Дан Симънс
Лешояди (38)

36
Дотън, Алабама,
сряда, 1-и април 1981

Световният обединен библейски център, разположен на десет километра южно от Дотън, Алабама, бе съставен от двайсет и три ослепително бели постройки, издигнати на площ от над 160 акра. Център на комплекса беше големият Дворец на молитвите от гранит и стъкло, облицован със скъпи дървени ламперии и килими. Амфитеатърът разполагаше с места за 6000 вярващи, които да се предават в ръцете на Бога при всички удобства на климатика. По протежение на кажи-речи километър по Булеварда на вярата бе издигната декоративна стена, в която всяка златна тухла символизираше дарение от 5000 долара, всяка сребърна — дарение от 1000 долара, а всяка бяла — от 500 долара. Идвайки откъм въздух — може би дори с някой от трите „Лиър Джет“, собственост на Центъра — посетителите често гледаха към Булеварда на вярата и казваха, че им напомня за голяма бяла усмивка, подчертана от няколко златни зъба и редица сребърни пломби. Всяка година усмивката се разширяваше и по-златяваше все повече.

Разположеният на Булеварда на вярата, срещу Двореца на молитвите, дълъг и нисък Библейски обединен комуникационен център, лесно можеше да бъде сбъркан с голям компютърен завод или изследователски център, ако изключим наличието на шестте големи сателитни предавателни чинии на покрива. Центърът поддържаше 24 часова телевизионна програма, предавана през един или повече от трите комуникационни сателита към кабелни компании, телевизионни станции и стотици милиони зрители. Комуникационният център съдържаше също компютъризирана печатница, щамповъчна машина за дискове, звукозаписно студио и четири големи сървъра, свързани в Световната евангелистка информационна мрежа.

Точно там, където свършваше бяло-златно-сребърната усмивка, Булевардът на вярата излизаше от охраняемия район и се превръщате в Щатско шосе 251 — местонаходище на знаменитите „Джими Уейн Сътър Байбъл Колидж“ и „Сътър Скул ъв Крисчън Бизнес“. Осемстотин ученици се обучаваха в тези две неакредитирани институции, шестстотин и петдесет от тях живееха в кампуса и спалните общежития с идиотски имена като „Рой Роджърс — запад“, „Дейл Евънс — изток“ и „Адам Смит — юг“.

Други сгради, с бетонни колони, гранитни фасади и вид на кръстоска между съвременни баптистки църкви и мавзолеи с прозорци, осигуряваха пространство за кабинетите на легиони работници, които изпълняваха задълженията на администратори, охрана, транспортни услуги, комуникации и финанси. Световният обединен библейски център поддържаше в тайна специфичните си приходи и разходи, но беше публично оповестено, че комплексът на Центъра, завършен през 1978 г., е струвал над 45 милиона и се говореше, че настоящите донации възлизат на около милион и половина седмично.

В съответствие с бързото финансово разрастване през 1980-а, Световният обединен библейски център се готвеше да основе дъщерни компании като „Дотън Крисчън Шопинг Мал“^[1], верига мотели „Крисчън Рест“ и парк за забавления „Байбъл Уърлд“, на стойност 165 милиона долара, в момента в строеж в Джорджия.

Световният обединен библейски център беше религиозна организация с нетърговска цел. „фейт Ентърпрайзис“ пък се явяваше данъчна корпорация, създадена изцяло за да поддържа бъдещата комерсиална експанзия и да координира франчайзинга. Преподобният Джими Уейн Сътър беше президент на Обединения център и настоящ директор „Фейт Ентърпрайзис“, както и единствен член на борда на директорите.

 

Преподобният Джими Уейн Сътър си сложи бифокалните очила със златна рамка и се усмихна към камера три.

— Аз съм само селски свещеник — рече, — и всичките тия финансови и законови сложнотии не са ми по силите, но…

— Джими — обади се вторият му асистент, тлъстак с очила с рогови рамки и челюсти, които трепереха, когато се възбудеше както сега, — цялата тази работа… данъчното разследване, преследването на Федералния църковен съвет… толкова прозрачна работа на Врага е…

— …но аз разпознавам гоненията, когато ги видя — продължи Сътър, гласът му се усилваше, усмихна се лекичко, щом забеляза, че камерата бе останала фокусирана върху него. Видя обективът да се удължава, когато Три премина към близък план. Режисьорът в будката, Тим Макинтош, познаваше чудесно Сътър — имаха осем години работа заедно и повече от десет хиляди предавания. — А знам и каква е смрадта на Дявола, когато я помириша. А това вони на дело на Дявола. Най-голямото желание на Дявола е да блокира Думата божия… Дяволът копнее най-силно Голямото Прас’вителство да задържи ония, които плачат за Божията помощ, далеч от Думата на Иисус, от всеопрощението Му, от спасението Му…

— И това… това гонение очевидно е… — пак поде вторият асистент.

