Дан Симънс
Лешояди (67)

65
Остров Долман,
понеделник, 15-и юни 1981 г.

Саул бе прекарал затворен в мъничката килия повече от двайсет и четири часа, когато някакъв механизъм в каменните стени започна да вие и стоманените решетки се вдигнаха. В първите няколко секунди той не знаеше какво да прави.

Чувстваше се странно примирен със затворничеството си; почти доволен, сякаш четирийсетте предходни години бяха изчезнали в нищото и го бяха върнали към най-важните мигове в живота му. В продължение на двайсет часа лежа в студената каменна ниша и си мислеше за живота, припомняйки си всички подробности от вечерните разходки с Натали близо до фермата в Кесария, слънчевата светлина по пясъка и тухлите и ленивите зелени вълни на Средиземно море. Спомняше си разговорите и смеха, поверителните думи и сълзите, а когато спеше, сънищата го отнасяха незабавно, прехвърляха го в други измерения на живота, в лицето на бруталното насилие.

Пазачите пъхаха храна през отвора два пъти дневно и Саул я ядеше. Ниските пластмасови подноси бяха пълни с изсушени и замразени яхнии, месо и спагети. Храна за космонавти. Саул не се чудеше на иронията от появата на космически храни в робска кошара от седемнайсети век; ядеше всичко, пиеше водата и продължаваше с упражненията; за да запази мускулите си от схващане, а тялото си — от преохлаждане.

Единствената му голяма грижа бе Натали. От месеци знаеха какво ще трябва да сторят и колко самотни ще трябва да действат, но действителната раздяла съдържаше привкус на окончателна присъда. Саул се сети за слънчевите лъчи по врата на баща си и преметнатата през рамото му ръчичка на Йозеф.

Лежеше в мрака, който смърдеше на четири века страх, и мислеше за смелостта. Мислеше си за африканците и местните аборигени, които бяха лежали в същите тези каменни кутийки, дишайки — както той я вдишваше сега — миризмата на човешката безнадеждност, без да знаят че ще победят, че наследниците им ще изискат светлината, свободата и достойнството, отказани на онези, които чакаха смъртта или веригите си тук. Затвори очи и незабавно видя говеждите каруци, които навлизаха в Собибор, измъчените тела в тях — преплетени, студените трупове се бяха сгъчкали в търсене на неоткриваема топлина, но дори и през този образ на замръзнала плът и обвинителни погледи виждаше също така и млад сабра от кибуцима, отиващ за сутрешната си смяна в овощната градина или въоръжаващ се за вечерен патрул по периметъра; очите му са напрегнати и уверени, твърде уверени, може би, но живи; ах, само колко живи!; самото им съществуване е отговор на въпросите в питащите погледи на труповете от вагоните, които се налагаше да разчупват едни от други в ледените работни дни на 1944-а…

Саул се притесняваше за Натали и се боеше за себе си — ужасно се страхуваше, с онзи вид страх, от който тестисите ти се скриват, когато остриетата приближат очите ти и студената стомана — устата ти, но познаваше страха си и приветства завръщането му — знаеше чудесно, че никога не е изчезвал — и го остави да се стича през него и покрай него, а не да го залива. Хиляди пъти упражняваше онова, което искаше да стори, и това, което би могло да го спре. Прегледа възможностите си. Обмисли курса на действие, ако Натали успееше да задържи старицата точно в програмата, както беше планирано, а също и другите действия, в случай на по-вероятния вариант, че Мелани Фулър действа непредвидимо. Ако Натали умре, той щеше да продължи. Ако нищо не стане, както е планирано, той щеше да продължи. Ако не остане и капка надежда, той щеше да продължи.

Саул лежеше в тъмната пукнатина на студения камък и мислеше за живота и достолепната смърт — своята собствена и тази на останалите. Прегледа всяко възможно развитие и след това си измисли още варианти.

А дори и тогава, когато решетките се вдигнаха и изчезнаха от погледа му, а четиримата други се размърдаха и слязоха от наровете си, тръгвайки към далечния вход, Саул Ласки, в продължение на една безконечна минута, не знаеше какво да прави.

После се спусна от собствената си ниша и се изправи. Каменният под студенееше под голите му скъпала. Съществото, което бе представлявало Констанс Сиуъл, се взираше в него през стоманените решетки и булото на оплетената си коса.

Саул побърза да догони останалите към входа и навън в мрака.

 

Тони Харъд седеше в Стаята за игра и се взираше изпод сведените си клепачи в лицата на четиримата мъже, които чакаха началото на нощното съревнование. Лицето на Барент бе спокойно и съсредоточено — той беше пъхнал пръсти под горната си устна и лека усмивка караше мускулите в ъгълчетата на устата му да помръдват. Главата на Кеплър бе отметната назад, докато се мръщеше от усилието да се концентрира. Джими Уайн Сътър седеше облегнат напред, отпуснал лакти на зеленото сукно на масата, а по набръчканото му чело и дългата горна устна блестеше пот. Уили се бе облегнал удобно в креслото си и лампата осветяваше само веждите му, острите скули и ятагана на носа му. При все това Харъд остана със силното впечатление, че очите на Уили са отворени и той се взира в него.

Самият той усети как паниката се надига в гърдите му, когато осъзна абсурдността на положението си; нямаше начин да разбере какво става. Не искаше и да се опитва да докосне съзнанието на евреина-сурогат и знаеше, че дори ако опита, който и да контролира евреина, няма да му позволи достъп. Харъд огледа лицата за последен път. Кой лй удържаше два сурогата едновременно? Логиката диктуваше, че трябва да е Уили — и мотивът, и размерът на Способността на стареца го предполагаха — но тогава за какво беше това бясно изпълнение в градината? Харъд бе объркан и уплашен. Единственото му успокоение в момента беше, че Мария Чен го чака на долния етаж и е скрила оръжието си на борда на една лодка, която чака на пристанището на острова, в случай че се появи нужда от внезапно заминаване.

— Що за идиотизъм, проклет да съм! — извика Джоузеф Кеплър. И четиримата отвориха очи и се втренчиха в Харъд.

Уили се наведе напред към светлината, лицето му бе почервеняла маска на гняв.

— Какво правиш, Тони? — студеният му поглед се плъзна по другите мъже. — И Тони ли е изобщо? Така ли играеш своите игри на честта?

— Чакай! Чакай! — извика Сътър и очите му отново се затвориха. — Виж! Той бяга. Можем… и четиримата заедно…

Барент помръдна и се озърна като хищник, който очаква нощната ои плячка.

— Разбира се — каза той тихо, все още сплел пръсти. — Ласки, психиатъра. Трябваше да се сетя по-рано! Липсващата брада ме измами. Който и да е измислил това, има много лош вкус за подробностите, които съставят добрата шега.

