Дан Симънс
Лешояди (46)

44
Бевърли хилс,
четвъртък, 23-и април 1981

Рано в четвъртък следобед Тони Харъд лежеше на леглото с кралски размери в хотел „Бевърли Хилтън“ и си мислеше за любовта. Тази тема не го бе интересувала кой знае колко досега. За него любовта беше фарс, сътворил хиляди баналности; извинение за всички лъжи, самоизмами и притворства, които създаваха връзките между половете. Тони Харъд се гордеше с факта, че е чукал стотици жени, може би дори хиляди, но никога не се е преструвал, че е влюбен в някоя от тях, пък макар и да си го бе мислил в онези последни секунди от сливанията им, в мига на оргазма, когато бе изпитвал нещо подобно на любов.

Сега Тони Харъд беше влюбен.

Постоянно се хващаше, че мисли за Мария Чен. Дланите и пръстите му съвършено си спомняха точната структура на кожата й. Сънуваше сладката й миризма. Тъмната й коса, тъмните й очи и нежната усмивка се рееха на ръба на съзнанието му като образ в периферното зрение — примамливи — но изчезваха при обръщане на главата. Дори изричането на името й го караше да усеща странен трепет.

Харъд положи ръце зад тила си и се взря в тавана. Смачканите чаршафи още ухаеха на морския аромат на секс. В банята душът барабанеше ритмично.

Харъд и Мария Чен водеха ежедневния си живот както винаги. Тя всяка сутрин му носеше пощата в джакузито, поемаше телефонните обаждания и пишеше под негова диктовка, после отиваше с него в студиото да погледа снимките на „Белия роботърговец“ и да прехвърлят материала от предишния ден. Студийните снимки бяха преместени от „Пайнхърст“ в „Парамаунт“ заради проблемите с Британския съюз и Харъд приветства тази възможност да държи под око продукцията, без да живее със седмици далеч от дома си. Предишния ден бе гледал похожденията на Джанет Делакорт — двадейсет и осем годишна крава, която бе запълнила ролята, написана за невинна седемнайсетгодишна — и внезапно си представи Мария Чеи в главката роля и нежните изражения на хонгконгската манекенка, а не яростните емоции на Делакорт, движенията и чувствената голота на любовницата му вместо бледата, сметанена и тежка голота на старлетката.

Харъд и Мария Чен се бяха любили само три пъти след случката във Филаделфия — ограничение, което той не разбираше, но което възпламеняваше в него желание към нея, което се простираше от физическото към психологическото измерение; тя витаеше в мислите му през по-голямата част от деня. На Тони Харъд му доставяше удоволствие просто да я гледа как върви през стаята.

Душът спря и той чу приглушените звуци от избърсването и рева на сешоара.

Опита да си представи как би изглеждал животът с Мария Чен. Те двамата имаха повече от достатъчно пари, тъй че биха могли да си съберат багажа и да поживеят в пълни удобства поне две-три години. Можеха да идат навсякъде. Харъд винаги бе искал да тегли майната на всичко, да намери някой малък остров на Бахамите или някъде другаде и да види дали може да пише нещо друго освен филми в стил „изчукай и претрепи“. Представяше си как оставя на Барент и Кеплър бележка да си го заврат отзад и просто си обира крушите от всичко това; Мария Чен се връща от плажа в синия си бански костюм, те двамата си говорят по време на закуска с кроасани и прясно печено кафе, докато слънцето изгрява над лагуната. Тони Харъд се наслаждаваше на усещането да е влюбен.

Джанет Делакорт излезе гола от банята и тръсна дългата си руса коса, която се разпиля по раменете й.

— Тони, кукличке, имаш ли цигара?

— Не — Харъд отвори очи и я погледна. Джанет имаше лицето на закоравяла петнайсетгодишна девичка и гърди, с които можеше да участва в мокър сън на Ръс Майер. След три филма актьорските й способности си бяха останали общо взето неразкрити. Тя бе омъжена за шейсет и три годишен текеаски милионер, който й купи собствените й лице и тяло, а също и ролята на девица в една оперна постановка, разсмивала Хюстън в продължение на месеци; сега се занимаваше да й купува Холивуд. Шу Уилямс, режисьорът на „Белия роботърговец“, бе предположил пред Харъд, докато пийваха по едно предишната седмица, че Делакорт не може да изрази падане даже и ако някой я бутне от шибана скала. Харъд пък напомни на Уилямс откъде идва една трета от деветмилионния бюджет и му предложи да направят пета преработка и да се отърват от сцените, в които Джанет прави нещо извън възможностите си — като говорене например — както и да добавят още няколко сцени в банята и в харема.

