Дан Симънс
Лешояди (63)

61
Остров Долман,
неделя, 14-и юни 1981 г.

Саул Ласки се чувстваше така, сякаш неведнъж вече бе преминавал през това.

Минаваше полунощ, когато лодката им се удари в циментовия кей и Тони Харъд подкара навън и него, и госпожица Сиуъл. Те слязоха на дока и продуцентът спря да размахва оръжието си, тъй като уж би трябвало да командва тези две пионки. Две електрически колички за голф се плъзнаха към тях и Харъд нареди на мъжа с блейзър и панталон:

— Закарай тези двамата в кошарата за примамки.

Саул и госпожица Сиуъл се настаниха пасивно на средната седалка на количката, докато мъжът с автоматичната карабина заемаше мястото си зад тях. Ласки погледна към жената до него; лицето й не показваше емоции или интерес. Тя не носеше грим, косата й бе подрязана късо, а евтината й щампована блузка висеше хлабаво около тялото й. Когато спряха на контролния пункт на южния край на охраняемата зона и след това се понесоха напред през ничията земя, покрита с разпукани черупки, Саул се почуди дали петгодишното хлапе на Мелани Фулър предава на Натали нещо от случващото се.

Циментовата постройка зад северната ограда на охраняемата зона бе заляна с ярка светлина. Десетина други примамки тъкмо бяха пристигнали и те двамата с госпожица Сиуъл се присъединиха към тях на циментовия двор с размери на баскетболно игрище с висока ограда с бодлива тел.

От тази страна на охраняемата зона нямаше сини блейзъри и сиви панталони. Пазачите носеха зелени гащеризони и черни найлонови бейзболни шапки. Въоръжени бяха с автомати. От бележките на Коен Саул знаеше, че това са членове на частната охрана на Барент, а от разпита на Харъд отпреди два месеца бе научил също така, че всеки един от тях е бил дресиран до определена степен.

Напред пристъпи висок мъж с пистолет в кобур на колана. Нареди:

— Добре, хора, съблечете се!

Дузината затворници бяха най-вече младежи, макар че Саул видя и две жени — още почти момиченца. Стояха близо до предната част на двора и при тази команда се спогледаха озадачено. Очевидно всички бяха упоени или в шок. Ласки познаваше този поглед. Беше го видял при приближаването на Ямата в Челмно и при слизането от влаковете в Собибор. Той и госпожица Сиуъл започнаха да свалят дрехите си, докато повечето от останалите стояха и не помръдваха.

— Казах съблечете се! — изрева мъжът с кобур и друг пазач с карабина пристъпи напред и срита най-близкия затворник — хлапе на осемнайсет-деветнайсет години с дебели очила и обратна захапка. Момчето се присви без да гъкне и се строполи на земята, като удари лицето си в цимента. Саул ясно чу как зъбите му се чупят. Другите деветима младежи започнаха да се събличат.

Госпожица Сиуъл приключи първа. Психиатърът забеляза, че тялото й изглежда по-младо и гладко от лицето, с изключение на скорошния белег от апендектомия.

Строиха затворниците в редици, без да разделят мъжете от жените, и ги насочиха по дълга циментова рампа надолу под земята. С ъгълчето на окото си Саул мерна врати, които водеха към облицовани с плочки коридори, отделящи се от централния подземен булевард. Охранителите в гащеризони стигаха до входа и внимателно проследяваха как пушечното месо на великите марширува. Двете редици се притиснаха в стените, когато мина конвой от четири джипа, изпълвайки тунела с шум и дим от въглероден окис. Саул се почуди дали целият остров е прорязан от сервизни тунели.

Вкараха ги в гола, ярко осветена стая, където мъже в бели престилки и с хирургически ръкавици надничаха в устите и анусите им, и във вагините на жените. Една от девойките се разплака и пазачът я удари да млъкне. Саул усещаше странно спокойствие дори когато се чудеше откъде са дошли тези други жертви, дали досега са ги Използвали и как собственото му поведение би могло да се отличава видимо от това на останалите. Капещите стени бяха боядисани в бяло и част от издълбаните в скалата малки, полусферични ниши, вече съдържаха голи, мълчаливи тела. Щом редицата спря и госпожица Сиуъл влезе в дупката си в стената, Саул осъзна, че няма нужда от килии с нормален размер, тъй като никой нямаше да остане на острова повече от седмица. Дойде и неговият ред.

