Дан Симънс
Лешояди (60)

58
Мелани

В неделя дресираната любимка на Нина взе Джъстин на разходка с кола.

Почука на портата малко преди единайсет на обяд, когато нормалните хора още са в църквата. Отказа поканата на Къли да влезе и попита дали Джъстин — тя му каза „момчето“ — ще излезе с нея.

Обмислих предложението й. Доста ме притесни идеята Джъстин да напусне обкръжението ми — от цялото семейство той ми беше най-големият любимец — но пък си имаше предимства и да не допускам чернокожото момиче в къщата си. Освен това имаше и шанс тази екскурзия да хвърли малко светлина върху загадката на местопребиваването на Нина. Накрая накарах момичето да изчака до фонтана, докато сестра Олдсмит облече Джъстин в най-хубавите му дрешки — сини панталонки и моряшка блузка — и той се присъедини към младата негърка, за да се повози.

Автомобилът й не ми подсказа нищо: бе почти нов датсун с вид и аромат на кола под наем. Чернокожата беше облечена в тъмна пола и бежова блуза — не носеше чантичка и не забелязах да има портфейл, в който евентуално да открия лична карта. Разбира се, ако тя бе дресиран инструмент на Нина, вече не представляваше и самостоятелна личност.

Карахме бавно по „Ийст Бей Драйв“ и после на север по магистралата към Чарлстън Хайтс. Момичето паркира в малък парк, който гледаше към оградените „дворове“ на яхтклуба. Взе бинокъл от иначе празната задна седалка и поведе Джъстин към черната метална ограда. Огледа плетеницата тъмни силуети и сиви кораби във водата и се обърна към мен.

— Мелани, искаш ли да помогнеш да спасим живота на Уили, както и да защитиш твоя собствен? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах с детинското си пискливо гласче. Но всъщност изобщо не внимавах какво ми говореше. Бях се съсредоточила върху караваната, която влезе в паркинга и спря в далечния му край. В нея имаше един човек със скрито в сенките лице и тъмни очила, изгледаше отчужден. Бях сигурна, че съм видяла същото превозно средство зад нас, на „Ийст Бей Драйв“, малко след като излязохме от Калхун Стрийт. Лесно беше да маскирам прикритите погледи на Джъстин под формата на детинско немирство.

— Добре — каза негърката и повтори отдавна подадената ми история за други със Способност, които провеждат странна версия на нашата Игра на някакъв незнаен остров.

— С какво мога да помогна? — попитах, налагайки на личицето на Джъстин изражение, за което бях убедена, че изразява искрена загриженост. Трудно е да не вярваш на дете. Докато негърката ми обясняваше каква помощ искат от мен, обмислих какъв избор имам аз.

Доскоро не виждах особена полза да Използвам момичето. Експерименталното ми сондиране доказа, че — а) Нина я Употребява, но не показва абсолютно никакво желание да се пребори да си я задържи, ако се опитам да узурпирам властта; б) момичето е идеално обучена „компаньонка“, която не изисква наблюдение от страна на Нина или който там я е обучил; или в) тя изобщо не е под ничия власт.

Сега нещата се бяха променили. Ако човекът в караваната бе свързан по някакъв начин с цветнокожата, Използването й би било идеален начин да събера информация.

— Ето, погледни през бинокъла! — каза тя и го подаде на Джъстин. — Става дума за третия кораб отдясно!

Взех инструмента и се плъзнах в съзнанието й. Почувствах уплахата й и видях странните черти на машина, наричана осцилоскоп — позната ми само от оборудването на доктор Хартман, което бе поставено в стаята ми… и след това вече я притежавах. Преходът бе толкова лесен, колкото можеше и да се очаква при моята усилена Способност. Негърката беше млада и силна; усещах жизнеността й. Мислех си, че подобна сила може да ми бъде полезна за в бъдеще.

Оставих Джъстин там, все още стиснал абсурдния бинокъл, и бързо тръгнах с нея към караваната, като ми се искаше цветнокожата да беше донесла нещо, което да може да се използва за оръжие. Превозното средство се намираше в другия край на паркинга и заради сиянието на слънцето по предното стъкло изминах половината път преди да осъзная, че то е празно, а вратата на шофьора е отворена. Накарах момичето да спре за миг и да се огледа. В парка имаше малко хора; черноокожа двойка, която се разхождаше близо до оградата, млада жена с анцуг, просната безсрамно под едно дърво, зърната й ясно прозираха през плат; двама бизнесмени, които си шушукаха важни тайни близо до чешмичката, възрастен мъж с къса брада — гледаше ме от мястото си недалеч от друга кола — и едно семейство, седнало на близката маса за пикник.