— Ами добре, аз имам цигара в чантата си — тя се разрови в платнената си пазарска чанта, по-голяма и от обичайния сак с багаж на Харъд.

— Нямаш ли втори снимки днес? — напомни й той. — Още един опит в онази сцена в сарая с Дърк?

— Ъ-ъ — тя дъвчеше дъвка, докато пушеше, като някак си съумяваше да прави и двете неща с отворена уста. — Шуи казва, че приема това, което направихме във вторник, за най-доброто, което ще получи… — тя се просна на леглото по корем с вирнати лакти, огромните й гърди лежаха върху пищялите на Харъд като бледозлатисти пъпеши върху зеленчуков рафт за преоценени стоки.

Харъд затвори очи.

— Тони, кукличке, вярно ли е, че имаш оригинала на онази касета?

— Каква касета?

— Нали знаеш. Онази, където малката тъпа Шайла Берингтън опъва пишката на някакъв идиот.

— О, онази!

— Бо-оже, сигурно съм гледала това десетминутно филмче поне на шейсе партита последните месеци. И на хората ’се не им писва от нея. А тя изобщо няма никакви цици, нали?

— М-м-м — отвърна Харъд.

— Бях на онова благотворително чудо, където участваше тя. Нали знаеш, за дечицата с кватотам болест беше? Тя беше на председателската маса с Дрейфъс, Клинт и Мерил. Мисля, че Шайла е толкова нафукана, та си мисли, че нейното котенце хич не смърди, нали знаеш какво искам да кажа? Абе, донякъде й послужи добре, понеже сички й се смеят и я гледат странно, тъй де!

— Така ли правят?

— О, да. Направо голям майтап. Дон е толкова забавен! Говори и по онзи странния начин, нали разбираш, един вид се е’но стреля по ’сичките на оная ми ти предна маса. И отива при Шайла и казва нещо като: „И значи сме удостоени с честта да присъства една от най-прелестните млади русалки от времето, когато?“ или нещо такова, нали знаеш, само че по-смешно. Та в теб ли е?

— Кое?

— Е, тъй де, оригинала на филмчето.

— Какво обшо има въпросът в кого е оригиналът, когато копия се намират навсякъде из града?

— Тони, кукличке, просто ми е любопитно, туйто. Тъй де, мисля, че е било хубав удар, ако си направил касетата, след като куклата Шайла те е пратила по дяволите за „Белия Лигавец“ и тъй нататък.

— Белия лигавец ли?

— О, ами така Шуи нарича проекта. Малко както Крис Плъмър винаги нарича „Звукът на музиката“ „Звукът на елузиката“, нали знаеш? Тъй му викаме на сцената.

— Много сладко — отбеляза Харъд. — И кой е казал, че Берингтън изобщо е получавала предложение за ролята?

— О, кукличке, всички знаят, че тя е била първа в редичката. Щеше да имаш двайсе’ мильона зад гърба си, ако малката госпожичка Слънчев лъч бе подписала, тъй мисля… — Джанет Делакорт загаси цигарата си и се разсмя. — ’Стествено, сега тя не може да получи нищо. Чух, че хората от „Дисни“ са отказали онова голямо музикално нещо, дето бяха планирали за нея, а Дони и Мери я изритали от оня специален проект на Хаваите. Малката й дърта мормонска майчица изсрала куп лайна и получила удар или нещо такова. Много лошо! — тя си поигра с пръстите на Харъд и взе да търка гърдите си напред-назад по краката му.

Тони си издърпа краката и седна на ръба на леглото.

— Ще взема душ. Тук ли ще си, когато свърша?

Джанет Делакорт наду балонче с дъвката си, претъркули се по гръб и го огледа ухилена изотдолу.

— Искаш ли да съм тук, кукличке?

