Дан Симънс
Лешояди (69)

67
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

Саул не бе попадал досега в такъв дъжд. Докато спринтираше по протежение на плажа, пороят изпълни въздуха с тежестта на водата. Заплашваше да го смачка в пясъка като масивна завеса, събаряща заблеян актьор, който не е застанал на мястото си. Мечовете на прожекторите на катерите зад линията на прибоя и вертикалният лъч на хеликоптера служеха само за осветяване на чаршафите водни струи, сияещи като линии от маркировъчни куршуми в нощта. Саул тичаше, босите му крака се пързаляха по пясъка, който се бе превърнал в гъста кал от пороя, съсредоточен в това да не се подхлъзне и да не падне, но все пак, по някакъв странен начин, беше сигурен, че ако падне на земята, повече няма да се изправи.

Внезапно, както стихията се влоши, така и заглъхна. В един момент дъждът блъскаше по главата и голите му рамене, а бурята и трясъкът на водата по гъстия листак удавяха всички други звуци; в следващия миг напрежението изчезна, вече виждаше на повече от десет метра през буйните завеси от мъгла и по него крещяха хора. Пясъкът избликна на малки фонтанчета пред него и в течение на една луда секунда Саул се чудеше дали това е реакция на заровили се миди или раци спрямо бурята, преди да осъзнае, че просто преследвачите стрелят по него. Над главата му ревът на двигателя заглуши шумовете на бурята и отгоре му премина огромна сянка, бялата светлина режеше през плажа в негова посока. Хеликоптерът силно се наклони и се плъзна през гъстия въздух пред него, пързаляйки се странично само на пет-шест метра над пясъка и прибоя. Ревнаха бордови мотори, когато двата катера се врязаха през бялата вълна на външния риф.

Саул се препъна, успя да запази равновесие, без да падне на колене — и продължи да тича. Не знаеше къде се намира. Смътно си спомни, че северният плаж беше по-къс от този, а джунглата — разположена по-навътре. За миг, докато прожекторите го заливаха и хеликоптерът довърши обръщането си, той бе сигурен, че е притичал покрай оврага си в пороя. Гледката бе променена от нощта, бурята и прибоя и той просто го е подминал! Продължи нататък, дишаше накъсано, в гърлото и гърдите му сякаш се врязваше нагорещена жица, вече чуваше изстрелите и виждаше как пясъкът избухва отпред и от двете му страни.

Хеликоптерът с рев се върна над плажа, ските му се носеха към психиатъра на равнището на главата. Той се хвърли напред, като си одра гърдите, корема и гениталиите — мокрият пясък бе грапав като шкурка. Поривът от витлата на мотора притисна лицето му още по-дълбоко в пясъка, докато хеликоптерът подминаваше. Така и не разбра дали предназначената за него автоматична стрелба е улучила машината или пък някаква механична част е избрала точно този момент да се счупи, но внезапно се разнесе звук като от гаечен ключ, изтърван в търкалящ се стоманен варел и хеликоптерът се залюля и се разтресе, още докато минаваше над уязвимото тяло на Саул. На петдесетина метра по-нататък по плажа се опита да набере височина, но успя само да се килне наляво към прибоя и после се наклони твърде стръмно надясно, докато перката отгоре и тази на опашката се опитваха да влязат в ритъм, всяка със свое мнение по въпроса. В крайна сметка вертолетът се понесе право към редицата дървета.

За няколко секунди изглеждаше, че издигащата се машина ще използва собствените си перки да прокара пътека през горните десетина метра растителност — палмови листа и парчета хвърчаха над короните на дърветата като работници, бягащи от пътя на мотоциклета-беглец в комедия на Мак Зенет — но секунди по-късно самият хеликоптер изникна над нивото на гората. Изпълни невероятен лупинг. Плексигласът на кабината сияеше в дъжда и отразяваше блясъка от собствения си прожетор, който сега сочеше към небесата от обърнатия му корем. Саул отново се хвърли на земята, когато по петдесетметровия отрязък от плажа парченцата и късовете от хеликоптера започнаха да се сипят вместо дъжд.

Кабината улучи края на ивицата, подскочи веднъж, плъзна се по първите три бели гребена на вълните — досущ хвърлен в жабка камък — и изчезна в триметровата бездна. Секунда по-късно нещо задейства експлозивните заряди в кабината и морето блесна като открита клада, гледана през дебело зелено стъкло. Гейзерът от бяла пяна се издигна на височина седем-осем метра и блъвна към Саул. Малки парченца от катастрофиралата машина продължаваха да падат по пясъка поне още половин Минута.

