи острието на скалпел, което прорязваше тънкия плат.

Натали успя да сграбчи посивяла калъфка за възгланица и я вдигна в движение, точно когато ръката на Нанси Уардън се стредна напред и я сграбчи за глезена.

Негърката падна тежко върху чергата на пода, като се опита да изрита жената със свободния си крак. Майката на Джъстин бе загубила скалпела си, но пък използва и двете си ръце да стисне крака на Натали, очевидно с твърдото намерение да я издърпа заедно със себе си под високото легло.

На метър от тях Къли се вмъкна в стаята. Изстрелите бяха разкъсали коремната му стена и от него към стълбишната площадка се точеше дълга ивица черва.

Сестра Олдсмит проряза последните останки от чаршафа и се завъртя като ръждясал от дъжда уличен мим.

— Спри! — изкрещя Натали с все сила. Трескаво измъкна кибрита, изтърва го, извади една клечка, докато Нанси Уардън я изтегляше на още една педя към леглото, и се опита да запали калъфката. Тя задимя, но не прихвана. Клечката угасна.

Пръстите на Къли я сграбчиха за косата.

Ръцете й все още бяха свободни, така че Натали запали втора клечка, приближи я до кутийката и притисна недълговечното пламъче към калъфката, като устоя на импулса да го пусне, когато огънят стигна до пръстите й.

Калъфката избухна в пламъци.

Момичето с нисък замах я метна върху леглото с балдахина.

Подхранвани от вълната чист кислород отдолу, дантеленият балдахин, постелките и дървената рамка експлодираха в гейзер от син пламък, който блъвна право нагоре към тавана и буквално се разпространи в четирите посоки на стаята за по-малко от три секунди.

Натали сдържа дъх, когато усети полъха от свръхнагрят въздух. Изрита горящата жена, която я държеше за глезена, и се изправи да побегне.

Къли бе пуснал косата й, но се изправи заедно с нея, Сега блокираше изхода от стаята като полуобезплътен трупът, който се надига за мъст от масата за аутопсия.

Дългите му ръце сграбчиха Натали и я завъртяха. Докато все още сдържаше дъха си, тя зърна силуета на старата жена в леглото да се мята и гърчи в плен на странната синя топка от концентрирани пламъци, а почерняващото й тяло сякаш бе съставено единствено от стави и ъгли — скакалец, който се пече и си променя формата, докато Натали я гледаше — и в същия миг жената в леглото нададе единствен, изключително силен писък, подет после от сестра Олдстмит, Нанси Уардън, Къли, трупът на доктор Хартман и самата Натали.

В последен напън на усилие, момичето завъртя Къли и себе си и успя да се измъкне през вратата и на площадката, точно когато експлодира втората кислородна бутилка. Зад нея Къли пое пълната мощ на ударната вълна и за секунда къщата се изпълни с миризмата на горящо месо. Ръцете му се отвориха, когато двамата заедно се удариха в стената на завоя на стълбите. Натали падна на долното стъпало, а горящият мъж прелетя над перилата и изчезна в бездната отдолу.

Негърката лежеше с главата надолу и нос, почти опрян в подпорите. Чувстваше лъхащата от горящия таван топлина и виждаше ярките отблясъци на пламъците, отразени от хилядите счупени кристали долу, но беше твърде уморена, за да помръдне.

Беше дала всичко от себе си.

Силни ръце я вдигнаха и тя замахна вяло. Юмруците й бяха омекнали и безполезни като топки памук.

— Полека, Нат! Трябва ми една свободна ръка и за Марвин!

— Джаксън!

Високият чернокож я носеше в лявата си ръка, като същевременно влачеше бившия водач на бандата си за предницата на ризата. Натали остана с объркани впечатления от остъклена стая, в която едната стена е разбита, че я пренасят през градина, през тъмния тунел на гараж… Микробусът чакаше в алеята и Джаксън я настани нежно на задната седалка, а Марвин положи на пода отзад.

