Дан Симънс
Лешояди (62)

60
Остров Долман,
събота, 13-и юни 1981 г.

Към края на седмицата на Тони Харъд окончателно му писна да си търка лактите с богатите и властимащите. Според неговата преценка богатите и властимащите страдаха от изразена склонност към задникохолизъм. Рано предишната сутрин те с Мария Чен пристигнаха с частен самолет в Меридиън, Джорджия — най-сладкият седми кръг на географията, където продуцентът бе попадал изобщо, само за да им кажат, че друг частен самолет може да ги закара на острова. Освен ако не искаха да вземат лодка. И двата възможни избора не бяха по вкуса на Харъд.

Петдесет и пет минутното пътуване с лодка беше отвратително, но дори и превит над перилата, в очакване да се прости с водката и тоника си, както и с храната от авиолиниите, той предпочете подскачането от бял гребен на бял гребен пред страданията на осемминутния полет. Пристанището на Барент — яхткея му или каквото там му беше названието — се оказа най-впечатляващата барачка, която Харъд бе виждал. Висока ТРИ етажа сграда, величествена като катедрала с орнаментирани стъкла, които подкрепяха тази представа и хвърляха струи оцветена светлина върху водата и редиците бляскави месингови и дървени катери с новички вимиели, вдигнати на кърмата, това чудо бе вероятно най-добре охраняваната постройка, през която той бе минавал някога.

По време на седмицата на Летния лагер на Долман не се допускаха жени. Харъд го знаеше, но въпреки това за него бе много мъчително да се отбие на петнайсет минути встрани, за да остави Мария Чен на яхтата на Барент — бляскаво бяло чудо с дължината на футболен стадион, цялото аеродинамично и увенчано с бели куполи и палуби, на които се намираха радарът и цялото свръхсложно комуникационно оборудване на магната. Харъд за хиляден път осъзна, че К. Арнолд Барент не е човек, който обича да губи връзка с нещата. На предната палуба бе кацнал аеродинамичен хеликоптер с вид като че ли е сътворен в средата на двайсет и първи век. Перките не се въртяха, но и не бяха свалени — вертолетът бе готов за полет към острова веднага щом господарят му свирне.

Водата гъмжеше от лодки: ниски катери, които пренасяха пазачи, въоръжени с карабини М-16, радарни катери с въртящи се антени, разнообразни частни яхти, придружавани от охранителни съдове от половин дузина страни, а след като завиха зад ъгъла на острова и се насочиха към пристанището, се показа и американски разрушител, намиращ се на около два километра от тях. Военният кораб беше впечатляващо чудовище със сив борд и форма на акула, прорязваше водата с висока скорост, радарните му чинии се въртяха, а знамената плющяха, оставяйки впечатлението за гладна хрътка, която догонва безпомощен заек.

— Какво, на майната си, е това? — изрева Харъд на човека, който караше катера им.

Мъжът с раирана риза се ухили, показвайки белите си зъби на фона на загорялата кожа, и каза:

— Това е „Ричард С. Едуардс“, сър. Разрушител клас „форест Шърман“. На гранично дежурство е тук всяка година по време на летния лагер на „Наследството на запада“, за да служи на нашите чуждестранни гости и местните величества.

— Същата лодка, а? — попита Харъд.

— Същият кораб, да, сър — отвърна лодкарят. — Технически казано, всяко лято те провеждат тук учение с блокадни и прехващателни маневри.

Разрушителят премина покрай тях така, че Харъд можа да види изписания с бяло на носа му номер — 950.

— А каква е тази кутия там отзад? — попита той. — Дето е до задното оръдие или каквото е там…

— ASROC, сър — отвърна шофьорът, докато завърташе катера им към пристанището и залива, — модифициран ASW с изваждане на техните петинчови МК42 и няколко триинчови МКЗЗ.

— Ох — промърмори продуцентът, притиснат плътно до перилата. Водните пръски се смесваха с потта по бледото му лице. — Пристигаме ли вече?