— Ами не особено — отвърна той откровено. Тя пак се претъркули по корем.

— Я тогаз се шибай — рече без никаква враждебност. — Отивам на пазар!

 

Четирийсет минути по-късно Харъд излезе под козирката на „Бевърли Хилтън“ и връчи ключовете си на пиколото в червена ливрея и бели панталони.

— Коя да бъде днес, господин Харъд? — попита момчето. — Мерцедеса или ферарито?

— Днес искам сивата швабска кола, Джони — отвърна Харъд.

— Веднагичката!

Докато чакаше, продуцентът се намръщи през огледалните си слънчеви очила към палмите и синьото небе. Реши, че Лос Анджелис вероятно има най-отегчителния климат в целия прокълнат от Бога свят. С изключение може би на южната част на Чикаго, където бе израснал.

Мерцедесът пристигна, Харъд го заобиколи, протегна ръка с петдоларова банкнота между пръстите и погледна право в усмихнатото лице на Джоузеф Кеплър.

— Скачай вътре, Тони — рече му Кеплър. — Трябва да си поприказваме.

 

Кеплър подкара към каньона Колдуотър. Харъд се взираше в него през огледалните си очила.

— Охраната на „Хилтън“ наистина сдава багажа — отбеляза той. — Щом оставят всякакви улични дрипльовци да ти влизат в колата…

Кеплър го озари с усмивката си в стил „Чарлтън Хестън“:

— Джони ме познава. Казах му, че това е полева шегичка.

— Ха-ха — отвърна Харъд.

— Наистина трябва да поговорим, Тони!

— Това вече го каза.

— Много голяма уста имаш, нали, Тони?

— Стига празни приказки — заяви му Харъд. — Ако имаш нещо да ми казваш, давай направо!

Кеплър караше мерцедеса твърде бързо за криволичещия път в каньона. Шофираше арогантно, само с дясната си ръка, с отпусната върху волана китка.

— Приятелчето ти Уили направи поредния си ход — отбеляза.

— Хайде да установим правилата — заяви Харъд. — Можем да си проведем сладкия малък разговор и тук, но ако го наречаш „твоето приятелче Уили“ дори още един път, ще се чувствам задължен да ти вкарам коронките от зъбите право в шибаното гърло. Ясно ли ти е, Джоузеф, стари друже?

Кеплър погледна събеседника си.

— Уили направи следващия си ход и ще трябва да получи някакъв отговор.

— Какво е предприел този път? Прелюбодействал е с жената на президента ли?

— Нещо малко по-драматично и по-трудно от това.

— Какво, на въпроси ли ще си играем?

— Няма значение какво е направил — отвърна Кеплър, — пък и няма да прочетеш за това във вестника, но е нещо, което Барент не може да загърби. Означава, че твоето… че Уили е подготвен да играе с високи залози и ще трябва да му отговорим по някакъв начин!

— Значи сега ще идем при подлата земна полиция, а? — ухили се Харъд. — Ще убием всички германо-американци над петдесет и пет.

— Не. Господин Барент иска да сключи споразумение.

— Как ще стане тази работа, ако дори не можете да намерите старото копеле? — Тони обърна глава към изсъхналите склонове на хълмовете, край които минаваха. — Или вие, момчета, още си мислите, че имам връзка с него?

— Не — призна Кеплър, — но аз имам! Харъд се надигна.

— С Уили?

— Че за друг ли става дума?

— Къде… как го намери?

— Не съм го намирал — възрази Джоузеф. — Писах му. Той ми отговори. Поддържаме много приятна кореспонденция.

— И къде му писа, за Бога?

— Пратих препоръчано писмо до малката му къщурка в горите в Бавария.

— Валдхайм? Старото имение близо до чешката граница? Там няма никой. Барент го държи под наблюдение, откакто бях там през декември.

— Вярно е — съгласи се Кеплър, — но семейните адвокати все още носят отговорност за имението. Германци — син и баща на име Майер. Писмото ми изобщо не се върна, а след няколко седмици получих вест от Уили. Пощенският печат беше от Франция. На второто писмо — от Ню Йорк.

— И какво казва той? — попита Харъд. Бе ядосан, че сърцето му се е разтупало с двойно по-голяма от нормалната си скорост.

