Дан Симънс
Лешояди (73)

71
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

Харъд отчаяно искаше да намери начин за спасение. Положението и бездруго бе достатъчно лошо; това го караше да се чувства като пълен идиот, задето си няма резервен вариант. Е, засега не беше открил своята тайна задна вратичка.

Поне доколкото можеше да каже, Уили и Барент бяха напълно сериозни по въпроса за играта на шах с високи залози. Ако Бордън спечелеше — а Харъд твърде рядко бе виждал дъртото копеле да губи — той и милиардерът щяха да продължат съревнованието си на ниво, което включваше мятането на атомни бомби по разни градове и изпържването на цели държави. Ако Барент спечелеше, идеята беше да се запази статуквото, но тази концепция не впечатляваше Харъд особено много, защото току-що бе видял как магнатът захвърля статуквото на целия Островен клуб, само за да довърши шибаната игра. Така че Тони стоеше на черното си поле на две плочки встрани от ръба на дъската и на три — от лудата кучка Сиуъл — и се опитваше да намери изход.

Щеше да бъде съвсем доволен да си стои на мястото, докато измисли нещо, но Уили направи първия ход и нареди:

— P на R-4, bitte!

Харъд примигна. Другите отвърнаха на погледа му. Страшно шибано чудо беше, че в сенките се таят двайсетината или трийсетина пазачи, а ни един от тях не издава и звук.

— За теб се отнася, Тони! — обади се Барент кротко. Милиардерът в черния си костюм стоеше на по-малко от метър от него по диагонала, през две полета.

Сърцето на Харъд се разблъска в ребрата. Бе ужасен от това, че Уили или Барент ще го Използват отново.

— Хей — извика. — Не ги разбирам тия лайна! Просто ми кажете къде да ида, дяволите да го вземат!

Уили скръсти ръце.

— Казах ти — обади се отвратено. — Р на R-4 означава пешка на четвъртото поле на колоната на топа. Ти си на третото, Тони. Мини едно напред!

Харъд бързо пристъпи на бялата плочка пред него. Сега беше на една крачка по диагонал от русото зомби Том Рейнолдс и само на две празни полета от онази Сиуъл. Мария Чен стоеше мълчаливо на бялото поле до сурогата на Мелани Фулър.

— Виж, имаш три пешки — провикна се. — Как, на майната си, да разбера, че мен имаш предвид? — трябаше да надзърне зад тъмното тяло на Янсен Лухар, за да види Уили.

— А колко пешки имам на колоната на топа, Тони? — попита риторично старецът. — Сега млъквай, преди да реша да те пожертвам!

Харъд се обърна и плю в сенките, опитвайки се да овладее внезапното треперене в десния си крак.

Барент заговори бързо, като съсипа представата на продуцента за играчите на шахмат, които размишляват продължително между отделните ходове.

— Цар на Q4 — каза с иронична усмивка и пристъпи една крачка напред.

На Харъд това му се стори глупав ход. Сега милиардерът се намираше пред всички свои фигури, само една крачка напред и една встрани от Янсен Лухар. Тони трябваше да потисне истеричния си кикот, когато си спомни, че едрият чернокож всъщност играе ролята на бяла пешка. Прехапа вътрешността на бузата си и горещо пожела да си беше вкъщи, в джакузито.

Уили кимна, сякаш беше очаквал подобен ход — Харъд си спомни как преди това каза нещо за Барент, че центрирал царя си — и махна нетърпеливо с ръка към кървящия евреин.

— Офицер на RЗ.

Той проследи как бившата марионетка на име Саул изкуцуква три черни полета по диагонал до онази плоча, където преди малко стоеше Харъд. Отблизо човекът изглеждаше много по-зле, отколкото от разстояние. Торбестият гащеризон бе просмукан с кръв и пот. Евреинът се вгледа в съседната фигура с болезнената, смътно дефанзивна гримаса на човек със силно късогледство. Харъд беше сигурен, че това е същият кучи син, който го бе упоил и го разпитваше в Калифорния. Не му пукаше въобще какво ще стане с евреина, но се надяваше онзи да свали някоя от оцелелите бели фигури, преди да го пожертват.

„Иисусе шибани Христе! — помисли си разтреперан. — Това е пълно безумие!“.

Барент пъхна ръце в джобовете си и пристъпи по диагонал, за да застане на бялото поле точно пред Лухар.

— Цар на К5 — обяви.

