Дан Симънс
Лешояди (44)

42
Близо до Меридиън, Уайоминг,
сряда, 22-и април 1981

Областта на североизток от Шейен, Уайоминг, беше от онзи вид западняшки пейзажи, които водят някои наблюдатели до поетични изблици, а други — до незабавен пристъп на агорафобия. Щом щатският път се отклони от магистралата, следващите близо сто километра от маршрута предоставяха гледка към безкрайни тревисти пространства, отвени от вятъра снежни прегради, смалени и забравени в огромните земи на прерията, отделни ферми, отдалечени на километри от пътя… От север и изток хълмовете се издигаха като масивни стени, някой и друг поток криволичеше из памука и храстите, колебливи стада антилопи и малки групички крави зяпаха малоумно, неспособни да осъзнаят изобилието на милионите си акри пасищна земя.

И изобилието от ракетни силози.

Силозите бяха дразнещо грозни, досущ като всичко изработено от човешка ръка на фона на този огромен пейзаж; малки, квадратни, оградени заради бурите купчини бетон, обикновено разположени на около стотина метра от пътя. Единствените видими показатели, че оградените квадрати са друго, а не газови помпени станции или празни парцели за метеорологични измервания, бяха четирите тръби на отразителните огледала и ниските, масивни циментови покриви, покачени на ръждясващи релси. Последната подробност можеше да се забележи само ако наблюдателят приближи по чакъления път достатъчно близо да види и прочете знаците: ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО — СОБСТВЕНОСТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ — ОТТУК НАТАТЪК СРЕЩУ НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Нямаше какво друго да се гледа. Не се чуваше и звук, като изключим вятъра над прерията и нестройното мучене на крави в полята отвъд.

Синият микробус на военновъздушните сили напусна военната база „Уорън“ в 6:05, върна се с последните от персонала на ескадрилата в 8:27 и мееждувременно хвърли членовете на следващата смяна по командните станции, където носеха дежурство. В микробуса тази сутрин пътуваха шестима млади лейтенанти, двама от крилото за контрол на ракетите SAC на петнайсет километра югоизточно от Меридън, и четирима от бункер на седемдесет киометра по-нататък в посока Чътуотър.

Двамата лейтенанти на задната седалка гледаха към околния пейзаж с привикнали от ежедневието очи. Бяха виждали сателитни снимки, показващи района, обхващащ шест хиляди квадратни мили, както го виждат руснаците — десет пръстена силози, кръгове с диаметър петнайсет километра, всеки съставен от шестнайсет силоза и всеки кръг зареден с ракети MR V „Минитмен“ III. През последните месеци се говореше за уязвимостта на тези остаряващи силози и се дискутираше съветската стратегия за „топлийки“, която можеше да накара ядрени бойни глави да експлоадират над тези тревисти пасища веднъж на минута в продължение на часове, и се шепнеше, че ще укрепват силозите или пък ще ги зареждат с нови оръжия. Но засега това бяха теми, които представляваха минимален интерес за лейтенант Дейнъл Бийл или лейтенант Том Уолтърс; те бяха просто двама младежи, тръгнали на работа в студената пролетна утрин.

— Том, мъчи ли те днес? — попита Бийл.

— Аха — отвърна Уолтърс. Не отмести поглед от далечния хоризонт.

— Забавлявахте се с онези туристи до късно снощи, а, човече? — Ъ-ъ — отвърна колегата му. — Прибрах се в осем.

Бийл намести слънчевите си очила и се ухили:

— Да бе, обзалагам се!

Микробусът на военновъздушните сили забави и зави наляво по два чакълени коловоза, които се издигаха над магистралата по обърнат на северозапад надлез. Подминаха три знака, които настояваха неоторизираните лица да спрат, да обърнат и да се махнат. На половин километър от контролната станция спряха на първата порта с пазач. Всеки от тях показа идентификационната си табелка, докато охраната предаваше сведенията нататък. Процесът се повтори при влизането в основния комплекс. Лейтенантите Бийл и Уолтърс минаха по ограден коридор до сградата за вертикален достъп, а микробусът зави и паркира с предница, обърната надолу към склона. Газовете му се носеха нагоре в студения утринен въздух.

