Дан Симънс
Лешояди (40)

38
Мелани

Бе толкова приятно да се прибереш у дома.

Беше ми писнало от болници, дори и от самостоятелната стая в крилото, затворено само за мен и целия навъртащ се наоколо персонал, готов да ми услужи. Но, в крайна сметка, няма друго място като дома, където да си повдигнеш духа и по този начин да подпомогнеш лечебните процеси.

Преди години бях чела за тъй наречените извънтелесни преживявания, които уж били изпитвани от умиращи пациенти, нещастни клинично мъртви на операционната маса преди електрошок и тъй нататък, но не бях вярвала особено на подобни истории — просто поредната доза абсурдна сензационна журналистика, която е тъй често срещана в последно време. Но точно такова бе усещането, което имах, докато си възвръщах съзнанието в болницата. За известно време като че ли се реех близо до тавана на стаята ми, като не виждах нищо, но усещах всичко. Осъзнавах присъствието на гаснещото си, свито тяло на леглото и сензорите и тръбичките, иглите и катетрите, които бяха прикрепени към него. Осъзнавах излизането и влизането на сестрите, докторите, санитарите и останалите, които се трудеха да запазят тялото ми живо. Когато най-сетне отново се върнах в света на зрението и звука, ми стана ясно, че го правя чрез очите и ушите на тези хора. И то през мнозина едновременно! Никога не бях успявала да постигна подобно нещо — нито пък У или или Нина, доколкото знам: така пълноценно да Използваш, че ясни сензорни данни да идват от повече от един човек едновременно. Макар че е възможно, след като натрупаш опит, да Използваш непознат, докато си запазваш котрола над дресиран помощник, или, с още повече натрупан опит и усилия, да Използваш двама, като редуваш прехвърлянето на контрола между тях. Достъпът до такива ясни зрение, звук, допир и лекота на контрол, каквито изпитвах в момента, бяха направо нечувани. И нещо повече, нашата Употреба на други индивиди неизменно включва осъзнаване на присъствието ни от страна на използваните, което води или до разрушение на инструмента, или до блокиране на всички спомени след това — доста прост процес, но оставя необяснима празнота в паметта на жертвата. А сега гледах през половин дузина очи и знаех, че наблюдателите нямат абсолютно никаква представа за присъствието ми.

Но можех ли да ги Използвам? Внимателно опитах с меки пробни овладявания, като накарах една сестра да вдигне чаша тук, санитар да затвори врата там, помогнах на един доктор да каже няколко думи, които инак не би посмял. Никога не се намесвах толкова сериозно, че да попреча на професионалните им действия. И присъствието ми в съзнанията им тъй и не бе усетено от никого.

Минаваха дни. Открих, че докато тялото ми лежи в привидна кома поддържано живо от машините и постоянната бдителност, очевидно сведено до най-малкото въобразимо пространство, в действителност аз се рея и изучавам света с лекота, която никога преди не бях постигала или дори сънувала. Напусках стаята с очите на млада сестра, пиейки от животинската сила и жизненост в нея, вкусвах ментовата дъвка, която тя жвака, и в края на коридора прехвърлях допълнително пипало на съзнанието си — при това без да прекъсвам контакта с моята млада сестра! — в ума на началник хирургията, спусках се по асансьора с него, палех неговия Линкълн Континентал и карах десетина километра до предградията към очакващата го съпруга… като през цялото време запазвах интимната си връзка с моята сестра, офицера в коридора, интерниста от етажа под мен, който преглежда рентгенови снимки, и вторият доктор, който сега стоеше в стаята ми и гледаше към коматозното ми тяло. Разстоянието вече не беше бариера за Способността ми. Десетилетия наред ние с Нина се бяхме дивили на изумителните способности на Уили да Използва жертви на по-големи разстояния, отколкото можехме ние, но сега бях много по-могъща от него.

И с времето мощта ми растеше.

 

На втория ден, точно докато изпробвах новите си възприятия и способности, семейството се завърна. Не познах високия, червенокос мъж или неговата слаба, руса съпруга, но погледнах към фоайето през погледа на рецепционистката и видях трите деца, които си спомних веднага: децата от парка.