Харъд не успяваше да разбере проклетата игра. Няколкото пъти, когато бе играл като дете — напълно достатъчно да научи правилата и да знае, че шахматът не му допада — той и наперените му опоненти бяха изпичали първо пешките си и след това започваха да си разменят сериозните фигури. Никога не местеха царете си, освен ако не се канеха да правят рокада — фокус, който Харъд изобщо бе забравил как става — или ако някой ги преследваше. Сега тези тук играчи от световно ниво имаха останали практически само пешки и оставяха царете си да се мотаят като някакви перверзни тъпанари.

„Майната му!“ — помисли си Харъд и спря да се мъчи да схване играта.

Уили и Барент бяха само на два метра един от друг. Немецът намръщено потупа долната си устна и каза:

— Bauer… entschuldige… Bischof zu Bischof funf! — след което погледна към Джими Уайн Сътър на три метра отсреща и преведе: — Офицер на В5.

Кокалестият еврейски тип зад Харъд потри лицето си и изкуцука по черните плочки, за да застане отдясно на Рейнолдс. Тони преброи от задната част на дъската, за да се увери, че именно това е петото поле на реда на офицера, колоната или както там, на майната си, се наричаше. Отне му още няколко секунди да осъзнае, че сега евреинът защитава позицията на пешката Лухар, като същевременно заплашва онази Сиуъл по черния диагонал. Не че жената осъзнаваше, че е в опасност. Харъд бе виждал трупове, които са по-подвижни. Погледна я отново, като се опитваше да мерне гърдите й под скъсаната блуза. Сега, когато някои от основните правила на шаха се връщаха в съзнанието му, той се чувстваше по-спокоен. Не виждаше как би могъл да пострада, докато Уили го държи на мястото му. Пешките не взимат пешки в сблъсък лице в лице, а Рейнолдс беше на една крачка пред него отдясно, с лице към Мария Чен и пазейки десния фланг на Харъд, ако може така да се каже. Продуцентът се взря в жената на Фулър и предположи, че тя няма да изглежда чак толкова зле, ако някой я окъпе.

— Пешка на R4 — каза Барент и махна любезно.

За една паническа секунда Харъд си помисли, че той трябва да се премести отново, но си спомни, че милиардерът изпълнява ролята на черния цар. Госпожица Сиуъл улови жеста на играча, чиито заповеди изпълняваше, и царствено пристъпи напред върху бялото поле.

— Благодаря, скъпа моя — каза й Барент.

Харъд усети как сърцето му отново усилва бесния си ритъм. Евреинът-офицер вече не заплашваше пешката Сиуъл. Тя се намираше на една стъпка по диагонал от Том Рейнолдс. Ако Уили не накараше Том да я вземе, тя можеше да отстрани Рейнолдс на следващия си ход. И след това щеше да е на една крачка по диагонал от Тони Харъд. „Мамка му!“ — помисли си той.

— Пешка на кон шест — изръмжа Уили незабавно. Харъд обърна глава, опитвайки се да разбере как може да стигне оттук дотам, но всъщност Рейнолдс беше този, който се раздвижи, преди още Уили да довърши. Русият питомец пристъпи напред към черното поле и застана наравно с госпожица Сиуъл и с лице към Мария Чен.

Харъд облиза внезапно пресъхналите си устни. Секретарката му не беше в незабавна опасност. Рейнолдс не можеше да я вземе, както си стоят в това положение. „Иисусе! — помисли си той. — А какво става с нас, пешките, когато ни вземат?“

— Пешка на офицер четири — безстрастно заяви Барент. Суансън лекичко избута Кеплър; членът на Островния клуб примига и пристъпи едно поле напред. Милиардерът внезапно започна да изглежда далеч по-малко самотен, отколкото Уили.

— Четирийсети ход, нали така? — попита старецът и пристъпи по диагонал напред към черно поле. — Цар на топ четири, mein Herr!

— Пешка на офицер пет — отвърна Барент и придвижи Кеплър още едно поле напред.

Мъжът в опикания костюм пристъпи колебливо, като положи крак на черната плочка така, сякаш полето редом с милиардера таеше някаква неизвестна опасост. Когато най-сетне се озова изцяло на отреденото му място, остана в задната част на плочата, втренчен в голия чернокож на два метра от него, на съседния черен диагонал. Лухар се взираше право напред, в Барент.

— Пешка взима пешка — промърмори Уили. Лухар пристъпи крачка напред и надясно, а Джоузеф Кеплър изпищя и се обърна да побегне.

— Не, не, не! — изръмжа Барент намръщено.

Кеплър замръзна насред скок, мускулите му се вцепениха, краката му се изправиха. Той се обърна и застана неподвижен пред напредващия чернокож. Лухар спря на същото черно поле. Само по опулените очи на Кеплър си личеше колко го е страх.

