Дан Симънс
Лешояди (74)

72
Мелани

Бе очевидно, че К. Арнолд Барент не е джентълменът, за какъвто го бях сметнала отначало.

Бях заета с други дела в Чарлстън и когато той уби бедната госпожица Сиуъл, за мен това беше като шок, меко казано. Никога не е приятно да се забиват куршуми в плътта ти, все едно колко потиснато е усещането, пък и заради временното отклонение на вниманието ми преживяването беше двойно по-изненадващо и неприятно. Госпожица Сиуъл бе простовата и доста вулгарна, преди да стане моя питомка, и реакциите й бяха доста освободени от онази желана изтънченост, но тя беше лоялен и полезен член на новото ми семейство и заслужаваше по-достойна смърт.

Госпожица Сиуъл спря да функционира секунди след като я застреля човекът на Барент — по предложение на Уили, както забелязах за мое съжаление — но тези няколко мига ми дадоха време да прехвърля съзнателния контрол върху онзи от охраната, когото бях оставила близо до офисите на администрацията в подземния комплекс.

Пазачът носеше някакъв сложен картечен пистолет. Нямах представа как се действа с това абсурдно оръжие, но той знаеше. Позволих на рефлексите му да поемат контрола, докато изпълняваше моите нареждания.

Петима пазачи, които не бяха на смяна, седяха около дълга маса и пиеха кафе. Моят нов питомец стреля на кратки откоси, като събори трима от столовете им и рани четвъртия, докато той скачаше към собственото си оръжие, оставено на един плот наблизо. Петият избяга. Моят пазач обиколи масата, като прекрачваше телата, за да се добере до ранения, който вяло се опитваше да се свре в ъгъла — и го гръмна два пъти. Някъде над нас алармата нададе зловещ вой, наподобявящ виенето на банши, който изпълни лабиринта от тунели.

Моят пазач тръгна към главния изход, зави зад ъгъла и незабавно бе застрелян от брадат пазач, на вид — мексиканец. Прехвърлих контрола в мексиканеца и го накарах да изтича по циментовата рампа. Един джип с трима души спря горе, офицерът отзад крещеше въпроси на моя мексиканец. Застрелях нахалника в лявото око, прескочих в ефрейтора зад волана и от гледната точка на мексиканеца проследих как джипът ускорява право в електрифицираната ограда. Двамата на предните седалки излетяха над капака и се удариха в жиците, докато джипът се преобръщаше два пъти в дъжд от искри и задейства една пехотна мина, разположена зад оградата.

Докато моят мексиканец вървеше бавно по павираната пътека през зоната, аз прескочих в млад лейтенант, който бързаше натам с деветима души. И двамата ми нови питомци се разсмяха при вида на израженията на пазачите, когато лейтенантът обърна оръжието си към тях.

Друга група се връщаше от север с трима от сурогатите, които бяха освободени след бягството на Янсен Лухар. Накарах мексиканеца да хвърли фосфорна граната в тяхна посока. Голите тела се очертаха на фона на огъня и се затичаха с писъци в мрака. Изстрели трещяха навсякъде наоколо, докато малки групички паникьосани мъже се стреляха едни други. Две патрулни лодки се приближиха към брега да проверят какво става, така че накарах младия лейтенант да изтича да ги приветства.

Бих предпочела да следя събитията, които ставаха по това време в Имението, но госпожица Сиуъл беше единствената ми свръзка там. Неутралните на Барент се намираха извън обхвата ми, а единственият оцелял играч в Голямата зала, когото бих могла да използвам, беше евреинът — имах обаче чувството, че нещо при него не е наред. Плюс това той беше собственост на Нина, а не исках да се забърквам с нея в момента.

Единствената друга връзка, която поддържах междувременно, не беше на острова. Бе почти заглъхнала. По време на натоварените сблъсъци в Чарлстън преди това почти бях изгубила досег с този тип. Само многобройните часове дресировка на разстояние ми позволиха да възстановя връзката с него.

Смятах Нина за пълна откачалка, когато негърката й завлече Джъстин в парка с изглед към реката и Военния док и ние ден след ден се взирахме през глупавия бинокъл, за да мернем нужния човек. Както се оказа, бяха необходими четири сеанса, преди да осъществя първите, колебливи контакти. Негърката на Нина ме караше да упражнявам повече внимание от всеки друг път… сякаш Нина можеше да ме научи на внимание и предпазливост!

Източник на известна гордост за мен беше фактът, че съм запазила контакта толкова седмици наред, без обектът да усети дори смътно, че е него се случва нещо нередно или пък колегите му да доловят промяната.

Беше невероятно какво може да научи човек — техническите подробности и жаргона, който да се усвои — когато просто пасивно наблюдаваш през нечий поглед.

До момента, в който госпожица Сиуъл бе застреляна, нямах намерение да използвам този източник при все заплахите и униженията на Нина.

Но положението се беше променило.

Събудих мъжа на име Малъри, накарах го да стане от койката си и го преведох по късия коридор и нагоре по стълбата към зала, осветена от червени лампи.

— Сър! — обади се онзи на име Лиланд. Спомних си, че наричат Лиланд О.К. — „нула-кръстче“^[1]. Спомних си и самотните игри на кръстчета и нулички, които играех със себе си като дете, размествайки Х-чета и О-та.

— Много добре, господин Лиланд — заяви Малъри дрезгаво по моя команда. — Продължавайте в този дух! Ще бъда в БИЦ-а.

Изведох го през вратата и обратно по стълбата, преди някой от хората там да види как изражението му се променя. Радвах се, че в осветения в червено коридор няма никой друг, който да съзре гримасата на Малъри, докато минаваше оттам. Сигурна бях, че всеки нормален човек щеше да се притесни, ако види зловещата му усмивка, изтегляща устните на мъжа толкова назад, че да се видят чак мъдреците му.