Червенокосият мъж изглеждаше притеснен от моя вид. Бях в отделението за интензивни грижи — паяжина от странни кубчета, които се отделяха като листенца на цвете, със стаята на главната сестра в ролята на плодника. В това мое „листенце“ бях вързана за още по-плътна паяжина от тръбички за интравенозни вливания и сензорни жици. Докторът любезно отстрани червенокосия От прозрачния прозорец, като същевременно се опитваше да разчете формуляра, който сестрата нарече „Ай-си“^[1]!

— Вие член на семейството ли сте? — попита докторът. Беше умел, точен човек с леко посребрена коса. Наричаше се доктор Хартман и аз сещах удоволствието, раздразнението и уважението, което сестрите изпитваха в негово присъствие.

— Ъ, не — уточни едрият червенокос посетител. — Казвам се Хауърд Уордън. Намерихме я… тоест децата ми я намериха, вчера сутринта да скита из нашата… ъ-ъ-ъ… из двора ни; Тя припадна, когато…

— Да, да — кимна доктор Хартман, — четох доклада, който ми даде сестрата от спешното! Имате ли представа коя може да е тази госпожа?

— Не, тя беше само по хавлия и нощница. Децата ми казват, че я видели да излиза от гората, когато…

— И наистина нямате представа откъде идва тя?

— Ъ-ъ — отвърна Уордън. — Аз бях… е, не се обадих на полицията. Предполагам, че трябваше. Ние с Нанси почакахме няколко часа и когато стана очевидно, че тя… старицата… няма да… тъй де, тя беше стабилна… ами, прибрахме се вкъщи. Това ми беше почивният ден! Канех се да звънна в полицията тази сутрин, но реших, че е най-добре първо да видя как е…

— Вече информирахме полицията — излъга доктор Хартман. Беше първият път, когато го Използвах. Оказа се лесно — все едно навличаш любимо и удобно палто. — Те дойдоха и взеха показания. Очевидно нямат представа откъде идва госпожа Доу. Никой не е докладвал за липсващ родственик.

— Госпожа Доу? — намръщи се Хауърд Уордън. — А, ясно, като Джейн Доу. Правилно. Е, това е загадка и за нас, докторе. Живеем на около четири километра навътре в парка и от онова, което казват децата, тя дори не е вървяла ло входната алея… — той погледна отново към отделението за интензивни грижи. — Как е тя, докторе? Изглежда… ами… ужасно…

— Жената е получила масивен удар — обясни доктор Хартман. — Вероятно дори серия удари… — при неразбиращия поглед на Хауърд докторът уточни. — Получила е онова, което наричаме ЦВК — цереброваскуларна катастрофа — а навремето е било наричано церебрална хеморагия. Получава се временно прекъсване на достъпа на кислород до мозъка. Доколкото съм в състояние да кажа, събитието очевидно е ограничено до дясното полушарие на мозъка на пациентката, в резултат на което са нарушени церебралните и неврологични функции. Повечето от последствията се отразяват на лявата половина на тялото — парализираният клепач, парализа на крайниците — но това може и да е добре дошло, тъй като афазията… речевите проблеми… като цяло са свързани с проблеми в лявото по-лушарие. Пуснахме и ЕЕГ, и КАТ, и, честно казано, резултатите са малко объркващи. Макар че КАТ-сканирането потвърди пробива и вероятното запушване на средната церебрална артерия, ЕЕГ-то общо взето не е такова, каквото очакваме да видим след случка от този вид…

Изгубих интерес към тези медицински глупости и се върнах към основния си център на възприятие — в рецепционистката на средна възраст, долу във фоайето. Накарах я да стане и да отиде до трите дечица. Подтикнах я да каже:

— Здравейте! Обзалагам се, че знам на посещение при кого сте тук!

— Не можем да посещаваме — отвърна шестгодишната, момиченцето, което ми беше пяло „Хей, Джуд“, докато слънцето изгряваше. — Много сме малки още.

— Но се обзалагам, че знам кого бихте искали да видите — поправи се с усмивка рецепционистката.

— Искам да видя Добрата дама — каза малкото момченце. В очите му имаше сълзи.

— Аз не искам! — заяви остро голямото момиче.

— Аз също — обади се шестгодишната и сестра.

— И защо? — попитах аз. Заболя ме.

— Защото тя е странна — уточни по-голямата. — Мислех, че я харесвам, но когато я хванах за ръката вчера, беше много странно.

— Какво искаш да кажеш — странно? — попитах. Рецепционистката носеше дебели очила и полезрението и ми изглеждаше изкривено. Никога досега не ми бяха трябвали очила за друго, освен за четене.