— Но Иисус не изоставя Своя народ в миг на нужда! — извика Джими Уейн Сътър. Вече беше станал и се раздвижи, като размахваше кабела на микрофона след себе си, все едно въртеше опашката на Сатаната. — Иисус е домакин на игрището… Иисус ни вика в отбора и смущава Врага и противниковите играчи…

— Амин! — извика бившата телевизионна актриса с наднормено тегло, просната в креслото за интервюта. Миналата година Иисус я бе излекувал от рак на гърдите по време на малък телевизионен кръстоносен поход от Хюстън.

— Славете Иисус! — обади се мустакатият на дивана. През последните шестнайсет години той бе написал девет книги за неизбежния край на света.

— Иисус не забелязва попълзновенията на тези… бюрократи от Голямото Прас’вителство — Сътър почти изплю думите, — не повече отколкото благородният лъв ще забележи ухапването на малка досадна бълха!

— Да, Иисус! — въздъхна певецът-звезда, който не бе имал хитов запис от 1957-а. Тримата гости очевидно използваха един и същ вид лак за коса и пазаруваха в един и същ отдел на „Сиърс“ — за намалени стоки.

Сътър спря, дръпна кабела на микрофона и се завъртя, за да огледа зрителите. Сцената беше голяма по телевизионните стандарти — по-голяма дори от повечето бродуейски сцени — на три нива, с червено-син под, тук-там осеяна с букети пресни, бели цветя. Горното ниво, използвано главно за музикални номера, напомняше подплатена тераса, зад която от три прозореца в катедрален стил, в които цареше вечен залез — или изгрев — се лееше светлина. Средното ниво имаше припукваща камина — припукваше дори в дни, когато температурата в Дотън беше 40 градуса на сянка — и бе фокусирано около кът за разговори и интервюта с имитация на антични позлатени дивани и кресла, до които бе поставено и писалище в стил „Луи XIV“. Преподобният Джими Уейн Сътър често посядаше зад него, в орнаментирано кресло с висока облегалка, което бе съвсем малко по-скромно от трона на папата Борджия.

Сега преподобният Сътър скочи на най-долното ниво на сцената — поредица облицовани с дървена ламперия рампи и полукръгли удължения основната сцена, които позволяваха на режисьора да използва такива ъгли на подвижните камери, в които да покаже Сътър на един и същ кадър заедно с шестстотинте зрители от публиката, Това студио се използваше за ежедневното шоу „Библейски час за закуска“, а също и за по-дългата „Библейска обединена програма с Джими Уейн Сътър“, която записваха в момента. Шоута с нужда от по-голяма сцена или публика се записваха в Двореца за Молитви или на място.

— Аз съм само скромен провинциален свещеник — повтори Сътър, като внезапно премина в разговорен тон, — но с помощта на Бог и вашата помощ, ще оставим зад гърба си тези съдебни дела и изпитания. С Божията и вашата помощ ще преминем през тези времена на гонения тъй, че Божията Дума да се чуе ПО-СИЛНА и ПО-ЗДРАВА, и ПО-ЯСНА от всеки друг път! — той попи потното си чело с копринена кърпичка. — Но ако ще останем в ефира, драги приятели… ако ще продължаваме да ви носим Божиите новини чрез Неговите евангелия… то се нуждаем от помощта ви! Нуждаем се от молитвите ви, от възторжените ви писма до онези бюрократи от Голямото Прас’вителство, които ни гонят, и се нуждаем от подаянията ви… нуждаем се от всичко, което можете да дадете в името на Христос, за да ни помогнете да поддържаме Божието слово по пътя към вас. Знаем, че вие няма да ни изоставите. И докато се обаждате на слугите на Злото — и адресирате онези пликове за благословени подаяния, които Крис, Кей и брат Лайл ви пратиха този месец — нека чуем Гейл и „Госпъл Гитарс“ заедно с нашите певци от Библейския център, за да ви напомнят, че „не ти трябва да разбираш, трябва само да стиснеш Ръката му“.