— Уили казва, че иска само да се присъедини към Клуба и това лято да си прекара приятно времето на острова.

— Ха!

— Вярвам му — добави Кеплър. — Мисля, че чувствата на стария господин са наранени, задето не сме се сетили да го поканим по-рано.

— И може би защото се опитахте да го взривите във въздуха и насъскахте старата му приятелка Нина срещу него?

— И заради това също — призна Кеплър. — Но мисля, че е склонен да зарови томахавката.

— Какво казва Барент по въпроса?

— Господин Барент не знае, че поддържам връзка с Уили.

— Иисусе — промърмори Харъд, — не си ли поел сериозен шибан риск? Джоузеф се ухили.

— Наистина те е обработил с онзи дресировъчен сеанс в самолета, нали, Тони? Не, рискът не е чак толкова голям! Барент няма да предприеме нищо толкова драстично, дори и ако открие какво правя. След като Чарлз и Нийман ги няма, обединението на К. Арнолд се е поразклатило доста. Не смятам, че Барент иска да се занимава изцяло сам с островните си дела.

— Смяташ ли да му кажеш какви ги вършиш?

— О, да — кимна Кеплър. — След вчера мисля, че Барент ще е благодарен, задето съм намерил начин да се свържа с Уили. Той ще се съгласи с включването на стареца в летните лудории в лагера, стига да е убеден, че ще се намира в безопасност.

— Че как да е в безопасност? — почуди се Харъд. — Не виждаш ли на какво е способен Уили? Този стар кучи син няма да се спре пред нищо!

— Точно така — съгласи се Кеплър, — но мисля, че съм убедил безстрашния ни водач, че ще е по-безопасно Уили да е с нас, където можем да следим Какво прави, отколкото да се крие в сенките, да си играе на Паешкия крал и да ни сваля един по един. Освен това Барент все още вярва, че всеки, с когото се срещне… ъ-ъ-ъ… лично, никога вече няма да представлява заплаха за него.

— А ти смяташ ли, че той може да неутрализира Уили?

— А ти как мислиш? — в гласа на Кеплър прозвуча искрено любопитство.

— Ами не знам — призна Харъд накрая. — Способността на Барент ми изглежда изумителна, но Уили… е, не съм сигурен дали Уили е напълно човек.

— Всъщност няма значение, Тони!

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен е доста вероятно Островният клуб да е позакъснял със смяната на водача си.

— Имаш предвид да свалим Барент? Как точно ще стане?

— Няма нужда да се намесваме, Тони. Трябва само да поддържаме връзка с нашето старо приятелче Вилхелм и да го уверим, че ще останем неутрални в случай на някакви… неприятности на острова.

— Уили ще идва на летния лагер?

— През последната нощ на общите мероприятия — отвърна Кеплър. — После ще се присъедини към нас по време на лова през втората седмица.

— Не мога да повярвам, че Уили ще се постави просто така във властта на Барент — въздъхна Харъд. — Барент сигурно има едно… сто души охрана в района?

— По-скоро двеста — поправи го събеседникът му.

— Добре де, все едно, Способността на Уили и пукнат петак не струва срещу такава армия. Защо ще си пъха главата в устата на лъва?

— Барент му дава честната си дума, че Уили ще има право на свободен преход — обясни Кеплър.

Харъд се разсмя.

— О, ясно, предполагам, тогава няма проблем. Уили ще си пъхне главата и в кофа с цимент, ако Барент му даде шибаната си честна дума.

Шофьорът бе излязъл на „Мъхоланд Драйв“. Под тях се виждаше магистралата.

— Но нали съзираш големите възможности, Тони? Ако Барент елиминира стария господин, просто се връщаме към работата си, все едно нищо не е било, само дето ти си пълноправен член. Ако Уили крие някоя изненада в ръкава си, ще го приветстваме за добре дошъл с отворени обятия.

— Сериозно ли си мислиш, че можеш да живееш заедно с Уили? — полюбопитства Харъд.

Кеплър зави на един паркинг близо до стадион „Холивуд Боул“. Там го очакваше сива лимузина със затъмнени стъкла.