— Странно — повтори момичето. — Ненормално. Като змийска кожа или нещо такова. Пуснах я много бързо, още преди да и призлее, но… все едно знаех, че наистина е лоша.

— Аха — съгласи се сестра и.

— Млъквай, Али! — обади се голямата. Очевидно вече съжаляваше, че е говорила с мен.

— Аз харесах Добрата дама — заяви четиригодишното хлапе. Изглежда беше плакал, преди да дойде в болницата.

Подмамих двете момичета далеч от момчето, към бюрото на рецепцията.

— Елате насам, момичета. Имам нещо за вас… — порових в чекмеджето и измъкнах две увити в шумолящи хартийки ментови бонбончета. Когато по-голямото момиче посегна към едното, стиснах здраво китката и.

— Първо нека ти предскажа бъдещето — изсъска рецепционистката по моя команда.

— Пус’ме — прошепна момичето в отговор.

— Млъквай — изсъсках. — Казваш се Тара Уордън. Името на сестра ти е Алисън. И двете живеете в голяма каменна къща на хълма в парка, която наричате Замъка. И една нощ — скоро! — голям, зелен Торбалан с остри жълти зъби ще дойде в стаята ви по тъмно и ще ви насече на малки парченца — и двете — и ще изяде парченцата!

Момичетата отстъпиха назад, лицата им бяха пребледнели като сняг и очите им станаха огромни като чинийки. Устите им увиснаха отворени от страх и шок.

— И ако кажете на някого… баща си, майка си, когото и да е… — накарах да изсъска рецепционистката след тях, — Торбалан ще дойде още тази вечер!

Момичетата отстъпиха заднишком чак до столовете си, зяпнали жената така, сякаш е змия. Минута по-късно пристигна възрастна двойка, която помоли да ги упътя до една, стая и аз оставих рецепционистката да се върне към сладкото си, просто и малко сковано нормално състояние.

Горе в стаята доктор Хартман бе приключил с обясненията на медицинското ми състояние пред Хауърд Уордън. Нататък по коридора главната сестра Олдсмит нареждаше лекарствата за пациентите, като внимаваше много да проверява по два пъти всичко, предназначено за госпожа Доу. В моята стая младата сестра на име Сиуъл нежно ме миеше със студени компреси, масажирайки кожата ми почти благоговейно. Усещането бе само далечно в най-добрия случай, но се чувствах по-добре, като знаех, че ми обръщат цялото възможно внимание.

Добре беше да се завърнеш в семейството.

 

На третия ден — по-точно, на третата нощ — докато почивах… Всъщност вече не спях истински, просто позволявах на съзнанието си да се рее и да се мести от приемник на приемник сляпо, все едно насън… когато внезапно усетих физическа възбуда, каквато не бях познавала от години, присъствието на мъж — ръцете му ме обгръщат, слабините му се притискат към мен… Сърцето ми се разтупа, докато пълнотата на младите ми гърди се притискаше към него, зърната ми бяха щръкнали. Езикът му се озова в устата ми. Почувствах ръцете му да се туткат с копчетата на сестринската ми престилка още докато собствените ми ръце разкопчаваха токата на колана му, дърпаха ципа му и стискаха еректиралия му член.

Беше отвратително. Бе непристойно. Беше сестра Коии Сиуъл, скрила се в килера с чаршафите с някакъв интернист.

След като и бездруго не можех да спя, позволих на съзнанието си да се върне при младата сестра. Успокоих се с мисълта, че не съм причинител, само наблюдател. Нощта премина бързо.

 

Не съм сигурна кога ми хрумна да се върна у дома. Болницата ми беше нужна в онези първи няколко седмици, дори целия първи месец, но към средата на февруари мислите ми все по-често се обръщаха към Чарлстън и дома ми. Не беше чак толкова трудно да оставам в болницата, без да привличам вниманието към себе си; до края на третата седмица доктор Хартман вече ме беше преместил в голяма единична стая на седмия етаж и повечето от персонала бяха останали с впечатлението, че съм много богата пациентка, която заслужава специални грижи. Което не бе далеч от истината.

