Дан Симънс
Лешояди (7)

5
Вашингтон,
вторник, 16-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен слязоха на вашингтонското национално летище, наеха кола и поеха направо към Джорджтаун. Беше ранен следобед. Докато пресичаха моста „Мейсън Мемориъл“, Потомак се влачеше под тях сива и мазна. Голи дървета хвърляха тънки сенки по алеята. Уискънсин Авеню беше почти пуста.

— Тук — каза Харъд. Мария зави по Ем Стрийт. Скъпите градски къщи сякаш се скупчваха на слабата зимна светлина. Къщата, която търсеха, приличаше на множество други по улицата. Нямаше паркинг пред бледожълтата гаражна врата. Мина някаква двойка — и двамата омотани в тежки кожи, треперещ пудел на каишка се влачеше зад тях.

— Ще почакам — предложи Мария Чен.

— Не — отвърна Харъд. — Обикаляй наоколо. Връщай се тук на десетминутни интервали.

Тя се поколеба за миг, когато той слезе, после подкара нататък, вмъквайки се на платното пред някаква лимузина.

Харъд пренебрегна предната врата на къщата и се приближи към гаража. Под отвореното метално панелче му се разкри малък слот с четири немаркирани пластмасови бутона. Извади миниатюрна кредитна карта от портфейла си и я пъхна в слота. Чу се щракване. Той застана близо до стената и натисна третия бутон четири пъти, а после и трите други. Вратата на гаража се вдигна нагоре. Харъд прибра „кредитната карта“ и влезе.

Когато вратата се спусна зад гърба му, в празното помещение стана твърде тъмно. Той не подушваше и следа от масло или газолин — само хладен бетон и слаби остатъчни миризми. Направи три крачки до средата на гаража и остана неподвижен, без дори да се опита да потърси врата или да запали лампата. Чу се меко електрическо бръмчене — то означаваше, че монтираната на стената видеокамера го е сканирала и прави проверка, за да се убеденят, че е влязъл сам. Харъд предположи, че камерата е снабдена с инфрачервен или усилващ светлината обектив. Всъщност обаче не му пукаше.

Щракна врата. Той пристъпи към светлината и влезе в празна стая, която, ако се съдеше по електрическите контакти и тръбите, първоначално е била замислена като перално помещение. Друга видеокамера, окачена на втората по ред врата, се завъртя да го фиксира, когато влезе. Харъд разкопча коженото си яке бомбър.

— Моля, свалете тъмните си очила, господин Харъд — гласът се разнесе от стандартен домашен високоговорител, монтиран на стената.

— Заври си ги в задника — любезно отвърна Харъд и свали авиаторските си слънчеви очила. Тъкмо си ги слагаше отново, когато вратата се отвори и влязоха двама мъже в тъмни костюми. Единият беше плешив и едър — стереотипният образ на бияч или бодигард. Другият беше по-висок, слаб, тъмен и много по-заплашителен, макар и не с конкретни черти.

— Ще имате ли нещо против да вдигнете ръце, господине? — попита по-едрият.

— А ти ще се изчукаш ли сам за петаче? — върна му го Харъд. Мразеше да го докосват мъже. Мразеше мисълта да докосва тях. Двамата чакаха търпеливо. Той вдигна ръце. По-едрият професионално го обискира — безлично — и кимна на мургавия.

— Ето оттук, господин Харъд — по-слабият го поведе през вратата, през неизползвана кухня, надолу по ярко осветен коридор покрай няколко празни, необзаведени стаи и спря в края на стълбите. — В първата отляво са, господине — каза и посочи нагоре. — Те ви очакват.

Харъд не отвърна нищо, просто се изкачи по стъпалата. Подът беше от светъл дъб, полиран до блясък. Стъпките му оттекваха в къщата. Сградата миришеше на нова боя и необитаемо жилище.

— Господин Харъд, много се радвам, че успяхте да дойдете! Петима мъже седяха на сгъваеми столове, поставени в не съвсем плътен кръг. Стаята може би бе предназначена за семейна спалня или голямо ателие. Подът беше гол, затворените капаци — бели, а камината — празна. Харъд познаваше тези мъже — или поне ги знаеше по име. Отляво надясно там седяха Траск, Колбън, Сътър, Барент и Кеплър. Носеха скъпи костюми с консервативна кройка и седяха в почти еднакви пози, с изправени гърбове, кръстосани крака и скръстени ръце. Трима от тях имаха куфарчета на пода до столовете си. Трима носеха очила. И петимата бяха бели. На възраст варираха от края на четирийсетте до началото на шейсетте, а Барент бе най-възрастният сред тях. Колбън беше почти плешив, а другите четирима очевидно ходеха при един и същ бръснар от Капитол Хил. Траск бе този, който го заговори. Додаде:

— Закъсняхте, господин Харъд.

— Аха — съгласи се Тони Харъд и пристъпи по-близо. — Полетът закъсня!

Нямаше приготвен за него стол. Той си свали коженото яке и го преметна през рамо с пъхнат в клупката пръст. Отдолу носеше яркочервена копринена риза, разкопчана отпред, за да се вижда медальонът от зъб на акула на златна верижка. Беше с черни рипсени панталони, пристегнати с широк, златен колан модел R2-D2 (подарен му от Джордж Лукас) и тежки подковани ботуши с масивни подметки.

Траск кимна. Колбън се окашля, сякаш се канеше да заговори, но се задоволи само да намести очилата си с рогови рамки.

— Та, какво знаем? — попита Харъд. Без да дочака отговор, той отиде до килера, извади сгъваем метален стол и го разположи в пресечната точка на кръга. Яхна го наобратно и метна якето си на облегалката. Поинтересува се: — Има ли нещо ново? Или съм се помъкнал на шибаната разходка за тоя, дето духа?

— Канехме се да питаме вас — обади се Барент. Гласът му беше изискан и добре модулиран. В гласните си личаха следи както от източното крайбрежие, тъй и от Англия. Очевидно не беше човек, на когото му се налага да повишава тон, за да го чуят. Него и бездруго го слушаха.

Харъд сви рамене.

— Държах една от речите на погребалната служба на У или — обясни той. — Във „Форест Лоун“. Много тъжно. Над двеста холивудски знаменитости цъфнаха там да си отдадат уважението. Десетина-петнайсет от тях действително познаваха Уили.

— Къщата му — търпеливо намекна Барент. — Претърсихте ли къщата му, както се искаше?

— Аха. — И?