За секунда усетих нещо подобно на старата паника да се размърдва в гърдите ми, докато претърсвах околностите за лицето на Нина. Точно по обед в ясния, пролетен неделен ден имах чувството, че всеки миг ще видя гниещ труп, седнал на някоя пейка или зяпащ ме от предната седалка на кола, а сините очи се надигат в орбитите си на гмеж от червеи…

Джъстин взе един паднал клон с безгрижното движение на игриво дете и го завъртя пред себе си, приближи се до чернокожата и остана плътно зад нея, докато я карах да приближи караваната. Надничайки през прозореца откъм седалката на шофьора, можех да различа изобилие от електронни инструменти и кабели, които пълзяха по седалката към задната част на превозното средство. Джъстин се обърна, за да следи хората, които бяха в парка.

Накарах чернокожата да се премести и да надникне отзад. Последва внезапно, леко усещане за болка, което бързо приглуших — и усетих как губя контрол върху нея. За миг бях сигурна, че Нина се опитва да я вземе, но след това осъзнах, че момичето припада на асфалта. Прехвърлих цялото си внимание върху Джъстин навреме, за да видя как момичето пада тежко, а главата й се удря в предната врата на колата. Бяха я застреляли.

Отстъпих назад на късите крачета на Джъстин, все още стиснала клона, който като цяло ми бе изглеждал подходящ от гледната точка на момченцето, но сега осъзнавах, че е абсурдно малка пръчица. Бинокълът още висеше на врата ми. Оттеглих се към една празна маса за пикник. Отчаяно въртях глава, но не знаех нито кой е врагът, нито откъде може да се появи. Като че ли никой не бе забелязал падането на чернокожата и хората не виждаха тялото й, както си лежеше между караваната и една синя спортна кола. Нямах представа кой я е убил или какъв метод са използвали. Джъстин мерна за миг червено петно на гърба на бежовата й блуза, но не ми изглеждаше достатъчно голямо за дупка от куршум. Пресях наум различните заглушители и други екзотични устройства от филмите, които бях гледала в късните часове, преди да накарам господин Торн да се отърве от телевизора за вечни времена.

Не беше добра идея да Използвам чернокожото момиче. Сега тя бе мъртва — или поне така реших, нямах желание да карам Джъстин да приближи тялото и — и момченцето бе хванато в капан в този парк, на километри от дома. Отстъпих още по-далеч от паркинга. Бях се насочила към оградата. Един от облечените в делови костюми мъже се обърна и тръгна в моя посока. Незабавно се обърнах към него и вдигнах клона.

Заръмжах като диво животно. Мъжът просто ме погледна и продължи по пътя си към павилиона, където се намираха тоалетните. Накарах Джъстин да се обърне и да изтича към оградата. Спря в далечния край на парка и облегна гръб на студеното желязо.

От това място тялото на цветнокожата не се виждаше. Двама мъже слязоха от големи мотори в моя край на паркинга и тръгнаха към мен.

Къли и Хауърд изтичаха към гаража да изкарат кадилака. Хауърд бе принуден да отстъпи назад от колата, за да отвори вратата на гаража. Вътре беше тъмно.

Сестра Олдсмит ми би инжекция, за да забави бясното туптене на сърцето ми. Светлината бе странна, просмукваше се през покривката на мама в подножието на леглото, отразяваше водата от Купър Ривър в очите на Джъстин и минаваше през напрашения прозорец на гаража, докато Хауърд се бореше с резето.

Госпожица Сиуъл се спъна на стълбите, чернокожото хлапе в кухнята изстена и стисна главата си без причина, зрението на Джъстин се замъгли и отново се проясни, в тревата имаше още хора… беше трудно да контролирам толкова много наведнъж, главата ме болеше, седнах в леглото, гледах се през очите на сестра Олдсмит… къде беше доктор Хартман?

Проклета да е Нина!

Затворих очи. Всичките си очи, освен тези на Джъстин. Нямаше причина за паника. Детето бе прекалено ниско, за да кара кола — дори и да намери ключовете — но чрез него можех да Използвам който и да е от присъстващите и да го накарам да го заведе вкъщи. Бях обаче толкова уморена. Главата ме болеше.

Къли даде кадилака на заден през затворената врата на гаража и за малко да удари Хауърд. Спусна се по алеята без него, а парченца гнило дърво се посипаха по багажника и по задното стъкло.