— Благодаря ти, Джоузеф! — каза Барент. — Ти ми служеше добре! — и кимна на Уили.

Янсен Лухар хвана изкривеното лице на Кеплър с две ръце, стисна и го завъртя рязко. Счупването на врата му отекна силно в Голямата зала. Той пририта веднъж и умря, като отново се напика, докато падаше. По жест на Барент хората от охраната се втурнаха напред и извлякоха тялото встрани. Главата му се въртеше свободно.

Лухар стоеше самичък в черното поле, втренчен напред в нищото. Барент се завъртя да го погледне.

Харъд не можеше да повярва, че Уили ще остави милиардера да вземе Лухар. Чернокожият бе сред любимците на стария продуцент от поне четири години и споделяше леглото му поне два пъти седмично. Очевидно Барент имаше същото съмнение, защото вдигна пръст и близо дузина пазачи пристъпиха извън сенките с техните узита, насочени към Уили и питомеца му.

— Хер Бордън? — попита милиардерът и вдигна вежда. — Можем да го наречем реми и да продължим с нормалното състезание. Догодина… кой знае?

Лицето на стареца представляваше безстрастна маска от плът, кацнала върху копринената яка и бялото сако на костюма.

— Името ми е хер генерал Вилхелм фон Борхерт — каза равно. — Играй! Барент се поколеба, след това кимна на пазачите си. Харъд очакваше буен изблик на огън, но те просто се увериха, че имат чиста видимост за стрелба и застинаха в готовност.

— Тъй да бъде — съгласи се домакинът и положи бялата си ръка на черното рамо на Лухар.

По-късно Харъд си помисли, че с неограничен бюджет би могъл да се опита да възпроизведе сцената, която последва после… с помощта на Алберт Уайтлок, както и дузина други техници, специалисти по хидравликата и кръвоснабдяването; но никога не би успял да докара звука както трябва — нито израженията на лицата на останалите.

Барент положи длан на рамото на чернокожия, съвсем леко — и след секунда плътта на Лухар започна да се гъне и трепери, мускулите му се опънаха дотам, че гърдите му сякаш се канеха да избухнат, плочките на мускулатурата по плоския му корем се бунтуваха като навес на палатка, уловен от бушуващ вятър. Главата на Лухар сякаш се надигаше на внезапен стоманен перископ, вените на врата му се опъваха, извиваха и накрая се скъсаха с ясно доловим режещ звук. Тялото на питомеца на немеца се завъртя в хватката на ужасяваща конвулсия — Харъд си представи глината на скулптура, смачквана и сплесквана в хватката на гнева на майстора — но именно очите бяха най-ужасни. Очите на Лухар се обърнаха в гнездата си и сега белтъците сякаш се увеличаваха, докато добиха размера на топки за голф, после на бейзболни топки, а накрая белите им балони просто експлрдираха. Негърът отвори уста, но вместо очаквания писък, по брадичката и гърдите му експлодира фонтан от кръв. Харъд чу звуци, идващи от вътрешността на Лухар — сякаш мускулите в тялото му се късаха като струни на пиано, опънати над допустимата граница.

Барент отстъпи назад, за да опази чисти черния си костюм, бялата риза и лъскавите си лачени обувки.

— Царят взима пешка — каза и нагласи копринената си вратовръзка. Пазачите се приближиха и извлякоха тялото на Лухар. Само едно празно бяло поле разделяше сега Барент и Уили. Правилата на шаха забраняваха и на двама им да влязат в него. Царете не могат да се заплашват едни други.

— Вярвам, че е мой ред — обади се Уили.

— Да, хер Бор… хер генерал фон Борхерт — съгласи се Барент. Генералът кимна, щракна с токове и обяви следващия си ход.

 

— Не трябваше ли да сме пристигнали вече? — попита Натали Престън. Наведе се напред да надникне през замазаното предно стъкло.

Дарил Мийкс дъвчеше незапалена пура и сега я прехвърли от едното ъгълче на устата си в другото.

— Вятърът е по-лош, отколкото очаквах — рече. — Спокойно. Ще стигнем съвсем скоро. Гледай за празнично осветление от дясната страна, ей там!

Натали се облегна и устоя на нуждата да посегне в чантата си и да пипне колта за трийсети път.

Джаксън се плъзна напред и се опря на облегалката на седалката й. Каза:

— Все още не разбирам какво прави парче като теб на място като това!