— И нищо — отвърна Харъд. Устата му се сви до резка на бледото му лице. Мускулите в ъгълчетата й, тъй често изразяващи сарказъм или жестока насмешка, бяха стегнати здраво. — Разполагах само с няколко часа. Прекарах половината от тях в преследване на някои от старите любовници на Уили, които имаха ключове и щяха да нападнат като лешояди и да окълват костите на имението му…

— Били ли са Използвани? — попита Колбън. В тона му се усещаше раздразнение.

— Не, не мисля. Уили си губеше силата, не забравяйте. Може би ги е използвал малко, колкото да ги поокастри. Погалил ги е малко, но се съмнявам дори и в това. Не му се налагаше — с всичките му пари и участието в студиото.

— Претърсването — напомни Барент.

— Аха. Та, значи, имах на разположение около час. Том МакГуайър, адвокатът на Уили, ми е стар приятел и ме пусна да преровя хартиите по бюрото и в сейфа. Нямаше кой знае какво — разни филмови и литературни права, няколко акции… Но не е нещо, дето бих го нарекъл „портфейл“. И в инвестициите си Уили беше склонен да се придържа към филмовата индустрия. Имаше сумати бизнес-писма, но почти нищо лично. Завещанието му бе прочетено вчера, сигурно знаете. Аз получавам къщата… ако платя шибаните данъци. Повечето от парите са вкарани по проекти. Той е оставил всичко от банковата си сметка на Холивудската организация за защита правата на животните.

— Защита на… — повтори Траск.

— Можеш да си заложиш задника! Старият Уили беше луд по животни. Винаги се оплакваше от начина, по който ги използват във филмите и лобираше за по-сурови закони и търговски правила за защита на конете в каскадите — всякакви такива.

— Продължавайте — настоя Барент. — Значи не е имало какво да ни подскаже за миналото на Уили?

— Не.

— И нищо за Способността му?

— Не, нищо.

— И не е споменавал някой от нас? — попита Сътър.

Харъд седна по-изправен.

— Разбира се, че не! Знаете отлично, че Уили не беше известен за съществуването на Клуба.

Барент кимна и сплете пръсти.

— Сигурен ли сте, че е невъзможно да е знаел, господин Харъд?

— Няма начин.

— Но е бил наясно за Способността ви?

— Ами да. Искам да кажа — разбира се! Нали преди години се съгласихте да му позволим да научи за това. Казахте го, когато ми наредихте да се сближа с него.

— Така беше.

— Освен това Уили винаги е смятал Способността ми за слаба и непостоянна в сравнение с неговата. Понеже — за разлика от него — не се нуждаех от Използване на хората и… заради собствените ми предпочитания…

— Да не Използвате мъже — уточни Траск.

— Поради собствените ми предпочитания — настоя Харъд. — Та какво ли знаеше шибанякът Уили? Гледаше ме с презрение даже когато загуби всичко, освен силата да държи на линия Рейнолдс и Лухар, двамата му погалво-мани. Даже и там не го биваше много-много през повечето време.

Барент кимна отново.

— Та значи смятате, че вече не е бил способен да Използва хората да режат квитанции?

— Христе, не — отвърна Харъд. — Съвсем не. Може да е бил в състояние да използва двамата си биячи или някой от любовниците си, но не беше достатъчно глупав да го прави.

— И сте го пуснали да иде в Чарлстън за това… м-м-м… събиране с двете жени? — попита Кеплър.

Харъд стисна облегалката на стола си през коженото яке.

— Какво искате да кажете с това „пуснал съм го“? ’Ми да, пуснах го. Работата ми е да го надзиравам, не да ограничавам свободата на движението му. Уили пътуваше из целия свят.

— И какво смятате, че е правил на тези събирания? — попита Барент.

Харъд сви рамене.

— Приказвали са си за старите времена. Дъвкал е старата слава с двете други дърти кокошки. Доколкото знам, може и да е чукал дъртофелниците. Че влиза ли ми в работата? Обикновено оставаше по два-три дни, не повече. Никога не е било проблем.

Барент се обърна към Колбън и му махна. Плешивият отвори куфарчето си и извади кафяв тефтер с твърди корици, който силно приличаше на фотоалбум. Подаде го през кръга на Харъд.

— Какво, по дяволите, е това?

— Виж го — нареди Барент.

Харъд прелисти албума — в началото бързо, после по-бавно. Много бавно. Прочете няколко от изрезките отначало докрай. Когато свърши, си свали тъмните очила. Никой не каза и дума. Някъде по Ем Стрийт се чу клаксон.

— Не е на Уили — отбеляза Харъд.

— Не — потвърди Барент. — Принадлежал е на Нина Драйтън.

— Невероятно. Иисусе-шибано-невероятно! Не може да е истина. Старата кучка сигурно е била малоумна — да си измисля такива работи. Дали е искала да бъде като в добрите стари времена?

— Не — отвърна Барент. — Доказахме, че тя е присъствала в най-подходящите моменти. Твърде вероятно е постиженията да са нейни.

— Небесни лайна — възкликна Харъд. Сложи си очилата и разтри слепоочията си. — Как сте се докопали до това? В нюйоркския й апартамент?

— Не — отвърна Колбън. — Пратихме човек в Чарлстън миналата събота — заради самолетната катастрофа на Уили. Той успя да измъкне това от вещите на Нина Драйтън в кабинета на полицията преди местните власти да имат възможност да го мернат.

— Сигурен ли сте? — попита Харъд.

— Да.

— Въпросът е — намеси се Барент, — дали те тримата все още са играели на някакъв вариант на старата им виенска Игра? И ако да, то дали приятелят ни Уили е притежавал подобни документи?

Харъд поклати глава, но не каза нищо. Колбън извади една папка от куфарчето си.

— Нищо съществено не е било намерено в останките на самолета. Разбира се, като цяло са открити твърде малко разпознаваеми вещи. Повече от половината от телата все още не са намерени. Онези, които са извадени от блатото, са твърде разчленени, за да бъдат идентифицирани бързо. Била е много мощна експлозия. Пък и условията на мястото са отвратителни. За разследващите екипи положението не е леко.

— Коя от старите кучки е отговорна за това? — попита Харъд.

— Не сме сигурни — отвърна Колбън. — Изглежда обаче, че приятелката на Уили — госпожица Фулър — е преживяла уикенда. Тя е и логичната кандидатка.

— Що за гаден начин да умре Уили — каза Харъд, без да се обръща към никого в частност.

— Ако изобщо е мъртъв — подчерта Барент.

— Какво? — Тони се облегна назад. Краката му се изпънаха и подметките му оставиха черни следи на дъбовия паркет. — Да не мислите, че не е? Смятате, че не е бил на борда?

— А, не, човекът си спомня, че Уили и двамата му приятели са се качили в самолета — отвърна Колбън. — Спорели са — Уили и неговият черен колега.