— Майтап — майната му! — изръмжа Кеплър и отново здраво стисна клепачи. — Хванете го!

Барент поклати глава.

— Не, господа, поради нарушенията тук днешното състезание се отменя. Охраната ще въдвори Ласки обратно!

— Nein! — отряза Уили. — Той е мой!

Милиардерът все още се усмихваше, когато се обърна да го погледне в лицето.

— Да, спокойно би могъл да е и твой. Ще видим. Между другото, вече съм натиснал бутона, който уведомява Охраната. Те следят началото на играта и ще знаят кого да търсят. Можете да помогнете при залавянето, хер Бордън, но се погрижете психиатърът да не умре преди разпита!

Уили издаде звук, изумително подобен на изръмжаване, и затвори очи. Барент обърна смъртоносния си, изгарящ поглед към Харъд.

 

Саул последва останалите четирима сурогати нагоре по рампата и навън в тропическата нощ, натежала от влагата и потискащата заплаха на бурята. Не се виждаха звезди, но щрихите на светкавиците очертаваха дърветата и откритото пространство на север от Охраняемата зона. Той се препъна веднъж, падна на колене, но бързо се изправи и продължи напред. На поляната имаше прогорена голяма пентаграма и другите сурогати вече бяха заели местата си на върховете на звездата.

Саул се замисли дали да не хукне още тогава, но всеки път, когато блеснеше светкавица, той ясно различаваше силуетите на двамата пазачи с М-16 и уреди за нощно виждане, застанали от другата страна на Охраняемата зона. Щеше да почака. Зае празния кръг между Янсен Лухар и висок, слаб младеж с дълга коса. Струваше му се особено многозначително, че всички те бяха голи. Саул бе единственият от петимата, който не беше във върховна физическа форма.

Главата на Янсен Лухар се завъртя, сякаш бе върху лагери.

— Ако ме чуваш, моя малка пешке — обади се на немски, — ще ти кажа сбогом. Не те убивам в гняв. Ще бъде бързо!

Лухар отново обърна поглед към небето и се взря — както и другите — в очакване на някакъв сигнал. Проблясъците на светкавиците очертаваха могъщия профил на чернокожия с течно сребро.

Саул пристъпи, завъртя ръка и метна камъка с размер на юмрук, който бе вдигнал, когато преди минута премерено падна на колене. Камъкът удари Лухар точно зад лявото ухо и едрият мъж рухна като подкосен. Психиатърът се обърна и побягна. Беше минал през храстите и навлезе в тропическата гора, преди другите три сурогата да направят каквото и да е, освен да се извърнат да проследят изчезването му. Не се разнесоха изстрели.

Първите му пет минути тичане бяха чисто, безпаметно бягство, боровите иглички и падналите палмови листа бодяха босите му стъпала, клонки и млади стръкове го бучкаха в ребрата, а дъхът му стържеше в гърлото. После успя да се овладее дотам, че да спре, да се присвие в края на малък тръстиков гъсталак и да се заслуша. От лявата си страна чуваше плискането на прибоя и по-далечния шум на извънбордови мотори. Странното постъргване вероятно беше ревът от електрическите мегафонн, които виеха над водата, но изричаните от тях слова бяха неясни.

Саул затвори очи и се опита да визуализира картите и фотомонтажа на острова, припомняйки си множеството часове, прекарани в мотелската кухничка с Натали. Имаше повече от осем километра — почти десет — до северния връх на острова. Знаеше, че гората скоро ще се сгъсти до истинска джунгла, като се разрежда малко при солените блата на два километра под северния връх, но отново се сгъстява при блатото, преди да стигне до джунглата пред плажа. Единствените постройки по пътя щяха да са руините на робската болница, обраслите основи на Плантацията Дюбос близо до скалистия връх по протежение на източния бряг и падналите надгробни плочи на старото робско гробище.

Саул погледна към тръстиките по време на белия проблясък на приближаващата буря и усети всепоглъщащата нужда да се скрие там, просто да пропълзи вътре, да клекне, да се свие в ембрионална поза и да стане невидим. Чудовищата в Имението — най-малко три от тях — бяха прекарали години наред, колейки се един друг в същите тези няколко километра гора. По време на разпита в тайната къща Харъд бе казал на Саул за „лова на великденски яйца“ през последната нощ, когато Островният клуб пускал всички неупотребени сурогати — и след това използвали своите любимци сред тях, за да ги изловят с ножове и пушки-едноцевки. Барент, Кеплър и Сътър сигурно познаваха всяко възможно скривалище и Саул не можеше да надмогне усещането, че Уили ще подуши безпогрешно местонахождението му. Очакваше гнилото докосване на стареца в съзнанието си — вече всеки момент — наясно, че изнасилването от такова разстояние ще означава тотален провал на всичките му планове, месеци хвърлен на вятъра труд и цял живот негови собствени сънища, похарчен за нищо.

Той знаеше, че единственият му шанс е да бяга на север. Напусна тръстиките и потегли, докато приближаващата буря проблясваше и трещеше зад него.

 

— Ето — каза Барент, посочвайки бледата гола фигура, която се препъваше край ръба на снимачното поле на екрана на петия ред монитори. — Няма съмнение, че това е психиатърът — Ласки.

Сътър отпи от високата чаша бърбън и скръсти крака в луксозното удобство на една от дълбоките кушетки на Мониторната зала. Отбеляза:

— Не е имало съмнение от самото начало! Въпросът е кой го е вкарал в играта и защо?

Другите трима се втренчиха в Уили, но старецът гледаше в монитора на първия ред, където хората от охраната тъкмо отнасяха тялото на изгубилия съзнание Янсен Лухар. Тримата други сурогати бяха изпратени в джунглата след Ласки. Уили се обърна към наблюдателите с тънка усмивка.

— Щеше да е много глупаво от моя страна да вкарвам еврейчето в игра — каза. — А аз не правя глупави ходове!

К. Арнолд Барент отстъпи от мониторите и скръсти ръце.

— Защо да е глупаво, Уили? Старецът почеса наболата си брада.

— Ами защото, хер Барент, вие последен сте се занимавали с дресировката му и единствен сред нас няма защо да се боите от него!

Магнатът примигна и не отговори на предизвикателството.

— Ако аз бях въвел — как да го нарека? — случаен елемент в игрите ви, защо да не доведа човек, който е непознат за всички вас? А и някой в по-добро физическо състояние? — Уили се усмихна и поклати глава. — Не, трябва само да се замислите по-сериозно, за да осъзнаете колко абсурдно би било да предприема подобно нещо. Не правя глупави ходове и ще е неразумно от ваша страна да сметнете, че бих го направил.

Барент погледна към Харъд.