Имаше един администратор, доктор Маркхам, който продължаваше да задава въпроси за моя случай. Връщаше се на седмия етаж ежедневно. Душеше наоколо като гонче, попаднало на следа. Накарах доктор Хартман да го увери в „истината“. Накарах главната сестра Олдсмит да му обясни как стоят нещата. Накрая лично влязох в ума на човечеца и го успокоих по моя собствен начин. Но той беше много настоятелен. Четири дни по-късно се върна. Разпитваше сестрите за допълнителните услуги и грижи, които получавам. Искаше да знае кой плаща за допълнителните лекарства, тестове, КАТ и консултациите със специалисти. Маркхам посочи, че администрацията не разполага с формуляр от приемането ми, няма сведения за 26479В15-С^[2], нито компютърни разпечатки за стойността на лечението и няма информация как ще бъде извършено заплащането.

Сестра Олдсмит и доктор Хартман се съгласиха да присъстват на среща на следващата сутрин в бизнес-кабинета, заедно с трима други отговорници на отделения.

Тази вечер се присъединих към Маркхам, докато караше към къщи. Движението по магистралата „Суилкил“ беше натоварено и ми навяваше лоши спомени за Новогодишната вечер. Точно преди да стигнем кръстовището с магистрала „Рузвелт“, накарах нашия приятел да вкара колата си на тесния банкет, да включи аварийните светлини и да излезе, за да застане пред крайслера си. Помогнах му да остане там над минута, като се почесва по плешивата глава и се чуди какво не е наред с колата му. Кога му дойде времето, беше очевидно: и петте ленти бяха пълни с бързащи коли. По вътрешната лента се носеше голям камион.

Нашият приятел от администрацията бързо скочи напред: три широки крачки. Имах дори достатъчно време да чуя рева на клаксоните, да видя изуменото изражение на шофьора на камиона, чието лице бързо приближаваше и да усетя невярващото кълбо в мислите на Маркхам, преди ударът да ме отхвърли назад към други гледни точки. Потърсих сестра Сиуъл и споделих с нея желанието за смяна от дежурство и копнежа по пристигането на нейния млад интернист.

 

Времето не означаваше почти нищо за мен през този период. Прехвърлях се напред-назад в него също тъй лесно, както се прехвърлях от един наблюдател към следващия. Особено ми харесваше да възкресявам онези лета в Европа с Нина и новия ни приятел Вилхелм.

Спомням си студените летни вечери, когато ние тримата се разхождахме по стилната „Рингщрасе“ и всички важни клечки във Виена също се разхождаха там, издокарани с техните най-хубави дрехи. Уили обожаваше да ходи в кино „Колизеум“ на „Нюсдорферщрасе“, но там неизбежно прожектираха онези отегчителни германски пропагандни глупости и ние с Нина обикновено предпочитахме да завлечем младия си приятел в „Крюгер-кино“, където най-често даваха новите американски гангстерски филми. Спомням си колко се смях — до сълзи! — една вечер на спектакъла, в който Джими Кагни плюеше думи на ужасен австрийско-немски в първата дублирана говорилка, която бях гледала.

След киното често отивахме да пийнем в Рейс-бар на „Карнтнерщрасе“, като поздравявахме други групички млади веселяци и почивахме в шикозното удобство на истински кожени столове, докато се наслаждавахме на играта на светлината по махагона, стъклото и хрома, мраморните и позлатени маси. Понякога неколцина от по-стилните проститутки от съседната „Крюгерщрасе“ идваха с клиентите си и добавяха прекрасно, извратено усещане към вкуса на вечерта.

Често завършвахме нощта навън, в града, с посещение в „Симпл“, най-изисканото кабаре във Виена. Пълното име на това заведение беше „Симшщцимус“ и съвсем ясно си спомням, че го държаха двама евреи — Карл Фракас и Фриц Грунбаум. Дори по-късно, когато кафявите ризи и щурмоваците вдигаха голям шум по улиците на стария град, тези двама комици караха гостите да се късат от смях със сатиричните си скечове на нацистки стереотипи, които си проправят път през обществени сбирки или спорят по въпроси от фашистката доктрина, докато кучета, котки и минувачи ги поздравяват със „Зиг хайл!“. Спомням си как Уили се късаше от смях, докато по зачервените му бузи потекат сълзи. Веднъж се смя толкова силно, че се задави, та се наложи с Нина да го потупваме гърба и да му предложим чашите си с шампанско. Няколко години след войната той случайно спомена на едно от нашите Събирания, че или Фракас, или Грунбаум — не си спомням кой от тях — умрял в един от лагерите, където Уили бил администратор за кратко, преди да го прехвърлят на Източния фронт.