— Янсен Лухар — кимна Харъд. — Този безмозъчен задник? Барент додаде:

— Нямаме гаранция обаче, че са останали на борда. Агентът е бил извикан извън района за качване няколко минути преди затварянето на самолета.

— Но нищо не подсказва, че Уили не е бил на борда — настоя Харъд.

Колбън остави папката встрани.

— Не. Обаче, докато не намерим тялото на господин Бордън, не можем спокойно да приемем, че е бил… м-м-м… неутрализиран.

— Неутрализиран — повтори Харъд.

Барент се изправи и отиде до прозореца. Дръпна завесите. Кожата му изглеждаше гладка като порцелан на непряката светлина.

— Господин Харъд, има ли някаква възможност Уили ван Борхарт да е знаел за Островния клуб?

Тони трепна, сякаш му бяха ударили плесник.

— Не. Абсолютно не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Никога не сте споменавали за нас? Дори индиректно?

— Че що да се шибам с това? Не, мътните го взели, Уили не знаеше и думица за нас!

— Сигурен ли сте?

— Уили беше старец, Барент. Имам предвид възрастен човек. Бе наполовина луд, понеже вече не можеше да Използва хората. Особено да ги Използва, за да убива. Да убива, Колбън, у-бий-ство — не неутрализация или прекъсване на застраховките, или терминиране с особено внимание, или някой друг от любимите евфемизми на агенцията ви. Уили убиваше, за да остане млад и не можеше да го прави вече — ето защо бедният стар пръдльо съхнеше като оставена на слънцето слива. Ако бе знаел за проклетия ви Островен клуб, щеше да допълзи тук на колене и да ви моли да го включите.

— Това е и твой Островен клуб, Харъд — намекна Барент.

— Аха, тъй ми се струва. Само дето още не съм бил там, та не мога да знам!

— Ще бъдете поканен за втората седмица това лято. Първата седмица не е… ъ-ъ-ъ… която ви трябва, нали?

— Може и да не е. Но все пак май ми се ще да си поблъскам лактите с богатите и могъщите. Да не споменаваме и малко погалване от моя страна.

Барент се засмя. Неколцина от другите също се включиха.

— Боже мили, Харъд — каза Сътър, — не ти ли стига каквото получаваш в града на лъжливия блясък?

— Освен това — допълни Траск, — няма ли да ви е малко трудно? Искам да кажа, като се има предвид списъка с гости за първата седмица… тъй де, в светлината на предпочитанията ви…

Харъд се обърна и го погледна. Очите му се бяха превърнали в малки процепи в бяла маска. Заговори много бавно, като всяка дума падаше на мястото си като патрони, които влизат в гнездата на барабана на пистолет.

— Знаете какво имам предвид. Не се ебавайте с мен.

— Да — каза Барент. Гласът му беше успокоителен, британският му акцент — по-ясно доловим. — Знаем какво имате предвид, господин Харъд. И това може да е вашата година този път. Знаете ли кой ще бъде на Острова идващия юни?

Харъд сви рамене и отклони поглед от Колбън:

— Обичайната глутница хлапета, алчни за летен лагер, предполагам. Бих предположил, че Хенри К. може да дойде. Може би и експрезидентът.

— Двама експрезиденти — обади се Барент с усмивка. — И канцлерът на Западна Германия. Но това не е толкова важното. Ще присъства и следващият президент.

— Следващият президент ли? Иисусе Христе, че нали току-що турихте един?

— Да, ама той е стар — уточни Траск и другите се засмяха, сякаш това им беше любимата тайна шегичка.

— Сериозно — обади се Барент, — това е твоята година, Харъд. Когато ни помогнеш да изясним подробностите около тази чарлстънска бъркотия, нищо няма да пречи на възхода ти към пълното членство.

— Какви подробности?

— Първо, помогни ни да се уверим, че Уилям Д. Бордън, същият хер Вилхелм фон Борхарт, е мъртъв. Ще продължим собственото си разследване. Вероятно тялото му скоро ще бъде намерено. Може да ни помогнеш просто като елиминираш другите възможности, ако се появят такива.

— Добре. Какво още?

— Второ, трябва да се извърши много по-щателно проучване на къщата на господин Бордън, преди… ъ-ъ-ъ… да дойдат и други лешояди. Увери се, че не е останало абсолютно нищо друго, което да притесни някой от тях.

— Връщам се обратно тази нощ — кимна Харъд. — Ще ида в дома на Уили още сутринта.

— Чудесно. Трето и последно, бихме искали съдействието ти, за да се оправим с онази последна чарлстънска подробност.

— Която е?…

— Човекът, убил Нина Драйтън, който почти сигурно е виновен за смъртта на твоя приятел Уили. Мелани Фулър.

— Смятате, че още е жива?

— Да.

— И искате да ви помогна да я намерите?

— Не — каза Колбън. — Ние ще я намерим.

— Ами ако е напуснала страната? Аз бих направил това, ако съм на нейно място.

— Ще я намерим — повтори Колбън.

— Ако не искате да я търся, то тогава какво да правя?

— Искаме да присъстваш, когато я задържим. Искаме да прекратиш застраховката й.

— Да я неутрализираш — добави Траск с лека усмивчица.

— Да я терминираш с особено внимание — допълни Кеплър.

Харъд примигна и погледна към прозореца, където стоеше Барент.

Високият мъж се обърна и се усмихна.

— Време е да си платиш членския внос, господин Харъд. Ще намерим старицата вместо теб. После искаме да убиеш нахалната кучка.

 

Харъд и Мария Чен трябваше да излетят от международното в Дълес, за да хванат прекия полет за Лос Анджелис преди нощния специален. Полетът бе отложен с двайсет минути поради технически проблеми. На Харъд ужасно му се искаше да си пийне. Мразеше да лети. Мразеше да се оставя на нечия милост, а точно това означаваха полетите със самолет за него. Знаеше статистиката, която показва колко безопасно е да се лети. Това обаче не го вълнуваше. Имаше ясни спомени от разхвърляни на няколко акра останки, за изкривени парчета метал — все още нагорещени до бяло от огъня, за късове от тела, проснати розови и червени в тревата като парчета сьомга, съхнеща на слънцето. „Бедният Уили!“ — помисли си той.

— Защо не сервират проклетите питиета преди излитане, когато ни трябват? — попита той.

Мария Чен се усмихна.

Лампите на пистата бяха светнали, когато най-сетне се засилиха за отлитането, но щом излязоха над дебелия пласт облаци, разполагаха с още няколко последни минути светлина. Харъд отвори куфарчето си и избута тежката купчина сценарии. Имаше пет потенциални продукта в скута си. Два бяха прекалено дълги — над 150 страници, тъй че той ги пъхна обратно в гнездото на куфарчето непрочетени. Първа страница на третия беше нечетлива, него също остави настрана. Стигна до осма страница от четвъртия ръкопис, когато стюардесата се приближи да вземе поръчките им за питиетата.