 

Помощник-режисьорът отброи на Сътър на четири пръста и го повика с махване на палката си, когато дойде време да се върне от молитвената почивка. Преподобният бе седнал на писалището си; креслото до него беше празно. Диванът започваше да изглежда пренаселен.

Сътър, на вид лениво отпуснат и процъфтяващ, се усмихна в обектива на камера две.

— Приятели, като заговорихме за Божията любов и стана дума за вечното спасение, и говорим за дара да се родиш отново в името на Иисус… това ми дава възможност с огромно удоволствие да представя следващия си гост. Човекът, който ще излезе на сцената при нас, от години се бе изгубил в оная паяжина на греха, за която всички сме чували… от години тази добра душа скиташе надалеч от светлината на Христа и в тъмните гори на страха и унижението, които лежат в засада за ония, що не успеят да чуят Божието слово… но ние сме тук тази вечер да свидетелстваме за безкрайната милост и власт на Иисус, за Неговата безкрайна любов, които не позволяват ни един, що иска да бъде намерен, да остане изгубен. Ето го знаменитият филмов режисьор, холивудският продуцент… Анпгьни Харъд!

Харъд пресече широката сцена под звука на ентусиазираното ръкопляскане на шестстотин християни, които си нямаха ни най-малка представа кой е той. Протегна ръка, но Джими Уейн Сътър скочи на крака прегърна го сърдечно и го настани в креслото за гости. Харъд седна и притеснено кръстоса крака. Певецът му се ухили от мястото си на дивана, описвачът на апокалипсиси го огледа ледено, а дебелата актриса си сложи сладката муцунка и му прати въздушна целувка. Харъд носеше джинси, любимите си каубойски ботуши от змийска кожа, отворена червена копринена риза и колана си модел „R2-D2“ (личен подарък от самия Лукас).

Джими Уейн Сътър се наведе по-напред и скръсти ръце.

— Е, Антъни, Антъни, Антъни…

Харъд се усмихна несигурно и се намръщи към публиката. Заслепен от ярките телевизионни прожектори, успяваше да мерне само тук-там по някое отражение от стъкла на очила.

— Антъни, ти си прекарал на сцената на лъжливия град… колко години станаха вече?

— Ъ-ъ-ъ… шестнайсет — Харъд си прочисти гърлото. — Преместих се там през 1964-а… ъ-ъ-ъ… на деветнайсет. Започнах като сценарист.

— И, Антъни… — Сътър се наведе напред, съумяваше да вложи едновременно и весели, и заговорнически нотки в гласа си, — вярно ли е каквото чуваме… за разврата на Холивуд… не за целия Холивуд, разбира се, не за всички там… Ние с Кай имаме неколцина приятели — добри християни — които са оттам, ти също, Антъни… но, общо казано, тоя град тъй грешен ли е, както го описват?

— Ъ-ъ-ъ… доста грешен е — отвърна Харъд и стъпи с два крака на пода. — Там е… ъ-ъ-ъ… доста зле.

— Разводи? — подпита го Сътър.

— Всички се развеждат.

— Наркотици?

— Всички ги ползват.

— Твърдите дроги?

— О, да.

— Кокаин?

— Все едно са бонбонки.

— Хероин?

— Всяка звезда носи следи от инжекции, Джими.

— Хората споменават ли името Божие напразно?

— Постоянно.

— Богохулстват ли?

— Това си е нормално.

— А служат ли на Сатаната?

— Такива са слуховете.

— Служат ли на Всемогъщия Долар?

— Без съмнение.

— Ами Седмата заповед, Антъни?

— Ъ-ъ-ъ…

— Не прелюбодействай?

— Ъ-ъ… бих казал, напълно е пренебрегната…

— Виждал ли си онези холивудски партита, Антъни?

— И аз съм си поживял на такива…

— Наркотици, разврат, прелюбодейства, преследване на Всемогъщия Долар, служба на Злия, загърбване на Божиите заповеди…

— Аха — рече Харъд, — и толкова — само на по-скучните партита!

Публиката издаде звук, който донякъде напомняше кашлица, смесена със задавена въздишка. Преподобният Джими Уейн Сътър сплете пръсти.

— Е, Антъни, разкажи ни историята си — разкажи ни за миналото си, а също и за скорошното ти и изумително издигане от тази… тази… умозрителна яма.

Тони се усмихна леко, ъгълчетата на устата му подскочиха нагоре.