Бе го замислил като клише, като шега, но Натали се обърна към него и изръмжа:

— Виж, аз знам какво правя тук. Какво правиш ти тук, задник такъв?

Сякаш забелязал напрежението й, Джаксън само се ухили бавно и отбеляза с кротък глас:

— „Соул Брикярд“ не се отнася любезно с онези, които идват и се бъркат на братята и сестрите ни, при това на нашата собствена земя, кукло. Сметките рано или късно се плащат!

Натали сви юмрук.

— Това не е просто „някой си“ — каза. — Тези хора са хитри! Джаксън стисна юмрука й на свой ред и леко сви пръсти.

— Слушай, кукло, има само три вида хора на тоя свят: хитри копелдарници, хитри черни копелдарници и хитри бели копелдарници. Белите копелдарници са най-лоши, понеже се разпореждат от най-много време! — погледна към пилота. — Присъстващите се изключват, разбира се!

— Разбира се — съгласи се Мийкс. Прехвърли цигарата от единия ъгъл на устата си в другия и посочи предното стъкло с пръст.

— Туй ще да е някоя от наште лампички на хоризонта ей там… — и провери индикатора за скоростта. — Двайсет минути… — добави. — Може би двайс’пет.

Натали освободи ръката си и бръкна в чантичката да напипа колта. Всеки път, когато го докосваше, и се струваше все по-малък и несъществен.

Мийкс нагласи газта и чесната постепенно започна да губи височина.

 

Саул се насили да обръща внимание на играта, пък било и през воала на болката и умората. Най-много се боеше да не изпадне в безсъзнание или — по невнимание — да накара Уили да използва силите си върху него по-рано от предвиденото. И в двата случая това би вкарало Саул в състояние на сън, а REM-сънят щеше да задейства тайната му бомба…

Но повече от всичко в този момент той копнееше да легне и да заспи продължителен сън без сънища. Вече почти шест месеца не беше спал, без да сънува същите повтарящи се, предварително програмирани видения, и му се струваше, че ако смъртта представлява просто дълбок и необезпокояван сън, би я приветствал като добър приятел.

Но не, все още не.

След смъртта на Лухар и загубата на единствената приятелска фигура в рамките на пет полета, Полковника — наум Саул му отказваше повишението в чин — бе получил предимството на четирийсет и втория ход да пристъпи още една плочка напред, изстласквайки белия цар на топ пет. Полковника изглеждаше много спокоен независимо от факта, че беше единствената бяла фигура от дясната страна на дъската; на две полета от Суансън, на три от Сътър и на две от самия Барент.

Саул бе единствената бяла фигура, която можеше да се притече на помощ на стария немец и той се насили да се концентрира. Ако следващият ход на Барент уредеше пожертването на офицера на Полковника — Саул — то щеше да се нахвърли върху нациста незабавно. Намираше се на почти седем метра от него. Единствената му надежда беше, че присъствието на магната щеше да блокира стрелбата на поне част от охраната. Все още оставаше нерешен проблемът с Том Рейнолдс, внушителната бяла пешка, застанала на черното поле на метър от Саул. Но дори и ако никой от хората на Барент не реагираше. Полковника щеше да използва Рейнолдс, за да го прегази.

Четирийсет и вторият ход на милиардера го заведе на четвъртото поле на колоната на офицера откъм царя, все още на едно празно поле от Полковника и съседното квадратче на Сътър.

— Офицер на цар три — обяви Полковника и Саул се отърси от полудрямката си и пристъпи бързо, преди старецът да го подкани повторно.

Дори след като се премести, за него беше трудно да визуализира напълно бъркотията от уморени тела и да види стратегически смисъл в нея. Затвори очи и си представи дъската за шах, докато Барент местеше на К5 и пристъпи в полето до него.

Ако Полковника не наредеше на офицера си да се раздвижи незабавно, Барент щеше да го вземе на следващия си ход. Саул стисна здраво очи, насили се да не побегне; припомни си нощта в бараките в Челмно, когато бе готов да се бие и да умре, вместо да го отведат в мрака.

— Офицер на офицер две — нареди Полковника.

Ласки отстъпи надясно, едно поле и диагонална крачка встрани от Барент.

Милиардерът поспря да обмисли хода си. Погледна към съперника си и се усмихна.

— Вярно ли е, хер генерал — попита, — че сте били с Хитлер накрая? Саул зина. Невероятно нарушение на шахматния етикет беше да говориш с противника си насред играта!

Полковника като че ли нямаше нищо против.

— Ja, бях във Fuhrerbunker през онези последни дни, хер Барент. И какво?