— Водка с лед — заяви Харъд. Мария Чен отказа алкохол. Когато младата стюардеса се върна с питието, Тони внимателно я огледа. По негово мнение, едно от най-глупавите решения в корпоративната история беше взето, когато авиолиниите отстъпиха пред обвиненията в полова дискриминация и започнаха да наемат мъже за стюарди. На Харъд дори стюардесите му се струваха по-стари и одомашнени напоследък. Но не и тези. Тя беше млада и с много приятен вид, не от обичайните за авиолиниите „отливки“, а приятно секси по леко селяшки начин. Изглежда беше скандинавка. Имаше руса коса, сини очи и розови бузи, посипани с лунички. Гърдите й бяха големи — може би прекомерно за ръста й — и много сладко опъваха пуловера й в златно и синьо.

— Благодаря ти, скъпа — каза Харъд, когато тя остави чашата на малката масичка пред него. Докосна ръката й, когато тя се изправяше. — Как се казваш?

— Кристен — тя се усмихна, но развали ефекта, като си дръпна прекомерно бързо ръката. — Приятелите ми ме наричат Крис!

— Е, Крис, я поседни тук за миг — Харъд потупа широкия подлакътник на седалката си. — Нека си поговорим малко.

Кристен отново се усмихна, но това беше заучена гримаса, почти механична.

— Съжалявам, господине. Изоставаме от разписанието и вече трябва да сервирам храната.

— Чета един филмов сценарий тука — каза Харъд. — Сигурно ще се хвана и да го продуцирам. Има в него една роля, която ми звучи все едно е писана точно за прелестна млада madchen като теб.

— О, благодаря, но наистина трябва да ломогна на Лори и Кърт с вечерята.

Харъд я стисна за китката, когато тя понечи да си тръгне.

— Нали няма да те убие да ми донесеш още една водка с лед, преди да се хванеш с Кърт и Лори?

Тя си издърпа ръката — бавно, очевидно съпротивлявайки се на изкушението да разтрие китката, която той беше стиснал толкова силно. Не се усмихна.

Второто питие още го нямаше, когато усмихнатата Лори донесе на Харъд вечерята му — пържола и омар. Той не я яде. Навън бе тъмно и обозначителните светлини мигаха в червено в края на крилото. Харъд превключи на горната лампа за четене, но в крайна сметка остави сценария встрани. Погледа как Кристен пъргаво минава насам-натам. Обаче Кърт бе този, който разчисти недокоснатата вечеря на продуцента.

— Ще искате ли още кафе, господине?

Тони не отговори. Гледаше как русата стюардеса флиртува с един бизнесмен и донесе възглавница за съненото петгодишно детенце, което беше на два реда пред него.

— Тони… — поде притеснено Мария Чен.

— Млъквай — изръмжа й той.

Почака, докато Кърт и Лори се затирят в друга посока, а Кристен остане сама близо до предната тоалетна. После се изправи. Момичето се обърна към прохода, за да го остави да се пропъхне помежду им, но инак все едно не го забеляза. Тоалетната беше празна. Харъд влезе вътре и после отвори вратата да надзърне обратно зад ъгъла.

— Извинете, госпожице…

— Да? — Кристен вдигна глава от отрупаните подноси.

— Водата май не тече както трябва.

— Няма налягане?

— Изобщо няма вода — отвърна Харъд. Отстъпи встрани и я остави да влезе. Над рамото си мярна пътниците от първа класа, унесени от музиката в слушалките си, четящи или спящи. Единствено Мария Чен гледаше към тях.

— Май сега си тече както трябва — отбеляза стюардесата. Харъд пристъпи навътре зад нея и заключи вратата. Кристен се стегна и се обърна. Той я хвана за рамото, преди тя да каже и дума.

Стой мирна.

Харъд приближи лице до нейното. Помещението беше много малко и вибрациите от самолетните двигатели пулсираха през преградите и метала.

Очите на момичето се разшириха и тя разтвори устни, като че ли се канеше да заговори, но Тони бутна и от устата й не излезе нито звук. Той се взря в очите й толкова настойчиво, че силата на погледа му беше много по-голяма от натиска на ръката му върху рамото й. Чувстваше съпротивата й и натисна срещу нея. Усети течението на мислите й и натисна още по-силно, проправяйки си път като човек, който гази нагоре по течението на поток. Почувства я как се сгърчва, физически в началото и после в гънките на ума си. Той прикова избледняващото й съзнание толкова здраво, както веднъж бе приковал братовчедка си Елизабет в мач по борба, когато бяха още деца и Харъд случайно се озова отгоре, стиснал ръцете й за китките. Натискаше ги към земята, долната половина на тялото му се озова между краката й, между бедрата й, съпротивляваше се на стегнатите й, алчни слабини с част от теглото си, притеснен и възбуден от внезапната си ерекция и от яростната и мощна борба на безпомощната си пленничка.

Спри. Съпротивата на Кристен отслабна и изчезна. За Харъд физическото проникване в жена беше като шокираща, предпоследна топлина. Имаше внезапен покой и почти стряскащо разхлабване, щом волята му еректира в съзнанието й. Усещането й за „аз“ отслабна като гаснеща светлина. Харъд го остави да гасне. Не направи усилие да плъзне настрани жилото и вълната на мислите й към топлия център на удоволствията в сърцевината й. Не си губи време да я погали. Харъд не се интересуваше от удоволствието й — само от подчинението й.

Не мърдай. Той се наведе дори още по-близко. На изнервените бузи на Кирстен имаше лек златист мъх. Очите й бяха много големи, много сини, с напълно разтворени ириси. Устните й бяха влажни и разтворени. Харъд прекара уста по нейната, захапа лекичко пълната й долна устна и после пъхна език.

Кирстен не помръдна, с изключение на леко възклицание, което би могло да е и въздишка, и стенание, или пък писък, ако тя беше свободна. Имаше вкус на мента. Харъд отново захапа долната й устна, по-остро този път, след което отдръпна глава и се усмихна. На устната й капчица кръв се устреми надолу по брадичката. Очите й се взираха покрай продуцента и през него, пасивни, безстрастни, но зад тях се виждаше искрица страх като полуосъществено движение на животно в клетка зад студени решетки.

Харъд освободи ръката й и прекара длан по бузата й. Той се наслаждаваше на безпомощните гърчове на мозъка й, на твърдата увереност във властта си над него. Паниката й изпълваше ноздрите му като могъщ парфюм. Той пренебрегна умолителните обертонове на гърчовете й и последва добре утъпканите пътеки от мрак към двигателния център в съзнанието й. Оформи и изкова съзнанието й толкова сигурно, колкото яки ръце могат да намачкат меко тесто. Тя въздъхна отново.