— Ами, Джими, бях млад… впечатлителен… искаше ми се да има кой да ме напътства. Признавам, че омайната сладост на този начин на живот ме смъкна за дълго по тъмния път. За години.

— И имаше изумителни плодове… — подкани го Сътър.

Харъд кимна и откри камерата с червената светлинка на нея. Погледна към обектива с изражение едновременно искрено и малко тъжно.

— Както каза, Джими, Дяволът си има привлекателните страни. Парите… повече пари, отколкото някога съм знаел какво да правя. Бързи коли. Големи къщи. Жени… прекрасни жени… знаменити звезди с известни лица и прекрасни тела… и всичко, което трябваше да сторя, бе да вдигна телефона, Джими! Има го и фалшивото усещане за власт. Има го фалшивото усещане за високопоставено положение. Има също дрога и пиянство. Пътят към рая често минава право през горещата вана Джими!

— Амин — извика дебелата телевизионна актриса.

Сътър кимна с искрено и загрижено изражение.

— Но, Антъни, най-страшната част… фактът, от който най-много трябва да се боим… е, че тези там са хората, които продуцират фимите, сериалите, тъй наричаните забавления за нашите деца. Нали така?

— Точно така, Джими. А и филмите, които те правят, са подчинени на един Бог… печалбата.

Сътър погледна в камера едно, когато тя се приближи за близък план. По лицето му вече не се четеше безгрижие; имаше силни челюсти, тъмни вежди и дълга, къдрава бяла коса, все едно бе пророк от Стария Завет.

— И това, което децата ни получават, мили приятели, е мръсотия. Мръсотия и боклук. Когато бях момче… когато мнозина от нас са били деца… спестявахме петачета и ходехме на кино… ако ни позволяха да отидем да гледаме кино… и ходехме на съботното матине… и гледахме анимация… Какво стана с анимационните филми, Антъни? След анимациите дойде ред на уестърните… помните ли Хуут Гибсън? Помните ли Хопалонг Касиди? Помните ли Рой Роджърс? Бог да ги благослови… Рой беше гост в шоуто ни миналата седмица… чудесен човек… щедър човек… о, хм, може би гледахме и филм на Джон Уейн. И после се прибирахме вкъщи и си знаехме, че добрите печелят и че Америка е специално място… благословена страна. Помните ли Джон Уейн? И се прибирахме вкъщи при семействата си… помните ли Мики Руни в „Анди Харди“? Прибирахме се вкъщи при семействата си и знаехме, че семейството е важно… че добротата, уважението и авторитетът, както и взаимната обич са важни… че ограниченията, дисциплината и самоконтролът са важни… че БОГ Е ВАЖЕН!

Сътър си свали очилата. Челото и горната му устна бяха покрити с пот. След миг продължи:

— А какво гледат нашите деца СЕГА? Виждат порнография и безбожие, и мръсотия, и боклук, и гадости! Идете на кино сега… Най-нормален филм, нали така, дори не става дума за мръсните филми с рейтинг R или X^[2], дето ги има навсякъде, разпространяват се като рак, всяко дете може да ги вземе, няма възрастово ограничение, а значи и самият рейтинг е двуличие… мръсотията е мръсотия… което не е добро за нашите шестнайсетгодишни, не е добро и за порасналите, богобоязливи граждани… но децата ходят, о, да, само как ходят на кино!

И когато видят, че във филма им показват голота и лош език… една мръсна дума след друга, една гнусотия след друга… и филмите разбиват семействата, разкъсват ги и разкъсват и страната, разкъсват я, и разбиват и Божиите заповеди и се надсмиват над Божието слово, и им предлагат секс и насилие, и мръсотия, и възбуда. И питате ли се какво мога да сторя аз? Какво можем да сторим ние? И само туй ще ви кажа: приближете се до Бога, чуйте Словото му, изпълнете сърцето си с Иисус Христос тъй, че този боклук, тази мръсотия вече да не изглежда привлекателна… и накарайте ДЕЦАТА си да приемат Иисус, да приемат Иисус в СЪРЦАТА си, да приемат Иисус за свой СПАСИТЕЛ, техен ЛИЧЕН Спасител, и после филмовият боклук вече няма да им се нрави, тази холивудска версия на Гомора няма да ги привлича… „Отецът предоставил всички решения на Сина… Отецът му дал властта да изпълнява присъдите… иде часът… всички те, що са в гробовете си, ще чуят гласа Му, и ще се надигнат; тия, кои са сторили добро, ще се завърнат за живота; а ония, що зло са сторили… те що зло са сторили… Ще са завинаги обречени…“. Йоан — 5:22-26-28. Тълпата се разрази в истерични викове „алилуя“.