— Ами нищо — промърмори магнатът. — Просто се чудех дали от онези „последни дни“ не произхожда нюхът ви за Gotterdammerung.

Полковника се изписка.

— Фюрерът беше евтин позьор — каза той. — На двайсет и втори април… помня, че беше два дни след рождения му ден… той реши да замине на юг, за да поеме командването на армиите на Шьорнер и Кеселринг, преди Берлин да е паднал. Аз го убедих да остане. На следващия ден избягах от града с лек самолет, използвайки за писта един булевард, който минаваше през разбитата Тиергартен. Ваш ход, хер Барент!

Съперникът му изчака още четирийсет и пет секунди и отстъпи назад по диагонал на собственото си четвърто поле на офицера. Отново стоеше близо до Сътър.

— Цар на офицер четири.

— Офицер на топ четири — нареди Полковника.

Саул премина по диагонал през две черни полета и застана зад стареца. Раната на крака му се отвори, докато прокуцукваше краткото разстояние и той спря, притиснал плата на гащеризона към разреза. Беше толкова близо до Полковника, че можеше да го помирише — смес от смрадта на възрастта, одеколон и лош дъх, толкова сладък и парлив, каквито според него бяха първия и последен миг от отравянето с Циклон-Б.

— Джеймс? — обади се Барент и Джими Уайн Сътър се отърси от транса си и пристъпи едно поле напред, за да застане на четвъртия ред, редом с магната. — Пешка на цар четири — осведоми присъстващите играчът.

Полковника погледна към Саул и отсъстващо му махна към празното поле между Барент и него самия. Ласки незабавно го зае.

— Офицер на кон пет — обяви Полковника на безмълвната зала. Саул се обърна с лице напред, втренчен в безстрастното изражение на агента на име Суансън на две полета пред него, но ясно усещаше присъствието на Барент на по-малко от метър вляво и на Полковника на същото разстояние вдясно. Представи си, че човек би се чувствал така, ако се пъхне в тясната цепнатина между две бесни кобри.

Близостта на Полковника подтикваше Саул да действа сега. Трябваше само да се обърне и да…

Не. Моментът не беше подходящ.

Той си открадна един поглед вляво. Барент изглежда почти бе изгубил интерес. Взираше се към групичката от четири забравени пешки в далечния ляв край на дъската. Потупа Сътър по широкия врат и промърмори:

— Пешка на цар пет… — и проповедникът пристъпи напред към бялото поле.

Саул незабавно съзря заплахата, която Сътър представляваше за Полковника. „Прехвърлена пешка“, на която е позволено да се придвижи до осмия ред, може да получи способностите на коя да е друга фигура.

Но Сътър бе само на петото поле. Като офицер, Саул контролираше диагонала, който включваше полето на шестия ред. Струваше му се вероятно в следващия момент да бъде призован да „вземе“ проповедника. Колкото и да ненавиждаше дебелия лицемер, в същия миг взе решение, че никога повече няма да позволи на Полковника да го използва за подобно нещо. Нареждане да убие Сътър щеше да означава, че Саул трябва да нападне отдавнашния си противник, все едно дали има шанс за успех или не.

Психиатърът затвори очи и почти потъна в сънен унес. Опомни се трескаво, стискайки ранената си ръка, за да накара болката да го свести. Дясната ръка го сърбеше от рамото надолу, пръстите й едва реагираха, когато се опитваше да ги раздвижи.

Саул се почуди къде ли е Натали. Защо, по дяволите, не бе накарала старицата да се раздвижи? Госпожица Сиуъл стоеше далеч на третия ред в колоната на топа откъм царицата — изоставена статуетка, с поглед, потънал в сенчестите балкони на Голямата зала.

— Офицер на цар три — нареди Полковника.

Насилвайки въздуха в дробовете си, Саул се олюля назад до предишното си място и блокира напредъка на Сътър. Не можеше да нарани противника си, докато черната пешка стоеше на бяло поле. Сътър не можеше да го нарани, докато се гледаха един друг лице в лице.

— Царят мести до офицер три — обяви Барент и пристъпи едно поле назад. Суансън стоеше отляво зад него.

— Белият цар на кон четири — влезе в тона му Полковника. Пристъпи една крачка по-близо до Сътър и Саул.

— И черният дар не трепна — почти игриво се обади Барент. — Цар на К-4.

Премести се напред и по диагонал, за да спре точно зад проповедника. Фигурите се сближаваха за битка.

От две педи разстояние Саул се взираше право в зелените очи на преподобния Джими Уайн Сътър. В тях не видя паника, само изумено питане и всеобхватния копнеж да разбере какво точно става.