— Тони, ти все още ли се придържаш към твоята история за отвличането и изнудването?

Харъд се присви в ниската кушетка и задъвка кокалчетата си. Бе казал истината, защото беше убеден, че те са готови да му се нахвърлят и искаше да отклони подозренията им. Сега те го смятаха за лъжец и бе успял да облекчи само част от естествения им страх от намесата на Уили.

— Не знам кой, по дяволите, е отговорен — отряза мрачно, — но някой тук играе с това лайно. Какво бих спечелил, ако съм аз?

— Какво ли, наистина? — попита Барент разговорчиво.

— Мисля, че това е някакъв вид диверсия — обади се Кеплър, като погледна към Уили с очевидно подозрение.

Именно преподобният Джими Уайн Сътър се разсмя.

— Диверсия с каква цел? — попита, кикотейки се. — Островът е запечатан за външния свят. Не допускаме непознати в този сектор, с изключение на личната охрана на брат Кей, а те всички са Неутрални. Нямам никакви съмнения, че още при първия признак за нередност в играта всичките ни четирима помощници ще бъдат… ъ-ъ-ъ… ескортираш до стаите им.

Харъд притеснено вдигна глава, но Барент само продължи да се усмихва. Тони осъзна колко глупава е била надеждата му да смята, че Мария Чен би могла да му помогне при криза.

— Диверсия с каква цел? — повтори Сътър. — Аз съм само прост селски свещеник, разбира се, но това хич не ми мирише на диверсия!

— Може и да не е — съгласи се Уили тихо. Всички глави се обърнаха към него.

— Моят малък евреин бе извънредно настоятелен през всичките тези години — обясни той. — Представете си изненадата ми, когато го открих в Чарлстън преди седем месеца.

Усмивката на Барент изчезна.

— Вилхелм, да не намекваш, че този… човек… е дошъл тук по своя собствена воля?

— Ja — ухили се Уили. — Моята пешка от дълбокото минало все още ме следва.

Кеплър се вбеси.

— Значи признаваш, че ти си причината той да е тук, дори ако е дошъл самичък, за да те търси?

— Съвсем не — отвърна обезоръжаващо старецът. — Твоята гениалност доведе до убийството на еврейското семейство във Вирджиния.

Милиардерът потупа долната си устна с присвития си пръст.

— Ако приемем, че той знае кой е отговорен, то как е открил информация за Островния клуб? — още преди да приключи въпроса си, вече се беше обърнал към Харъд.

— Че откъде да знам, че той действа самичък? — попита жалостиво Тони. — Те ме наблъскаха с всякакви шибани наркотици!

Джими Уайн Сътър се изправи и се приближи до монитора, където светоусилващият обектив показваше бледото голо тяло, което си проправяше път през лозите и падналите надгробни плочи.

— Тогава кой го управлява в момента? — попита преподобният толкова тихо, сякаш говореше само на себе си.

— Die Negerin — отвърна Уили. — Черното момиче. Онази с шерифа Джърмънтаун… — той се разсмя, отмятайки глава така, че се видяха пломбите в зъбите му, износени от годините. — Die Untermenschen се надигат, точно както Фюрерът се боеше!

Сътър отклони очи от екрана в същия миг, когато ямаецът на Барент се появи на него — напредваше бързо и уверено през обраслото с лиани гробище, където Ласки се бе препъвал само допреди секунди. Свещеникът попита:

— И къде тогава е момичето?

Уили сви рамене.

— Няма значение. Има ли черни кучки в кошарите за сурогати?

— Не — обади се Барент.

— Тогава е някъде другаде — уточни старецът. — Може да сънува отмъщението си върху хищника, който уби баща й.

— Не сме убивали баща й — обади се магнатът, очевидно потънал в мисли. — Мелани Фулър или Нина Драйтън са виновни.

— Именно — изсмя се Уили. — Още една дребна ирония на съдбата! Но евреинът е тук и е почти сигурно, че die Negerin му е помогнала да се добере до острова.

Те всички се обърнаха към мониторите, но единственият сурогат в пряка видимост беше Амос, човекът на Сътър, с вид на дребен сумо-борец, който с гръм и трясък си проправяше път през високата трева, малко на юг от старата плантация на Дюбос. Очите на свещеника бяха затворени от усилието да контролира мъжа.

— Трябва да разпитаме Ласки — реши Кеплър. — Да открием къде е момичето!

— Nein — възрази Уили и се взря напрегнато в Барент. — Трябва да убием евреина колкото се може по-бързо. Дори ако е луд, все пак може да ни посегне по някакъв начин.

Милиардерът разтвори ръце и се усмихна отново.

— Притесняваш ли се, Уилям? Немецът отново сви рамене.

— Просто има смисъл. Ако всички се сдружим, за да убием евреина, това елиминира всякакъв възможен шанс да е доведен тук от някой от нас, за да спечели водачът му предимство. Момичето ще намерим лесно, ja? Предполагам, че отново се е върнала в Чарлстън.

— Предположенията ти не струват и пет пари — отряза Кеплър. — Аз смятам, че трябва да го разпитаме!

— Джеймс? — попита Барент. Сътър отвори очи.

— Убий го и да се върнем към играта — каза и отново замижа. — Тони?

Харъд стреснато вдигна глава.

— Искаш да кажеш, че ти трябва шибаният ми глас?

— Ще се оправяме с другите подробности по-късно — увери го Барент. — Точно сега ти си член на Островния клуб и имаш правото си на глас.

Продуцентът оголи малките си остри зъбки.

— Тогава се въздържам — обяви. — Просто ме оставете насаме, по дяволите, и правете с този там каквото си щете!

Барент подръпна устната си и се взря в един празен монитор. Проблясък на светкавица претовари чувствителния обектив за момент и изпълни екрана с бяла светлина.

— Уилям — изсумтя магнатът, — не ми е ясно защо този човек може да представлява заплаха, но съм съгласен с логиката ти, че ще е по-малка заплаха, ако е мъртъв. Без особени проблеми ще намерим момичето и всички други потенциални отмъстители.

Уили се наведе напред.

— Може ли да почакаме, докато Янсен — моят сурогат — се свести? Милиардерът поклати глава.

— Това само ще отложи играта — заяви и вдигна микрофона от конзолата. — Господин Суансън? — и нагласи малките слушалки, за да чуе за отговора. — Проследявате ли сурогата, който избяга на север? Добре. Да, аз също го виждам в сектор две-седем-браво-шест. Да, време е да терминираме този нарушител — с особено внимание. Накарайте крайбрежния патрул да приближи сушата и освободете хеликоптер номер три от граничната охрана. Да, използвайте инфрачервени скенери, ако е възможно, и предавайте данните от наземните сензори право на претърсващите екипи. Да, сигурен съм, че ще успеете, но побързайте, моля. Благодаря. Барент — край.