— Когато прекараш в ямата със змии толкова време, колкото мен, Тони — каза, — вече не е важен въпросът що за отрова носи онази, новата, докато не започне да хапе събратята си.

— Ами Сътър?

Кеплър изключи запалването на мерцедеса.

— Току-що се връщам от продължителен разговор с преподобния. Макар че той оценява високо сантименталната стойност на продължителната си връзка с приятелчето си Кристиан, все пак е готов да отстъпи на кесаря каквото е кесарево.

— В смисъл?

— В смисъл че Уили може да получи уверенията му, че Джими Уейн Сътър няма да повдигне възражения, ако шефският стол на господин Барент смени притежателя си.

— Знаеш ли какво, Кеплър? — попита Тони Харъд. — Не би могъл да съставиш и едно декларативно изречение, ако ще и животът ти да зависи от това!

Кеплър се усмихна и отвори вратата. Зумерът на алармата почти заглуши думите му:

— С нас ли си или не, Харъд?

— Ако оставането на ваша страна означава да се снишавам в тревата и да стоя встрани от лайната, значи съм с вас — декларира Харъд.

— Простичко декларативно изречение — изръмжа Кеплър. — Твоето приятелче Уили иска да знае какво място си си избрал. С нас или срещу нас?

Харъд погледна навън към сияйната площ на паркинга. Отново се обърна към колегата си от Островния клуб и каза с уморен глас:

— С вас съм!

 

Беше почти единайсет вечерта, когато Харъд реши, че иска два хотдога с горчица и лук. Остави бележките по сценария, върху който работеше, и отиде до западното крило, където лампите на Мария Чен все още светеха под вратата й. Почука два пъти.

— Отивам до „Пинкс“. Искаш ли да дойдеш с мен? Гласът й беше приглушен, сякаш идваше откъм банята.

— Не, благодаря!

— Сигурна ли си?

— Да. Въпреки това благодаря за поканата.

Харъд си намъкна пилотското кожено яке и изкара ферарито от гаража. Наслаждаваше се на шофирането, сменяше рязко скоростите, минаваше на жълто на светофарите и издуха двама охлюви-шофьори, които направиха грешката да го предизвикат на три пресечки нататък по Булеварда.

„Пинкс“ беше претъпкан. „Пинкс“ винаги е претъпкан. Харъд изяде двата си хотдога на бара и взе трети, който занесе на паркинга. Двама тийнейджъри стояха между тъмен микробус и колата му, единият от тях буквално се беше облегнал на ферарито, докато говореше с две момичета. Харъд се приближи до тях и завря лицето си на сантиметри от това на хлапето.

— Махай се или се цункай отзад, малкия! — каза му.

Хлапето бе една глава по-високо от Тони, но отскочи назад от калника на спортната му кола, сякаш тя беше нагорещена като фурна. И четиримата се оттеглиха бавно, като поглеждаха назад към Харъд — искаше им се да оставят нужното разстояние помежду им, преди да го обсипят с обидни забележки. Той пък огледа двете момичета. По-ниската изглеждаше като висока класа пичка, с черна коса и кафява кожа, телцето й бе опаковано в скъпи шорти и бюстие, което сякаш изглеждаше подложено на твърде голямо напрежение. Харъд си представи колко биха се изумили двете хлапета, ако точно това конкретно парче шоколад дойде да се присъедини към него във ферарито и реши да намали малко напрежението върху ластичния плат. „Да вървят на майната си! — реши накрая. — Твърде уморен съм“.

Довърши третия хотдог, седнал зад волана. Избърса си ръцете с последната си кърпичка и тъкмо включи запалването, когато тих глас каза — Господин Харъд?

Вратата на паркирания на два метра от него микробус се отвори. Странично на пътническата седалка беше седнала черна мацка. Изглеждаше познато и Харъд автоматично я ослепи с усмивка, преди да се сети къде я е виждал преди. Тя държеше нещо в скута си — стискаше го.

Тони бързо заключи вратата и посягаше към скоростния лост, когато внезапно се разнесе тих звук, какъвто заглушителите издават в шпионските филми, и високо в лявото рамо го ужили стършел.