Не мърдай. Харъд дръпна блейзъра й и го остави да падне смачкан на полицата зад тях. Малката кабинка отекваше от тежкото му дишане и пулсациите на двигателите. Самолетът леко се залюля и Харъд залитна към стюардесата, бедрата им се докосваха. Неговата възбуда добавяше сила към властта му над нея. Стой тихо.

Тя носеше копринено шалче в червено и синьо — цветовете на авиолинията — затъкнато под бежовата й блуза. Харъд пропусна шалчето, но разкопча блузата с опитни пръсти. Кристен започна да трепери, когато грубо освободи блузата от ластика на полата й, но той стегна умствената си хватка и треперенето спря.

Кристен носеше плътен бял сутиен. Гърдите й бяха бели и тежки, преливаха над бялата дъга на плата. Харъд почувства неизбежната мекота дълбоко в себе си, вълна от любов и загуба, каквато чувстваше винаги. Тя не повлия на контрола му.

Устата на младата жена помръдна леко. Слюнка и кръв трептяха на долната й устна.

Не мърдай. Харъд смъкна блузата от раменете й и я остави да виси на отпуснатите й ръце. Пръстите й се свиха. Той разкопча сутиена й и го вдигна нагоре. Отвори коженото си яке и разкопча собствената си риза, за да потрие гърди в нейните. Гърдите й бяха дори по-големи, отколкото бе сметнал, че може да са, гъвкави под него, кожата беше толкова уязвимо бледа, а зърната толкова нежно розови и недоразвити, че той почувства как гърлото му се стяга от силата на любовта му към нея.

Мъкни, млъкни, млъкни. Мирна, кучко.

Самолетът се наклони по-стръмно наляво. Харъд се облегна върху нея, отпусна тежестта си върху й и отново се потри в меката крива на корема й.

В коридора се чу шум. Някой опита вратата. Харъд вдигна полата й и я качи над широките й бедра до хълбоците. Чорапогащите й се скъсаха, когато грубо ги дръпна надолу, така че ги стъпка, премести с коляно левия й крак встрани и я освободи от тях. Тя носеше бели бикини под чорапогащите. На бедрата й имаше още от мекия, златист мъх. Краката й бяха гладки и твърди. Харъд затвори очи с благодарност.

— Кристен? Там ли си? — беше гласът на стюарда. Бравата изтрака отново. — Кристен? Кърт е.

Харъд свали белите й гащички надолу и си разкопча панталоните. Беше с болезнена ерекция. Докосна основата на корема й точно над линията на срамното окосмяване и допирът го накара да потрепери. Самолетът се залюля в турбуленция. Някъде настоятелно издрънча звънче. Харъд я стисна за задника, раздели й краката и се плъзна нагоре и в нея щом самолетът започна да се тресе по-силно. Усети ръба на мивката под пръстите си, докато теглото й се настаняваше в обятията му. За секунда-две усети суха съпротива и после, за втори път, го заля всепоглъщашото усещане за предаваща се топлина. Харъд грубо се клатеше върху нея. Медальонът от зъб на акула се удряше в разлятите й гърди.

— Кристен? Какво по дяволите става? Времето е ужасно. Кристен? Самолетът подскочи надясно. Мивката и поличката над нея вибрираха. Харъд натисна, повдигна я срещу себе си, натисна пак.

— Стюардесата ли търсиш? — разнесе се и гласът на Мария Чен през тънката врата. — Тя помагаше на една стара дама, която не е добре… всъщност е зле, боя се.

Последва нечленоразделно мърморене. Пот блестеше между гърдите на Кристен. Харъд я притисна по-силно към себе си, изцеждаше я, стягаше я в жестокото менгеме на волята си, вътре в нея, усещаше се как влиза и излиза в грубо отражение на мислите й, вкусва солта на плътта й и саламурата на паниката й, движи я в отговор като голяма, мека кукла, чувства оргазма да се надига в нея, не, в него, двата потока на мисъл и чувства се изсипват в общата тъмна чаша на физическия отговор.

— Не, не съм сигурна — заяви на стюарда Мария Чен. Последва леко почукване на вратата, на сантиметри от лицето на Харъд.

Той се нарегна, изпразни се мощно, усети медальона да се врязва и в двама им и зарови брадичка във вдлъбнатината на врата й. Главата на момичето се изви назад. Устата й се отвори в беззвучен писък и очите й се втренчиха в ниския таван.

Самолетът подскачаше и се люлееше. Харъд целуна потта на гърлото й и спря да вдигне гащите й. Пръстите му трепереха, докато закопчаваше блузата й. Чорапогащникът й беше скъсан на няколко места. Той го напъха в джоба на якето си и изглади гънките на полата й. Краката й изглеждаха достатъчно загорели да прикрият липсата на чорапи.

Харъд постепенно отпусна натиска. Мислите й бяха в пълен хаос, спомените — смесени със сънища. Харъд я отпусна да се превие над мивката, докато отваряше вратата.

— Светнаха знака за закопчаване на коланите, Тони — тънкия силует на Мария Чен изпълни вратата.

— Аха.

— Какво? — обади се Кристен безразлично. Очите й още не се бяха фокусирали. — Какво? — отново сведе лице към металното басейнче и повърна тихо.

Мария влезе и прихвана момичето за раменете. Когато тя приключи, секретарката избърса лицето й с мокра салфетка. Харъд стоеше в коридора — бе се подпрял на касата на вратата, докато самолетът подскачаше като малко корабче в бурно море.

— Какво? — попита Кристен и сляпо се взря в Мария Чен. — Не знам… защо съм… помня?

Мария погледна към Харъд, докато галеше челото на момичето.

— Най-добре иди седни, Тони. Ще ни вкараш в беля, задето не си си закопчал колана.

Харъд се върна на мястото си и взе сценария, който беше чел. Мария Чен се върна при него след малко. Турбуленцията затихваше. Далеч отпред притеснените възгласи на Кърт заглушаваха дори воя на моторите.

— Не знам — чу се приглушеният отговор на Кристен. — Не знам!

Харъд го пренебрегна и се зае да си вади бележки в полетата на ръкописа. След няколко минути вдигна очи и видя, че Мария Чен го гледа. Той се усмихна, мускулите в ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Не ми харесва да чакам дълго второто си питие — каза тихо.

Мария Чен се обърна на другата страна и се втренчи в мрака и в примигващата червена светлина в края на крилото.