Психиатърът се изправи, изтърси пясъка от кожата си и се огледа невярващо. Когато го удари първият куршум, току-що беше осъзнал, че стои в малък поток, издълбан в по-широка вдлъбнатина на плажа. Усети ужилване в лявото бедро и се завъртя тъкмо навреме, преди вторият, по-силен удар близо до дясната лопатка да го просне в калния поток.

Двата катера приближаваха към прибоя, докато третият обикаляше на трийсетина метра зад тях. Саул простена и се претъркули на хълбок, за да погледне лявото си бедро. Куршумът бе издълбал кървава ивица точно под таза му и по външната страна на крака. С лявата си ръка се постара да опипа раната отзад, но каквото и да го беше улучило, плешката му бе напълно вцепенена. Когато свали ръката си, цялата беше оцапана с кръв, но това не му подсказа почти нищо. Вдигна дясната си длан и размърда пръсти. Поне ръката още действаше.

„Майната му“ — помисли си Саул на английски и запълзя към джунглата. Двайсетина метра по-нататък по плажа носът на първия катер докосна пясъка и на брега слязоха четирима мъже с вдигнати за стрелба карабини.

Все още пълзейки, психиатърът вдигна глава и видя накъсания ръб на облаците да минава над него. Макар че светкавиците продължаваха да осветяват света на север и запад, над главата му вече се виждаха звезди. След това последният облак го отмина като огромна завеса, която се вдига за третото и последно действие.

 

Тони Харъд осъзна, че е изплашен до смърт. Петимата бяха слезли в главната зала, където хората на Барент вече бяха разположили две големи кресла, с лице едно към друго, от двете страни на обширно пространство от облицован с плочки под. Неутралните на милиардера стояха на стража при всяка врата и прозорец, а автоматичните им оръжия изобщо не си подхождаха със сините им блейзъри и сиви панталони. Около Мария Чен се беше събрала малка групичка, включително и един на име Тайлър — питомец на Кеплър — както и другият помощник на Уили — Том Рейнолдс, През широките френски прозорци Харъд ясно виждаше служебния хеликоптер на Барент, който продължаваше да върти перка на празен ход, кацнал на трийсетина метра по-нататък в посока скалите край морето. Ескадрон Неутрални го беше обкръжил и присвиваше очи под светлината на мощните прожектори.

Барент и Уили като че ли бяха единствените, които разбираха какво става. Кеплър продължаваше да обикаля и да кърши ръце като обречен човек, докато Джими Уайн Сътър стоеше със стъкления, ухилен и донякъде вцепенен поглед на някой, потънал дълбоко в наркотичен унес. Харъд отбеляза:

— Та къде е шибаната дъска за шах?

Барент се усмихна и се приближи до дългата маса стил „Луи XIV“, отрупана с бутилки, чаши и чинии с мезета — мокър бюфет. На друга маса имаше набор електронно оборудане и мустакатият фебереец на име Суансън стоеше наблизо със слушалки и микрофон.

— Човек не се нуждае от дъска за шах, за да играе, Тони — просвети го магнатът. — В крайна сметка това е най-вече упражнение за ума!

— И вие двамата си играете по пощата от месеци, така ли каза? — попита Джоузеф Кеплър. Гласът му бе задавен от напрежение. — Точно след като насъскахме онази Нина Драйтън в Чарлстън миналия декември?

— Не — отвърна Барент. Кимна на един слуга със син блейзър, който му наля чаша шампанско. Отпи и кимна одобрително. — Всъщност господин Бордън ми изпрати първия си ход няколко седмици преди събитията в Чарлстън.

Кеплър се разсмя дрезгаво.

— Та значи ти ме остави да си мисля, че съм единственият, който поддържа контакт с него, докато вие със Сътър сте били във връзка с дъртака през цялото време.

Барент потърси с поглед свещеника, но той упорито и невиждащо се взираше през един от френските прозорци.

— Връзката на Преподобния Сътър с господин Бордън датира от много по-дълго време — обясни магнатът.

Кеплър се приближи до масата и си наля висока чаша уиски.