Психиатърът усети, че играта навлиза в последните си мигове.

— Цар на кон пет — обяви Полковника и се премести на черното поле на същия ред като Барент.

Милиардерът се поколеба, огледа се и пристъпи на полето отдясно, встрани от противника си.

— Хер генерал, бихте ли искали да прекъснем и да се подкрепим? Минава два и половина сутринта. Можем да възобновим играта след половин час, когато вече сме похапнали!

— Не — отряза Полковника. — Това е, струва ми се, петдесетият ход… — пристъпи към Барент и се настани в бялото поле, което граничеше с това на Сътър. Свещеникът не се обърна да погледне през лявото си рамо. — Цар на офицер пет — обяви Полковника. Милиардерът отклони очи от взора му.

— Пешка на топ четири — обади се. — Госпожице Фулър, бихте ли… През тялото на жената на далечния ред на топа мина тръпка и главата й се обърна като ръждясал ветропоказател.

— Да?

— Минете едно поле напред, моля — обади се Барент. В гласа му се усещаше леко раздразнение.

— Разбира се, господине — съгласи се госпожица Сиуъл и се накани да пристъпи напред. — Господин Барент, това не поставя в опасност младата ми дама, нали, сър?

— Не, разбира се, мадам — усмихна се лъчезарно събеседникът й. Госпожица Сиуъл пристъпи напред с босите си стъпала и спря на полето срещу Тони Харъд.

— Благодаря, госпожице Фулър — каза Барент. Полковника скръсти ръце.

— Офицер на офицер две.

Саул отстъпи назад и вдясно. Не разбра този ход. Барент се усмихна широко.

— Пешка на кон четири — каза той незабавно.

Агентът на име Суансън примигна и пристъпи решително две полета напред — това беше първият му ход; единственият момент, когато на една пешка й се разрешава да се премести две полета — и застана на същия ред като Полковника.

Немецът въздъхна и се обърна да пресрещне тази диверсия.

— Започвате да изпадате в отчаяние, хер Барент — каза и се взря в Суансън. Агентът не направи опит да избяга или да отвърне. Нечия умствена хватка — на Барент или на съперника му — не му позволяваше да прояви и най-слаб порив на воля. Пък и „взимането“ на Полковника не беше толкова драматично като това на милиардера; в първата секунда Суансън стоеше в парадна стойка; в следващата бе мъртъв и проснат на линията, където се срещаха черният и белият квадрат.

— Царят взима пешка — съобщи Полковника. Барент пристъпи една крачка към Харъд.

— Черният цар на офицер пет — заяви.

— Да — съгласи се Полковника. Пристъпи на черното поле, съседно на това на Джими Уайн Сътър. — Белият цар на бял офицер пет…

Саул осъзна, че Полковника се приближава към Сътър, докато Барент си е подпечатал съдбата на Харъд.

— Цар на кон пет — отвърна милиардерът и пристъпи на полето до продуцента.

Саул проследи как Тони Харъд осъзнава, че е станал следващата жертва на Барент. Нещастникът с увисналото лице облиза устни и погледна през рамо, сякаш би могъл да побегне към сенките. Охраната на Барент пристъпи напред.

Ласки отново съсредоточи вниманието си върху Джими Уайн Сътър. Евангелистът имаше само няколко секунди живот; неизбежно беше следващият ход на Полковника да приключи по друг начин, освен с взимане на безполезната пешка.

— Царят взима пешка — потвърди Вилхелм фон Борхерт, като пристъпи напред на бялото поле на Сътър.

— Само секунда! — изплака проповедникът. — Само едничка. Искам да кажа нещо на евреина!

Уили поклати глава отвратено, но Барент се обади:

— Дайте му секундата, хер генерал!

— Бързо — отряза Полковника, очевидно нетърпелив да приключи играта.

Сътър бръкна за кърпичката си, не я намери и обърса потта от горната си устна с опакото на ръката си. Погледна право към Саул и гласът му бе нисък и твърд, за разлика от модулирания рев, който използваше за телевизионните си проповеди.

— Из „Книга на Мъдростта“ — каза простичко. — Стих двайсет и четвърти:

…Но душите на непорочните са в ръцете на Бога,

и никакво мъчение не ще ги нивга порази.

В очите на глупците те умират, сякаш

отходът им прилича на нещастие,

те ни напускат и изчезват от земята;

но те почиват е мир.

И ако смъртните ще да съзират наказание,

надеждите им са пропити от безсмъртие,

страданията им са кратки, благополучието — вечно…

На изпитание подлага Бог чедата си

и да докажат, че достойни са да бъдат редом с Него:

той ги изпитва като златото в топилнята,

и ги приема като всесъжение.