Нина беше много красива по онова време. Русата и коса бе подстригана и накъдрена по последна мода и заради наследството си, тя можеше да си позволи най-хубавите копринени рокли от Париж. Специално си спомням една зелена, изрязана много ниско отпред, меката тъкан се притиска към малките и гърди, зеленото великолепно подчертаваше лекото изчервяване на прасковено-сметанената и кожа, а същевременно и странно подхождаше на синьото на очите й.

Не съм сигурна кой беше първият подбудител, дал предложение да играем Играта онова лято, но си спомням възбудата ни и тръпката от косвеното преследване. Редувахме се да Използваме различни помощници — наши познати, приятели на нашите предначертани цели. Грешка, която не повторихме отново. На следващото лято играхме дори по-ентусиазирано, седнали заедно в хотелските ни стаи на „Йозефщадтерщрассе“ и Използвайки един и същ инструмент — слабоволев и дебеловрат селянин черноработник, който така и не бе заловен, но от когото Уили се отърва по-късно — и актът от присъствието и на трима ни в едно съзнание, както и споделянето на същите остри усещания, бе някак си по-интимен и възбуждащ от всевъзможните сексуални оргии, с които експериментирахме.

Помня лятото, което прекарахме в Бад Ихл. Нина се пошегува за гарата, където направихме единственото прекачване на влака от Виена… малко селце, наречено Атнанг-Пухейм. Повторено бързо и неколкократно, Атнанг-Пухейм се превръщаше в издавания от самия влак звук. Смеехме се, докато вече не ни стигаше въздух — и после започвахме отново. Спомням си странните погледи, които ни хвърляше някаква възрастна вдовица от другата страна на пътеката.

Именно в Бад Ихл се озовах сама в кафе „Заунер“ рано един следобед. Бях излязла за уроците си по дикция навреме — както винаги — но се оказа, че инструкторът е болен и когато се върнах в кафето, където Уили и Нина ме чакаха редовно, обичайната ни маса беше празна.

Върнах се до хотела, където бяхме отседнали ние с Нина — на Еспланадата. Помня, че ме гризеше любопитство на каква импровизирана екскурзия са тръгнали приятелите ми и защо не са ме дочакали. Отключих вратата и прекосих наполовина дневната, преди да чуя звуците от спалнята на Нина. В началото ги сметнах за викове на притеснение и се затичах към стаята и с наивното намерение да предложа помощ на камериерката или който там бе изпаднал в беда.

Но бяха Нина и Уили, разбира се. И не бяха в беда. Помня колко бледи бяха бедрата на Нина и треперещите бузи на дупето на Уили в слабата светлина, която се просмукваше през пурпурните завеси. Стоях там поне минута и ги гледах, преди да се обърна и безмълвно да напусна апартамента; По време на тази дълга минута лицето на Уили си остана извърнато встрани, скрито зад рамото на Нина и във високата възглавница, но приятелката ми обърна глава и ясните и сини очи почти веднага се насочиха към мен. Сигурна съм, че ме видя. Тя обаче не спря, нито прекъсна ритмичното животинско грухтене, което се изтръгваше между отворените и розови съвършени устни.

 

Към средата на март реших, че е време да напусна болницата и Филаделфия — и да си ида вкъщи.

Накарах Хауърд Уордън да се погрижи за подробностите по преместването. Дори и като вземем предвид спестяванията му обаче, той успя да събере само около две хиляди и петстотин. Този човек никога не бе спестявал за нищо. Нанси, от друга страна, затвори спестовния влог, основан с парите от къщата на майка си, и събра приличните 48 000 долара. Тези средства бяха сложени настрана за разходите за колеж на децата, които вече не и бяха главна грижа.

Накарах доктор Хартман да посети Замъка. Хауърд и Нанси чакаха в стаите си, докато докторът се отби в спалнята на момичетата, въоръжен с двете си спринцовки. След това се погрижи за подробностите. Бях запомнила прекрасна малка полянка в гората на феърмонт Парк на около километър в посока към железопътния мост. На сутринта Хауърд и Нанси нахраниха петгодишния Джъстин и — поради силата на дресировката ми — не забелязаха нищо необичайно, като изключим моментни проблясъци, не много различни от онези сънища, в които човек внезапно осъзнава, че е забравил да се облече и седи гол в училище или на друго обществено място.