— Хвалете Иисус! — извика певецът. Писателят-апокалиптик затвори очи и кимна. Дебелата актриса се разхълца.

— Антъни — каза Сътър с кротък глас, който привлече вниманието обратно към него, — ти прие ли Бога?

— Да, Джим и. Открих Бог…

— И го прие като твой личен Спасител?

— Да, Джими. Приех Иисус Христос в живота си…

— И му позволи да те изведе от гората на страха и разврата… от фалшивия блясък на холивудската болест и в благотворната светлина на Божието слово…

— Да, Джими! Христос поднови радостта ми от живота, даде ми цел да продължавам да живея и да работя в Негово име…

— Хвалете името на Бога! — изпъшка Сътър и се усмихна блажено. Поклати глава, сякаш бе обладан от прекомерна възбуда и искаше да се отърси от нея. Обърна се към камера три. Помощник-режисьорът размахваше свити в настоятелно кръгче пръсти. — И нашите добри новини… в близко бъдеще, в много близко бъдеще, надявам се… Антъни ще вложи уменията си, таланта си и познанията си в един много специален проект на Обединения библейски център… не можем да говорим много за тoва сега, но той ни увери, че ще използва всичките превъзходни възможности на Холивуд, за да пренесе Божието слово до милиони добри християни, които гладуват за истинско семейно забавление!

Публиката и останалите гости отвърнаха с ентусиазирано ръкопляскане. Сътър се наведе към микрофона и без усилие надвика шума:

— Утре предстои специална служба със Светена музика на Библейския център… специалните ни гости — Пат Буун, Патси Дилън и „Гуд Нюз Сингърс“^[3] — и собствените ни музиканти Гейл и „Госпъл Гитарс“…

Аплодисментите се усилиха още повече, щом блеснаха електрическите надписи с подкани. Камера три даде много близък план на Сътър. Преподобният се усмихна:

— До следващия път и не забравяйте Йоана 3:16 — „Бог толкоз обича света, че му даде единствения си богопомазан Син, и който е повярвал в Него, ще живее вечно“. Довиждане и Бог да ви благослови!

 

Сътър и Харъд напуснаха сцената веднага, щом угасна червения надпис: В ЕФИР, още преди да стихнат аплодисментите. Тръгнаха бързо през облицованите и облъхвани от климатици коридори. Мария Чен и съпругата на Преподобния, Кей, седяха в очакване във външния кабинет на Сътър.

— Как беше, скъпа? — попита свещеникът.

Кей Елън Сътър — висока и слаба — бе натоварена с пластове грим и прическа, която изглеждаше тъй, все едно е била издялана от скулптор и оставена в този вид от години.

— Прекрасно, скъпи. Великолепно!

— Ще трябва да отрежем от монолога на онзи нещастен певец, там където започна да дрънка за евреите в звукозаписния бизнес — отбеляза Сътър. — Е, какво пък, и бездруго ще трябва да отрежем към двайсет минути, преди да е готово за излъчване… — той си сложи очилата и погледна през тях към жена си. — Къде сте тръгнали вие двете, дами?

— Смятах да покажа на Мария детската градина и яслите в сектора на женените студенти — отвърна Кей Сътър.

— Чудесно, чудесно! — кимна Преподобният. — Ние с Антъни имаме още една кратка среща и след това ще дойде време да ви закарам, добри ми хора, до самолетната писта, за да скокнем до Атланта.

Мария Чен погледна към Харъд. Той сви рамене. Двете жени тръгнаха. Кей Елън Сътър крачеше забързано.

Преподобният Джими Уейн разполагаше с голям кабинет с дебел паркет, обзаведен в приглушени бежови и земни оттенъци в контраст с червените, бели и сини декори, които преобладаваха навсякъде другаде в комплекса. Едната дълга стена всъщност представляваше извит прозорец, който гледаше към пасища и малка ивица гора, запазена от строителите. Зад широкото бюро на Сътър, десет метра тикова ламперия съвсем буквално бяха запълнени с подписани снимки на знаменитите и могъщите, почетни сертификати, награди за служба, плаки и други документи за положението и продължителното пребиваване на власт на Джими Уейн Сътър.