— Ти ме използва, точно както използва Колбън и Траск — гаврътна по-голямата част от питието на един дъх. — Точно като Колбън и Траск!

— Джоузеф — успокои го Барент, — Чарлз и Нийман бяха на грешното място в неподходящия момент!

Кеплър отново се изсмя и си наля ново питие. Промърмори:

— Взети фигури. Свалени от дъската.

— Ja — обади се Уили със сърдечно съгласие, — но и аз изгубих някои мои фигури… — той посоли едно твърдосварено яйце и отхапа голямо парче от него. — Ние с хер Барент постъпихме твърде безгрижно с нашите царици, при това още в началото на играта!

Харъд пристъпи по-близо до Мария Чен и я стисна за ръката. Пръстите й бяха студени. Пазачите на Барент се намираха само на няколко метра. Тя се наведе близо до работодателя си и прошепна:

— Претърсиха ме, Тони. Знаеха всичко за пистолета на лодката. Вече няма как да се измъкнем от острова!

Харъд кимна.

— Тони — продължи да шепне тя, стискайки ръката му, — страх ме е!

Той огледа просторната стая. Хората на Барент бяха включили малки лампички, които осветяваха само част от огромната, облицована в черно и бяло Голяма зала. Всяка плочка представляваше квадрат със страна метър и двайсет. Харъд преброи осем реда осветени квадрати, всеки от тях осем полета широк. Осъзна, че гледа към голяма шахматна дъска.

— Не се бой! — прошепна на Мария Чен. — Ще те измъкна оттук, кълна се!

— Обичам те, Тони! — прошепна красивата евроазиатка.

Той я погледа около минута, стисна й ръката и се върна обратно до бюфетната маса.

— Нещо, което не разбирам, хер Бордън — казваше тъкмо Барент, — е как успяхте да спрете онази Фулър да напусне страната! Хората на Ричард Хейнс така и не откриха какво е станало на летището в Атланта.

Уили се разсмя и отлепи от устната си малко бяло парченце яйчена черупка.

— Просто телефонно обаждане — отвърна. — Най-обикновено обаждане. Навремето, години преди това, записах нагло един разговор между скъпата ни приятелка Нина и Мелани, след което го подправих малко… — гласът му умело се промени във фалцет. — Мелани, скъпа, ти ли си, Мелани? Нина е, Мелани… — той се разсмя и си взе второ твърдо сварено яйце.

— И вече беше избрал Филаделфия като район за мителшпила на играта ни? — полюбопитства Барент.

— Nein! — отвърна Уили. — Бях се подготвил да играя там, където Мелани Фулър избере да се прикрие. Филаделфия обаче се оказа извънредно приемлива, тъй като позволи на съдружника ми Янсен Лухар свободно да се движи сред останалите негри.

Магнатът със съжаление поклати глава.

— Направихме някои твърде скъпи рокади там. Някои много безгрижни ходове и от двете страни…

— Ja, моята царица, както и твоите офицер и няколко пешки… — отвърна Уили и се намръщи. — Трябваше да се избягва твърде ранното разкритие, но това не е в стила на обичайната ми турнирна игра…

Фебереецът, Суансън, се приближи и прошепна нещо на ухото на Барент.

— Извинете ме за момент — прекъсна разговора си милиардерът и се приближи до комуникационната маса. Когато, се върна, стрелна Уили с поглед. — Каква игра играете, господин Бордън?

Старецът облиза пръстите си и се взря в Барент с невинен поглед.

— Какво има? — намеси се Кеплър. — Какво става?

— Неколцина от сурогатите са извън кошарите си — обясни магнатът. — Поне двама от охраната са мъртви, намират се северно от охраняемата зона. Собствената ми охрана тъкмо засече черния колега на господин Бордън и една жена… женският сурогат, който господин Харъд докара на острова… на няма и половин километър оттук, на Алеята на живите дъбове. Какво имате наум, господине? Уили разтвори ръце.

— Янсен е стар и ценен сътрудник. Просто го връщам тук за края на играта, хер Барент.

— А жената?

— Признавам, че планирах да използвам и нея — сви рамене немецът. Хвърли поглед през Голямата зала към дузината Неутрални на Барент, въоръжени с автоматични пушки и узита. Повечето телохранители се виждаха само като сенки по балконите над тях. Замислено попита; — Нима две кукли, при това голи, представляват опасност за някого от нас? — и се изкиска.