— Иисусе! — промърмори фелдшерът под носа си. — Що за ден! — приклекна до Натали, попи кръвта и я избърса с мокра салфетка. — Боже мили, госпожичке — заяви накрая, — що за творение на изкуството си!

Тя облиза напуканите си устни.

— Я да видя! — прошепна. Джаксън подложи ръка под раменете й и й помогна да седне. Къщата на Фулър бе напълно погълната от пламъците и огънят бе стигнал до дома на Ходжес. През процепа между сградите Натали видя пожарни коли, покриви на обикновени автомобили и глави, запълнили улицата. Два потока вода шурнаха безполезно върху пожарището, докато другите маркучи се насочиха към дърветата и покривите на съседите.

Натали се извърна наляво и видя Саул, седнал и втренчен късогледо в пламъците. Той се обърна към партньорката си, усмихна се, поклати глава в сковано недоверие и отново заспа.

Джаксън подложи навито одеяло под главата й и я покри с още едно. После скочи долу, хлопна вратата и се качи на седалката на шофьора. Малкият двигател запали без колебание.

— Ако вие, туристи, нямате нищо против — заяви той, — смятам да ни измъкна оттук, преди ченгетата или пожарникарите да са намерили тази алея!

В рамките на три пресечки не срещнаха други превозни средства в тяхна посока; само пожарни и линейки се носеха с вой към източника на дима.

Джаксън се качи на магистрала 52 и се насочи на северозапад, покрай парка, който гледаше към военноморския кей, а после и покрай редицата мотели. На Дорчестър Роуд се върна обратно на Междущатско 26 и се насочи извън града и покрай летището.

Натали откри, че не може да затвори очи, без да вижда неща, които не искаше да вижда, и без да усеща напиращ в гърдите й писък.

— Как е Саул? — попита с треперещ глас. Джаксън отвърна, без да отклонява поглед от пътя:

— Той е супер. Събуди се и остана буден достатъчно време, за да ми каже какво се каниш да направиш!

Тя побърза да смени темата.

— Как е Марвин?

— Диша — отговори фелдшерът. — Ще видим останалото по-късно!

— Кетфиш е мъртъв — каза тя с глас, който не владееше особено добре.

— Аха, видях! — отвърна приятелят й. — Виж, кукло, на няколко километра от тук е Ладсън. Картата твърди, че там имало паркинг за камиони. Ще те почистя както трябва. Ще се погрижа за онези две прободни рани и ще нанеса малко мехлем на изгарянията и порязванията. Ще ти сложа инжекция, за да поспиш малко…

Натали кимна и се сети да каже:

— Добре.

— Знаеш ли, че имаш голяма синина на главата и си останала без вежди, Нат? — той гледаше в огледалото за задно виждане към нея.

Тя поклати глава.

— Искаш ли да ми разкажеш какво стана там? — попита нежно Джаксън.

— Не! — Натали започна да хлипа беззвучно. Струваше й се, че й става много по-добре, като го прави.

— Добре, кукло — съгласи се той и си заподсвирква някаква песничка. Прекъсна и добави: — Мамка му, исках само да се махна от този откачен град и да се върна във фили, а то се оказа като проклетото отстъпление на Наполеон от проклетата Москва. Е, ако някой ни се набърка по пътя до Израелското посолство, ще съжаляват до Ада и обратно! — той вдигна 38-калибрения със седефена дръжка и бързо го пъхна под седалката.

— Откъде го взе? — попита Натали, преглъщайки сълзите си.

— Купих го от Дарил — обясни Джаксън. — Не си ти единствената, която иска да финансира революцията, Нат!

Тя затвори очи. Образите още бяха там, но желанието да пищи бе намаляло чувствително. Осъзна, че — поне за малко — Саул Ласки не е единственият, който има право на свои лични кошмари.

— Видях знак — обади се басовият, успокоителен глас на Джаксън. — Приближаваме паркинга!