Дан Симънс
Лешояди (34)

32
Джърмънтаун,
сряда, 31-и декември 1980

— Проблемът е — заяви Тони Харъд, — че никога никого не съм убивал.

— Никого ли? — изуми се Мария Чен.

— Никого — кимна той. — Нито веднъж.

Асистентката му също кимна и наля още шампанско в двете им чаши. Лежаха голи, обърнати един към друг, в голямата вана в стая 2010 в „Честнът Хил Ин“. Огледала отразяваха светлината на единствената ароматизирана свещ. Харъд се бе изтегнал по гръб и гледаше Мария Чен през притворените си клепачи; кафявите и колене стърчаха между острите бели ръбове на неговите, бедрата и бяха разтворени, глезените и докосваха ребрата му в сапунената вода. Мехурчета криеха всичко, освен горната дъга на дясната и гърда, но той виждаше другото зърно, сладко и тежко като ягода в тъмна вода. Възхищаваше се на извивката на гърлото й и на тежкия водопад на черната и коса, когато тя отметна глава да отпие от преливащата чаша шампанско.

— Полунощ е — каза Мария Чен и погледна към златния му ролекс на полицата за кърпи. — Честита Нова година!

— Честита да е! — отвъна Харъд. Чукнаха се. Бяха започнали да пият от девет вечерта. Идея на китайката беше да се изкъпят. — Никога не съм убивал — върна се той на темата. — Не ми се е налагало.

— Да, но май сега ще ти се наложи — отбеляза Мария. — Когато Джоузеф замина днес, той ми препредаде настоятелността на господин Барент точно ти да си човекът, който…

— Аха — Харъд се изправи и остави чашата си на ръба на ваната. Избърса се и протегна ръка. Мария Чен я пое и бавно се издигна от мехурчетата. Харъд използва хавлията нежно, попиваше я до сухо, прокара и двете си ръце иззад нея, за да изтърка с дебелата тъкан гърдите и. Тя прехвърли тежестта си на един крак и леко разтвори бедра, за да може той да я избърше между краката. Накрая Тони хвърли кърпата, вдигна асистентката си на ръце и я занесе в стаята.

За Харъд беше като първи път. Не бе имал жена с нейните пропорции, откакто бе на петнайсет години. Кожата на Мария Чен ухаеше на сапун и канела. Тя изпъшка, когато той проникна в нея и се търкулиха през огромното пространство меки чаршафи. Когато спряха, тя остана отпусната върху него, телата им бяха все още преплетени, ръцете и устите им се притискаха едни към други. Оргазмът на Мария Чен бе внезапен и мощен, стоновете и — тихи. Харъд свърши секунда по-късно, затвори очи и се притисна към нея като падащ алпинист, който се е хванал за последното нещо, способно да спре срутването му в бездната.

Телефонът иззвъня. И продължи да звъни.

Тони тръсна глава. Мария Чен целуна ръката му и се плъзна по чаршафите, за да вдигне. Връчи му слушалката.

— Харъд, трябва да дойдеш тук веднага — разнесе се възбуденият глас на Колбън. — Адът се е отворил!

 

Колбън се върна в контролната зала. Агентите седяха пред мониторите, водеха бележки и шепнеха в микрофоните на слушалките си.

— Къде, по дяволите, е Галахър? — поиска да знае шефът им.

— Все още няма вести от него — обади се техникът на пулт две.

— Да се шиба тогава — реши Колбън. — Кажи на Зеления екип да спре да го търси. Прати ги да подкрепят Синьо две при Борсата.

— Добре, сър.

Директорът се спусна по тесния проход и спря пред последната конзола.

— Призраците още ли са в замъка-майка?

— Да, сър — отвърна младата жена пред монитора. Тя превключи и гледната точка се прехвърли от фасадата на къщата на Ани Бишъп към алеята зад нея. Дори и с усилващите светлината обективи фигурите близо до гаража, на петдесетина метра нататък по пряката, представляваха само сенки.

Колбън преброи поне една дузина.

— Свържи ме със Злато едно — отряза той.

— Да, сър — техничката му връчи допълнителни слушалки.

— Питърсън, вече виждам над десет души. Какво, по дяволите, става там?

— Не знам, сър. Искате ли да приближим?