— Значи успя да се включиш в залога на Смити? — попита лейтенант Бийл, докато чакаха пристигането на асансьора. Отегчен пазач с М-16 прикри прозявката си.

— Не — отвърна лейтенант Уолтърс.

— Няма майтап? Мислех, че изгаряш от нетърпение да си хвърлиш парите!

Колегата му поклати глава и те влязоха в по-малката клетка, спускайки се три етажа надолу до командния център за изстрелването. Подминаха две контролни точки, преди да отдадат чест на дежурния офицер в приемната пред контролната зала на ракетите. Беше 0700 часа.

— Лейтенант Бийл готов за дежурство, сър!

— Лейтенант Уолтърс готов за дежурство, сър!

— Идентификациите ви, господа — нареди капитан Питър Хеншоу. Внимателно сравни снимките на идентификационните им баджове с лицата пред него, макар че познаваше и двамата вече над година. Накрая кимна и сержантът пъхна кодирана карта в кутията на ключалката. Външната врата изсъска и се отвори. Двайсет секунди по-късно вътрешната врата се завъртя и навън излязоха двама други лейтенанти от военновъздушните сили. Четиримата си отдадоха чест един на друг и се ухилиха.

— Сержант, запиши, че лейтенанти Бийл и Уолтърс сменят лейтенанти Лопес и Милър в… 0701.30 часа — нареди капитан Хеншоу.

— Да, сър!

Двамата уморени мъже предадоха револверите и кобурите си, а също и по три дебели папки с по три ринга.

— Нещо необичайно? — поинтересува се Бийл.

— Проверка на комуникациите показа известни проблеми с наземните линии в 0350 — каза лейтенант Лопес. — Гъс се зае с това. Имахме готовност в 0420 и пълна готовност в 0510. Тери получи тревога на оградата в Шест Юг в 0535. Провери го.

— Пак ли зайци? — поинтересува се Бийл.

— Повреден сензор за налягане. Тук е описано. Буден ли си, Том?

— Да — отвърна Уолтърс и го стрелна с усмивка.

— Не приемай дървени РС-380! — поръча му лейтенант Лопес и двамата сменени от дежурство войника си тръгнаха.

Бийл и Уолтърс затвориха зад гърба си и двете херметични врати, щом влязоха в дългата, тясна ракетна контролна зала. Всеки се привърза към синьото, добре подплатено кресло, което се движеше по релси край контролните табла по северната и западната стени. Проведоха първите си проверки с привичните, добре отработени движения, като от време на време провеждаха кратки разговор и с хора в други части на командния център чрез микрофоните на слушалките си. В 0743 се осъществи проверка на командната връзка с Омаха през Уорън и лейтенант Бийл получи благодарности по дванайсети канал. Когато телефонът се върна в синята си кутия, той погледна към лейтенант Уолтърс.

— Сигурен ли си, че си добре, Том?

— Само главоболие — отвърна Уолтърс.

— Имам аспирин тук в аптечката.

— Не ми трябва сега… по някое време по-нататък, може би!

В 1156 часа, точно когато Бийл отвори термосите и кафявите торбички с обяда, от военновъздушната база „Уорън“ дойде команда за бойна готовност. В 1158 часа Бийл и Уолтърс отключиха червения сейф под конзола две, извадиха ключовете си и активираха процедурата за изстрелване на ракетите. В 1210:30 процедурите бяха приключени — с изключение на действителното зареждане и изстрелване на шестнайсетте ракети и техните 120 бойни глави. Двамата получиха похвала за „добре свършена работа“ от Уорън и Бийл започна двеминутната подготовка за изключване. И точно тогава Уолтърс разкопча раменната си сбруя и бавно се отдалечи от конзолата си.

— Том, какво правиш? Трябва да върнем това чудо на Ел Кон Две, преди да хапнем! — възмути се Бийл.

— Боли ме глава — заяви Уолтърс. Лицето му бе болезнено пребледняло, очите му — оцъклени.

Бийл посегна към аптечката на полицата, където се намираше и термосът му.