 

Рано на следващата сутрин Тони Харъд подкара към къщата на Уили. Пазачът на вратата разпозна колата на Харъд от разстояние и отвори точно когато червеното ферари спря пред него.

— Добро утро, Чък!

— ’Брутро, господин Харъд. Не съм свикнал да ви виждам тук толкова рано.

— И аз не съм свикнал, Чък. Тряба да попрелистя още малко работни бумаги. Да поразмърдам финансите за някои нови проекти, дето Уили ни е набутал. Конкретно за едно нещо, наречено „Белият роботърговец“.

— Да, гусине, четох за това.

— Охраната тук ли си остава, Чък?

— Да, гусине, поне до търга другия месец.

— МакГуайър ли ви плаща?

— Да, гусине. От името на имението.

— Аха. Е, ще се видим пак, Чък. И не взимай бонбонки от непознати!

— Вие също, гусин Харъд.

Тони подкара с доволен кикот и ускори по дългата алея. Утринното слънце създаваше калейдоскоп от цветове през редицата тополи по протежение на алеята. Харъд завъртя колата около сухия фонтан пред главния вход и паркира близо до западното крило, където бяха кабинетите на Уили.

Домът на Бил Бордън в Бел Еър изглеждаше като дворец от някоя бананова република, който е бил преместен на север. Имаше квадратни километри кирпич и червени плочки, а прозорците бяха разделени на множество малки сектори, в чиито стъкла сияеха утринните слънчеви лъчи. Портите се отваряха към дворове, които бяха оградени от покрити веранди, те пък водеха към светли, просторни стаи, на свой ред свързани с коридори и други дворове. Къщата сякаш беше правена в продължение на няколко поколения, а не издигната наведнъж в горещото лято на 1938 за дребен филмов магнат, който умрял три години по-късно, докато гледал задръстванията.

Харъд използва ключа си да влезе в западното крило. Венецианските щори хвърляха жълти ивици по килима в кабинета на секретарката.

Стаята беше спретната, пишещите машини — покрити, бюрата — почистени. Харъд усети угризение, когато се сети за обичайния хаос от звънящи телефони и шум, който бе царял тук. Кабинетът на Уили беше две врати по-нататък, зад конферентната зала.

Харъд извади парче хартия от джоба си и отвори сейфа. Премести цветните папки и сгънатите документи в средата на голямото, бяло бюро на Уили. Отключи вътрешния шкаф и въздъхна. Очертаваше се тежка сутрин.

Три часа по-късно той се протегна, прозя се и избута креслото си назад от претрупаното бюро. В документите на Уилям Бордън нямаше нищо, което да притесни когото и да е, освен няколко любители и поклонници на качеството в киното. Харъд се изправи и имитира няколко боксови удара със стената за спаринг-партньор. Адидаските му го караха да се чувства лек и пъргав. Носеше син анцуг с отворени ципове на китките и глезените. Беше гладен. Пристъпвайки леко — маратонките му тихо съскаха по плочките — той тръгна по коридора на западното крило, през двор с фонтан, надолу през голяма покрита тераса, достатъчно широка да побере събрание на Гилдията на екранните актьори и към кухнята, където влезе през южната врата. Все още имаше храна в хладилника. Той си отвори бутилка шампанско и се зае да маже майонеза на парче франзела, когато чу шум. Все още с бутилката в ръка, тръгна през голямата трапезария към дневната.

— Хей, какво по дяволите правиш, шибаняк? — провикна се Харъд. На десетина метра от него някакъв човек се беше привел и претърсваше полиците там, където Уили държеше видеокасетите си. Човекът бързо се изправи и сянката му затанцува по седемметровия екран в ъгъла.

— О, ти ли си? — възкликна Харъд. Младежът беше един от приятелите на Уили, когото те с Том МакГуайър бяха преследвали няколко дни преди това. Беше много млад, много рус и с онзи идеален тен, който малцина по света могат да си позволят да поддържат. Момчето бе високо над метър и осемдесет и беше само по прилепнали плувки и джапанки. По голото му тяло се вълнуваха мускули. Само делтоидните и гръдните бяха достатъчно доказателство за стотици и стотици часове, прекарани в коремни преси и борба в машината на „Юнивърсъл“. Стомахът му според Харъд изглеждаше така, все едно някой редовно го замерва с камъни.

— Аха, аз съм. Нещо да ти требе?

Тони си помисли, че гласът на хлапето звучи по-скоро като този на морски пехотинец, отколкото като на плажна фея от Малибу. Въздъхна уморено и отпи голяма глътка от шампанското. Избърса си устата.

— Я си обирай крушите оттук, хлапе! Проникнал си незаконно в частна собственост.

Лицето на загорелия Купидон се сви в гримаса.

— А, да бе, и кой го казва? Бил ми беше добър приятел.

— Аха.

— Имам право да съм тука. Деляхме значима връзка.

— Аха, и кутия вазелин — отряза го Харъд. — Сега си обирай крушите, преди да са те изхвърлили.

— Аха, и кой ще ме изфърли?

— Аз — отвърна Харъд.

— Ти и още кой? — Момчето се изправи в пълния си ръст и сви мускулите си. Харъд не би могъл да различи бицепс от трицепс, всички му изглеждаха слети като карета на надуваем дюшек под прилепнал брезент.

— Аз и ченгетата — обясни на хлапето и отиде до телефона близо до вратата.

— Тъй ли? — младежът издърпа слушалката от лявата ръка на Харъд и после откъсна жицата от телефона. Недоволен от това, той изсумтя и изстръгна и кабела от стената.

Тони сви рамене и остави бутилката с шампанско.

— Я се успокой, Бруси. Има и други телефони в къщата. Уили имаше купища и купища телефони.

Момчето с три бързи стъпки се озова пред Харъд и го блокира.

— Не бързай толкова, шибаняко!

— Шибаняк ли? Божке, не бях чувал тоя израз, откакто се дипломирах в гимназията на Ивънстън. Да знаеш и други такива, Бруси?

— Не ме наричай Бруси, лайноглавецо.

— А, виж, това не ми хареса — Харъд пристъпи зад него. Момчето облегна три пръста на гърдите му и бутна. Тони се отблъсна от облегалката на секцията. Хлапето отскочи назад и се присви, вдигнало ръце в странна поза.

— Карате? — попита Харъд. — Хей, няма нужда, да загрубяваме! — гласът му леко затрепери.

— Лайноглавец. Мръсен шибан задник!