Преподобният Джими Уайн Сътър обърна гръб на прозореца.

— Но ако Господ сътвори нещо ново — обади се той, — и земята отвори устата си и го погълне, с всичко, що им принадлежи, и те слязат живи в Шеол, тогава ще узнаете, че тези хора са отрекли Господа — той погледна отново към нощта. Допълни: — Числа 16.

— Хей, страшно шибано, мамка ти, благодаря! — изръмжа Харъд. Отвинти капачката на половин литър водка и пи направо от бутилката.

— Тихо, Тони — избуча Уили. — Е, хер Барент, ще мога ли да доведа бедните си пешки, та да възобновим играта?

Очите на Кеплър се бяха разширили от гняв, когато дръпна ръкава на К. Арнолд Барент.

— Убий ги! — настоя. Посочи с пръст Уили. — Убий и него. Той е луд! Иска да разруши целия проклет свят, само защото той самият скоро ще умре. Убий го, преди да успее…

— Млъквай, Джоузеф! — отвърна Барент. Кимна на Суансън. — Доведете ги и започваме!

— Почакай! — намеси се Уили. Затвори очи за около половин минута. — Има още един… — отвори очи. Усмивката му беше много, много широка. — Пристигна още една фигура. Тази игра ще бъде по-задоволителна, отколкото някога съм си мислил, хер Барент!

 

Саул Ласки бе застрелян от есесовския сержант от Вермахта с парченце лепяща мушамичка на брадичката и бе хвърлен в Ямата заедно със стотиците други мъртви голи евреи. Но Саул не беше мъртъв. Във внезапния мрак той пълзеше през мокрия пясък на Ямата и по гладката, студена плът на труповете, които бяха представлявали мъже, жени и деца от Лодз и стотици други полски градове и селца. Вцепенението в дясното му рамо и левия крак се превръщаше в пронизващи остриета от болка. Бяха стреляли два пъти по него и го бяха захвърлили в Ямата — най-накрая — но беше още жив. Жив. И ядосан. Гневът, който се плискаше във вените му, беше по-силен от болката, по-силен от умората, страха или шока. Саул пълзеше през голите тела и по мокрото дъно на Ямата и остави гнева да подхранва абсолютната му целеустременост да остане жив. Пълзеше напред в мрака.

Смътно осъзнаваше, че изживява халюцинация в будно състояние и професионалната част от съзнанието му бе възхитена; чудеше се дали я е задействал шокът от стрелбата и се изумяваше на реалността на внезапното припокриване на действителности, разделени от четирийсет години във времето. Но друга част от съзнанието му приемаше изживяването като действителна действителност, резолюция на най-неразгаданите части от живота му — вина и мания, които го бяха оставили практически без живот за няколко десетилетия; фиксация, която му бе отказала правото на брак, семейство и мисъл за бъдещето в течение на четирийсет години изживяване на собствения му необясним провал при умирането. Провал да се присъедини към другите в Ямата.

А сега се намираше там.

Четиримата, които слязоха на брега, си подвикваха един на друг и се разгръщаха зад него, за да покрият трийсетината метра плаж. В джунглата отекваха изстрели от малокалибрени оръжия. Саул се съсредоточи в пълзенето напред в почти пълна тъмнина, като опипваше пред себе си с ръце, когато пясъкът и калта отстъпиха пред повече паднали клони и по-дълбоко блато. Сведе глава към водата и я вдигна с въздишка, отърсвайки капчици и клонки от косата си. Бе изгубил някъде очилата си, но в тъмното това не беше от особено значение; можеше да се намира и на десет метра, и на десет километра от дървото, което търсеше — в този мрак това беше без никакво значение. Звездната светлина не проникваше през тежкия листак над главата му и единственият слаб проблясък бяха собствените му пръсти на сантиметри от лицето му — точно те убеждаваха Саул, че ударът от куршума в дясното му рамо не е довел по незнаен начин до ослепяването му.

Като лекар, той разсъждаваше колко зле кърви и къде е заседнал куршумът — не успя да намери изходна рана — и до колко време ще се нуждае от медицински грижи, за да оцелее. Въпросът започна да му изглежда академичен, когато втори откос картечен огън блъвна през листата на няма и метър от главата му. Клонки и трески се посипаха в блатото с мек, пльокащ звук. На десетина метра зад него мъжки глас се провикна:

— Насам! Тук е влязъл! Келти, Съгс, елате с мен. Оувърхолт, мини надолу по плажа да се увериш, че няма да тръгне нататък!