— Мисля, че имам тук подсилен анацин…

Лейтенант Уолтърс извади 45-калибрения си автоматик и застреля лейтенант Бийл в тила, като преди изстрела се увери, че траекторията е правилна и ще мине встрани от конзолата, тъй че излизащият куршум да не я удари. Куршумът изобщо не излезе. Бийл се сгърчи веднъж и се отпусна в сбруята си. Хидростатичното налягане доведе до изтичане на кръв от очите, ушите, носа и устата му. Секунди след изстрела започнаха Да примигват двете жълти светлинки на интеркома и указател посочи, че външната херметична врата започва да се отваря.

Уолтърс спокойно отиде до вътрешната врата и стреля два пъти в електронната и ключалка. След това се върна до конзолата на Бийл а премести един превключвател, който прехвърляше самоосигуряващата се ракетна контролна зала на сто процента резервен кислород. После се върна в собственото си кресло и в продължение на няколко минути просто разглеждаше наръчника на залата.

Бесните удари по вратата едва се чуваха през дебелата стоманена плоча. Уолтърс се изправи, измина седемте крачки до креслото на Бийл, извади дългия ключ за запалването от джоба на мъртвеца и го пъхна на съответното място. Премести пет превключвателя, за да зареди ракетите, стори същото и при своята конзола и вкара собствения си ключ.

Лейтенант Уолтърс щракна ключето на интеркома. — …по дяволите правиш, лейтенант? — разнесе се веднага гласът на полковник Андерсън от командния център в Уорън. — Знаеш, че трябват двама на ключа! А сега отвори незабавно вратата!

Уолтърс изключи интеркома и в продължение на деветдесет секунди гледаше как дигиталният часовник продължава да отброява. Според наръчника за операцията по това време би трябвало да се зареждат експлозивите на дебелите циментови покрития на силозите, подготвяйки се да изстрелят 110-тонните капаци на половин километър встрани в тревата и да оголят дълбоките стоманени ями и носовите конуси на затворените вътре минитмени. Минус 60 секунди от запалването, на всеки отвор щяха да се включат въздушни сирени, най-вече за да предупредят евентуални ремонтни или инспекционни екипи, които се намират в евентуална близост. В действителност воят би стреснал само зайци, говедата наоколо и някой и друг собственик на ранчо, който минава с пикапа си. Ракетите минитмен бяха с твърдо гориво и за запалване им трябваше само електронно кибритче. Инструкциите за мишените, навеждащото програмиране, жироскопите и електронните джаджи за изстрелването бяха захранени по време на зареждането на специален сегмент от процедурата за изстрелване. Минус трийсет секунди до запалването компютрите щяха да спрат процедурата в очакване на сигнала за активация на изстрелването: „двоен ключ“. Без завъртането на тези два ключа очакването им щеше да се проточи безкрайно.

Уолтърс погледна към конзолата на Бийл. Двата ключа бяха на разстояние пет метра. Трябваше да бъдат завъртени в разстояние на една секунда. Военновъздушните сили бяха положили големи усилия, за да се подсигурят, че сам човек няма да може да активира собствения си ключ и после да изтича до другия в рамките на необходимия интервал.

Ъгълчетата на устните на Том Уолтърс трепнаха нагоре. Той отиде до конзолата на Бийл, плъзна стола и трупа встрани от пътя си по протежение на релсата и измъкна от джоба си една лъжица и две парчета тел. Инструментът беше от най-обикновените, от трапезарията — и той се бе снабдил с пособието точно от офицерската столова в Уорън. Уолтърс върза лопатката на лъжицата за края на единия ключ, завъртя дръжката по нужния начин и върза по-дългата тел за края и. Отиде до собствения си панел, опъна здраво жицата, изчака часовникът да стигне 30, завъртя своя ключ и здраво дръпна телта. Лопатката на лъжицата осигури натиск, достатъчен, за да завърти ключа на Бийл.

Компютърът прие сигнала за активиране на изстрелването, провери кода за изстрелване, който те с Бийл бяха въвели по време на учението и продължи с последните трийсет секунди от процедурата.

Уолтърс придърпа един бележник и написа кратка бележка. Погледна към вратата. Участък от стоманата близо до дръжката на бравата светеше в яркочервено от ацетиленовата горелка, която бяха опрели в херметичната ключалка. Щеше да отнеме обаче поне още две минути, за да се прогори металът.