Нишите бяха издълбани на различна височина — балкончета, оформени като полумесеци, с железни решетки, вградени в белия камък. Тази на Саул се намираше на малко повече от метър над пода. Той се търколи в нея. Камъкът бе студен под кожата му, а нишата — дълга точно колкото да се изтегне в пълен ръст. Една смърдяща на пикня и повръщано дупка, издълбана в задния край на лавицата, му показа къде трябва да се облекчава. Решетките се спускаха автоматично от тавана на нишата в дълбоки дупки в пода — с изключение на вратичката, където Оставаха две педи празно пространство за вкарване на подносите с храна.

Саул се излегна по гръб и се взря в камъка на половин метър над главата си. Някъде нататък по коридора някой започна да плаче накъсано. Чуха се стъпки и звуци от удари по метал и плът, след което отново се възцари тишина. Ласки усещаше как го залива спокойствие. Беше хладнокръвен. По странно интимен начин се чувстваше по-близо до семейството си — родителите си, Йозеф, Стефа — отколкото от десетилетия насам.

Усети как очите му се затварят и се насили да ги задържи отворени. Върна очилата си на място. Странно, че му бяха позволили да си ги задържи. Той се опита да си спомни дали са позволявали на голите затворници да носят очила до Ямата в Челмно. Не. Сигурен беше, че е участвал в бригадата, която събираше хиляди чифтове — големи купчини очила — от една стая върху груб конвейер, където други затворници отделяха стъклото от метала, а ценните метали — от стоманата. В Райха не похабяваха нищо… освен хората.

Отново се застави да отвори очи и се ощипа по бузите. Камъкът беше твърд, но той знаеше, че може да потъне в сън почти без проблеми. Да потъне в сънища. Не бе спал както трябва от три седмици, защото всеки път, когато се гмурнеше в бездната зад клепачите си, състоянието на „бърз“ сън задействаше постхипнотичните внушения, които сега съставяха сънищата му. Не се нуждаеше от стимул или камбанка вече от осем нощи. Самият REM задействаше виденията.

Дали бяха сънища или спомени? Саул вече не беше сигурен. Сънищата-спомени сега се бяха превърнали в реалност. Дните му с Натали — подготовката, планирането и заговорите — бяха всъщност сън. Ето защо се чувстваше толкова спокоен. Тъмният, студен коридор, голите затворници, килията — всичко това бе много по-близо до неговата реалност-видение и самопредизвиканите спомени от лагерите, отколкото бяха горещите летни дни в Чарлстън, по време на които наблюдаваше Натали и момченцето Джъстин. Натали и мъртвото същество, което приличаше на момченце…

Саул се опита да мисли за чернокожата си приятелка. Стисна здраво очи, докато се напълниха със сълзи, отвори ги широко и са съсредоточи върху представата за младата Престън.

 

Два дни преди това — вече три, в четвъртък — Натали стигна до решението на проблема.

— Саул — извика тя, като остави картите и се обърна към него, както си седяха на малката маса в мотелската кухничка, — не е нужно да вършим всичко сами! Можем да използваме някой за острова, докато другият надзирава Чарлстън!

Зад нея увеличените снимки на остров Долман покриваха едната стена на кухнята със зърнеста мозайка.

Саул поклати глава, твърде оглупял от умора, за да отвърне на ентусиазма й.

— Как? Те всички са мъртъвци, Натали! Мъртви са. Роб, Аарон, Коен. Мийкс ще пилотира самолета.

— Не тях, а някой друг! — изпъшка тя и се удари по челото с опакото на дланта си. — Всичките тези седмици се чудя дали съществуват и други — хора със сходен интерес. И мога да се погрижа за това утре. Няма да се срещам с Мелани чак до сеанса ни в събота сутринта в парка.