Саул запълзя напред и се изправи на крака, когато водата започна да стига до кръста му. Лъчите на мощни фенерчета осветиха джунглата зад него във внезапни проблясъци на жълта светлина. Той се помъкна напред десетина-петнайсет метра и внезапно се препъна в паднал ствол, одра си бедрото в него, докато падаше по лице и вдиша от застоялата вода, когато главата му потъна.

Докато се бореше да стъпи на крака и да изплува на повърхността, лъч на фенерче грейна право в очите му.

— Ето го!

Лъчът внезапно се отклони за миг и Саул притисна лице към един изгнил пън, когато около него се посипаха куршуми. Един се заби в мекото дърво на няма и една педя от бузата му и заподскача по повърхността на водата на блатото — звукът беше като от полудяло насекомо, Саул инстинктивно мръдна встрани. Вторият от трите лъча на фенерчетата, които обхождаха района, светна над ствола на мъртво дърво и се изкриви от мощния назъбен щрих на светкавица.

— Обратно наляво! — изпищя някой. Ревът на автоматичните оръжия беше невероятен, покривът от гъст листак правеше така, все едно тримата мъже стрелят в голямо затворено помещение.

Преди лъчът на фенерчето да се върне, Саул се изправи и се запрепъва към дървото на седем-осем метра от него. Един светлинен сноп се обърна в негова посока и го улови и отново го загуби, докато охранителят вдигаше оръжието си. Психиатърът забеляза, че куршумите издават звук, подобен на разярени пчели, докато свистят покрай ухото на жертвата. Обля го вода, когато редичка гейзери проши пътя си през блатото и кухо отекна в самото дърво.

Фенерчето го откри отново, тъкмо когато стигна до ствола и пъхна ръка в хралупата.

Торбата, която беше скрил, я нямаше вътре.

Саул се хвърли под водата, щом куршумите се врязоха в дървото на нивото на главата му и раменете. Още нападаха във водата, издавайки странен, пеещ звук, докато той се приплъзваше по дъното, пълнейки шепите си с корени, стръкове водни растения и каквото друго успяваше да докопа. Изскочи на повърхността зад дървото, зинал за въздух, като се молеше за пръчка, камък, каквото и да е което да стисне в ръка, докато се втурва към нападателите си в последните безплодни секунди от живота си. Гневът му вече бе преминал и отстъпваше пред болката от раните му. Саул си го представи гаснещ като рогата от огън, с които Мойсей редовно се връщал от планината, или като тесните остриета светлина, които сега просветваха през кухото дърво там, където го бяха пронизали куршумите.

В блясъка на тези тънки нишки светлина Саул видя нещо да сияе в разбитото дърво — точно на линията на водата.

— Хайде! — извика човекът, който бе крещял и по-рано. Стрелбата спря и двама от преследвачите започнаха да джапат през блатото, като се придвижваха надясно, за да получат чиста видимост За изстрел. Третият тръгна наляво, стиснал стабилно фенерчето си.

Саул сви юмрук и удари дебелото дърво там, където светлината му бе показала отблясък. Веднъж. Два пъти. Ръката му мина на третия удар и пръстите му се сключиха върху мокрия найлон там, където беше паднала торбата.

— Виждаш ли го? — извика онзи отляво. Лъчите на фенерчетата бяха отчасти засенчени от висящите паяжини на испанския мъх по ниските клонки.

— Мамка му, приближи се още! — подвикна онзи отдясно. Вече почти се виждаше зад извивката на ствола.

Саул стисна плъзгавия найлон и се опита да го издърпа през малката дупка, която бе отворил. Торбата обаче беше прекалено голяма, за да премине. Той я пусна и се вкопчи в кората и с двете си ръце, като драскаше с нокти да разшири отвора. Гнилото, прогизнало дърво се отлепяше на ивици и парчета, но късовете от ствола бяха твърди като стомана.

— Виждам го! — извика вторият мъж отляво и откос изстрели накара Саул да се гмурне във водата, като продължаваше да драска, докато пръските избухваха навсякъде около него.

Шумът спря след две-три секунди. Задъхан, психиатърът се показа на повърхността, отръсквайкй водата от очите си.