— Отказвам разрешение — отвърна директорът. — Бъдете в готовност!

— Още осем неизвестни лица са на „Ашмийд“ — обади се агентът и пулт пет. — Току-що подминаха Белия екип.

Колбън си свали слушалките.

— Къде, по дяволите, е Хейнс?

— Току-що взе Харъд и секретарката му — отвърна мъжът на пулт едно. — В готовност след пет минути!

Колбън си запали цигара и потупа техничката по рамото.

— Свържи се с Хайек и хеликоптерът да дойде тук незабавно.

— Да, сър.

Агент Джеймс Лионард излезе от кабинета на Колбън и го повика:

— Господин Барент е на линия три! Директорът на ЦРУ затвори вратата.

— Колбън слуша.

— Честита Нова година, Чарлз — разнесе се гласът на Барент. По смущенията и кухия тон можеше да се съди, че обаждането е сателитно.

— Честита да е — кимна поздравеният. — Какво има?

— Говорих с Джоузеф преди малко — обясни Барент. — Малко се притеснява за хода на операцията.

— И какво ново? — вдигна вежди Колбън. — Джоузеф винаги се цупи за нещо. Защо не остана тук, щом е толкова шибано загрижен?

— Той твърди, че има други неща на главата си в Ню Йорк — обясни Барент. Последва пауза. — Някаква следа от нашите приятели?

— Имаш предвид дъртия шваба — сети се Колбън. — Не. След експлозията в склада вчера — никакви вести от него.

— Да имаш представа защо Уили ще пожертва един от собствените си полеви агенти, за да терминира доктор Ласки? И защо се е напънал толкова? Джоузеф казва, че се наложило да викнете местната пожарна, за да се справите!

— Че откъде, по дяволите, да знам? — отряза Колбън. — Виж, дори не сме сигурни, че това там бяха Лухар и еврейчето.

— Смятах, че патолозите ти работят по въпроса, Чарлз!

— Естествено. Но утре е държавен празник. Освен това, поне доколкото можем да определим, Лухар и Ласки са седели върху близо петнайсет кила С-4. Не е останало кой знае колко за патолозите.

— Разбирам, Чарлз.

— Виж — добави Колбън, — трябва да тръгвам. Тук ситуацията се развива…

— Каква ситуация? — попита Барент през смущенията.

— Нищо сериозно. Някой от тия проклети хлапета от бандата се мотат из охраняваната зона.

— Това няма да усложни сутрешните задачи, нали? — притесни се председателят на клуба.

— Няма, няма — отряза Колбън. — Харъд пристига тук след малко. Ако потрябва, можем да затворим района за десет минути и да се погрижим за онази Фулър предсрочно.

— Смяташ ли, че господин Харъд е годен за тази задача, Чарлз? Колбън смачка цигарата си и запали нова.

— Не мисля, че го бива дори за задачата да си обърше сам задника — отвърна той. — Въпросът е какво да правим, когато се издъни!

— Предполагам, че си обмислил вариантите — поинтересува се Барент.

— Аха. Хейнс е готов да влезе и да се погрижи за старицата. Щом Харъд се издъни, бих искал лично да се занимая с този холивудски клоун!

— Предполагам, че ще препоръчаш терминиране.

— Препоръчвам пъхане на дулото на пистолет в устата на този боклук и да му пръсна шибания акъл из цяла Западна Фили — отсече Колбън.

Последва кратко мълчание, съпроводено само от шума на смущенията.

— Каквото намериш за нужно — обади се Барент накрая.

— О — додаде служителят на ЦРУ, — неговата пичка секретарка също ще трябва да изчезне’.

— Разбира се — съгласи се събеседникът му. — Чарлз, само още едно нещо…

Агент Лионард пъхна глава в кабинета и съобщи:

— Хейнс току-що пристигна с Харъд и момичето. Всички са качени в хеликоптера.

Колбън кимна. На Барент каза:

— Аха, какво има?

— Утре е много важен ден за всички ни — уточни магнатът. — Но моля те, не забравяй, че щом отстраним от играта старицата, господин Бордън остава главната ни цел. Ще се свържеш с него за преговори, ако е възможно, но го терминирай, ако ситуацията го налага. Островният клуб вярва на преценките ти, Чарлз!