 

Натали Престън седеше в тъмната къща на Мелани Фулър в Стария Чарлстън и мислеше за Роб Джентри. Често си мислеше за него през последните месеци, почти всяка вечер, преди да потъне в сън, но в двата месеца, откакто беше напуснала Израел, се бе опитала да изтласка мъката и съжалението още по-дълбоко, за да отвори място за мрачната целеустременост, която според нея трябваше да изпълва съзнанието й. Не се получи. От пристигането им в Чарлстън беше добила навика ежедневно да минава край къщата на Роб, обикновено вечер. Прекарваше няколкото си часа далеч от Саул, като се разхождаше по тихите улички, където се бяха разхождали те с Роб, припомняше си не просто тривиалните подробности от разговорите им, а и по-дълбоките чувства, които се бяха породили помежду им, задълбочаващи се и разкриващи се въпреки взаимното им разбиране колко сложна и ненавременна би била една любовна връзка между тях. Тя посети три пъти гроба на Роб, като всеки път я поглъщаше усещане за загуба, което никакво отмъщение не би могло да надмогне или компенсира, и всеки път тя се кълнеше, че няма да се върне повече. Но неизменно се връщаше.

Когато Натали започна втората безкрайна нощ в дома на ужасите на Мелани Фулър, бе преминала отвъд всяка сянка на съмнение, че ако оцелее следващите няколко часа, ще бъде благодарение на спомените за любовта, а не на целеустремеността да постигне отмъщение.

Бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто тя остана сама с менажерията от клинични мъртъвци на Мелани Фулър, но на нея й се струваха цяла вечност.

Неделната нощ бе ужасна. Натали остана в дома на Фулър до четири сутринта в понеделник, като си тръгна едва когато се убеди, че Саул е в безопасност, поне до клането на следващата вечер. Ако беше още жив. Знаеше само онова, което чудовището Мелани й казваше чрез устата на детето с мозъчна смърт, което някога се бе наричало Джъстин Уардън. Измисленото прикритие, че Нина не може да контролира Саул на такова разстояние — че Нина се нуждае от помощта на Мелани, ако искат да спасят Уили и самите тях от мъстта на Островния клуб — изглеждаше все по-малко и по-малко задоволително, докато часовете се точеха мъчително.

В течение на продължителни периоди през първата нощ Джъстин седеше мълчалив и неподвижен, а другите членове на семейството на Мелани също бяха безжизнени като манекени. Натали прие, че старицата е прекалено заета да контролира госпожица Сиуъл или човека, когото гледаха през бинокъла седмици наред, докато тя и Джъстин седяха в парка с изглед към реката. Не, беше твърде рано за това. Момченцето каза, че Мелани е гледала нощта на клането на острова през очите на един от охраната. Натали призова най-силната си персонализация на Нина, за да предупреди старицата да не се намесва прекалено рано и да не издава присъствието си. Джъстин я стрелна с поглед и не продума в продължение на час, като я остави безпомощна и в очакване на информация. В очакване старицата да се пъхне в съзнанието й и да я убие. Да ги убие и двамата.

Натали седеше в къщата, която ухаеше на бокук и гниеща храна, и се опитваше да мисли за Роб — какво би казал той, ако попадне в подобно положение, какви шеги би измислил… По някое време след полунощ тя използва арогантните нотки на Нина, за да поиска да пуснат осветлението. Гигантът, наречен Къли, се размърда, за да включи единствената четирийсетватова крушка на лампата, чийто абажур бе откъснат наполовина. Равната гола светлина се оказа по-ужасна дори от мрака. Гостната беше прашасала и обсипана с отделни забравени дрехи, паяжини и зловеща бъркотия гниеща храна. Под продънения диван се виждаше потъмнял, полуизяден кочан царевица. Портокалови кори бяха разпилени под джорджианската масичка за чай. Някой — вероятно Джъстин — безгрижно бе наплескал малинов или ягодов конфитюр по подлакътниците на креслото и дивана и бе оставил лепкави отпечатъци, които напомняха на Натали на засъхнала кръв. Тя чу плъхове да драскат в стените, може би и по самите коридори; не беше голям проблем да проникнат през палмовите дървета или през счупените стъкла на прозорците, които виждаше всеки път, когато приближаваше къщата. Понякога от втория етаж се разнасяха шумове, но те бяха твърде силни, за да са причинени от плъхове. Тя си спомни за умиращата твар, която бе мернала на горния етаж — старица, сбръчкана и изкривена като древна костенурка, извадена от черупката й; поддържана жива чрез вливане на венозни разтвори и с помощта на безмилостни машини… А понякога — преминаваше продължително време, без някой от това налудничаво „семейство“ да помръдне; те като че ли дори не дишаха — Натали се чудеше дали пък Мелани Фулър не е умряла и тези автомати от плът и кръв просто продължават да действат с последните безплодни фантазии в разлагащия се мозък. Марионетки, танцуващи при последните предсмъртни конвулсии на кукловода си…

— Взеха твоя евреин — прошепна Джъстин късно втората нощ. Минаваше полунощ.

Натали се стресна от полудрямка. Къли стоеше зад стола на детето, подутото му лице бе осветено изотдолу от самотната крушка. Марвин, Хауърд и сестра Олдсмит бяха някъде в сенките зад нея самата.

— Кой го е взел? — зина тя.

Детинското лице изглеждаше като маска на студената светлина — кукленска физиономия, излята от евтина гума. Натали си спомни единствения си поглед към манекена с естествени размери в Грумбълторп и осъзна с леден възел в стомаха, че Мелани по някакъв начин е преобразила това дете в имитация на онова разлагащо се нещо.

— Никой не го е взимал — отряза Джъстин. — Отвориха решетките преди около час и го пуснаха за вечерното забавление. Наистина ли нямаш контакт, Нина?

Натали подъвка устната си и се огледа. Джаксън беше в кола на една пресечка от тук, Кетфиш наблюдаваше къщата от алея от другата страна на улицата. Все едно се намираха на друга планета.

— Мелани, прекалено рано е — изръмжа тя. — Кажи ми какво става! Джъстин оголи млечните си зъбки.

— Не смятам да го правя, Нина, скъпа — изсъска. — Време е ти да ми кажеш къде се намираш…

Къли пристъпи иззад креслото. Марвин влезе откъм кухнята. Носеше дълъг нож, по който танцуваха отблясъци от четирийсетватовата крушка. Сестра Олдсмит издаде тих звук зад гърба на Натали.

— Спри! — прошепна момичето. Гърлото й се беше стегнало в последната секунда, тъй че уж авторитетното нареждане на Нина прозвуча като задавена заплаха.