— …Бари, ти шибан идиот! — крещеше единият от мъжете, на няма и десетина метра отляво на Саул. — Точно на шибаната линия на огъня ти съм, ти, глупав кучи син такъв!

Ласки посегна вътре в ствола и напипа само вода. Торбата се беше плъзнала по-ниско. Отстъпи странично и пъхна лявата си ръка, докъдето можеше да влезе през неравната дупка. Пръстите му се свиха около дръжката на върха на дългия вързоп.

— Виждам го! — провикна се мъжът от дясната му страна.

Саул отстъпи назад, усещайки присъствието на двамата зад него като напрежение в раненото си рамо. Дръпна с всичка сила. Торбата се издигна и заседна здраво, все още твърде голяма за дупката.

Мъжът от дясната страна на психиатъра стабилизира фенерчето си и стреля еднократно. Острието светлина вече минаваше през нова дупка в ствола, на сантиметри над главата на Саул. Той се присви, стисна здраво и дръпна отново. Торбата не помръдна. Втори куршум отвори нов светлинен лъч между дясната му ръка и ребрата, Саул осъзна, че мъжете зад него не стрелят, само защото другарят им в момента е застанал точно срещу тях, приближава се за третия си изстрел и фенерчето му дори не трепва.

Ласки сграбчи ивицата найлон с две ръце, сви се и се метна назад с цялата сила, която успя да събере. Очакваше дръжката да се скъса — така й стана, но не и преди масивната торба да мине през отвора, съпроводена от дъжд отломки и вода. Саул сграбчи мокрия вързоп, почти го изтърва и накрая го притисна към гърдите си, докато се обръщаше да побегне.

Мъжът от дясната му страна стреля веднъж и после превключи на автоматична стрелба, щом Саул изтича встрани от лъча на фенерчето му. Друго светлинно острие, от лявата страна на психиатъра, го напипа, но внезапно отпадна, когато държащият го изпищя от болка и започна да ругае трескаво. Второ оръжие се обади на десетина метра от мястото, където се бе стреляло преди. Саул тичаше и си пожела да не беше изгубвал очилата си.

Водата беше дълбока само до колене, когато той се препъна в паднал ствол и се търколи на ниско островче от храсти и блатен боклук. Чуваше оцелелите двама да пляскат в негова посока. Трескаво преобърна тежката торба, намери ципа, отвори я и извади скритата вътре водоустойчива мешка.

— Взел е нещо! — подвикна единият му преследвач на другия. — Побързай!

Прецапаха по-близо през ивица плитко блато.

Саул извади паяжинестия колан с С-4, хвърли го встрани и издърпа карабината М-16, която беше отмъкнал от Хейнс. Не беше заредена. Като внимаваше да не изтърве торбата във водата, той напипа единия от шестте пълнителя с амуниции, извади го, определи на опил коя е долната страна и го пъхна на мястото му. В течение на множество часове бе тренирал отваряне, зареждане и стрелба с това оръжие, седмици наред — през целия им престой в Чарлстън. Никога обаче не се беше замислял за причината зад дадения от Коен съвет — още месеци преди това — че човек, който ползва пушка, трябва да знае как да я сглоби и със затворени очи.

Лъчите на фенерчетата се щураха около ствола, зад който се бе присвил Саул, и по звука от пляскането той прецени, че водачът се намира на не повече от пет-шест метра и бързо се приближава. Претъркули се, щракна превключвателя от „ЕДИНИЧНО“ на „ПОЛУ“ с движение, което се бе превърнало в рефлекс, притисна към рамото си пластмасовия приклад и вкара откос облечени в мед куршуми в гърдите и корема на мъжа. Стреляше от разстояние, по-малко от два метра. Жертвата му падна напред и докато фенерчето потъваше в блатото, остави странното впечатление, че се издига в каданс. Вторият мъж спря на няколко метра отдясно на Саул и извика нещо неразбираемо. Ласки стреля по посока на лъча на фенерчето. Пръснаха стъкло и стомана, разнесе се кратък писък и след това се възцари мрак.

Саул примигна, различи само призрачно зеленикаво сияние на една педя от себе си и осъзна, че фенерчето на първия, когото бе убил, все още свети под две педи вода.

— Бари? — обади се басов глас на десетина метра отляво; горе-долу на мястото, където тримата се бяха опитали да го обградят първоначално. — Кил? Какво, на майната си, става? Ранен съм! Стига сте се ебавали!