Лейтенант Том Уолтърс се усмихна, закопча се в креслото си, пъхна дулото на 45-калибрения си пистолет в устата, тъй че мушката се опря в небцето му. Дръпна спусъка с палец.

 

Три часа по-късно генерал Кетчъм от Американските военновъздушни сили и помощникът му, полковник Стивън Андерсън, излязоха от комплекса на контролния център, за да подишат малко свеж въздух и да огледат царящия наоколо хаос. На паркинга се бяха сгъчкали поне дузина военни возила и три линейки, част от тях се намираха по-нататък по хълма, отвъд вътрешната зона за сигурност. Пет хеликоптера бяха кацнали в полето отвъд западния периметър и Кетчъм виждаше и чуваше поне още два да пристигат от югозапад.

Полковник Андерсън погледна към безоблачното небе.

— Чудя се какво ли си мислят запаниката тук руснаците!

— Да се шибат руснаците — отвърна Кетчъм. — Днес ми надъвкаха задника всички, чак до вицепрезидента. Когато се върна обратно, той ще е на телефона. Всеки от тях иска да знае как е станало. Какво да им кажа, Стив?

— И преди сме имали проблеми — отвърна Андерсън. — Но нищо подобно на това! Видя последния психодоклад на Уолтърс. Правен е само преди два месеца. Човекът е средно интелигентен, неженен, добре реагира на стрес, амбициозен само в рамките на армията, подчинява се на заповедите до буква, бил е в побеждаващия отбор в състезанието по изстрелване във Вандербърг и е имал въображение колкото ей онзи храст там. Идеален профил за малко майтап с ракетите!

Кетчъм запали цигара и се ухили през дима.

— Та какво, на майната си, е станало тогава? Андерсън поклати глава и погледна кацащия хеликоптер.

— Представа си нямам! Уолтърс е знаел, че финалните процедури за активиране на ракетите трябва да бъдат направени в тандем с два други ключа в отделен контролен център. Знаел е, че компютрите задържат на маркировка минус 1 секунда, освен ако не получат и това потвърждение. Самоубил се е и е гръмнал Бийл за едното нищо.

— В теб ли е бележката? — изръмжа Кетчъм, захапал здраво пурата си.

— Да, сър.

— Дай ми я!

Предсмъртната бележка на Уолтърс бе увита в пластмаса, макар че генералът не виждаше смисъл от подобни мерки. Със сигурност не се налагаше да я преглеждат за пръстови отпечатъци. Е, във всеки случай, написаното личеше ясно и през пластмасата:

УфБ до КАБ

Царска пешка на QВ6. Шах.

Ти си на ход, Кристиан.

— Някакъв шибан код, а, Стив? — попита Кетчъм. — Тези шахматни глупости подсещат ли те за нещо?

— Не, сър.

— Смяташ ли, че КАБ е Бюрото по космонавтика и аеронавтика?

— Не ми се струва особено вероятно, сър.

— Ами кой ще е този Кристиан, а? Да не би Уолтърс да е изживял религиозна ремисия или нещо подобно?

— Не, сър. Според отчето в базата лейтенантът е бил унитарианец, но никога не присъствал на служби.

— Това У и Б може да е Уолтърс и Бийл — предположи Кетчъм, — но какво е ф-то в средата?

Андерсън поклати глава.

— Нямам представа, сър. Може би онези от Разузнаването и ФБР ще успеят да го разгадаят! Мисля, че точно оня зелен хеликоптер вози човека на ФБР от Денвър.

— Ужасно ми се ще да не влизат и те в играта — изръмжа генералът. Извади пурата от устата си и се изплю.

— Такъв е законът, сър — отвърна Андерсън. — Няма как да го избегнем!

Генерал Кетчъм се обърна и погледна полковника така, че по-младият сведе поглед и внезапно се заинтересува от ръба на панталоните си.

— Добре — каза генералът накрая, като махна с пурата към периметъра — да идем да поговорим с онези цивилни клечки. Какво пък, майната му, денят не може да се скапе повече! — той се завъртя на токове и се насочи към далечната делегация.

Полковник Андерсън изтича към мястото, където генералът бе хвърлил пурата, убеди се, че фасът е угаснал и после избърза да догони вишестоящия.