— Не, не, не — изсъска Джъстин и се спусна от креслото си. Пристъпи към нея полуприсвит, пръстите му докосваха мръсния ориенталски килим, сякаш се катереше по стена като муха. — Време е да ни кажеш всичко, Нина, или ще изгубиш тази, чернокожата. Покажи ми, Нина! Покажи ми колко Способност ти е останала! Ако изобщо си Нина… — лицето на детето бе изкривено в животинска маска, сякаш гумената кукленска глава се топеше под невидим пламък.

— Не — отсече Натали и се изправи. Къли й блокира пътя към вратата. Марвин заобиколи края на дивана. Той прокара присвитата си длан по протежение на ножа и острието се показа, оцветено с кръвта му.

— Време е да признаеш всичко, Нина! — прошепна Джъстин. От втория етаж се разнесе шум от блъскане и плъзгане. — Или е време тази тук да умре!

 

Вятърът се развихри преди дъжда, разлюля палмовите дървета напред-назад във вихъра на бесните си пориви и във въздуха като душ от островърх боклук литнаха листа и клонки. Саул падна на колене и прикри главата си с ръце, щом листата се стовариха върху него с хиляди малки нокти. Светкавиците замразяваха носените от вятъра отпадъци в серия стробоскопични образи, докато гръмотевиците трещяха, за да осигурят солиден шумов фон.

Саул се беше изгубил. Щом бурята връхлетя, той се сви под един масивен дъб и се опита да налучка по някакъв начин посоката в нощния хаос. Стигнал беше до солените блата, но след това изгуби ориентация и излезе уж в последната ивица джунгла само за да открие, че се е върнал на робското гробище, но час по-късно. Един хеликоптер прелетя над главата му — прожекторът дупчеше листака с острие от бяла светлина, силна като светкавиците отгоре.

Саул пропълзя по-дълбоко в храсталака. Не знаеше от коя страна на солените блата се намира в момента. Точно след като беше стигнал отново робското гробище — още преди часове — високият, гъвкав сурогат с дълга коса изникна от сенките зад една срутена стена и се нахвърли върху него с нокти и зъби. Изтощен и замаян от умора и страх, Ласки сграбчи най-близкия предмет — ръждив железен прът, който навярно бе служил навремето да отбелязва нечий гроб — и се опита да отблъсне момчето. Прътът удари младежа в слепоочието и отвори дълга рана. Нападателят се строполи в безсъзнание. Саул коленичи до него, напипа пулса и изтича в джунглата.

Хеликоптерът се върна отново, точно когато психиатърът стигна прикритието на кипарисите отвъд соленото блато. Ревът на вятъра заглушаваше шума от перката, макар че машината се намираше само на десетина метра над дърветата, когато премина, борейки се с поривите на вятъра. Саул не се боеше особено много от хеликоптера; той бе твърде нестабилен, за да го използват като стрелкова платформа в бурята, а и се съмняваше, че могат да го видят отгоре, освен ако не го спипат на открито.

Ласки започваше да се чуди защо слънцето все още не е изгряло. Бе сигурен, че от началото на мъчението е изминало повече от достатъчно време, за да запълни най-малкото дузина нощи. Сякаш тичаше от цяла вечност. Присвит близо до основата на кипариса, той дишаше с отворена уста, насилваше се да си поема дълбоко дъх и се взираше с дистанцирано недоверие в краката и стъпалата си. Струваше му се, че някой многократно е прекарвал по тях бръснач. За секунда се позабавлява с илюзията, че носи раирани червено-бели чорапи и пурпурни чехли.

Вятърът поспря в моментно затишие, преди да започне дъждът. Саул вдигна глава към небето и извика на иврит:

— Хей, ти! Какви други шеги си ми приготвил?

Ярък лъч се заби вертикално в него иззад кипариса. За секунда Ласки го помисли за светкавица, а после се зачуди как хеликоптерът е успял да кацне при това лошо време, но след малко осъзна, че и двете му предположения са погрешни. Отвъд стената от кипариси се намираше тесен плаж, а зад него — океанът. Катерите на охраната мушкаха брега с техните прожектори.

Без да му пука за светлината, Саул запълзя към пясъка. Единственият плаж от тази страна на охраняемата зона беше северният връх на острова. Бе успял! Колко пъти, почуди се, беше минавал само на метри от плажа, за да изгуби посоката и да обърне отново към блатото и джунглата?

Плажът тук бе тесен, само пет-шест метра, а високите вълни се блъскаха в скалите точно под него. По време на вихъра на бурята вятърът и гръмотевиците бяха маскирали звука от прибоя. Саул падна на колене в пясъка и погледна към морето. Имаше поне два моторни катера, недалеч отвъд линията на прибоя. Именно техните мощни прожектори заливаха плажа с непоносими за окото водопади бяла светлина. Светкавиците ясно очертаха и двата, макар и само за секунда; психиатърът видя, че те са на по-малко от стотина метра от него. Ясно се различаваха тъмните силуети на мъже с пушна носовете им. Един от прожекторите се плъзна по плажа и стената от листак в посока към Саъл и той изтича в джунглата, като се хвърли в бодливите красти и високата крайбрежна трева секунда преди светлината да го намери. Свит ниско зад една плитка дюна, той обмисли положението си. Хеликоптерът и патрулните катери доказваха, че Барент и останалите са изоставили играта си със сурогатите и почти сигурно знаят кого преследват. Саул се надяваше присъствието му да доведе до объркване, ако не и до буквален раздор в редиците им, но не разчиташе на това. Подценяването на интелекта или жаждата за кръв на враговете никога не е разумен ход. Той беше летял към къщи по време на най-трескавите часове на Йом Кипур и знаеше доста добре колко често объркването може да се окаже фатално.

Саул се хвърли напред, успоредно на плажа, пробиваше си път през гъстите млади филизи и се препъваше в мангровите корени, несигурен даже дали е тръгнал в правилната посока. На всеки една-две минути се хвърляше на земята, щом прожекторите минаваха наблизо или хеликоптерът с вой прелиташе по протежение на плажа. По някакъв начин, вече бе сигурен, преследвачите бяха стеснили местонахождението му до тази част от острова. Не беше забелязал камери или сензори по време на часовете на своето препъващо се бягство, но не се съмняваше, че Барент и останалите използват всички достъпни видове технологии да записват извратените си игри и да намаляват шанса някоя умна пионка да се крие в пустошта на острова седмици или месеци наред.

Саул се препъна в невидим корен и се просна по лице; главата му се удари в дебел клон, преди лицето му да се стовари на няма и една педя от киселата блатна вода. Той успя да запази съзнание само колкото да се претъркули на хълбок и да стисне острата, режеща трева, за да се издърпа към плажа. По бузата и в отворената му уста рукна кръв; имаше вкус почти като на солената, застояла вода.