— Аха — съгласи се Колбън. — Ще го имам предвид. Ще поговорим после, става ли?

— Късмет, Чарлз — пожела му Барент. Връзката изсъска и прекъсна. Колбън затвори, навлече бронежилетка и бейзболна шапка и пъхна своя пистолет в кобура за бърза стрелба в предния джоб на парката си.

Перките на хеликоптера започнаха да се въртят все по-бързо, още докато той тичаше приведен към отворената врата.

 

Саул Ласки, Тейлър, Джаксън и още шестима по-млади членове на „Соул Брикярд“ гледаха как хеликоптерът излита и заминава на североизток. Бордовият пикап бе спрял успоредно на дървената ограда, на половин пряка от входната врата на контролния център на ФБР.

— Как мислиш? — попита Тейлър. — Там ли е твоя Вуду-мъжки?

— Може и да е — кимна Саул. — Близо до строителните работи на парцела ли сме?

— Най-близко — отвърна бандитът.

— Сигурен ли си, че можеш да запалиш машините без ключове? Джаксън се обади:

— Кротко, човече. Три месеца в машинната бригада на строителния батальон в Нам^[1], преди да ме разкарат. Мога да запаля и майка ти.

— Булдозерите ще стигнат — обади се Саул, като знаеше — а и Джаксън знаеше — че за запалване булдозерът има нужда от доста повече от две вързани жици.

— Хей — обади се бившият. — Аз ги запалвам, а ти ще успееш ли да се оправиш с твоите?

— Четири години строителство и поддръжка на кибуц — отвърна Саул. — Мога да изрина майка ти.

— Полека, човече — рече Джаксън, ухилен широко. — Не започвай да ми играеш номера, мъжки. Белите просто нямат подход към хубавите обиди.

— В моята културна група — обади се Саул, — имаме навика да си разменяме обиди с Господ. Каква по-добра тренировка може да има човек за играене на номера?

Джаксън се разсмя и го тупна по рамото.

— Я стига сте дрънкали, вие двамата — обади се Тейлър. — Изоставаме две минути.

— Сигурен ли си, че часовникът ти е верен? — попита Саул. Хлапето го погледна обидено. Протегна му китката си да покаже елегантен „Лейди Елджин“ с 24-каратова златна верижка и вградени диамантени чипове.

— Това не изостава и с пет секунди на година — каза. — Трябва да се размърдаме.

— Добре — каза Саул. — Как ще влезем?

— Кетфиш! — подвикна Тейлър и едно от момчетата отзад бутна задната врата, преметна се на покрива на микробуса, скочи върху триметровата дървена ограда и изчезна от погледите им от другата страна. Другите пет отзад го последваха. Носеха тежки раници, в които подрънкваха бутилки.

Саул погледна към превързаната си лява ръка.

— Хайде — изсъска Тейлър, като се измъкна от кабината.

— Ръката ще те заболи — предупреди Джаксън. — Искаш ли да ти сложа нещо?

— Не — отвърна психиатърът. Последва другите нагоре и оттатък.

 

— Това не е законно — заяви Тони Харъд. Гледаше уличните лампи, мостовете и магистралите, които преминаваха под тях, докато се носеха само на стотина метра височина.

— Полицейски хеликоптер — отвърна Колбън. — Лети както си ще. Беше завъртял седалката си така, че едно полюляване стигаше да изпадне от отворения отдясно на борда прозоречен панел. През него нахлуваше студен въздух и невидимите му остриета направо кълцаха Харъд и Мария Чен. Колбън държеше трийсети калибър военна карабина-снайпер „Колт“, гушната в специална стойка на отворения прозорец. Оръжието изглеждаше като подпухнала матрона, натоварено с приставката си за нощно виждане, лазерен прицел и огромен магазинен пълнител. Колбън се ухили и прошепна нещо в микрофона на слушалките си, които едва се виждаха под качулката на парката. Пилотът рязко зави надясно и се завъртя над Джърмънтаун Авеню.

Харъд стисна с две ръце подплатената пейка и затвори очи. Бе сигурен, че единствено коланът му пречи да падне през отворения прозорец и да прелети трийсетте етажа до павираната улица отдолу.