Саул издърпа още един пълнител от торбата, пусна обратно вътре колана с пластичния експлозив и тръгна бързо наляво, като се опитваше да стои в плитчините.

— Бари! — разнесе се гласът отново, вече на по-малко от десет метра. — Махам се оттук! Ранен съм. Ти ме простреля в шибания крак, задник такъв!

В Психиатърът се плъзна напред, като се движеше само когато мъжът издаваше звуци.

— Хей! Кой е там! — провикна се онзи в мрака. От разстояние пет метра Саул ясно чу звука от свалянето на предпазителя.

Облегна гръб на едно дърво и прошепна:

— Аз съм. Оувърхолт. Я светни насам! Мъжът отвърна:

— Мамка му! — и включи фенерчето си. Саул надникна зад дървото и видя човек със сивата униформа на охранител, окървавена на единия крачол. Притискаше към гърдите си автомат „Узи“ и се пипкаше с фенерчето. Ласки го уби с един изстрел в главата.

Униформата на охранителя представляваше цял гащеризон с цип отпред. Саул изключи фенерчето, свали дрехите на трупа и ги облече в тъмното. Откъм плажа се носеха далечни викове. Гащеризонът му беше прекалено голям, а ботушите — прекалено малки дори и без чорапи, но Саул Ласки никога в живота си не бе обръщал внимание на облеклото. Опипа в дълбоката десетина сантиметра вода, за да намери шапката с дълга козирка, която мъжът бе носил. Намери я и я нахлупи на главата си.

Гушнал М-16 и узито в дясната си ръка, плюс три допълнителни пълнителя, пъхнати в пояса, Саул се помъкна обратно към мястото, където бе оставил торбата си. Коланът с С-4, както и допълнителните заряди за карабината и колта-автоматик, бяха сухи и в отлично състояние. Той пусна и узито в сака, затвори го и го метна на рамо, след което излезе от блатото.

Втора лодка бе качена на двайсетина метра по-нататък по плажа и четвъртият човек се бе приближил, за да се присъедини към петимата новодошли. Той трепна, когато Саул изникна западно от оврага и тръгна през плажа.

— Кип, ти ли си? — провикна се последният от екипажа на лодката. Вятърът и прибоят заглушаваха гласа му.

Психиатърът поклати глава.

— Бари — отвърна, присвил длан пред устата си.

— По какво, на майната си, стреляхте? Пипнахте ли го?

— Източно! — провикна се Саул загадъчно и махна с ръка към плажа зад мъжете. Трима от охранителите вдигнаха оръжията си и се затичаха в тази посока. Мъжът, който бе викал, извади уоки-токи и бързо заговори в него. Две от патрулиращите зад рифовете лодки завиха на изток и започнаха да прокарват прожекторите си по стената от дървета.

Саул изкуцука до първата изтеглена на брега лодка, вдигна малката котва от пясъка и я пусна отзад, след което се качи вътре. Хвърли торбата си на пътническата седалка. Кръвта от гърба му бе просмукала дългата презраменна каишка. На лодката бяха монтирани два бордови двигателя, но запалването бе електронно и изискваше ключ. Ключът беше в намиращото се на пулта гнездо.

Саул включи двигателите, дръпна лодката назад от плажа в порой от пяна и пясък, заобиколи рифа и се насочи към открито море. Двеста метра по-нататък обърна катера на изток и даде пълна газ. Носът подскочи нагоре и машината устремно зави около североизточния край на острова и изрева на юг със скорост от четирийсет и пет възела. Ласки усещаше ударите на носа и кърмата във вълните като пулсации в самите му кости. Радиото стържеше и той го изключи. Някаква насочена на север лодка му мигна, но той я пренебрегна.

Сведе М-16 по-надолу, за да не попадне по автомата солена пяна. Водата капеше по брадясалите му бузи и го освежаваше досущ като студен душ. Той знаеше, че е изгубил доста кръв и ще пожертва още — кракът му продължаваше да кърви, а и гърбът му бе лепкав — но дори и в пост-адреналиновия спад целеустремеността гореше в него като син пламък. Чустваше се силен и много, много ядосан.

На километър и нещо пред него примигваше зелената светлинка в края на дългия кей, който водеше към Алеята на живите дъбове, към Имението и към полковник Вилхелм фон Борхерт.