И това отмина. Хауърд и Нанси чудесно се приспособиха към притежаването само на едно дете и аз бях доволна, че реших да не Използвам Хауърд за нужните действия. Дресировката винаги е по-лесна и по-успешна, ако няма предшестваща травма или отхвърляне.

Сватбата на доктор Хартман и главната сестра Олдсмит беше скромна, състоя се във филаделфийския мирови съд и свидетели бяха само сестра Сиуъл, Хауърд, Нанси и Джъстин. Според мен докторът и жена му бяха много хубава двойка, макар някои да говореха, че сестра Олдсмит има грубо и мрачно лице.

Когато този ход бе направен, доктор Хартман също даде своя дял за колективния фонд. Отне му известно време да продаде някои акции и недвижими имоти, както и да се отърве от онова абсурдно ново порше, което толкова ценеше, но след като бяха подготвени фондове, които да продължат изплащането на издръжката на двете му бивши жени, той успя да внесе 185 600 долара за целите на нашето начинание. Като се има предвид, че доктор Хартман твърде рано се оттегляше от практиката си, това щеше да стигне за преките разходи в близко бъдеще.

Сумата обаче не стигаше, за да уреди проблема със закупуването на старата ми къща или тази на Ходжес. Вече не изпитвах никакво желание да позволявам на непознати да делят един двор с мен. Глупаво, но Уордън не бяха сключвали застраховки живот за децата си. Хауърд изтегли 10 000 от своята полица, но това беше смехотворно от гледна точка на цените на недвижимите имоти в Чарлстън.

Накрая именно майката на доктор Хартман — на осемдесет и две, в идеално здраве и обитателка на Палм Спрингс, ни предложи най-добро решение чрез собствения си имот. Беше Велика сряда, а докторът имаше операция, когато научи за внезапната емболия на майка си. Отлетя към западния бряг същия следобед. Погребението беше в събота, 7-и март и тъй като имаше известни подробности за уреждане, той не се прибра вкъщи чак до сряда, 11-и март. Не виждах причина Хауърд да не се върне със същия полет. Първоначалната стойност на имота се оказа малко над четиристотин хиляди. Преместихме се на юг седмица по-късно, в деня на Свети Патрик.

 

Имаше няколко последни подробности за уреждане, преди да напуснем севера. Чувствах се удобно с малкото си ново семейство — Хауърд, Нанси и малкият Джъстин — както и с бъдещите ни съседи, доктор Хартман, сестра Олдсмит и госпожица Сиуъл, но имах усещането, че липсва допълнително подсигуряване. Докторът беше дребен човечец, около метър и шейсет и слабичък, а Хауърд, макар и едър на ръст и тегло, бе толкова бавноподвижен, колкото и бавен в мисленето, пък и голяма част от килограмите му идваха от телесни мазнини. Нуждаехме се от поне още един-двама члена на групата, които да подпомогнат сигурността ми.

Хауърд доведе Къли в болницата точно през уикенда, преди да напуснем. Беше огромен мъжага, над два метра, с тегло поне сто и четирийсет килограма, и практически всичкото тегло идваше от могъщи мускули. Къли беше слабоумен, почти неспособен да говори членоразделно, но бърз и сръчен като африканска котка. Хауърд обясни, че Къли е бил помощник-лесничей в „Поддръжка на териториите на парка“ преди да го уволнят, задето убил човек преди седем години. Бе се върнал предишната година, за да работи на най-ниското и трудно ниво на поддръжката — почистване на пънове, събаряне на стари структури, нанасяне на асфалт по пътеките и шосетата, почистване на снега. Къли бе работил без да се оплаква и вече не ходеше патрул.

Главата му изникваше от най-широкия участък на торса като съединение на челюст и врат и се стесняваше на върха до почти заострен череп, обрасъл с късо подстригана коса — толкова къса и остра, че сякаш е била оформяна от сляп бръснар-садист.

Хауърд бе казал на Къли, че пред него се разкрива уникална възможност за работа. Е, разбира се, беше използвал по-прости думи. Довеждането му в болницата беше моя идея.

— Това ще е твоят шеф — каза Хауърд и посочи към леглото, което приютяваше телесните ми останки. — Ще и служиш, ще я защитаваш и ще дадеш живота си за нея, ако се наложи!