Харъд се намести в едно кресло и опъна крака.

— Уф!

Преподобният си свали сакото, преметна го на облекалката на кожения си директорски стол и седна, като нави ръкавите си и сложи ръце на тила си.

— Е, Антъни, беше ли весело, както очакваше? Харъд прекара длани през къдравата си коса.

— Само страстно се надявам никой от подкрепящите ме да не е гледал тази гадост!

Сътър се усмихна.

— Защо тъй, Антъни? Нима връзките с божиите дела предизвикват загуба на точки във филмовото общество?

— Определено губиш точки, когато се правиш на задник — отвърна Харъд. Погледна към кухненския бокс в другия край на стаята. — Може ли да пийна нещо?

— Естествено — кимна преподобният. — Нали нямаш нищо против да се самообслужиш? Знаеш пътя!

Харъд вече бе пресякъл стаята. Напълни една чаша със „Смирноф“ и лед и посегна към друга бутилка във вградения бюфет.

— Бърбън?

— Ако обичаш — отвърна Сътър. Когато Тони му връчи питието, преподобният допълни: — И се радваш, че прие малката ми покана да дойдеш и да ми погостуваш няколко дни, нали, Антъни?

Харъд отпи от водката си.

— Смяташ ли, че беше разумно да разкриваш картите ни, като ме пуснеш в шоуто си?

— Те знаят, че си бил тук — отвърна събеседникът му. — Кеплър те следи, а и двамата с брат Кей следят мен. Може би участието ти в програмата ще успее да ги обърка за известно време.

— Е, със сигурност обърка мен — призна Харъд и отиде да си налее още едно.

Сътър се изкиска и се порови в хартиите на бюрото си.

— Антъни, моля те, не оставай с впечатление, че се отнасям цинично към службата си!

Харъд се спря насред пускането на ледчета в чашата си и се втренчи в домакина си.

— Сигурно се майтапиш с мен — каза. — Тази постановка е най-циничният капан за наивници, който някога съм виждал!

— Нищо подобно — тихо отвърна Сътър. — Служа наистина. Грижата ми за хората е истинска. Благодарността ми за Способността, която Бог ми е дал, е истинска!

Продуцентът поклати глава.

— Джими Уейн, вече два дни ти ми показваш този фундаменталисти Дисниленд. Всяко проклето нещо, което видях, е предпазначено да накара провинциалните тъпаци да бръкнат в портфейлите си, дето са имитация на кравешка кожа, и да измъкнат малко парички. Имаш машини, които да отделят писмата с чекове от празните, имаш компютри, които сканират текстовете и пишат отговори. Имаш компютризирани телефонни централи, преки пощенски кампании, които карат ДикВиджери да се надриска в гащите, както и телевизионни църковни служби, пред които повторенията на господин Ед изглеждат като свръхумни сериали…

— Антъни, Антъни — отвърна Сътър и поклати глава, — трябва да прозираш отвъд изкуственото и към истините в дълбочина. Вярващите от електронната ми конгрегация са… в по-голямата си част… простаци, глупаци и преродени мъртви мозъци. Но това не прави службата ми пред Бога по-глупава, Антъни!

— Така ли?

— Разбира се. Аз обичам тези хора! — Сътър удари по бюрото с масивния си юмрук. — Преди петдесет години, когато бях млад евангелист… на седем и преизпълнен със Словото… ходех от шатра на шатра с татко и леля Ел. И вече знаех, че Иисус ми е дал Способността по някаква причина… и не просто за да правя пари — той вдигна едно листче и го погледна през очилата си. — Антъни, кажи ми кой според теб е написал това:

— „Свещеници… бойте се от напредъка на науката, както вещиците се боят от пришествието на дневната светлина и се мръщят на предвестниците, обявяващи гибелта на лъжите, с които се прехранват…“ — вдигна очи над ръба на стъклата и погледна Харъд. — Кажи ми кой е написал това, Антъни!

Запитаният сви рамене:

— X. Л. Менкен? Маделейн Мъри 0’Хеър? Сътър поклати глава:

— Джеферсън, Антъни. Томас Джеферсън.

— Е, и?

Той насочи големия си, дебел пръст към Харъд:

— Не виждаш ли, Антъни? След всичките евангелистки приказки, че тази нация е основана на религиозен принцип… че това е християнска нация и тъй нататък… повечето от Бащите-основатели са като Джеферсън — атеисти, остроглави интелектуалци, унитарианци…

— Е, и?