 

Количка за голф с шофьор в син блейзър и сив панталон закара Харъд от дока до Имението. Алеята на живите дъбове представляваше широк булевард с окосена ниско трева — същинска зелена настилка прокарана между две редици масивни дъбове, които сякаш се събираха в далечината. Огромните им клони се сплитаха на трийсетина метра над главата на пътниците и създаваха подвижен балдахин от листа и светлина, през който можеха да бъдат мернати късчета вечерно небе и облаци на пастелния фон на зелените им корони. Докато безшумно се носеха през дългия тунел, създаден от дървета, по-стари от САЩ, фотоелектрическите клетки доловиха пришествието на здрача и включиха разнообразие от приглушени прожектори и меко сияещи японски фенери, скрити сред високите клони, увисналия бръшлян и масивните корени, създавайки илюзия за магическа гора, фантазия от оживяло на светлината и музиката дърво. От скрити високоговорители се разляха класически сонати за флейта и изпълниха вечерния въздух. Щом бризът от океана размърда листата, пръснатите из дъбовата гора стотици мънички вятърни чанове добавиха призрачни нотки към музиката.

— Големи шибани дървета — изсумтя Харъд, докато прекосяваха последния половин километър от дъбовата алея, на път към терасираната градина в северния край на обърнатото на юг Имение.

— Да, сър — съгласи се шофьорът и продължи нататък.

 

К. Арнолд Барент не се яви да посрещне Харъд, но преподобният Джими Уайн Сътър присъстваше, снабден с висока чаша бърбън в ръка. Лицето му бе зачервено. Евангелистът прекоси огромната празна зала, облицована в черно и бяло. Тя напомняше на Харъд за катедралата в Шартр, макар и никога да не бе ходил там.

— Антъни, момчето ми — избумтя Сътър, — добре дошъл на летния лагер!

В просторната зала ехото от гласа му отекваше секунди наред. Харъд вдигна глава и се зазяпа като турист. Взираше се нагоре в огромното пространство, осеяно с мецанини и балкони, ниши и полуосветени коридори, и към чутовния купол, издигащ се в сводест покрив на пет и половина етажа над тях, подкрепян с разкошно гравирани колони и лабиринт от лъскави греди. Самият покрив бе облицован с кипарис и махагон, имаше капандури със стъклописи, които вече тъмнееха, тъй че чераеникавата светлина се лееше по тъмното дърво с помрачняващите краски на съхнеща кръв. На масивната верига в средата бе окачен централният полилей — толкова масивен, че на него би трябвало да увиснат цял легион Фантоми от операта, за да го разклатят. — Шибанистично! — промърмори Харъд. — Ако това е входът за слугите, каква ли ще е предната врата? Сътър се намръщи на нецензурния му език. Един слуга със син блейзър и сив панталон прекоси цял акър плочки, за да вдигне износения пътен куфар на Харъд и да спре очаквателно. — Тук ли предпочиташ да отседнеш или в някое бунгало? — попита проповедникът.

— Бунгала ли? — поинтересува се Тони. — Имаш предвид нещо като хижа?

— Да — кимна Сътър. — Разбира се, ако смяташ за хижичка вила с петзвездно обзавеждане, снабдявана от „Максим“. Повечето гости предпочитат бунгалата. В крайна сметка това е седмица за летен лагер!

— Схващам идеята — кимна Харъд, — но я заеби! Предпочитам най-пухената стая, каквато имат тук. Прослужил съм си времето като бойскаут.

Сътър кимна на слугата и нареди:

— Апартаментът „Бюканън“, Максуел. Антъни, ще ти покажа пътя след минутка! Ела насам към бара.

Икономът се насочи към асансьора за горните етажи, а те двамата влязоха в малка, облицована с махагонова ламперия стая, разположена до главната зала. Харъд си наля голяма водка.

— Не ми казвай, че всичко това е строено през преди четири века — заяви той. — Проклето голямо е!

— Оригиналната сграда на пастор Вандерхуф е била впечатляваща за времето си — обясни Сътър. — Следващите собтвеници са поуголемили Имението…

— Та, къде са всички? — полюбопитства продуцентът.

— По-маловажните гости пристигат в момента — поясни му проповедникът. — Принцовете, разните важни клечки, бившите премиер-министри и петролните шейхове ще дойдат чак за традиционното Събиране за откриването, утре в единайсет сутринта. Ще мернем първия си експрезидент в сряда.

— Уха-а! — възкликна Харъд. — А къде са Барент и Кеплър?

— Джоузеф ще се присъедини към нас по-късно вечерта — обясни евангелистът. — А домакинът ни пристига утре.

Харъд се сети за последния си поглед към Мария Чен на перилата на яхтата. Кеплър му беше казал преди това, че всички жени-помощнички, компаньонки, изпълнителни секретарки, любовници и няколкото съпруги, които не могат да бъдат препратени по-късно, са добре дошли на борда на „Антоанет“, докато господарите им разпускат на Долман.