Идвам, Джъстин. Няма защо да се притесняваш. Дори и да те хванат, има други, които да останат при мен.

Ами ако това беше диверсия? Къли вече бе на път, Хауърд пълзеше из гаража и се опитваше да се изправи на крака. Ами ако агентите на Нина се приближаваха към предната врата точно в този момент? Ако прескачаха оградата?

Съсредоточих се в това да изпратя чернокожото хлапе на име Марвин отпред, с брадвата от задната веранда. Той се опита да се съпротивлява. Продължи само секунда — по-малко от секунда — но той се съпротивляваше. Дресировката ми се оказваше небрежна! Бе оцеляла твърде голяма част от личността му.

Насила бутнах цветнокожия на двора, покрай, фонтана. Там нямаше никой. Госпожица Сиуъл се присъедини към него и двамата останаха на стража. Събудих доктор Хартман, който дремеше във фоайето на къщата на Ходжес, и го доведох на бегом при мен. Сестра Олдсмит извади рязана пушка от килера и придърпа креслото близо до леглото. Къли се намираше на Мийтинг Стрийт и приближаваше изхода на Спруил Авеню близо до яхтклуба. Хауърд бе на стража в задния двор.

Почувствах се по-добре. Контролът ми се възстанови. Същата стара паника, каквато само Нина можеше да предизвика. Но всичко свърши вече. Ако някой заплашваше Джъстин, щях да накарам този човек да се наниже на желязната ограда. С удоволствие щях да им помогна да избодат собствените си очи и…

Джъстин го нямаше.

Докато вниманието ми беше отклонено, го бях оставила подчинен само на собствената му дресировка. Бях го зарязала с гръб към оградата и реката — петгодишно хлапе, което държеше света на разстояние с пръчка в ръка.

Нямаше го. Изобщо не получавах сетивни възприятия от него. Не бях усетила удар — нито от куршум, нито от нож. Може би го е замъглила болката на Хауърд или борбата с проблясъка съзнание на цветнокожия, или пък тромавите движения на госпожица Сиуъл. Не знаех.

Джъстин го нямаше. Кой щеше да ми сресва косата вечер?

Може би Нина не го беше убила, а само ми го бе взела. С каква цел? В замяна, понеже бях предизвикала смъртта на глупавата и малка марионетка-куриерка? Дали Нина можеше да постъпи толкова нагло.

Да, бях напълно убедена.

Къли пристигна в парка и се мота паникьосан из него, докато хората започнаха да го зяпат. Да зяпат мен.

Колата под наем още си стоеше там, празна. Караваната я няма Тялото на чернокожата го нямаше. И Джъстин го нямаше.

Облегнах масивните рамене на Къли на металния парапет и се взрях в реката на дузина метра под нас. Сиви течения се вихреха и бръчкаха повърхността.

Къли заплака — аз плачех. Всички плачехме.

Проклета да си, Нина!

 

Късно тази нощ, докато се носех в полусън на крилете на поставените ми упойки, някой заблъска по предната врата. Каталясала, накарах Къли, Хауърд и цветнокожото хлапе да излязат навън. Видях кой стои там и се смръзнах.

Беше чернокожата на Нина, с пепеляво лице, мръсни, мокри дрехи оцъклени очи. Държеше на ръце отпуснатото телце на Джъстин. Сестра Олдсмит дръпна завесите и надникна през капаците, за да ми осигури още една гледна точка.

Чернокожата вдигна дългия си пръст и посочи право към моята стая, право към мен.

— Хей, Мелани! — изкрещя тя толкова силно, че бях сигурна, че ще събуди всички в Стария квартал. — Мелани, незабавно отвори портата! Трябва да говоря с теб!

Пръстът й остана вдигнат и насочен — същинско оръжие. Струваше ми се, че е минало ужасно много време. Зелените искри на монитора близо до леглото пулсираха бясно. Ние всички затворихме очи и погледнахме отново. Чернокожата още си беше там, все тъй ни сочеше и се взираше в къщата с безочие, каквото не бях виждала от последния път, когато провалих един от плановете на Нина Драйтън.

Бавно и колебливо пратих Къли напред да отключи портата и да отстъпи бързо, преди изпратената от Нина твар да го докосне. Тя влезе бързо, с широки крачки се насочи към отворената предна врата и премина през нея.

Останалите от нас й направиха път и се отдръпнаха, когато тя влезе във фоайето. Чернилката положи тялото на Джъстин на дивана.

Не бях сигурна какво да сторя. Изчакахме.