Когато за пришествието Му настъпи миг,

те ще просветнат — като искри в стърнище ще да бъдат.

Онез, що вярват в Него, ще пребъдат с истината,

онези, що верни са, ще да пребъдат с Него,

че милост и блага очакват тез, що Той избира…^[1]

— Това ли е всичко, братко Джеймс? — попита Полковника с леко насмешлив глас.

— Да — кимна Сътър.

— Царят взима пешка — повтори Уили. — Хер Барент, уморен съм. Нека хората ви се погрижат за това!

По даден от милиардера знак, един от пазачите се приближи откъм сенките, опря узито си в основата на черепа на Сътър и го застреля с един куршум в главата.

— Ваш ход — каза Полковника на Барент, докато пазачите отнасяха трупа.

 

Саул и Полковника стояха сами точно в средата на дъската. Барент чакаше с орляка си пешки, втренчен в Тони Харъд. Погледна отново към съперника си и попита:

— Бихте ли приели реми, ако то е просто реми? Склонен съм да се споразумея за разширяването на играта.

— Nein — отвърна Уили. — Играй!

К. Арнолд Барент пристъпи напред и протегна ръце към рамото на Тони Харъд.

— Не! Изчакай само минутка, една шибана секунда! — изпищя жертвата му. Отстъпи максимално назад, без да напуска бялото поле. Двама от охраната застанаха и от двете му страни, за да имат чиста видимост за изстрел.

— Късно е, Тони — въздъхна Барент. — Бъди добро момче!

— Auf Wiedersehn, Тони! — обади се и Уили.

— Чакай! — извика пак продуцентът. — Нали казахте, че мога да се сменя? Обещахте ми! — гласът му се бе извисил до пронизително скимтене.

— За какво става дума? — попита раздразнен милиардерът. Устата на Харъд увисна отворена, докато се бореше да си поеме дъх. Посочи към Уили.

— Ти обеща. Каза, че мога да си сменя мястото с нея! — и врътна глава в посока на Мария Чен, без да сваля очи от протегнатата ръка на царя до себе си. — Господин Барент те чу! Каза, че нямало проблем!

Изражението на Уили премина от раздразнение в лека ирония.

— Прав е, хер Барент. Споразумяхме се, че може да се сменят! Барент обаче беше Ядосан.

— Глупости! Той спомена за размяна с нея, ако момичето бъде заплашено! Това е абсурдно!

— Ама ти обеща! — изскимтя Харъд. Потри ръце и ги протегна към Полковника, сякаш се молеше за застъпничество. — Уили, кажи му! И двамата обещахте, че мога да се сменя когато поискам! Кажи му, Уили! Моля те. Кажи му!

Неговият цар сви нехайно рамене.

— От вас зависи, хер Барент!

Магнатът въздъхна и погледна часовника си.

— Да оставим дамата да реши. Госпожице Чен?

Мария Чен гледаше настойчиво Тони Харъд. Саул не успя да разчете изражението в тъмните й очи.

Продуцентът се присви, погледна към нея и бързо отклони очи.

— Госпожице Чен? — повтори Барент.

— Да — прошепна Мария Чен.

— Какво? Не ви чувам!

— Да — повтори тя.

Харъд се отпусна.

— Според мен е чиста загуба! — промърмори Полковника. — Позицията ви е безопасна, Freunlein! Както и да завърши играта, пешката ви няма да пострада. Според мен е срамота да си сменяте местата с тази безполезна кучешка фъшкия!

Мария Чен не отговори. Вдигнала високо глава, без да поглежда Харъд, докато си сменяха местата, тя тръгна към тъмното му поле. Високите й токчета тракаха по плочките. Когато се обърна, евраоазиатката се усмихна на госпожица Сиуъл и погледна доскорошния си работодател.

— Готова съм — каза. Тони не посмя да посрещне погледа й.

К. Арнолд Барент въздъхна и погали гарвановата й коса с леко докосване на пръстите си.

— Много си красива! — каза. Стъпи на полето й. — Царят взима пешка! Вратът на Мария Чен се изви назад и устата й се отвори невероятно широко. Чуха се сухи, пукащи звуци, докато тя неуспешно се опитваше да си поеме дъх. Падна по гръб, пръстите й се впиваха в плътта на собственото й гърло. Ужасните звуци и блъскането продължиха поне минута.