— Мамка му! — извика Харъд, вдигна дясната си ръка да бръсне насекомото, имаше време дори да осъзнае, че това не е стършел, след което вътрешността на колата се килна встрани и таблото и пътническата седалка политнаха рязко, за да го ударят в лицето.

 

Харъд така и не изгуби напълно съзнание, но ефектът беше същият. Все едно някой го бе затворил в бурната килия на собственото му тяло. Гледките и звуците преминаваха повърхността — смътно — но сякаш гледаше далечна късовълнова станция на евтин черно-бял телевизор, докато в другата стая от радиото се носят примесени със смущения предавания. После някой смъкна качулка върху лицето му. Нямаше никакво значение. От време на време осъзнаваше, че се въргаля леко, сякаш се намира на палубата на малка лодка, но тактилните усещания също му убягваха и бяха несигурни, пък и му беше твърде трудно да ги оценява.

Носеха го хора. Поне така му се стори. Може би това бяха собствените му ръце, рамене и крака. Не, собствените му ръце бяха някъде зад него, вързани с кожена ивица или ремъци, изникнали сякаш от нищото.

За неопределен продължителен период от време Харъд се намираше в нищото — нито в съзнание, нито в безсъзнание — и се носеше някъде вътре в себе си в сладката първична супа от фалшиви усещания и объркани спомени. Смътно осъзнаваше, че чува два гласа, единият от които — неговия собствен, но разговорът — ако изобщо се водеше разговор — го отегчи и той скоро се върна към вътрешния мрак по начина, по който гмуркачът позволява на тежестите си и нежното течение да го отнесат по-навътре в пурпурните дълбини.

Тони Харъд знаеше, че нещо със сигурност не е наред, но просто не даваше и пет пари.

 

Светлината го събуди. Светлината — и болката в китките. Светлината и болката в неговите китки — болка, която го накара да се сети за „Пришълецът“ на Ридли Скот — там, където тварите изскачат от гърдите на бедния кучи син. Кой беше онзи актьор? Джон Хърт. За какъв дявол му светеха светлини в очите, защо китките го боляха и какво беше пил, та да усеща главата си с такива размери?

Харъд седна… опита се да седне. Опита отново и изкрещя от болка. Крясъкът като че ли разчисти поне част от паяжините между него и действителността и той легна кротко и обърна внимание на нещата, които преди не му се бяха стрували важни.

Беше с белезници. Лежеше в легло и носеше белезници. Дясната му ръка бе положена на възглавницата до него, а пръстенът върху дясната китка беще свързан с тежкия бял метал на дъската на леглото. Лявата му ръка бе опъната до хълбока, но белезниците там бяха окачени към нещо здраво, отстрани под матрака. Харъд се опита да вдигне лявата си ръка; метал издрънча в метал. Значи за ръба на леглото. Или за тръба. Все за нещо. Все още не бе готов да размърда глава, за да провери. Може би по-късно.

С коя, по дяволите, съм бил снощи? Харъд познаваше няколко женски, които бяха яко във вързването, леко садо-мазо, но никога не им бе позволявал да го поставят откъм пасивната страна. Твърде много пиене? Вита накрая ме е вкарала в стаята си за удоволствия? Той отвори отново очи и ги задържа отворени, въпреки болката от светлината, която удряше директно в оптичните му нерви.

Бяла стая. Бяло легло — чаршафи, боядисан в бяло месинг — бяла мазилка, малко огледало на отсрещната стена с бяло боядисана рамка; бяла врата. Бяла врата с бяла дръжка. Единична гола крушка — около десет милиона вата, отсъди по блясъка й Харъд — висеше на белия кабел. Той самият носеше бяла болнична нощница. Можеше да усети разреза на гърба си, както и че отдолу е гол.

Добре, не е Вита значи. Стаята й за удоволствия бе обзаведена в кадифе и мрамор. Коя от познаните му би могла да направи този болничен декор? Никоя.

Харъд разтърси белезниците и усети протърканата кожа там, където вече му бяха охлузили китките. Наведе се наляво и погледна надолу. Бял под. Лявата му китка беше закована за бялата рамка на леглото. Нямаше нужда да мърда известно време, освен ако не получи силен напън да оповръща целия този чистичък бял под. Да си помислим по въпроса.