— Ъ-ъ, почваш да се повтаряш. От възрастта е — каза Харъд и се обърна, уж да побегне. Хлапето скочи напред. Тони завърши обръщането си, бутилката с шампанско отново се бе озовала в ръката му. Тя се издигна във висока арка, която свърши с удар в лявото слепоочие на малкия. Бутилката не се счупи. Разнесе се глух тупкащ звук — донякъде все едно голям гонг е бил ударен с мъртва котка — и хлапето падна на дясното си коляно, с увиснала глава. Харъд пристъпи напред и ритна силно по въображаема топка, като кракът му попадна точно под тежката челюст на хлапето.

— А-у-у-у! — изпищя Тони Харъд и стисна маратонката си „Адидас“. Заподскача на левия си крак, а момчето политна назад, отблъсна се на дебелите възглавници на дивана и се приземи на колене пред него като покаял се грешник. Харъд грабна една тежка мексиканска лампа от крайната маса и я заби в хубавото му лице. За разлика от бутилката, лампата се счупи с доста удовлетворителен звук. Същото стана с носа на хлапето и с други по-малко стърчащи негови части. Падна настрани на дебелия килим като гмуркач, който скача от лодка.

Харъд го прекрачи и отиде до телефона в кухнята.

— Чък? Тони Харъд е. Сложи Леонард на предната врата и докарай колата си до къщата, ако обичаш. Уили е оставил тук малко боклук, който трябва да се занесе на бунището.

По-късно, след като приятелчето на Уили бе откарано към спешното и Харъд довърши втория си набег за шампанско и франзела с пастет, той се върна към видеотеката на Уили. На лавиците имаше повече от триста касети. Някои бяха копия от ранните триумфи на Уили — такива касови удари като „Трима на люлката“, „Създание на плажните купони“ и „Парижки спомени“. Наблизо бяха подредени и осемте филма, които Харъд беше копродуцирал с Уили, включително „Училищното клане“, „Децата умряха“ и две от сериите на „Валпургиевата нощ“. На полиците имаше и стари любими касети от някои екранни тестове, провалени снимки, пилотна серия и три епизода от неуспешното попълзновение на Уили в телевизионните територии — „Неговото и нейното“ — и пълна сбирка от порното на Джери Дамиано, плюс някои нови студийни филми, както и забавна колекция други касети. Приятелчето беше извадило някои ленти и Харъд включи проектора, след което пъхна една от тях във видеото. Написаното на компютър заглавие беше „Александър и Байрон, 4/23“.

Началните снимки започваха в големия плувен басейн на Уили. Камерата зави надясно, мина покрай водопада и към отворената врата на спалнята на Уили. Слаб млад мъж в червени бикини изскочи на светло. Той махна на камерата в най-добрия стил на домашно сниманите филмчета и застана несръчно до бесейна. „Малко приличаше — помисли си Харъд — на анемична, плоскогръда версия на Венера в счупена раковина“ Внезапно мускулестото приятелче изникна от сенките. Носеше още по-плитки червени гащички и незабавно влезе в серия демонстрационни пози. Слабият младеж — Александър? — с мимики изрази одобрението си.

Харъд знаеше, че Уили притежава чудесна система микрофони за домашното си видеооборудване, но точно тази екскурзия в дебрите на киното беше тиха като ранните произведения на Чаплин.

Момчето завърши демонстрацията на мускулите си с извивка на торса. По това време Александър вече беше на колене, поклонник в краката на Адонис. И когато Адонис зае последната си поза, поклонникът посегна и смъкна бикините на божеството си. Тенът на хлапето беше идеален. Харъд изключи видеото.

— Байрон? — промърмори под носа си. — Иисусе!

Върна се до полиците на стената. Отне му петнайсет минути, но накрая все пак намери онова, което търсете. Бе наречено „В случай че умра“ и беше пъхнато между „Хладнокръвно“ и „В сърцето на нощта“. Харъд седна на отоманката и завъртя касетата в ръцете си. В слабините си усещаше празнота и имаше желание да иде право до вратата и да се махне от тук. Пъхна касетата във видеото, натисна бутона за включване и се наведе напред.

— Здрасти, Тони — каза Уили, — поздрави от гроба!

Образът му беше по-голям, отколкото бе самият той на живо. Седеше на надуваем стол близо до басейна си. Зад него бризът развяваше листата на палмите, но никой друг — дори и слуга — не се забелязваше наоколо. Бялата коса на Уили бе сресана напред, но Харъд ясно виждаше обгорените от слънцето плешивини. Старецът носеше свободна, шарена хавайска риза и торбести зелени шорти. Коленете му бяха бели. Сърцето на Тони се разблъска в гърдите му.

— Ако намериш тази касета — продължи образът на Уили, — то трябва да приема, че някакво нещастно събитие ме е разделило от теб. Вярвам, че ти, Тони, ще си първият, който намери това… м-м-м… последно слово и че го гледаш сам.

Харъд сви юмруци. Не можеше да познае кога точно е снимана касетата, но изглежда беше неотдавна.

— Вярвам, че си се погрижил за каквато там недовършена работа съм оставил — продължи Уили. — Знам, че компанията ще бъде в добри ръце. Кротко, приятелю, ако вече са прочели завещанието, не бой се. Няма нищо изненадващо в тази касета. Къщата е твоя. Това е приятелско посещение като между стари прители, ja?

— Шибай се — изсъска Харъд. По ръцете му косъмчетата настръхваха.

— …наслаждавай се на къщата — тъкмо казваше Уили. — Знам, че никога не си я харесвал чак толкова, но е лесно обратима в инвестиционен капитал, ако възникне нужда. Може би може да я използващ за малкия си проект с „Белия роботърговец“, а?

Касетата беше прясна. Харъд потрепери при все топлия ден.

— Тони, много малко имам да ти кажа! Ще се съгласиш, че се отнасях към теб като към свой син, nicht wahr? Е, ако не към син, то поне като към любим племенник. Това е въпреки факта, че ти не винаги си бил честен с мен, както би трябвало да си. Имаш приятели, за които не си ми разказвал… не е ли така? А, добре де, никое приятелство не е идеално, Тони. Може би и аз не съм ти казвал всичко, което би трябвало да знаеш за моите приятели. Човек има право на личен живот, нали?

Харъд се надигна, почти вцепенен и съвсем забравил да диша.