Тук плажът се разширяваше, макар че не беше толкова широк, колкото ивицата, където бе кацнала чесната. Саул осъзна, че никога няма да намери приливния овраг и потоците, ако се придържа към дърветата. Нищо чудно вече да ги беше подминал, без да забележи това из кошмарната джунгла от блата и клони. А ако се намираха пред него, с тази скорост щеше да му отнеме часове да стигне до тях. Единствената му надежда беше самият плаж.

Още катери приближаваха тази област. Саул ясно различаваше четири от мястото си под ниските клонки на някакъв кипарис, а идваше и оше една лодка; намираше се на по-малко от трийсет метра, подскачаше високо на всяка носена от бурята вълна… Вече започваше да вали и психиатърът се помоли за тропически порой; стихия, която да намали видимостта до нула и да удави враговете му като войниците на фараона. Но дъждът се задържа в обикновен ръмеж, който можеше и да бъде само прелюдия към истинската буря — или пък да спре напълно, като впоследствие разкрие небесата за тропическия изгрев, който да подпечата присъдата на Саул.

Той изчака пет минути под клоните, свит зад тревата и един паднал ствол. Лодките се приближиха с прожекторите си и хеликоптерът мина над него. В гърдите му напираше смях, примесен с желание да се изправи, да започне да мята камъни и да ги ругае в течение на няколкото благословени секунди, преди куршумите да го ударят. Саул остана приведен и в очакване, като надникна точно когато поредният патрулен катер изрева наблизо в дъжда, а витлото на опашката му вдигна завеса солени пръски, каквито вятърът вече щедро хвърляше върху плажа.

Зад него в джунглата отекнаха експлозии. За миг Саул си помисли, че светкавиците просто са приближили, но след това чу зловещото уум-уум на перките и осъзна, че търсачите сигурно хвърлят експлозивни заряди от хеликоптера. Трясъците бяха прекалено мощни, за да са от гранати; той усещаше вибрациите на всяка експлозия през дълбокия пясък и треперещите клонки на кипариса. Тръпките се усилиха, когато взривовете станаха по-звучни. Саул предположи, че извеждат обстрела над плажа, може би на двайсетина-трийсет метра навътре в джунглата, на интервали от по шейсет до осемдесет метра. При все ръмежа, миризмата на дим се понесе към него от дясната страна на плажа. Ако бурята все още идваше от североизток, осъзна той, то посоката на дима потвърждаваше, че се намира близо до северния край на острова, но все още отвъд североизточния му ръб, доста далеч от пистата на чесната и на повече от половин километър от приливния овраг.

Щеше да му отнеме часове да си проправи път през джунглата на ръба на плажа и до оврага, а ако тръгнеше напряко през блатата, със сигурност щеше да се изгуби отново.

Експлозия разкъса нощта на по-малко от двеста метра южно от него. След това се разнесе невероятна глъчка, предизвикана от ято чапли, които напуснаха нощното си убежище и изчезнаха в тъмното небе. Накрая се чу по-проточен и ужасяващ вик — човешко същество изпищя от болка. Саул се почуди дали нечия кукла е пострадала. Или беше така, или пък имаше и наземни патрули, които се движат зад него, и някой от тях е попаднал във взрива от бомбардировката на хеликоптера.

Сега Ласки чуваше по-ясно воя на перките — високо и на юг, но приближаващ към него. Разнесе се трясъкът на автоматични оръжия, когато някой от катер по протежението на прибоя стреляха на сляпо в стената на джунглата.

Саул би дал всичко да не беше гол. Студеният дъжд пръскаше по него от листата, стъпалата и глезените му агонизираха и всеки път, когато поглеждаше надолу, светлините от бурята му показваха сбръчкания му, увиснал корем, белите кокалести крака и гениталиите му, свити от студ и страх. Гледката не го изпълваше с увереност и не го караше да изгаря от копнеж да се втурне напред и да се бие. По-скоро го мъчеше желанието да се топне в гореща вана, след което да се опакова в няколко пласта топли дрехи и да си намери спокойно местенце, където да поспи. В продължение на часове тялото му бе стегнато от мощния прилив на адреналин и вече страдаше от неприятните последствия. Беше му студено, чувстваше се изгубен и трепереше от ужас — късче човешка плът, лишено от почти всички емоции, освен страха, и от всякаква мотивация, освен маниашката, атавистична нужда да оцелее по вече забравени причини. Накратко, Саул Ласки се бе превърнал именно в човека, какъвто беше, когато работеше в Ямата преди четирийсет години, с изключение на това, че издръжливостта и надеждата на младостта си бяха отишли.

Но това не беше единствената разлика, осъзна Саул, когато вдигна глава срещу все по-яростните пориви на бурята.

— Избрах да бъда тук! — извика на полски към небесата, без да го е грижа дали преследвачите ще го чуят. Вдигна юмрук, но не го размаха — просто го задържа във въздуха; неясно дали знак за потвърждение, триумф, победа или отказ. Дори и той нямаше представа.

Саул изтича през прикритието на кипарисите, зави наляво покрай поседните стръкове трева и спринтира по оголения плаж.

 

— Харъд, ела тук! — нареди Джими Уайн Сътър.

— Само момент — отвърна Тони. Тъкмо бе излязъл от наблюдателната зала. Разположените на земята камери вече не показваха нищо интересно, но на един от патрулните катери на северния нос имаше черно-бяла камера и цветна на борда на хеликоптера, който хвърляше бомби и бидони с напалм сред дърветата. Харъд си помисли, че операторската работа е пълен боклук — трябваше им Стедикам^[1] за въздушните снимки; от люлеенето и клатушкането и на двата монитора в стомаха му се разбълникваха киселини — но беше длъжен да признае, че пиротехниката надминава по размер всичко, което те с Уили бяха правили някога и се доближава до огнените оргазми на Копола в края на „Апокалипсис сега“.

Харъд винаги бе смятал Копола за пълен откаченяк, задето е изрязал напалмовите сцени от предфиналната версия и не се почувства много по-добре, като ги видя пъхнати под надписите в края на филма. Той копнееше за чифт стедикам и качена на кран „Панавижън“, предварително подготвена за нощна работа — все щеше да намери за какво да използва километрите нащракана лента, дори ако се наложи да направи цял шибан филм заради тази нощна заря.

— Хайде, Тони, теб чакаме! — обади се Сътър.

— След минутка — отвърна Харъд, като хвърли поредната шепа фъстъци в устата си и отпи от водката си. — Според дрънканиците по радиото са обградили бедния нещастник в северния край и изгарят шибаната джунгла до ко…

— Сега! — отряза свещеникът.