Къли издаде звук, все едно котка си прочиства гърлото.

— Таз стара торба още’й жива? — попита. — Умряла ми съ струва.

В този момент проникнах в него. В заострения му череп имаше твърде малко мисли в допълнение към основните мотивации — глад, жажда, страх, гордост, омраза и нуждата да угоди, основана на смътно усещане за желание за принадлежност и копнеж да бъде обичан. Точно тази последна нужда аз разширих и използвах за основа. Къли преседя в стаята ми в продължение на осемнайсет часа. Когато излезе да помогне на Хауърд в опаковането на багажа и да се подготви за пътуването, не бе останало нищо от оригиналния Къли освен размерите му, силата, бързината и нуждата да задоволява. Да задоволява мен.

Така и не научих дали Къли е името или фамилията му.

 

Когато бях млада, имах една слабост при пътуване; не можех да устоя да не си взимам сувенири. Дори във Виена, с Уили и Нина, страстното ми пазаруване на сувенири скоро стана източник на забавление за спътниците ми. Вече бяха минали години от последното ми пътешествие в чужбина, но слабостта ми към сувенирите не бе изчезнала напълно.

Вечерта на 1б-и март накарах Хауърд и Къли да идат в Джърмънтаун. Тези тъжни улици за мен бяха като пейзаж от полузабравен сън. Вярвам, че Хауърд би се чувствал притеснен в негърския квартал на града — при все дресировката си — ако не беше успокоителното присъствие на крачещия редом с него Къли.

Знаех точно какво искам; спомнях си първото му име и описанието, но не и друго. Първите четирима младежи, към които Хауърд подходи, или отказваха да му отговарят, или го правеха с твърде живописни епитети, но петият — мърляво десетинагодишно хлапе, облечено само в парцалив пуловер при все ледения студ — каза:

— Аха, човече, говориш за Марвин Гейл. Той тамън излезе от затвора, човече, за ’ществен бунт или нещо таквоз. За к’во ти е Марвин?

Хауърд и Къли получиха указания как да стигнат до дома му, без да се наложи да отговарят на този въпрос. Марвин Гейл живееше на втория етаж на изгнила, разбрицана къщурка, завряна между две надвисваши над нея сгради. Вратата отвори малко момченце и двамата ми пратеници пристъпиха в дневната. Диванът беше продънен, но грижовно заметнат с розова покривка. На екрана на древния телевизор зеленокож домакин на идиотска игра дрънкаше ентусиазирано. Лющещите се стени бяха украсени с няколко религиозни гравюри и снимки на Робърт Кенеди и тийнейджърка, легнала по корем и втренчена подозрително в посетителите. Едра чернокожа жена излезе от кухнята, като бършеше ръце в карираната си престилка.

— Какво искате вие двамата?

— Бихме желали да поговорим със сина ви, госпожо! — каза Хауърд.

— За какво? — поиска да знае жената. — Не сте от полицията. Марвин не е направил нищо. Оставете момчето ми на мира!

— Не, мадам — обясни Хауърд смирено, — не става дума за нищо лошо. Просто искаме да предложим работа на Марвин!

— Работа? — жената подозрително се вгледа в Къли и после се обърна към Хауърд. — Що за работа по-точно?

— Всичко е наред, мами — Марвин Гейл стоеше на вратата към вътрешния коридор, облечен само в стари шорти и огромна тениска. Лицето му бе подуто, а очите му — мътни, сякаш току-що се бе събудил.

— Марвин, не е нужно да говориш с тези хора, ако…

— Всичко е наред, мами — той се втренчи в нея с мъртвешки безизразно лице. Накрая тя сведе поглед и той спокойно обърна очи към Хауърд. — Какво искаш, човече?

— Може ли да поговорим отвън? — попита пратеникът ми. Марвин сви рамене и ни последва навън, при все мрака и ледения вятър. Вратата се затвори под съпровода на протестите на майка му. Той се взря в Къли и после пристъпи по-близо до Хауърд. В очите му се появи слаба искрица интерес, сякаш знаеше какво ще последва и бе готов да го приветства.

— Предлагаме ти нов живот — прошепна Хауърд. — Изцяло нов живот… Марвин Гейл се накани да заговори, но после — от двайсет километра разстояние — аз тласнах и челюстта на цветнокожото хлапе увисна.