— Вече няма значение — каза Уили и отклони поглед от камерата да се намръщи на мухичките, които танцуваха над басейна. — Ако гледаш тази касета, сигур’ съм умрял. Никой не живее вечно, Тони. Ще го разбереш, когато стигнеш моята възраст… — старецът отново погледна право в камерата. — Ако доживееш тази възраст — усмихна се. Изкуствените му челюсти бяха идеални. — Само три неща имам да ти казвам още, Тони. Първо, съжалявам, че така и не се научи да играеш шах. Знаеш какво означаваше играта за мен. Но това е повече от игра, приятелю. Ja, повече от игра е. Ти веднъж ми каза, че нямаш време за такива игрички, когато имаш живот да живееш. Е, никога не е късно да се научиш, Тони. Дори мъртвец може да ти помогне в това. Zweitens, второ, трябва да ти кажа, че винаги съм мразил обращението „Уили“. Ако се срещнем в отвъдния живот, Тони, бих те помолил да се обръщаш към мен другояче. Хер фон Борхерт ще е по-приемливо. Или дер Майстер. Вярваш ли в отвъдния живот, Тони? Аз да. Сигурен съм, че съществува. Как си представяш подобно място, а? Винаги съм си представял рая като прекрасен остров, на който всичките ни нужди са задоволени, където има много интересни хора, с които да си говориш и където човек може да Ловува колкото му сърце иска. Прекрасна картинка, не ли?

Харъд примигна. Често беше срещал израза „да плувнеш в студена пот“, но досега не беше изпитвал такова нещо. Вече знаеше какво е.

— И накрая, Тони, трябва да те попитам. Що за име е Харъд, а? Казваш, че си от християнското паство в Средния запад и със сигурност споменаваш достатъчно често името Христово, но мисля, че най-вероятно фамилията ти има друг произход, а? Мисля, че може би скъпият ми племенник е евреин. А, ех, вече няма значение. Можем да поговорим за това, когато отново се срещнем в рая. Междувременно, на тази касета ще намериш някои сведения, Тони. Добавил съм например извадки от новините. Може да ги сметнеш за достатъчно полезни, макар че обикновено нямаш време за такива работи. Сбогом, Тони. Или по-скоро, Auf Wiedersehen! — Уили помаха на камерата. Касетата избледня за няколко секунди и продължи с репортаж с петмесечна давност за залавянето на холивудския удушвач. Последваха още извадки от новини те, които покриваха подбор от случайни на пръв поглед убийства от последната година. Двайсет и пет минути по-късно лентата свърши и Харъд изключи видеото. Дълго време стоя, стиснал главата си с ръце. Накрая се изправи, извади касетата, пъхна я в джоба на якето си и си тръгна.

Караше яко по пътя към къщи, взе обиколния път, блъскаше колата от скорост на скорост, влезе в холивудската магистрала с над сто и шейсет километра в час. Никой не го спря. Анцугът му беше прогизнал от пот, когато паркира на собствената си алея и натисна спирачката под похотливия поглед на сатира си.

Харъд отиде до бара близо до джакузито и си наля голяма чаша водка. Изпи я на четири глътки и извади касетата от джоба си. Отвори я и я изкорми на пода, като откъсна краищата на лентата от пласмасовите колелца в касетата. Отне му няколко минути да изгори всичките метри целулоид в старата яма за барбекю на терасата зад басейна си. В пепелта останаха само стопени парченца. След това продължително блъска празната кутия в каменния комин на пещта, докато накрая пластмасата не се счупи. Той хвърли счупената касета в кофата за боклук и влезе вътре да си налее още една водка, смесена с лимонов сок този път.

Накрая се съблече и се изтегна в джакузито. Беше почти заспал, когато влезе Мария Чен с днешната поща и диктофона му.

— Остави ги там — посочи той и се върна към дрямката си. Петнайсет минути по-късно той отвори очи и започна да се рови през днешната купчина пликове, като от време на време диктуваше бележки или кратки отговори в сонито. Бяха пристигнали четири нови сценария. Том МакГуайър му беше пратил цял куп хартии, свързани с придобиването на къщата на Уили, подготовката за търга и плащането на данъците. Имаше три покани за парти и Харъд си направи бележка да обмисли едната от тях. Майкъл Мей-Дрейнън, наперен млад писател, му пращаше надраскана набързо бележка, в която се оплакваше, че Шуберт Уилямс, режисьорът, вече преписвал сценария на Дрейнън, а проклетото нещо дори не било завършено още. Дали Харъд би се намесил, ако обича? Иначе той, Дрейнън, ще напусне проекта. Харъд хвърли настрани бележката и продиктува отговор.

Последното писмо беше в малък, розов плик с адрес в Пасифик Палисейдс. Хартията на листа си подхождаше с плика и бе леко парфюмирана. Почеркът беше стегнат и силно наклонен, с детински кръгчета над и-кратките.

Скъпи господин Харъд,

 

Не знам какво ми стана миналата събота. Никога няма и да разбера. Но не ви виня и ви прощавам, дори ако не мога да простя на себе си.

Днес Лорън Стайлс, моят агент, получи пакет с проектодоговор по повод офертата ви за онзи филм. Казах на Лорън и майка ми, че има някаква грешка. Казах им, че съм говорила с господин Бордън за филма точно преди смъртта му и не сме стигнали до споразумение.

Не мога да се свързвам с такъв проект в тази точка на кариерата си, господин Харъд! Сигурна съм, че разбирате положението ми. Това не означава, че няма да работим заедно по някой друг филм занапред. Вярвам, че разбирате това решение и ще премахнете всички пречки — или всички притеснителни елементи — които може да навредят на подобна бъдеща връзка.

Знам, че завися от вас да направите каквото трябва в тази ситуация, господин Харъд. Вие споменахте миналата събота, че сте наясно, че съм член на църквата на Иисус Христос и светците от седмия ден. Сигурно разбирате, че вярата ми е много силна и посвещението ми на Господ и Неговите закони стои преди всичко останало.

Моля се — и сърцето ми подсказва, че ще стане така — Господ да ви разкрие да видите правилния начин на действие при това положение.

 

Най-искрено ваша:

Шайла Берингтън

Харъд върна ароматизирания лист за писма обратно в плика. Шайла Берингтън. Почти я беше забравил. Вдигна малкия диктофон и заговори във вградения микрофон на ръба му.

— Мария, писмо до Том МакГуайър. Скъпи Том. Ще махна от пътя всички тези законови дивотии, веднага щом мога. Продължавай с търга както е предвидено. Нов ред. Много се радвам да чуя, че са ти харесали любителските порнофилми, които ти пратих за рождения ден на Кал. Така си и мислех, че вие, момчета, ще си паснете с тях. Пращам ти друга касета, която също сигурно ще ти хареса. Не ми задавай въпроси, просто се забавлявай. Чувствай се поканен да правиш колкото копия ти се искат. Може би Марв Сандборн и приятелчетата във „Фор Стар“ също ще се накефят от нея. Нов ред. Ще ти пратя нещата веднага щом мога. Счетоводителите ми са насреща. Нов ред. Предай поздрави на Сара и хлапетата. За край. Много поздрави! И, Мария, дай ми го да го подпиша днес, става ли? Приложи касета 165. И, Мария, нека бъде специална пратка!