Дан Симънс
Лешояди (54)

52
Мелани

Имах романтичен сън, който се отнасяше до Уили. Може би беше под влиянието на госпожица Сиуъл; тя е жизнена и чувствена млада дама с определени нужди и способност да се наслаждава на изпълнението им. От време на време, когато тези нужди я отвличаха от пълното посвещение в моя служба, й позволявах да си открадне по няколко минути с Къли. Понякога дори подслушвах тези кратки, яростни интерлюдии на плътта от нейна гледна точка. Понякога — от тази на Къли. Веднъж се поглезих да го изпитам и през двамата. Но винаги за Уили си мислех, когато вълните на страста течаха от тях към мен.

Уили бе такъв красавец през онези бляскави дни преди войната — втората война, имам предвид. Слабото му, аристократично лице и бледорусата коса разкриваха арийското му наследство пред всички, които го видеха. Ние с Нина се наслаждавахме на факта, че ни виждат с него и ми се струва, че той се гордееше много от компанията на тези две привлекателни и игриви американски жени — поразителната руса с теменуженосините очи и по-свенливата, по-кротка, но някакси по-примамлива млада хубавица с кафяви къдри и дълги мигли.

Спомням си една разходка в Бад Ихл — преди да настъпят лошите времена — когато Уили се пошегува нещо и докато аз се смеех, ме хвана за ръката. Ефектът бе незабавен и наелектризиращ. Смехът ми секна от раз. Наведохме се един към друг, прекрасните му сини очи бяха втренчени в моите, лицата ни бяха достатъчно близо да почувстваме взаимно топлината си. Но не се целунахме. Не тогава. Отказът бе част от танца на ухажването в онези дни, един вид пост преди изобилното ядене, така че да се изостри апетитът. Днес младите перковци не познават подобни тънкости и ограничения; бързат да задоволят апетита си още с възникването му. Нищо чудно, че всички удоволствия за тях са с вкуса на отдавна изветряло шампанско, а всички победи се носят на плитката вълна на разочарованието.

Сега си мисля, че Уили щеше да се влюби в мен онова лято, ако не беше потресаващото влияние на Нина. След онзи ужасен ден в Бад Ихл отказах да играя виенската ни Игра за повече от година, отказвах дори да се срещна с тях в Европа на следващото лято, а когато възобнових до известна степен обществените си връзки и с двамата, отношенията ни бяха променени и по-официални. Сега осъзнавам, че по онова време кратката афера на Уили с Нина отдавна е била приключила. Огънят на Нина гореше буйно, но за кратко.

По време на последните ни лета във Виена Уили бе напълно и изцяло погълнат от манията си по своята Партия и своя фюрер. Спомням си, че дори на премиерата на „Das Lied von der Erde“ носеше кафявата си риза и отвратителния военен патрондаш. Бруно Валтер режисираше… през 1934-а. Лятото беше ужасно горещо, прекарвахме го заедно с Уили в мрачната стара къща, която бе наел в Хьох фарте, недалеч от мястото, където живееше тази Alma Mater. Претенциозната госпожа така и не ни покани на което й да е от нейните празненства, върнахме й същия жест. Неведнъж се съблазнявах да й обърна внимание по време на нашата Игра, но в онези дни играехме твърде малко — все заради глупавите политически увлечения на Уили.

Сега, докато лежа и се възстановявам в собственото си легло, в собствения си стар дом в Чарлстън, често си припомням онези дни и си мисля за Вилхелм и се чудя как ли щяха да се обърнат нещата, ако поне с лек поглед, усмивка или жест го бях окуражила по-рано и му бях помогнала да избегне разрушителните аванси на Нина.

Може би тези мисли са били подсъзнателна подготовка за събитията, които щяха да настъпят скоро. По време на болестта ми времето бе започнало да означава все по-малко и по-малко за мен, тъй че вероятно в този момент бях вече свободна да се рея напред през коридора от събития също тъй лесно, както можех да ида и назад. Трудно е да се каже.

До май дотолкова бях свикнала с процедурите на доктор Хартман и сестра Олдсмит, нежната терапия на госпожица Сиуъл, услугите на Хауърд, Нанси, Къли и негърчето, както и с постоянната и нежна грижа на малкия Джъстин, че спокойно можех да си остана в това удобно положение още много месеци и години, ако не бе дошъл някой да почука на желязната предна врата в една топла пролетна вечер.

Беше куриер, с когото съм се срещала и преди. Жената на име Натали.

Нина я беше пратила.