Дан Симънс
Лешояди (65)

63
Мелани

Уили беше жив!

Взирайки се през очите на госпожица Сиуъл, аз погледнах през решетките на клетката и веднага го познах, макар че крушката зад главата му хвърляше ореол от груба светлина около оцелелите бели кичури от лъскавата му коса.

Уили беше жив. Нина не ме лъжеше поне за това. Не разбирах почти нищо от случващото се: ние с Нина бяхме довели жертвени агнета за този порочен празник, а Уили — чийто живот според нея се намираше в непосредствена опасност — се смееше и се движеше свободно сред така наречените си поробители.

Той изглеждаше почти същият — може би малко по-белязан от самозадоволяването на желанията си, отколкото преди шест месеца. Когато за пръв път видях лицето му ясно в голата светлина и дълбоките сенки в коридора, накарах госпожица Сиуъл да се извърне встрани и да се изтегли в сенките в килията си още преди да осъзная колко глупаво се държа. Уили поговори на немски на човека, когото негърката на Нина бе нарекла Саул, като го приветства с добре дошъл в Ада. В отговор мъжът го прати да върви по дяволите, а той се разсмя и поговори с онзи младия, с гущерските очи, след което се появи един много красив господин. Уили се обърна към него с „К. Арнолд“ и така разбрах, че това ще трябва да е легендарният господин Барент, за когото госпожица Сиуъл бе правила проучване. Дори на заслепяващата светлина и в тази отвратителна обстановка в тунела веднага можех да кажа, че това е човек с горда осанка и добро възпитание. В гласа му се усещаше образованият кеймбриджски акцент на моя любим Чарлз, тъмният му блейзър беше с превъзходна кройка и ако проучванията на госпожица Сиуъл бяха правилни, той бе един от осемте най-богати хора на света. Подозирах, че е човек, напълно способен да оцени собствената ми зрялост и благородно възпитание; някой, който ще ме разбере. Накарах госпожица Сиуъл да се придвижи по-близо до решетките и да притвори очи с провокативно свеждане на клепките. Господин Барент като че ли не я забеляза. Отдалечи се още преди Уили и младото му приятелче да си тръгнат.

— Какво става? — попита негърката на Нина — онази, която се беше нарекла „Натали“.

Накарах Джъстин да се обърне гневно към нея.

— Сама си провери.

— Точно сега не мога — отвърна цветнокожата. — Както ти обясних и преди, на такова разстояние не установявам добре контакт… — очите на момичето сияеха на светлината на свещта, докато седяхме в гостната. Не вижах и следа от коприненосиньото на Нина в тези кални кафяви ириси.

— Тогава как поддържаш контрол, скъпа моя? — попитах, лекото фъфлене на Джъстин правеше гласа ми дори по-сладък, отколкото първоначално възнамерявах.

— Дресировка — отвърна „асистентката“ на Нина. — Та какво става? Въздъхнах.

— Още сме в малките килии, Уили тъкмо ни подмина…

— Уили! — извика момичето.

— Защо си толкова изненадана, Нина? Нали ти самата ми каза, че на него му е наредено да дойде там? Лъжеше ли ме, когато каза, че си се свързала с него?

— Не, разбира се — отряза чернилката, като си възвърна самообладанието изключително бързо и уверено, досущ както правеше Нина. — Но не го бях виждала от известно време. Той добре ли изглежда?

— Не — отрязах. Поколебах се, после реших да я изпитам. Казах: — Господин Барент беше там.

— О?

— Той е много… впечатляващ.

— Да, такъв си е, нали? Подигравателна нотка ли долавях?

— Виждам защо си му позволила да те уговори да ме предадеш, Нина, скъпа — отбелязах. — Ти дали… спа ли с него? — мразех този абсурден афоризъм, но не се сещах за друг, по-малко груб начин да я конфронтирам с въпроса си.

Цветнокожата просто се взря в мен и за стотен път безмълвно проклех Нина, задето Използва тази… прислуга… на мястото на човек, който бих могла да третирам като равен. Дори отвратителната госпожица Барет Крамър щеше да е за предпочитане в ролята на посредник.

Поседяхме известно време в мълчание. Негърката бе потънала в каквито там мисли влагаше Нина в главата й. Собственото ми внимание бе разпръснато из новото ми семейство — ограничените сетивни възприятия на госпожица Сиуъл за студен камък и празния коридор, внимателното наблюдение на Джъстин върху пратеничката на Нина и последно, най-нежните докосвания в ума на новия ни приятел в морето. Този последен контакт беше, засега, най-труден за поддържане — не само заради разстоянието, понеже то вече не беше кой знае какво препятствие за мен след болестта ми, а заради това, че връзката трябваше да остане максимално слаба — практически неосезаема за жертвата — чак до мига, в който Нина дадеше нареждане за действие.