Тя му го каза тогава и осемнайсет часа по-късно той гледаше как слиза от самолета от Филаделфия, с по един чернокож от двете й страни. Джаксън изглеждаше по-възрастен, отколкото преди шест месеца; оплешивяващата му глава сияеше под ярките лампи на терминала, а на лицето му бяха застинали бръчки, които оповестяваха краен, безмълвен етап на въоръжено примирие със света. Младежът отдясно на Натали спокойно би могъл да представлява двойник на Джаксън, но създаден от антиматерия: висок, кокалест, с халтави стави и лице тъй подвижно, че израженията и реакциите прелитаха през него като светлина по повърхността на Меркурий. Високият шумен смях на младежа отекваше в коридора на терминала и караше хората да обръщат глави. Саул си припомни, че прякорът на хлапето беше Кетфиш.

По-късно, докато караха към Чарлстън, Джаксън попита:

— Ласки, сигурен ли си, че става дума точно за Марвин?

— Марвин е — потвърди психиатърът. — Но е… станал различен.

— Вуду-дъртата го е спипала здравата, а? — изсумтя Кетфиш. Играеше си с радиото на колата, опитвайки се да намери по-интересна станция.

— Да — кимна Саул, като все още не вярваше, че говори за това и с някой друг, освен Натали. — Но може би има възможност да го възстановим… да го спасим.

— Аха, човече, тъй ще сторим — обеща Кетфиш. — Една дума на нашата свръзка и „Соул Брикярд“ ще плъпне по този шибан град като кондом по надута патка, нал’найш?

— Не — възрази психиатърът, — така няма да стане. Натали сигурно ви е обяснила защо.

— Каза ни — съгласи се Джаксън. — Но ти какво имаш да споделиш, Ласки? Колко трябва да чакаме?

— Две седмици — отговори му Саул. — По един или друг начин, всичко иде приключи след две седмици.

— Имаш ги тия две седмици — прие санитарят. — После ще направим каквото трябва да се направи, за да върнем Марвин обратно, все едно дали вие сте си свършили работата или не.

— Ще бъде свършена — обеща му психиатърът. Погледна към едрия мъж, разположен на задната седалка. — Хей, слушай, тъй и не знам дали „Джаксън“ е фамилията ти или собственото име…

— Фамилията — отвърна фелдшерът. — Отказах се от името си, когато се върнах от ’Нам. И бездруго вече нямаше за какво да го използвам.

— И аз н’съ казвам Кетфиш всъщност, Ласки — обади се Кетфиш. — Името ми е Кларънс Артър Тиъдър Варш… — и разтърси протегнатата ръка на Саул. — Но, хей, човече — додаде с усмивка, — понеже си приятел на Натали и тъй нататък, мож’ да ми викаш „гу’син Варш“!

 

Последният ден преди заминаването беше най-отвратителен. Саул бе сигурен, че нищо няма да излезе — старицата няма да изпълни своята част от сделката или няма да успее да проведе дресировката, с която се занимаваше последните три седмици на май, докато Джъстин и Натали се взираха през бинокъла към отсрещния бряг на реката. Или пък Коен е сгрешил и информацията му е невярна — или е точна, но плановете са се променили през последвалите месеци. А може би Тони Харъд няма да реагира на телефонното обаждане в началото на юни — или ще каже на другите, щом стъпи на острова — или пък няма да им каже, но ще убие Саул и когото там изпрати Мелани Фулър, веднага щом брегът изчезне от погледа им. Или пък ще достави примамките на острова, но тогава пък Мелани ще избере именно този момент да се нахвърли на Натали и Ще я заколи, докато Саул е заключен и очаква собствената си смърт…

После дойде неделният следобед и те поеха на юг към Савана. Още преди здрачът да се е разсеял, заеха позиции на паркинга близо до канала. Натали и Джаксън се скриха в един храталак на около шейсетина метра северно. Тя носеше карабината, която бяха измъкнали от колата на шерифа в Калифорния и я държаха отделно, когато опаковаха М-16 и повечето от пластичния експлозив.

Кетфиш, Саул и съществото, което Джъстин бе нарекъл госпожица Сиуъл, чакаха — двамата мъже спокойно пиеха кафе от метален термос. Веднъж главата на жената се залюля като глава на кукла на вентрилоквист, взря се право в Саул и каза:

— Познавам те!

Той не отговори нищо. Взираше се безстрастно в нея, като се опитваше да си представи какво ли съзнание може да се крие зад толкова години безсмислено насилие. Госпожица Сиуъл затвори очи с механично, отсъстващо движение — като играчка с пружина. Не се каза и дума повече до пристигането на Тони Харъд малко преди полунощ.