— Ами, страната е основана от стадо въртоглави мирски хуманисти, Антъни! Ето защо не можем да вкараме Бог в училищата си и другаде. Ето защо ежедневно избиват милион неродени бебета. Ето защо комунистите стават все по-силни, а нашите редици намаляват. Бог ми даде Способността да събудя сърцата и душите на простите хора, та те да успеят да превърнат тази страна в християнска нация, Антъни!

— И заради това ти трябва помощта ми в замяна на подкрепата и защитата от попълзновенията на Островния клуб, която ми оказваш — уточни Харъд.

— Ти ми почеши гърба, момче — усмихна се Сътър, — а аз ще ги държа далеч от твоя задник.

— Звучи така, сякаш ти се ще да станеш президент някой ден — каза Харъд. — Помислих си, че вчера просто си приказвахме за мъничко поразтърсване на йерархичния ред в Островния клуб!

Сътър разтвори ръце и се ухили доброжелателно.

— Че какво му е лошото на мисленето, Антъни? Брат Кей, Кеплър, Траск и Колбън до един си играят с политиката — от десетилетия. Срещнах брат Кей преди четир’сет години, на политическо състезание на консервативни свещеници в Батън Руж. Няма нищр лошо в това за разнообразие да сложиш добър християнин в Белия дом!

— Мислех, че Джими Картър уж е добър християнин — отбеляза Харъд.

— Джими Картър е прероден сводник — отвърна Сътър. — Истинският християнин щеше да знае точно какво да направи с аятолаха, когато този варварин си сложи лапите върху американски граждани. В библията се казва… „Око за око, зъб за зъб“. Би трябвало да избием зъбките на тези ислямски шиитски лайнари.

— Все едно чувам говорителят на Белия дом да ми казва, че тъкмо християните току-що са избрали Рейгън — отвърна Харъд. Стана да си налее още водка. Политическите дискусии винаги го отегчаваха.

— Глупости — рече Джими Уейн Сътър. — Брат Кей, Кеплър и онова магаре зад гърба им, Траск, сложиха нашия приятел Роналд там, където се намира. Долън и другите плачльовци са идиоти. Страната завива надясно, но ще има временни ремисии. До 1988-а или 92-а, обаче ще дойде денят, когато ще сме готови за истински християнски кандидат.

— Ти ли? — попита Харъд. — Няма ли други на опашката пред теб? Сътър се намръщи:

— Кой, например?

— Както там се казваше — Тони се замисли, — абе, онзи с моралното мнозинство. Фалуел.

Сътър се засмя.

— Джери беше създаден от наш приятел от дясното крило във Вашингтон. Той е голем. Когато финансите му пресъхнат, всички ще забележат, че е човек от кал. И при това не много умна кал.

— Ами някои от по-възрастните? — поинтересува се продуцентът, като се опитваше да си припомни имената на лечителите на вярата и змиеукротителите, които се явяваха по лосанджелеските кабелни телевизии. — Рекс Хобарт…

— Хъмбард — поправи го Сътър. — И Орал Робъртс, предполагам. Да не си откачил, Антъни?

— Какво искаш да кажеш?

Преподобният извади хаванска пура от специалната кутия и я запали.

— Говорим за хора, на чиито обувки още има кравешки лайна — каза със сериозен и почти тържествен глас. — Говорим за добрите стари момчета, които излизат по телевизията и казват: „Турете болните си или съхнещи части на до телевизионния екран, приятели, и аз ще ги излекувам!“. Можеш ли да си представиш, Антъни, всичките онези хемороиди, циреи, натъртвания и кожни заболявания… и човекът, който благославя цялата тая биология, да се среща с чуждестранни важни клечки и да спи в спалнята на Линкълн?

— Ум да ти зайде — съгласи се Харъд, втренчен в четвъртата си водка. — Ами някои от другите? Нали се сещаш, съперниците ти?

Преподобният Сътър отново подложи ръце под тила си и се усмихна. — Е, да вземем Джим и Тами, макар че те през повечето време катерят лайняната рекичка с Федералния църковен съвет… спрямо техните, моите, проблеми са си направо цветенце. Освен това затрудненията им се редуват с нервни кризи. Не виня Джим. С такава съпруга и аз бих се сринал. След това идва Суагърт, горе в Луизиана. Той е умник, Антъни! Но мисля, че в действителност му се ще да е рокендрол звезда като братовчед си…

— Братовчед му ли? — смръщи вежди Харъд.