Или поне така си мислеше тя. Бях приела предизвикателството, понеже имах нужда да играя на нейна страна, поне за момента, а и донякъде заради детинското й дразнене, че няма да ми бъде възможно да установя и запазя такъв контакт с някой, когото съм видяла само през бинокъл. Не изпитвах особена необходимост да следвам останалата част от плана на Нина. Това важеше с особена сила сега, когато по-добре разбирах страховитите ограничения, наложени на Способността на Нина от преживения от нея смъртоносен инцидент. Съмнявам се дали тя би могла да използва някого на разстояние от над четиристотин киометра преди нашата среща преди шест месеца в Чарлстън и бях сигурна, че тогава тя не би разкрила слабостта си и не би се поставила в положение, където да зависи от мен по какъвто и да е начин.

А сега тя беше зависима. Негърката седеше в гостната ми, носеше широк и странно буцест пуловер над раздърпаната си пола и за всички мои цели и намерения Нина беше сляпа и глуха. Каквото и да се случеше на острова, нямаше да й бъде известно в момента — в това се убеждавах все повече — и тя би го научила само ако й кажа. Не й повярвах и за секунда, когато ми заяви, че поддържа дистанционно управление над асистента си на име Сауя. Бях докоснала съзнанието му съвсем лекичко, за част от секундата, по време на пътешествието с лодка. Макар че съзрях резонансите на човек, който е бил Използван — и то Използван много сериозно преди известно време — усетих и още нещо, някакви латентни и потенциално опасни течения в ума му, сякаш Нина по необясним за мен начин бе заложила бомба в него. Но усетих също и че това не е човек, който в момента се намира под контрол. Знаех колко ограничена е употребата дори и на най-добре дресираният помощик, когато условията се променят или изникнат неочаквани обстоятелства. От всички нас от веселото ни трио, през всичките изминали години, аз имах най-силна Способност, когато се стигнеше до дресирането на хора. Нина ми се подиграваше за това, понеже се боях да реагирам на нови предизвикателтва; Уили се притесняваше от всякакъв вид дълготрайна връзка, като бързо сменяше помощниците си с все същата плиткоумна повърхностна страст, с каквато сменяше и партньорите си в леглото.

Не, Нина беше обречена на разочарование, ако се надяваше да постигне ефективни резултати на острова само благодарение на дресирания си инструмент. Именно в този момент усетих как равновесието помежду ни се променя — след всичките тези години! — ’тъй че следващият ход щеше да е мой и щях да го направя по мой избор на време, място и обстоятелства.

Но преди всичко исках да знам къде се намира Нина.

Негърката в моята гостна — в гостната ми! Татко би се обърнал в гроба! — отпи от чая си в безумното си пренебрежение към факта, че щом се сдобия с алтернативен начин да проследя местонахождението на Нина, точно този цветнокож инструмент, който ме притеснява, щеше да бъде елиминиран по такъв начин, че дори доскорошната ми приятелка да се впечатли от оригиналността и изобретателността ми.

Можех да почакам. Всеки час увеличаваше моето предимство в настоящата ситуация и намаляваше това на Нина.

 

Дядовият часовник в коридора тъкмо удари единайсет и Джъстин бе на ръба на заспиването, когато тъмничарите в раздърпаните си облекла отвориха с трясък древната желязна врата в края на коридора и вдигнаха автоматично решетките на пет клетки. Килията на госпожица Сиуъл не беше сред отворените, нито пък тази на „помощника“ на Нина в съседната ниша.

Гледах четиримата мъже и жената, които минаха край нас, очевидно вече в състояние на Употреба, и осъзнах със силен шок от разпознаването, че високият, силно мусколест негър е същият, при справянето с когото Уили се затрудни по време на последното ни Събиране — Янсен някой си.

Беше интересно. Използвайки и последните капчици от усилената ми Способност, отслабвайки наблюдението си върху Джъстин, семейството и мъжа, спящ в малката си, изпълнена с шума на водата каюта… и контрола върху всички — дори над мен самата — успях да се протегна в един от пазачите, при това с достатъчно сила, за да получа поне смътни сетивни възприятия. Донякъде беше като да гледаш мътно отражение от зле настроен телевизор. Групата вървеше по протежението на коридора, подмина железните врати и древните решетки, прекоси същата подземна улица, през която бяхме влезли, и се изкачи по дългата тъмна рампа към мириса на гниещи растения и тропическа нощ.