Той не успя да довърши дори и първата си дума. Технически казано, и преди бях Използвала това момче, за кратко, в онези последни луди минути, преди да се сбогувам с Грумбълторп, и може би това бе улеснило леко задачата ми. Но в действителност нямаше значение. Преди да се разболея, никога не бих могла да направя онова, което сторих онази вечер. Работех през филтъра на възприятията на Хауърд Уордън и същевременно контролирах Къли, доктора ми и половин дузина други дресирани помощници на още толкова различни места. При все това можех да проектирам силата на волята си толкова мощно, че чернокожият изпъшка, олюля се назад, сляпо се втренчи в нищото и зачака първата ми команда. Погледът му вече не изглеждаше дрогиран или победен; сега очите му отразяваха яркия, стъклен взор на човек с терминално мозъчно увреждане.

Какъвто и да е бил тъжният сбор от живота на Марвин Гейл — мислите, спомените и жалките му стремежи — те бяха изтрити завинаги. Досега никога не бях извършвала такъв вид тотална дресировка с един удар и в продължение на една дълга минута почти забравеното ми тяло се гърчеше в хватката на пълна парализа в болничното легло, докато сестра Сиуъл ме масажираше.

Рецепторът, който бе представлявал Марвин Гейл, търпеливо чакаше на ледения вятър в мрака.

Накрая заговорих през Къли — макар да не ми трябваше устна команда, исках да я чуя през ушите на Хауърд.

— Иди се облечи — каза той, — и дай на майка си това. Кажи и, че е аванс към заплатата — и връчи на младия негър стодоларова банкнота.

Марвин изчезна във вътрешността на къщата и излезе три минути по-късно. Носеше само джинси, пуловер, маратонки и черно кожено яке. Не взе багаж. Така исках да бъде; щях да му подбера подходящ гардероб, след като се преместим.

Не си спомням нито миг през щастливите години на дългото ми детство, кргато да сме нямали цветнокожи прислужници. Струваше ми се разумно тази традиция да продължи и след завръщането ми в Чарлстън. Освен това не можех да напусна Филаделфия без сувенир.

 

Конвоят от камиони, два седана и микробус под наем — натоварен с моето легло и медицинската апаратура — потегли на пътешествие, което продължи три дни. Хауърд бе тръгнал преди нас, със семейното си волво, което Джъстин наричаше „син Оувъл“, за да надзирава последните приготовления, да проветри къщата и да подготви моето завръщане у дома.

Пристигнахме доста след смрачаване. Кълн ме пренесе нагоре по стълбите, като доктор Хартман ми прислужваше, а сестра Олдсмит вървеше отстрани с интравенозната ми бутилка.

Спалнята ми сияеше на светлината на лампите, меката покривка на леглото беше отметната, чаршафите бяха чисти и свежи, тъмното дърво на таблата, бюрото и гардероба ухаеше на лимонова политура, а четките за коса лежаха на тоалетката ми в съвършена редичка.

Всички плакахме. Сълзи се стичаха по бузите на Къли, докато той ме полагаше нежно, почти колебливо, в дългото легло. От леко открехнатия прозорец лъхаше уханието на палмови листа и мимози.

Донесоха оборудването и го монтираха. Странно беше да видя зеленото сияние на осцилоскопа в познатата ми спалня. В продължение на минута всички стояха там — доктор Хартман и новата му съпруга, сестра Олдсмит, изпълняваха последните си медицински задачи; Хауърд и Нанси, с малкия Джъстин помежду им, сякаш позираха за семейна снимка; младата сестричка Сиуъл ми се усмихваше от мястото си близо до прозореца, а Къли стоеше до вратата така, че запълваше целия праг. Заради бялата санитарска престилка изглеждаше някак смален. Зад него в коридора едва различавах Марвин, облечен в официален смокинг и с вратовръзка, надянал бели ръкавици на добре изтърканите си ръце.

Имаше малък проблем, на който Хауърд се натъкна при госпожа Ходжес — тя искаше да даде под наем съседната къща, но не желаеше да я продава. Това бе неприемливо за мен.

Но с тази неприятност възнамерявах да се разправям на сутринта. За момента си бях вкъщи — у дома — и обкръжена от обичащото ме семейство. За пръв път от седмици спах наистина спокойно. Непременно щеше да има малки проблеми — от рода на госпожа Ходжес например — но с тях щях да се оправям утре. Утре ме очакваше нов ден.