Дан Симънс
Лешояди (50)

48
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 24-и април 1981 г.

Саул и Натали се върнаха обратно в тайната къща рано в събота следобед. Облекчението на момичето беше очевидно, но Ласки имаше лошо предчувствие.

— Изследователската стойност беше значителна — каза той. — Стига само да можехме да изучаваме Харъд поне седмица, информацията, която мога да събера, край няма да има!

— Да — съгласи се Натали, — но е по-вероятно той да намери начин да ни докопа.

— Не мисля така. Според мен дори самата употреба на барбитурати потиска способността му да генерира ритмите, необходими да се свърже с нервната система на другите и да я контролира!

— Но ако го бяхме държали седмица, все щяха да тръгнат да го търсят — отвърна негърката. — Все едно колко научиш от него, нямаше да можеш да продължиш със следващата част от плана!

— Да, така си е — кимна Саул, но в гласа му се промъкна съжаление.

— Наистина ли вярваш, че Харъд ще спази обещанието си за сделката да вкара някого на острова? — полюбопитства събеседничката му.

— Има голям шанс да го спази — отвърна Саул. — Точно сега господин Харъд като че ли предпочита да действа по начин, който да ограничи нанесените му щети. Има определени причини, които го принуждават да продължи по плана. Ако не ни съдейства, няма да сме в по-лошо положение, отколкото сега!

— Ами ако ни съдейства дотам, че да заведе единия от нас на острова и после ни предаде на Барент и другите като допълнителна награда? Точно така бих постъпила, ако бях на негово място.

Саул потрепери.

— В такъв случай ще сме много по-зле от преди! Но има и други неща, за които трябва да се погрижим, преди да се изправим пред тази възможност.

 

Фермата си беше непокътната — точно както я напуснаха. Натали гледаше, докато Саул връщаше части от видеозаписите. Самият образ на Тони Харъд на касетата й разбълника стомаха.

— А сега какво? — попита тя. Психиатърът се огледа.

— Е, има още няколко неща за вършене. Да транскрибираме и оценим разпитите. Да прегледаме и маркираме ЕЕГ-тата и записите от медицинския сензор. Да започнем компютърния анализ и интеграцията на тази информация. После можем да се заемем с биосимулационните експерименти, като използваме натрупаната информация. Ще трябва да поупражняваш хипнотичните методики, които започнахме и да прегледаш данните си от виенските години и всичко друго за Нина Драйтън. И двамата трябва да погледнем критично плановете си в светлината на данните от остров Долман и вероятно да преосмислим ролята, която Джак Коен играе в тях.

Натали въздъхна:

— Страхотно! И с какво искаш да се заема като начало?

— С нищо — ухили се Саул. — В случай че не си го забелязала по време на престоя си в Израел, днес моя народ празнува сабат. Днес почиваме. Можеш да се качиш горе, докато аз се захвана с приготвянето на истинско ястие за „Добре дошли в Америка“ — стек, печени картофи, ябълков пай и бира „Будвайзер“.

— Саул, нямаме такива продукти! Джак ни е запасил само с консервирани храни и замразени ястия.

— Знам. Ето защо, докато си дремнеш, аз ще напазарувам в онова малко магазинче долу в каньона.

— Но…

— Никакво „но“, скъпа моя! — той я обърна към стълбите и лекичко я бутна по гърба. — Ще ти се обадя, когато сложа стековете да се готвят и можем да пийнем по едно празнично от онзи „Джак Даниълс“, който си подмяташе наоколо.

— Искам да помогна в правенето на пая — обади се Натали сънено.

— Става — прие психиатърът. — Ще пием „Джак Даниълс“ и ще печем ябълков пай!

 

Саул се позабавлява и проточи доста пазаруването. Буташе количката по ярко осветените пътеки между щандовете, вслушан в безсмислената музика и замислен за тета-ритмите и агресията. Отдавна бе открил, че американските супермаркети предлагат един от най-достъпните начини за успешна самохипноза. Също тъй отдавна имаше навика да изпада в лек хипнотичен транс, когато ставаше дума за разрешаване на сложни проблеми.