— Джери Лий Луис — уточни Сътър. — Кого още имаме? Пат Робъртсън, разбира се. Предполагам, че Пат ще се пусне през 84-а или 88-а. Той е изумителен. Мрежата му превръща малкия ми Обединен проект в тенекиена кутия с шепа жици, които не са вързани в нищо. Но Пат си има слабостите. Хората понякога забравят, че той би трябвало да е свещенослужител, а и Пат също го забравя…

— Всичко това е ужасно интересно — прекъсна го Харъд, — но се отклоняваме от причината да дойда тук.

Сътър си свали очилата, извади пурата от устата си и го зяпна.

— Ти дойде тук, Антъни, понеже безполезният ти задник е над огъня и ако не получиш някаква помощ за себе си, Клубът смята да приключи кандидат-членството ти, като те използва за едно от вечерните си забавления на Острова…

— Хей! — обади се Тони. — Аз съм вече пълноправен член на Управителния съвет!

— Да — кимна Сътър. — И Траск е мъртъв. Колбън е мъртъв, Кеплър се крие, а брат Кей е притеснен от фиаското във Филаделфия.

— С което нямам нищо общо — уточни Харъд.

— По време на което се насра от страх — отряза го Сътър. — Боже мили, каква каша! Петима ФБР агенти и шест от специалните люде на Колбън са мъртви. Дузина местни чернилки — убити. Местен свещеник — убит. Пожари, разрушения на лична и обществена собственост…

— Медиите още дълбаят в историята за война между бандите — обади се Харъд. — Твърди се, че ФБР било там заради чернокожи буйстващи групи терористи…

— Да, и гоненията на вещици стигат по стълбата чак до кабинета на кмета и нагоре… дори до Вашингтон. Случайно да си чувал, че Ричард Хейнс сега работи частно — и дискретно за брат Кей?

— На кого му пука? — възмути се Харъд.

— Точно казано — усмихна се Джими Уейн Сътър, — но нали разбираш, че включването ти в Управителния съвет идва в, ъ-ъ, чувствителен момент?

— Ти си сигурен, че искат да ме използват, за да докопат Уили.

— Абсолютно.

— И след това ще ме захвърлят?

— Буквално — уточни Сътър.

— Но защо? — попита продуцентът. — Защо изобщо им е затрябвал смъртоносен стар психопат като Уили?

— Има една стара пустинна поговорка, която никога не е била включена в Писанията, но е достатъчно древна, за да я има в Стария завет — обясни Сътър.

— И тя е?…

— „По-добре да имаш камила в шатрата и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае вътре“ — каза тържествено свещеникът.

— Много благодаря, преподобни — обади се Харъд.

— Пак заповядай, Антъни — Сътър си погледна часовника. — Най-добре побързай, ако се каниш да стигнеш до Атланта навреме за полета си.

Тони набързо изтрезня.

— Знаеш ли защо Барент е свикал това събиране за събота?

Преподобният махна неопределено с ръка.

— Предполагам, че брат Кей го е свикал заради събитията от понеделник.

— Стрелбата по Рейгън…

— Точно — кимна Сътър, — но знаеш ли кой е бил с президента… на три стъпки зад него… когато е започнала стрелбата?

Харъд вдигна вежди.

— Да, самият брат Кей — обясни събеседникът му. — Сигурно ще има доста за казване, как смяташ?

— Иисусе — промърмори Тони. Джими Уейн Сътър се намръщи.

— Точно ти не смей да споменаваш напразно името Господне в тази стая — отряза. — Пък и не бих те съветвал да правиш така в присъствието на брат Кей!

Харъд тръгна към вратата, но спря.

— Само едно нещо, Джими, защо наричаш Барент „брат Кей“?

— Защото на К. Арнолд не му пука, когато го наричам с християнското му име — отвърна Сътър.

Продуцентът го погледна изумен.

— Ти го знаеш?

— Разбира се — ухили се Сътър. — Познавам брат Кей от 1930-а, когато и двамата бяхме още дечица.

— И то е?

— Християнското име на К. Арнолд е Кристиан — обясни проповедникът с още по-широка усмивка.

— Ъ?

— Кристиан — повтори Сътър. — Кристиан Арнолд Барент. Баща му е бил вярващ, нищо че самият брат Кей не е.

— Е, проклет да съм! — възкликна Харъд и избърза да излезе от стаята, преди събеседникът му да е успял да каже и дума повече.