— Барент на яхтата ли е? — попита той подозрително. Проповедникът разтвори ръце.

— Само Господ и пилотите на Кристиан знаят каква му е дневната програма. Следващите дванайсет дни са единствените в годишния календар на домакина ни, когато приятел — или враг — ще знае къде да го намери.

Харъд изсумтя подигравателно и взе питието си.

— Не че ще помогне на враговете му — обади се, — видя ли, Бог да го порази, оня разрушител по пътя насам?

— Антъни — предупреди го Сътър — казах ти и преди това да не споменаваш напразно името Господне!

— И срещу какво пазят? — настоя продуцентът. — Нашествие на руски подводници?

Преподобният доля чашата си с бърбън.

— Не си далеч от истината, Антъни! Преди няколко години един руски траулер се мотаел на около два километра от плажа. Напуснал обичайното си място до Кейп Канаверал. Не е нужно да ти казвам, че, както и повечето руски риболовни кораби около американския бряг, този бил разузнавателен, снабден с най-хитроумните подслушвателни устройства, каквито могат да измислят комунистите…

— И какво, по дяволите, могат да чуят от два километра навътре в морето? — полюбопитства Харъд.

Сътър се изкиска.

— Според мен е по-добре тайната да си остане между руснаците и техния Анти-Крист — отвърна той, — но присъствието им притесни нашите гости и разтревожи брат Кристиан, а по тази причина дойде и голямото дресирано куче, което си видял да обикаля наоколо.

— Хубаво кученце — кимна Харъд. — И какво, всичката тази охрана се мотае тук и втората седмица, така ли?

— О, не — възрази Сътър, — случващото се през Ловната част от летните забавления е само за нашите очи.

Продуцентът се взря внимателно в зачервения проповедник.

— Джими, мислиш ли, че Уили ще се покаже следващия уикенд? Преподобният Джими Уайн Сътър бързо вдигна глава. В малките му сияйни очи блестяха весели искрици.

— О, да, Антъни! Нямам ни най-малко съмнение, че господин Бордън ще дойде тук в предварително уреченото време.

— И откъде разбра?

Сътър се усмихна загадъчно, вдигна чашата си и тихо отбеляза:

— Написано е в Откровенията, Антъни. Всичко е предсказано още преди хилядолетия. Всичко, сторено от нас, е гравирано още от време оно в коридорите на бъдещето от Скулптора, който вижда зърното в камъка по-ясно от нас самите…

— Вярно ли? — намръщи се Харъд.

— Да, Антъни, самата истина ти казвам — отвърна преподобният с мрачна сериозност. — Можеш да заложиш езическия си задник!

Тънките устни на продуцента се извиха в усмивка, когато уточни: — Мисля, че вече съм го заложил, Джими! Не съм сигурен обаче дали съм готов за тази седмица…

— Тази седмица не значи нищо — отвърна Сътър, притвори очи и притисна чашата леден бърбън към бузата си. — Тя е само прелюдия, Алтъни. Само прелюдия.

 

На Харъд седмицата-прелюдия му се стори безкрайна. Общуваше с хора, чиито снимки беше виждал в „Таймс“ и „Нюзуик“ цял живот, и откри, че — като изключим аурата на власт, която ги обкръжаваше като облака миризма на пот около жокей световна класа — те си бяха просто хора, често отвратителни, а в повечето случаи и тъпи във фанатичното си усилие да избягат от дискусионните зали и стратегическите симпозиуми, и разните конференции и брифингите, които ограждаха като железни решетки клетките на богатия им и властен живот.

В сряда вечерта, на 10-и юни, Харъд откри, че се е изтегнал на петия балкон на Амфитеатъра на лагерния огън и гледа вицепрезидента на Световната банка, коронования принц от третата най-богата петролна държава на планетата, един бивш президент на Щатите и неговият бивш Секретар да танцуват хула с бърсалки за под вместо перуки, разполовени кокосови орехи вместо цици и полички от трева, изработени от събрани на бърза ръка палмови листа, а осемдесет и пет от най-влиятелните мъже в западното полушарие свиркаха, викаха и като цяло се държаха като зелени колежанчета по време на първото им публично напиване. Харъд се взря в огъня и се замисли за грубия монтаж на „Белия роботърговец“, все още на редакторската релса в работилницата му, вече с триседмично закъснение по отношение на озвучаването. Композиторът-музикант взимаше по три хиляди дневно, за да не прави друго, освен да си клати краката в „Бевърли Хилтън“ и да чака мига, в който да дирижира големия оркестър. Саундтракът с гаранция щеше да звучи досущ като онзи, правен за последните му шест филма — все романтични горски напеви и героични балади, които изглеждаха още по-неразличими една от друга, веднъж прекарани през долби-стереото.