Докато напредваше от щанд на щанд, той осъзна, че е прекарал последните двайсет и пет години, следвайки погрешни пътища в опита си да открие механизмите на доминиране при хората. Както и повечето изследователи, той бе постулирал сложно взаимодействие на обществени слоеве, психологически наклонности и поведенчески мотиви от висш порядък. При все познанията си за примитивното естество на обладаването от Полковника, Саул бе търсил спусък за небелязани конвулсии в церебралния кортекс, слизайки от време на време в церебелума. Сега, при наличните ЕЕГ-данни предположи, че „Способността“ се поражда в примитивното подкорие на мозъка и по някакъв начин се предава от хипокампуса в обединение с хипоталамуса. Той отдавна разсъждаваше по въпроса дали Полковника и неговият вид са някаква форма на мутация, еволюционен експеримент или статистически нищожен недостатък, илюстриращ нормалните човешки способности по извратен начин. Четирийсетте часа с Харъд бяха променили мнението му завинаги. Ако източникът на тази необяснима способност се намираше в подкорието и примитивната симпатична система, осъзна Саул, тогава способностите на умствените вампири сигурно предхождаха хомо сапиенс. Харъд и останалите бяха уроди — случайни останки от по-ранни еволюционни етапи.

Ласки все още си мислеше за тета-ритмите и REM-състоянието, когато осъзна, че е платил зеленчуците и са му връчили две препълнени торби. На изхода поиска четири долара в дребни. Помъкнал покупките към микробуса, той обмисли дали да се обади на Джак Коен или не.

Логиката му подсказваше да не го прави. Саул все още се притесняваше да въвлича израелеца повече от абсолютния минимум, тъй че не би могъл да сподели с него нищо от наученото през последните няколко дни. А нямаше нови искания и поръчки. Още не. Едно обаждане до Джак щеше да означава просто да погьделичка егото си.

Саул пъхна покупките в микробуса и избърза към стоянката с обществени телефони близо до входа на супермаркета. Май все пак имаше време за малко самодоволство. Намираше се в превъзходно настроение и искаше да сподели с някого поне гордостта си от добре свършената работа. Щеше да се държи потайно, но Джак щеше да получи съобщението, че времето и усилията му не са отишли напразно.

Саул се обади на номера, който бе запомнил като домашния телефон на Джак. Нямаше никой у дома. Той си прибра монетата и позвъни направо в израелското посолство, като помоли рецепционистката да го свърже с господин Коен. Когато друга секретарка се поинтересува кой се обажда, Саул й се представи като Сам Търнър, както Коен го бе помолил. Щеше да има оставено нареждане, че „Сам Търнър“ е от първостепенна важност.

Последва забавяне от почти минута. Саул се пребори с болезненото чуство за dеjа vu, което се надигаше в гърдите му като стомашни киселини. Отсреща най-сетне вдигна мъж и попита:

— Ало, кой е там, моля?

— Сам Търнър — обсни Саул. Вече му се гадеше. Знаеше, че трябва да затвори.

— И кого търсите, моля?

— Джак Коен.

— Дали бихте могли да ми кажете естеството на работата ви с господин Коен?

— Лично е.

— Вие роднина ли сте му или личен приятел?

Саул затвори. Знаеше, че проследяването на телефонно обаждане е по-трудно, отколкото показваха по филмите и телевизията, но и че е стоял достатъчно дълго на телефона. Обади се на информацията, получи номера на „Лос Анджелис Таймс“ и използва последните си монети да плати този извънградски разговор.

— „Лос Анджелис Таймс“.

— Ало? — попита Саул и занарежда. — Казвам се Хаим Херцог и съм помощник-офицер по информацията в израелския консулски офис тук в града и се обаждам да проверя за една грешка в статия, която сте пуснали миналата седмица.

— Да, господин Херцог! Трябват ви „Картотека и записи“. Само секунда и ще ви свържа!

Саул се взря в удължените сенки по склона на хълма от другата страна на магистралата и когато жената каза: „Моргата“, той подскочи. Повтори измисленото си прикритие и пред нея.

— На коя дата е била пускана тази статия, господине?

— Съжалявам — отвърна той, — но нямам изрезката под ръка и забравих датата.

— И името на кой господин споменахте?

— Коен — обясни Саул. — Джак Коен… — облегна се на телефона и се загледа в големите черни птици, които се трудеха върху нещо проснато в храстите точно от другата страна на магистралата. Над орляка, на височина към сто и петдесет метра, избуча хеликоптер. Той си представи жената от „Картотека и записи“, която въвежда компютърните си пароли.

— Ето го! — обади се тя накрая. — Броят от сряда, двайсет и втори април, четвърта страница: „Служител на израелското посолство убит по време на обир на летището…“. За тази статия ли ставаше дума?

— Да.

— Това е докладна на „Асошиейтед прес“, господин Херцог. Каквито и грешки да има, те идват от вашингтонския офис на съобщителната компания.

— Бихте ли ми я прочели, моля? — попита Саул. — Така че да видя дали наистина има допусната грешка?

— Разбира се — жената му прочете статийката от четири абзаца, като започна с: „Тялото на Джак Коен, четирийсет и осем годишен, старши селскостопански аташе в израелското посолство, бе открито на паркинга на международното летище «Дълес» този следобед, очевидна жертва на обир и нападение… — и завърши с: — …макар че няма улики за момента, полицията продължава разследването“.