Тони погледна към евангелиста. Другите четирима се бяха затворили в Стаята за игра вече над час — обсъждаха някакъв страхотно важен въпрос и, ако се съдеше по изражението на Сътър, нещо беше тръгнало изключително зле.

— Добре — въздъхна Харъд. — Идвам!

Погледна през рамо, докато излизаше от стаята — навреме, за да види гол мъж, тичащ по плажа в пряката видимост и на двете камери.

Атмосферата в Стаята за игри излъчваше също толкова напрежение, колкото и кървавото пиршество на телевизионните монитори. Уили седеше точно срещу Барент, а Сътър се приближи и застана зад стария германец. Ръцете на магната бяха скръстени и той изглеждаше изключително недоволен. Джоузеф Кеплър крачеше напред-назад пред дългия прозорец. Редицата завеси бе дръпната, дъждът плющеше по стъклото и когато проблесна поредната светкавица, Харъд мерна силуетите от Алеята на живите дъбове. Гръмотевиците се чуваха дори през многопластовото стъкло и дебелите стени. Той погледна часовника си; беше 12:45. Уморено се почуди дали Мария Чен още е заложник или помощниците са били освободени. Ужасно му се прииска изобщо да не е напускал Бевърли Хилс.

— Имаме проблем, Тони — каза К. Арнолд Барент. — Седни! Харъд седна. Очакваше Барент — или, по-вероятно, Кеплър — да обяви, че членството му е било прекратено и сега ще прекратят и живота му. Той си знаеше, че няма шанс да изпробва Способността си срещу магната, нито пък срещу Кеплър или Сътър. Не очакваше Уили да мръдне и пръст, за да му помогне. „Може би — помисли си с внезапната епифания, присъща на обречените, — може би Уили му беше тръснал евреина, тъй че да го дискредитира и отстрани. Защо? — зачуди се. — По какъв начин бих представлявал заплаха за Уили? Какво ще спечели с отстраняването ми?“. Като изключим Мария Чен, на острова нямаше нито една жена, която да използва. Трийсетте или някъде там охранители на Барент, разположени на юг от Зоната, бяха до един високо платени Неутрални, доверени служители на милиардера. Гадината дори нямаше нужда да използва Способността си, за да елиминира Тони Харъд — стигаше му да натисне един бутон.

— Ахъ — изръмжа Тони уморено, — какво има?

— Старото ти приятелче хер Бордън ни е приготвило специална изненада за вечерта — обясни студено Барент.

Харъд примигна и погледна към Уили. Почуди се дали „изненадата“ щеше да е за негова сметка, но не беше сигурен как точно става номерът.

— Просто предположихме известни промени в правилника на Островния клуб — обясни Уили. — К. Арнолд и господин Кеплър не са съгласни с предложението ни.

— Това си е чиста, проклета лудост! — отряза Джоузеф от мястото си до прозореца.

— Тишина! — нареди Уили. Кеплър веднага млъкна.

— Ние? — глупаво примигна Харъд. — Кои „ние“?

— Преподобният Сътър и аз — обясни старецът.

— Излиза, че старият ми приятел Джеймс от години е другарувал с хер Бордън — обади се Барент. — Интересен обрат на събитията, а?

Харъд поклати глава.

— Абе, момчета, вие знаете ли какво става на северния край на шибания ви остров?

— Да — отвърна милиардерът. Извади от ухото си слушалчица с телесен цвят, по-малка от слухов апарат. Почука по микрофончето, прикачено към нея с тъничка жичка. — Поне аз знам. Но, в сравнение с нашата дискусия, тези събития са маловажни. Колкото и абсурдно да изглежда, още през първата ти седмица в Управителния съвет ще имаш правото на решаващ глас.

— Дори не знам за какво, на майната си, говорите! — изръмжа несигурно продуцентът.

Уили обясни:

— Говорим за идеята да разширим ловните игри на Островния клуб до… ъ-ъ… по-приемлив мащаб, Тони!

— Целият свят — поясни Сътър. Лицето на евангелиста бе зачервено и покрито с пот.

— Светът?!

Барент се ухили саркастично и доизясни мисълта му:

— Те искат да използват сурогатни нации вместо сурогатни пионки.

— Нации? — повтори Харъд. Яростна светкавица удари някъде зад Алеята на живите дъбове и поляризираното стъкло потъмня.

— Проклет да си, идиот такъв — изрева Кеплър, — не можеш ли да правиш нещо друго, освен да стоиш тук и да преповтаряш нещата? Тези двама идиоти искат да пратят всичко по дяволите. Искат да играем с торпеда и подводници, а не с отделни личности. Цели страни ще изгарят за спечелването на точки!

Харъд се облегна на масата и се втренчи в Уили и Сътър. Не каза нищо.

— Тони — подкани го Барент, — ти за пръв път ли чуваш за това предложение?

Продуцентът кимна.

— И господин Бордън никога не е повдигал темата пред теб? Харъд поклати глава.

— Виждаш колко важен е твоят глас — тихо уточни милиардерът. — Това ще доведе до значителна промяна в насоката на ежегодното ни забавление…

Кеплър се изкикоти със странен, пресеклив смях.

— Това ще прати по дявоите целият проклет, кучисински свят! — заяви той.

— Ja — съгласи се Уили. — Вероятно. Но може би не. Усещането обаче ще е фантастично!

Харъд седна.

— Майтапите се с мен! — успя да каже с дрезгав глас, какъвто не бе излизал от устата му от пубертета насам.

— Нищо подобно — възрази немецът спокойно. — Вече демонстрирах лекотата, с която могат да бъдат покорени и объркани и най-високите нива на военна сигурност. Господин Барент и останалите от десетилетия насам знаят колко просто е да се влияе на лидерите на държавите. Трябва само да премахнем ограниченията за време и мащаб, за да превърнем тези състезания в много по-забележително забавление. Това ще изисква известни пътувания и тайно убежище, където да се събираме, щом състезанието стане… ъ-ъ-ъ… напечено, но сме сигурни, че К. Арнолд може да осигури тези подробности. Nicht wahr, хер Барент?

Милиардерът потри бузата си.

— О, без съмнение! Възражението ми не се базира на ресурсите — дори не става дума за огромното количество време, което подобно разширено състезание ще погълне — а за загубите на ресурси, човешки и други, които ще се натрупат по времето на такъв продължителен период…

Джими Уайн Сътър се разсмя басово, весело — смях, познат на милионите, които го гледаха по телевизията.

— Братко Кристиан, нима смяташ да отнесеш всичко това със себе си, а?

— Не — отвърна тихо Барент, — но не виждам причина да го разрушавам, само защото няма да съм тук да му се наслаждавам!

— Ja, но аз виждам — равно му възрази Уили. — Предлагаме страхотно забавление. Залозите са направени. Ние с Джими Уайн гласуваме „за“. Ти и страхливецът Кеплър гласувате „против“. Тони, да чуем и твоя глас!