В четвъртък и вторник Харъд бе отскачал до „Антоанет“ — да се види с Мария Чен, да се люби с нея в копринената облицована тишина на будоара й и после да поговорят, преди да потегли обратно за вечерните празненства на Летния лагер.

— Как си прекарваш времето тук? — позволи си да полюбопитства веднъж.

— Чета — отговори тя. — Работя по проекта за „Орион“. Наваксвам с кореспонденцията. Пека се на слънце.

— Виждала ли си Барент?

— Не — отвърна Мария Чен. — Той не е ли с теб на брега?

— Аха, мернах го веднъж-дваж. Цялото западно крило е на негово разположение — на него и който там е човекът на върха в момента. Просто се чудех дали идва и дотук.

— Притесняваш ли се? — попита Мария Чен. Тя се претъркули по гръб и отметна тъмната коса от бузата си. — Или ревнуващ?

— Заеби — отвърна Харъд и стана от леглото. Отскочи до барчето с напитки, както си беше гол-голеничък. — По-добре щеше да е, ако те чука. Тогава може би щяхме да схванем какво стана наоколо…

Асистентката му също се измъкна от леглото, приближи се и, както беше застанал с гръб към нея, го прегърна отзад, Малките й идеални гърди се притиснаха към гърба му.

— Тони — промърмори тя, — ти си лъжец!

Харъд се обърна раздразнен. Тя се притисна още по-плътно към него, лявата й ръка нежно го гъделичкаше в слабините.

— Не искаш друг да бъде с мен — прошепна тя. — Никога!

— Това са глупости — отвърна той. — Пълни глупости!

— Не — прошепна Мария Чен, като алчно плъзна устни по врата му. — Това е любов. Ти ме обичаш и аз те обичам.

— Никой не ме обича — изръмжа той. Искаше да го каже насмешливо, но излезе като задавен шепот.

— Аз те обичам — увери го асистентката му. — И ти също ме обичаш, Тони!

Той я отблъсна на една ръка разстояние и й се ухили.

— Как ти дойде наум?

— Понеже е истина.

— Защо?

— Защо е истина ли?

— Не — промърмори Харъд, — защо се обичаме един друг?

— Защото така трябва — заяви Мария Чен и го поведе към голямото меко легло.

По-късно той лежеше със затворени очи и се вслушваше в плясъка на водата и приглушените корабни шумове, чийто произход не знаеше. Прегръщаше единствената си любов. Прегръщаше я собственически, отпуснал безцелно ръка на дясната й гърда, и се страхуваше, вероятно за пръв път, откакто бе пораснал достатъчно, че да мисли — при това се боеше не от нещо конкретно…

 

Експрезидентът си тръгна в събота, след обедното луау. До седем вечерта останаха единствено гости от средно и нисше ниво — лепки, стегнати и гладни Касиуси и Яговци с костюми от акулова кожа и „Ралф Лорен“. Харъд реши, че моментът е подходящ да се върне на континента.

— Ловът започва утре — обяви Сътър. — Не искаш да изпуснеш празненствата, нали?

— Не искам да пропусна появата на Уили — поправи го продуцентът.

— Барент сигурен ли е, че той наистина ще дойде?

— Преди залез — кимна проповедникът. — Такава е последната версия. Джоузеф пази в дълбока тайна връзката си с господин Бордън. Май е дори прекалено потаен. Струва ми се, че брат Кристиан започва да се дразни.

— Това е проблем на Кеплър — отвърна Харъд. С огромно недоволство слезе от дока и стъпи на палубата на дългата яхта.

— Сигурен ли си, че трябва да вземеш тези допълнителни примамки? — попита преподобният Сътър. — Имаме си предостатъчно в кошарите. Всичките са млади, силни и здрави. Повечето идват от рехабилитационния ми център за бегълци от дома. Има дори и предостатъчно жени, между които да избираш, Антъни!

— Искам да си имам мои собствени — изръмжа продуцентът. — Ще се върна късно тази вечер. Или в най-лошия случай рано сутринта утре.

— Добре — кимна Сътър и в очите му проблеснаха странни искри. — Не искам да изпуснеш нещо. Това може да се окаже изумителна година!