— Благодаря — каза Саул и затвори. От другата страна на пътя черните птици изоставиха невидимото си блюдо и излетяха към небесата в разширяваща се спирала.

 

Той караше нагоре по каньона с близо сто и петдесет километра в час, като насилваше микробуса до граничната му мощност и маневреност. Бе прекарал поне една минута, застинал до телефона, в опит да измисли логичен, успокоителен аргумент в полза на това, че смъртта на Джак Коен би могла действително да е резултат от тръгнал на зле обир. Такива съвпадения се случваха в нормалния живот — през цялото време. А дори и да не беше така, спореше част от неговото съзнание, бяха минали четири дни. Ако убийците можеха да свържат Коен с тайната къща, вече щяха да са пристигнали тук…

Саул не се хвана на тази въдица. Зави по фермерския път в облак от прах и ускори покрай дървета и огради. Не бе взел колта автоматик със себе си. Беше в спалнята му, на горния етаж, до тази на Натали.

Пред къщата нямаше коли. Предната врата беше заключена. Той си отвори и нахлу вътре.

— Натали!

Не чу никакъв отговор от горния етаж.

Той се огледа, не видя да е местено нищо и бързо мина през трапезарията и кухнята към стаята за наблюдения, където намери пистолета със стрелички точно на мястото, където бе оставен. Провери, за да Се убеди, че в барабана има червена стреличка и взе кутията със зарядите със себе си. Изтича обратно към дневната.

— Натали!

Беше изкачил три стъпала и държеше пистолета леко вдигнат, когато Натали се показа на горната площадка.

— Какво има? — тя потри сънено очи.

— Събирай багажа. Взимай всичко и просто го мятай вътре. Трябва да се махнем оттук, веднага!

Тя не задаваше въпроси, просто се обърна и тръгна към стаята си. Саул влезе в своята, вдигна пистолета от мястото му върху куфара, провери пълнителя и дръпна предпазителя, за да вкара патрон в барабана. Увери се, че селекторът е на „обезопасен“ и пусна оръжието в джоба на сакото си.

Натали вече беше натоварила куфара си в микробуса, когато Саул довлече собствената си раница и торба.

— Какво да правя? — попита тя. Собственият й колт се подаваше като буца от големия джоб на селската й пола.

— Помниш ли онези две туби бензин, които ние с Джак намерихме в хамбара? Донеси ги на верандата, след това се махни оттам и следи дали някоя кола няма да влезе в черния път. Също и за приближаването на хеликоптер! Чакай, ето ти ключовете от буса. Вкарай ги в запалването. Ясно?

— Ясно.

Саул изтича вътре и започна да откача жиците от електронното оборудване, да вади адаптери и да хвърля апаратурата по кутиите, без значение коя откъде е. Можеше да остави видеото и камерата, но ЕЕГ-то, телеметричните пакети, касетите, компютъра, принтера, хартията и радиопредавателите щяха да му трябват. Той пренесе кутиите до микробуса. На тях двамата им бяха трябвали дни да нагласят и калибрират електрониката, както и да подготвят стаята за разпити. Въпреки че действаше сам, отне му по-малко от десет минути да измъкне и да изнесе всичко обратно в микробуса.

— Има ли нещо?

— Все още нищо — осведоми го Натали.

Той се поколеба само секунда и после пренесе тубите с бензин в задната част на къщата. Започна да полива от стаята за разпити, после мина през наблюдателното помещение, кухнята и дневната. Порази го колко варварско и неблагородно е това действие, но нямаше представа какво могат да измъкнат хората на Хейнс и Барент от онова, което остане след тях. Хвърли празните туби навън, провери, за да се убеди, че стаите на втория етаж са празни и изнесе последните остатъци от кухнята. Взе запалката си и спря на верандата.

— Да съм забравил нещо, Натали?

— Пластичния експлозив и детонаторите в мазето!

— Мили Боже! — извика Саул и хукна по стълбите. Когато се върна, Натали бе направила гнездо в средата на кутиите отзад в микробуса, за да подслони кашончето с детонаторите. Грижливо ги наместиха там.

Ласки направи последен тур до къщата, извади бутилката „Джак Даниълс“ от рафта в бюфета и запали ивичките бензин. Ефектът бе незабавен и драматичен. Саул прикри лицето си от горещината и си помисли „Съжалявам, Джак!“.

Когато излезе, Натали вече бе зад волана и не го дочака да затвори вратата си, а направо потегли към шосето, хвърляйки чакъл по плевелите.

— Накъде? — попита тя, когато стигнаха до пътя.

— На изток. Натали зави на изток.