Докато отнасяха тялото, Саул се опита да анализира какво правят Полковника и Барент. Реши, че те не демонстрират някакво ново свойство на Способността си, а просто използват съществуващите си сили в брутална демонстрация на власт, като взимат контрола над придобитите рефлекси и автономната нервна система на дадения човек и надмогват основното биологично програмиране. Беше видимо изтощително и за двама им, но процесът вероятно си оставаше все същият: внезапна поява на тета-ритъм у жертвата, последвана от налагане на изкуствен REM сън и загуба на контрол. Саул бе готов да си заложи живота, че е така.

— Цар на царица пет — каза Полковника и се приближи до Барент.

— Цар на кон четири — отвърна той, като се премести едно поле по диагонал.

Психиатърът се опита да види по какъв начин магнатът би могъл да спаси положението. Не видя изход. Госпожица Сиуъл — черната пешка на Барент на колоната на топа — можеше да тръгне напред, но нямаше шанс да стигне до осмия ред, поне докато Полковника владееше офицера. Пешката Харъд бе блокирана от Том Рейнолдс и беше безполезна.

Саул надникна късогледо към застаналия на няколко метра от него Харъд. Той зяпаше в пода, очевидно в неведение, че играта около него бързо се приближава към завършека си.

Полковника използваше Саул с пълна сила — своя офицер — и можеше да прегради пътя на черния цар при желание. Психиатърът не виждаше как Барент може да се измъкне.

— Цар на царица шест — заяви Полковника, като стъпи на черната плочка на същия ред като Рейнолдс. Само едно черно поле разделяше Уили и Барент по диагонала. Полковника си играеше с милиардера.

Магнатът се ухили и вдигна три пръста в подигравателно козируване.

— Предавам се, хер генерал.

— Ich bin der Meister — осведоми го съперникът му.

— Така си е — съгласи се магнатът. — Защо не? — пресече двуметровото разстояние помежду им и си стиснаха ръцете. Барент огледа Голямата зала. Заяви: — Късно е, а и загубих интерес към купона. Ще се свържа с вас утре по повод подробностите около следващото ни състезание.

— Ще летя за вкъщи тази нощ — уточни Полковника.

— Добре.

— Нали не сте забравили — допълни германецът, — че съм оставил писма и инструкции при определени приятели в Европа, по повод световните ви империи? Предпазни мерки, тъй да се каже, гаранция за безопасното ми завръщане в Мюнхен.

— Да, да — отвърна Барент раздразнено. — Не съм забравил. Самолетът ви е готов за излитане и ще се свържа с вас по обичайните ни канали.

— Sehr gut — заяви Полковника.

Милиардерът погледна към почти опразнената дъска.

— Беше точно както предсказахте преди месеци — заяви. — Много стимулираща вечер!

— Ja.

Стъпките на Барент отекваха, докато той се насочваше решително към френските прозорци. Цяла редица от охраната го обкръжи, докато другите се придвижваха отвън.

— Искате ли да се погрижа за доктор Ласки? — попита той любезно. Полковника се обърна и погледна към Саул, сякаш го беше забравил. След малко процеди:

— Оставете го!

— Ами нашият герой на вечерта? — полюбопитства Барент, като махна към Харъд. Продуцентът седеше на бялото си поле, стиснал главата си в ръце.

— Аз ще се оправя с Тони — заяви германецът.

— А жената? — попита милиардерът, като кимна към госпожица Сиуъл. Полковника си прочисти гърлото.

— Да се оправим със скъпата ми приятелка Мелани Фулър ще бъде първата ни задача, когато пристъпим към действие утре — съгласи се той. — Трябва да покажем нужното уважение… — потри носа си. — Тази я убий сега!

Барент кимна. Един от агентите му излезе напред и изстреля къс откос от автомата си. Изстрелите удариха госпожица Сиуъл в гърдите и корема и я завъртяха назад, сякаш гигантска ръка я бе помела от дъската. Тя се плъзна по хлъзгавия под и спря с широко отворени крака и единствената й дреха се свлече от тялото й.

— Danke — обади се Полковника.

— Bitte sehr — отвърна Барент. — Gutte Nacht, Meister! Полковника кимна. Милиардерът и антуражът му излязоха. Малко по-късно хеликоптерът излетя и се понесе над морето към очакващата го яхта.

Голямата зала остана празна, с изключение на Рейнолдс, отпуснатото тяло на Тони Харъд, труповете на убитите в последния момент, Полковника и Саул.

— Тъй значи — каза немецът, като пъхна ръце в джобовете си и се втренчи почти съжалителио в Саул от пет метра разстояние. — Време е да си кажем лека нощ, малка пешке!