Харъд кимна за довиждане и двигателят изрева буйно, а яхтата бавно напусна залива, набирайки скорост веднага щом отмина вълнолома. „Антоанет“ на Барент беше най-големият кораб тук, като изключим патрулните катери и отдалечаващия се разрушител. Както винаги, приближи се катер с въоръжена охрана, потвърди визуално самоличността на Харъд и последва лодката му, докато покриваха последните неколкостотин метра до яхтата. Мария Чен чакаше на стълбата на кърмата, с голям сак в ръка.

Нощният преход до брега бе много по-плавен от пътуването към острова. Харъд беше поискал кола и зад яхтклуба на Барент го очакваше малък „Мерцедес“, собственост на фондацията „Наследство на запада“.

Тони караше — пое по А17 към Южен Нюпорт и после взе Междущатско 95 за последните шейсет километра до Савана.

— Защо Савана? — полюбопитства Мария Чен.

— Не ми казаха. Онзи на телефона просто ми нареди къде да паркирам — близо до канал в предградията на града.

— И смяташ, че това е същият тип, който те отвлече?

— Аха — кимна Харъд. — Сигурен съм. Същият акцент има.

— Все още ли мислиш, че става дума за номер на Уили? — полюбопитства секретарката му.

Той покара близо минута в мълчание, преди да заяви:

— Вижда ми се единственият смислен вариант. Барент и останалите вече са имали възможност да вкарат в кошарата с примамки нужните им, дресирани предварително хора, ако искат. Уили обаче се нуждае от помощ.

— И ти искаш да си на негова страна? Все още ли изпитваш лоялност към Уили Бордън?

— Заеби лоялността — обясни Харъд. — Нашият велик островен вожд е пратил Хейнс в къщата ми… да те пребие… само за да ми скъси веригата. Няма да допусна да се отнасят така с мен! Ако това е план на Уили, по дяволите, много добре! Нека го свършим от негово име.

— Не е ли опасно?

— Това с примамките ли? — попита Тони. — Не виждам с какво може да представлява заплаха. Ще се убедим, че не са въоръжени и щом стъпят на острова, шансът им да създават проблеми не е и едно на милион. Дори победителят от проклетото петдневно клане-олипмиада свършва на два метра под мангровите коренища в старото робско гробище там някъде на острова.

— Тогава какво се опитва да постигне Уили? — поинтересува се секретарката му.

— Шибана представа си нямам — призна откровено Харъд, като зави по изходната рампа на Междущатско 16. — Ние само трябва да сме нащрек и да останем живи. Което ми напомня… Взе ли браунинга?

Мария Чен извади автоматичния пистолет от чантичката си и му го връчи. Карайки с една ръка, Харъд изкара пълнителя, провери го и го върна обратно, като го притискаше в бедрото си. Пъхна пистолета в колана си и придърпа хавайската си риза над него.

— Мразя оръжията — заяви Мария Чен равно.

— Аз също — отвърна той. — Но има хора, които мразя още повече, и един от тях е онова копеле със скиорската маска и полския акцент. Ако той се окаже сред примамките, които Уили се кани да прати с мен на острова, ще положа всички възможни усилия да се сдържа да не му пръсна мозъка още преди началото на играта!

— Уили няма да остане доволен — намекна Мария Чен.

Харъд кимна, сви по страничния път, който го отведе встрани от магистралата и до изоставен док за лодки близо до обрасъл участък от канала „Савана и Огийчи“. Там ги чакаше кола — микробус. Както беше Уговорено, продуцентът паркира на двайсетина метра встрани и примигна с фаровете. От колата излязоха мъж и жена, които бавно тръгнаха към тях.

— Писна ми да се притеснявам какво ли ще се хареса на Уили или на Барент, или на другите шибаняци — заяви Тони през стиснатите си зъби. Излезе от колата и извади автоматика. Мария Чен отвори голямата си чанта и измъкна на свой ред белезниците и катинара. Когато мъжът и жената стигнаха на двайсет крачки от тях, все още с празни ръце, Харъд се наведе към секретарката си и се ухили:

— Време е да започнат наистина да се притесняват за това как да се харесат на Тони Харъд! — след което вдигна пистолета, прицели го стабилно и точно в главата на мъжа с тъжните очи и дълга прошарена коса над ушите. Онзи спря, втренчи се в дулото на оръжието и с палец побутна нагоре очилата си.