Харъд изпадна в безсъзнание за известно време. Когато осъзна къде се намира, бе малко по-късно — светлината беше същата, бялата стая беше същата, главоболието го бе поотпуснало — и се сети за психиатричните болници. Да не би някой да го е прибрал, докато не е внимавал?

Да, ама в психиатриите не оковават хората. Нали?

Вълна от страх го задави с такава сила, че го накара да се сгърчи и да рита, дрънкайки с метал по метал, докато не падна задъхан по гръб. Барент. Кеплър. Сътър. Тези нищожества, тези кучи синове го бяха прибрали на някое безопасно място, където би могъл да прекара остатъка от живота си, втренчен в белите стени и пикаейки в чаршафите си.

Не, тази групичка просто щеше да го убие и да приключи с въпроса.

След това Харъд си спомни „Пинкс“, хлапетата, микробуса, черната мадама. Беше я виждал и преди. Какво му каза Колбън за нея във Филаделфия? Те мислеха, че Уили я е Използвал, нея и шерифа. Но шерифът беше мъртъв… Харъд все още участваше в играта, когато Кеплър и Хейнс уредиха тялото да бъде намерено на една автобусна спирка, за да няма връзка убийството с фиаското във Филаделфия.

Кой ли я Използваше сега? Уили? Вероятно. Може би не бе останал доволен от съобщението, предадено през Кеплър. Но защо тези декори…?

Харъд реши да спре с мисленето за известно време. Болеше твърде силно. Щеше да почака някой да го посети. Ако черната мацка дойде и Уили, или който всъщност е там, не я е хванал наистина здравата, някой ще остане изненадан.

 

Харъд усещаше силна нужда да пикае и се опита да крещи наистина силно, когато вратата най-сетне се отвори.

Беше мъж. Носеше зелена хирургическа престилка, черна шамия и огледални очила пред очите си. Харъд се сети за очилата на Кеплър, после за серийния убиец в сериите „Валпургиеви нощи“, които бяха правили с Уили. Почти се напиха веднага и на място.

Но не беше Уили. Харъд го разбра веднага. Не беше с правилния ръст и нужната възраст, за да бъде и Том Рейнолдс, странния „компаньон“ на Уили с пръстите на удушвач. Нямаше значение. Дъртакът бе имал нужното време да мобилизира цели легиони от нови непознати.

Харъд се опита да нападне човека. Наистина опита. Но в последната секунда старото отвращение го заля — по-силно, отколкото предишното му гадене и главоболие — и той се изтегли, преди да е докоснал съзнанието на онзи отсреща. Щеше да е по-лесно и по-малко унизително за него да оближе ануса на другия или да поеме в устата си пениса на непознат мъж. Самата представа го накара да се разтрепери и да се облее в студена пот.

— Кой си ти? Къде се намирам? — думите на Харъд излязоха от устата му почти нечленоразделни; падаха от език, издялан от евтино дърво.

Мъжът стигна до леглото и погледна към пленника си. После бръкна под докторската си престилка и извади автоматичен нистолет. Насочи го към челото на вързания в леглото.

— Тони — каза с мек акцент, — смятам да броя до пет и ще стрелям. Ако се каниш да правиш нещо, най-добре го направи сега!

Харъд опъна белезниците достатъчно силно да разлюлее леглото.

— Едно… две… три…

Съзнанието му се хвърли напред, но трийсет години самодресировка го възпряха да довърши контакта.

— …четири… Харъд затвори очи.

— …пет! — предпазителят падна и се чу щракване.

Когато Тони отвори очи, мъжът стоеше до вратата и оръжието не се виждаше.

— Трябва ли ти нещо? — разнесоха се меките, подчертани от акцента думи.

— Цукало — прошепна Харъд. Шамията кимна.

— Сестрата ще ти донесе.

Тони изчака, докато вратата се затвори и после стисна клепачи в отчаян опит да се концентрира. „Сестрата! — помисли си той. — Мили Боже, нека е от старомодните, с цици отпред и цепка между краката, такава сестра…“

Зачака.

 

Сестрата се оказа чернокожата жена. Онази от Филаделфия. Онази, която го бе застреляла и го беше докарала тук.