Известно време психиатърът беше уверен, че дребничкият продуцент се кани да стреля по време на дългите секунди, докато стоеше, прицелил пистолета в лицето на Саул. На гърлото на Харъд пулсираха вени и той ясно забелязваше, че пръстът му на спусъка е побелял от напрежение. Тогава се изплаши, но страхът му бе чист и овладяем — нищо подобно на раздразнението от изминалите седмици на гневен, обезсилващ страх от Ямата и безнадеждността на нощните му сънища. Каквото и да станеше оттук нататък, Саул бе избрал доброволно мястото, на което се намираше.

Накрая Харъд се задоволи да го наругае и да го удари двукратно през лицето — втория път с опакото на ръката — като отвори плитка драскотина на дясната буза на Саул. Той не отговори и не се съпротивляваше. Госпожица Сиуъл остана също тъй неподвижна. Натали имаше заповед да стреля от засадата, само ако Харъд наистина застреля Саул или Използва някой друг да го нападне с намерение за убийство.

Те двамата с госпожица Сиуъл бяха настанени на задната седалка на мерцедеса, около краката и китките им увиха многократно тънки верижки. Евроазиатката, секретарка на Харъд — Саул знаеше от докладите на Харингтън и Коен, че се казва Мария Чен — беше ефикасна, но предпазлива и внимаваше да не прекъсне кръвообращението, докато дърпаше здраво веригите и поставяше малките катинарчета по местата им. Саул я огледа преценяващо, като се чудеше какво я е довело тук; какво я мотивира. Подозираше, че именно в това се крие вечният източник на провали за народа му — вечната еврейска страст за разбиране, мотивация и причини за нещата, безкрайните талмудски дебати над нюансите, дори и когато кухите им, но ефикасни врагове ги оковават здраво и ги мъкнат към пешите. Техните убийци никога не се тормозеха с въпроси за смисъла на деянието, съотнесен с резултата или морала, стига влаковете да се движат навреме и канцеларската работа да е свършена както се полага.

 

Саул Ласки подскочи и се събуди точно преди потъването му в „бърз“ сън да включи виденията. Бе вкарал в каталог на хипнотично създадени личности стотиците биографии, които Симон Визентал му бе осигурил, но само дузина от тях продължаваха да се появяват във виденията, които се бе дресирал да има. Не сънуваше лицата им — при все часовете взиране в снимките в Яд Вашем или Лохамеи ХаГета’от — защото гледаше през техните очи. Но пейзажът на живота им, спалните и работните помещения, бодливата тел и втренчените лица… всички те отново бяха станали пейзаж на живота, който Саул Ласки водеше. Както си лежеше в каменната ниша под скалата на остров Долман, той осъзна, че в действителност никога не е напускал лагера на смъртта. В действителност това беше единствената държава, на която е гражданин.

Тогава, докато се люлееше на ръба на заспиването, предвиди и чии сънища ще го сполетят тази нощ: Шалом Крзачек — човекът, чието лице и живот беше запомнил, но които сега бяха изгубени за него, когато подробносите бяха станали изкуствена реалност; данните се губеха в омарата на истинските спомени. Саул никога не бе стъпвал в гетото във Варшава, но всяка нощ си го спомняше — редицата бегълци, които бягат от пожарите през каналите; екскрементите падат върху тях, докато те пълзят през черните и смрадливи тръби един по един, ругаят и се молят никой пред тях да не умре и да не блокира пътя… Стотици паникьосани мъже и жени драскат, пълзят и си проправят път през „арийската канализация“, отвъд стената и телта; Крзачек водеше деветгодишния си внук Леон през арийската клоака, докато арийските лайна валяха върху тях и ги давеха, после пред тях се появи светлина, но Крзачек вече не водеше никого; пълзеше самичък към източника на слънчева светлина… после се обърна — обърна се! — и насили тялото си да се пъхне отново в тази тясна, смрадлива дупка, след четиринадейсет дни, прекарани в каналите. Връщаше се да потърси Леон.

Саул знаеше, че това ще бъде първият от сънищата му, които не са сънища — и го прие. След което заспа.