Харъд подскочи. Нямаше как да устои на подканата на Уили.

— Въздържам се — заяви. — Шибайте се всички! Немецът удари с юмрук по масата.

— Харъд, проклет да си, еврейски любовчия такъв! Гласувай!

В главата на продуцента сякаш се стовари огромна канара, която заби стоманени нокти в черепа му. Той стисна слепоочията си и отвори уста в беззвучен писък.

— Спри! — изрева Барент и натискът отслабна незабавно. Харъд едва не изпищя отново, този път от облекчение.

— Той гласува — допълни магнатът. — Има правото да се въздържи по всяка тема. Без мнозинство предложението се отхвърля!

— Nein! — обади се Уили и зад студените му сиви очи сякаш грейна син пламък. — Без мнозинство ние сме в патово положение… — той се обърна към Сътър. — Какво ще кажеш, Джими Уайн, можем ли да оставим този въпрос нерешен?

Лицето на евангелиста бе лепкаво от пот. Той се взря над дясното ухо на Барент и изрецитира монотонно:

— Сега седемте ангела, които държат седем тръби, са готови да ги надуят. Първият ангел наду тръбата си и последва жупел и огън, смесен с кръв, която рукна на земята; и една трета от земята изгоря… Вторият ангел наду тръбата си и голяма планина, бляскаща с огън, падна в морето; и една трета от морето се обърна в кръв… Третият ангел наду тръбата си и голяма звезда падна от рая, блестяща като факла, и се удари в една трета от реките и фонтаните от вода… Четвъртият ангел наду тръбата си и една трета от слънцето бе ударена, и една трета от луната, и една трета от звездите… А после погледнах и чух орел да плаче на висок глас, както си лети в небесата: „Беда, проклятие, беда за тез, що земята обитават, кога засвирят другите тръби, които трите ангела държат…!“ И петият ангел наду тръбата си, и видях звезда паднала от небето на земята, и му бе даден ключът за шахтата на бездънна яма… — Сътър спря, изпи последната глътка от бърбъна си и постоя в мълчание.

Барент попита:

— И какво трябва да значи това, Джеймс?

Проповедникът сякаш се беше отърсил от унеса си. Попи лицето си с лилавата копринена кърпичка, която извади от предния джоб на бялото си сако.

— Означава, че не може да има равен резултат — обясни с дрезгав шепот. — Антихристът е тук. Часът му най-сетне настъпи. Всичко, което можем да сторим, е да изпълним каквото е писано и да свидетелстваме колкото се може по-добре за напастите, които са ни сполетели. Нямаме избор!

Барент скръсти ръце и се ухили.

— И кой от нас е твоят Антихрист, Джеймс?

Сътър прехвърли поглед от Уили към Барент. Очите му бяха оцъклени.

— Бог да ми помага — каза. — Не зная! Предадох душата си в служба нему… И не знам!

Тони Харъд се отблъсна от масата.

— Това е пълна шибана дивотия! — заяви. — Аз се махам!

— Стой си на мястото! — отряза Кеплър. — Никой няма да напусне тази стая, докато не уредим проблема.

Уили се облегна и сплете пръсти на корема си. Измърка:

— Имам предложение!

— Давай — кимна Барент.

— Предлагам да приключим шахматната си партия, хер Барент — каза старецът.

Кеплър спря да крачи и се втренчи първо в стария германец, а после в Барент.

— Шахматна партия? — попита. — Що за шахматна партия?

— Аха — обади се и Тони. — Каква игра е това? — потри с длан затворените си очи и видя образа на собственото си лице, гравирано от слонова кост.

Барент се усмихна.

— Ние с господин Бордън играем една шахматна партия по пощата… вече няколко месеца — обясни. — Безвредна малка диверсийка, един вид.

Кеплър се облегна тежко на прозореца.

— О, Иисусе Христе, Боже Всемогъщи! — изрече на скоропоговорка.

— Амин — обади се и Сътър, очите му отново бяха разфокусирани.

— Месеци значи — повтори Харъд. — Месеци! Имаш предвид, че по времето на всичките тези лайна, дето ставаха… Траск… Хейнс… Колбън… и вие двамата сте си играли шибан шах през цялото време?

Джими Уайн Сътър издаде звук, наподобяващ едновременно оригване и кикот.

— Ако някой човек служи на звяра и образа му, и получи белега му на челото си или на ръката, същият ще пие от виното на Божията мъст… — промърмори. — И ще бъде измъчван с огън и сяра в присъствието на свети ангели, и в присъствието на Агнеца; и димът от техните мъчения ще се издига завинаги и вечно! — той повтори същия странен звук. — И той предизвиква всички, малки и големи, богати и бедни, свободни и поробени, да получат БЕЛЕГ на дясната си ръка или на челата… и числото му е шестстотин шестдесет и шест.

— Я млък! — обади се дружелюбно У игли. — Хер Барент, съгласен ли сте? Играта почти приключи, трябва само да я доиграем. Ако аз спечеля, ще разширим… състезанието… до по-солиден мащаб. Ако вие спечелите, ще се задоволя с настоящите правила!

— Бяхме стигнали до трийсет и петия ход — припомни му Барент. — Твоята позиция не беше… ъ-ъ-ъ… завидна.

— Ja — засия Уили, — но аз ще продължа оттам. Не настоявам да започваме нова партия.

— А ако тази завърши наравно? — поинтересува се милиардерът. Уили сви рамене.

— Ти печелиш, ако сме реми — отвърна. — Аз печеля само с чиста победа.

Барент се загледа в светкавиците.

— Не обръщай внимание на тия глупости — изплака Кеплър. — Той е напълно откачен!

— Млъкни, Джоузеф! — изръмжа магнатът. Обърна се към възрастния си съперник. — Добре! Ще довършим играта. С наличните фигури ли ще играем?

— Това е повече от приемливо — съгласи се Уили с широка усмивка, която демонстрира идеалните му венци. — Ще слезем ли на първия етаж?

— Да — отвърна Барент. — Само секунда, моля! — той вдигна слушалката си и се заслуша за момент. — Барент на линия! — каза в микрофона. — Свалете един екип на брега и терминирайте незабавно евреина. Ясно ли е? Добре… — и остави апаратчето на масата. — Всичко е наред!

Харъд ги последва до асансьора. Сътър, който вървеше пред него, внезапно се препъна и го хвана за ръката.

— И в онези дни хората ще търсят смъртта и няма да я намират — прошепна настойчиво в ухото му. — Ще копнеят да умрат и смъртта ще бяга от тях!

— Я се шибай! — заяви продуцентът и се освободи от хватката му. Петимата се спуснаха на долния етаж в мълчание.