Той си спомни името й. Натали. Голяма сметка й се бе събрала.

Тя не носеше шамия, но на слепоочията й имаше бели лепенки, а в косата й — жици. Носеше цукало и го постави на място професионално. Отдръпна се и зачака.

Харъд лекичко се плъзна по съзнанието й, докато се облекчаваше. Никой не я Използваше. Не му се вярваше, че са чак толкова глупави — които и да бяха те. Може би просто бяха глупавата черна кучка и нейния спътник. Колбън беше споменал нещо по въпроса, че те двамата били по следите на Мелани Фулър, Очевидно не знаеха какво може да прави той.

Харъд изчака, докато тя извади чукалото и отиде до вратата. Трябваше да се убеди, че вратата е отключена. Щеше да е точно в типа шегички на Уили да ги остави и двамата заключени вътре — да даде на Тони някой за Използване и да не му остави начин да го Използва. Що за чудо бяха тези люлеещи се в косата й жички? Нещо като сензори?

Тя отвори вратата.

Той я удари толкова бързо и силно, че тя изтърва пукалото, разливайки урината по предницата, на бялата си пола. — „Мисли хитро! — Напомни си Харъд и я прекара през вратата, гледайки през очите й. — Вземи ключовете! — нареди. — Убий другия духач както можеш, вземи ключовете и ме изведи оттук.“

Коридорът беше дълъг два метра, следваше друга врата. Тази бе заключена. Той засили Натали срещу нея, докато рамото й се извади, накара я да драска по дървото. То не поддаде. Майната му. Той я върна обратно в стаята. Нямаше нищо, което би могъл да използва като оръжие. Тя се приближи до леглото, дръпна белезниците. Ако можеше да разглоби леглото под него, да раздели рамката… Но нямаше начин да го напрабързо, докато Харъд бе окован за рамката и таблата едновременно. Той се погледна през очите й и видя черна четина по белите си бузи, очите му бяха оцъклени и глазирани, а косата — сплъстена.

Огледалото. Харъд погледна към него и осъзна, че това сигурно е някоя от двупосочните дяволии. Щеше да накара Натали да го разбие с голи ръце, ако се наложи. Ако нямаше начин да мине през него, щеше да я накара да използва парчетата стъкло като оръжие, когато онзи мръсник с шамията влезе вътре. Ако огледалото не искаше да се счупи, щеше да приеме, че е еднопосочно и просто да я накара да блъска хубавото си личице в него, докато костите и се подадат изпод черната кожичка. Щеше да изнесе на онези от другата страна хубав спектакъл. После, когато те влезеха, тя можеше да им разкъса гърлата с ноктите си и останалите си зъби, да вземе пистолет, да вземе ключовете…

Вратата се отвори и влезе мъжът с шамията. Натали се завъртя и се присви за скок. Бе оголила зъби по начин, какъвто може да се види в зоопарка, когато дойде време да хранят хищниците и храната се забави.

Мъжът с шамията я простреля в бедрото с оръжието със стрелички, което носеше. Тя скочи и присви пръсти. Мъжът я улови и я отпусна на пода. Коленичи до нея за минутка, провери пуса й, вдигна клепача й да провери зеницата. После се изправи и отиде до леглото на Харъд. Гласът му трепереше.

— Ти, кучи сине! — каза. Обърна се и излезе от стаята.

Когато се върна, пълнеше спринцовка от малко шишенце. Цвръкна няколко капки и се обърна към Харъд.

— Това ще боли леко, господинчо — каза с тих, стегнат глас.

Харъд се опита да издърпа лявата си ръка, но мъжът заби стринцовката през нощницата, право в бедрото му. За секунда последва вцепеняване, а после на Тони Харъд му се стори, че някой е налял скоч директно във вените му. Огън плъзна от корема към гърдите му. Зина, когато топлината мина през сърцето му. — Какво… е това? — прошепна, вътрешно убеден, че мъжът с шамията го е убил. Смъртоносна инжекция, както я наричаха таблоидите.

Харъд винаги бе подкрепял смъртните присъди. — Какво е това?! — Я млък — отвърна мъжът и му обърна гръб още докато мракът се въртеше и вихреше, след което погълна Токи Харъд като кораб в бурно море.