— Червен водач до Контролната кула — каза Колбън, — докладвайте положението!

— Контролната кула слуша — обади се агент Лионард. — Син екип две докладва нашествие на четири автомобила с испански момчета в охранявания район в Челтън и Борсата. Още неидентифицирани групи са засечени в алеята зад Замък едно и Замък две. Група от петнайсет неидентифицирани чернокожи току-що подмина Белия екип едно на „Ашмийд“. Край.

Колбън се обърна и се ухили на Харъд.

— Мисля, че това ще се окаже просто бой между бандитчетата. Чернилия срещу чиканови, в Новогодишната нощ.

— Минава полунощ — обади се Мария Чен. — Вече е първият ден от новата година.

— Както ще да е — отвърна Колбън. — Е, какво пък, да му се не види! Нека си се бият, стига да не прекъсват операцията ни по изгрев. Нали така, Харъд?

Тони Харъд стискаше пейката и не отговори нищо.

 

Шериф Джентри се задъхваше тежко, докато подтичваше, за да не изостава от водачите. Марвин и Лерой водеха разпръснатата редица от десетина бойци през тъмен лабиринт алеи, задни дворове, обсипани с боклук празни парцели и изоставени сгради. Стигнаха до входа на някаква задна пряка и предводителят на бандата махна на всички да спрат. Джентри видя паркиран на шейсетина метра по-нататък микробус, полу-скрит зад контейнерите и кипнатите гаражи.

— Федерални куки — прошепна Лерой. Брадатият юноша погледна към часовника си и се ухили. — Подраняваме с минута!

Джентри отпусна ръце на коленете си и се постара да диша дълбоко. Ребрата го боляха. Беше му студено. Щеше му се да си е вкъщи в Чарлстън, да слуша квартета на Дейвид Брубек на стереото и да чете Брус Катън. Облегна чело на студените тухли и се замисли за случката, станала при напускането на „Къмюнити Хаус“ — нещо, което промени възгледите му и за Джърмънтаун, и за „Соул Брикярд“.

Едно момченце — на не повече от седем или осем — дойде на бегом, тъкмо когато последната група бе готова да излезе. Момченцето изтича право при Марвин.

— Стиви — обърна се към него водачът на бандата, — казах ти да не идваш тук!

Малкият плачеше, като бършеше сълзите си с ръчичка.

— Мама казва, че трябва да се прибереш право вкъщи, Марвин. Мама казва, че тя и Марита се нуждаят от теб вкъщи и трябва да се прибереш веднага!

Марвин отнесе детето в съседната стая и го прегърна. Оттам Джентри дочу:

— …кажи на мама, че се прибирам веднага щом се зазори. Марита да стои там и да се погрижи за всичко. Нали ще им кажеш, става ли, Стиви?

Това бе притеснило шерифа. Поне досега бандата беше просто част от петдневния кошмар, в който живееше. Джърмънтаун и обитателите му се състояха от идеалните пропорции кошмарни поредици болка, мрак и очевидно несвързани събития, които се случваха около него. Да, знаеше, че членовете на бандата са млади — Джаксън беше изключение, но той бе изгубена душа, посетител, скитник, завърнал се в старите си бърлоги, понеже животът не му бе оставил къде другаде да иде. Джентри беше мяркал и неколцина други възрастни по студените улици; сред тях имаше мълчаливи, измъчени жени, които бързаха за някъде; старци, които се запътваха за голямото Никъде, надничащи от вратите на кръчмите; неизбежните пияници, проснати пред мръсните фасади. Знаеше, че това не е истинското общество, че през лятото улиците и верандите ще са пълни със семейства, дечица ще скачат на дъже, тийнейджъри ще играят баскет, младежи ще се смеят, облегнати на излъскани коли. Знаеше, че кошмарната празнота е резултат от студа и новото насилие по улиците, както и от присъствието на нашественическа армия, която се смята за невидима, но с пристигането на Стиви това му знание се превърна в действителност. Джентри се почувства като изгубен в странно, студено място, боец в армията на деца, тръгнали срещу възрастни противници, у които беше цялата власт.

— Тука са, човече — прошепна Лерой.

Три шумни коли, приклекнали ниско, спряха с рев в противоположния край на пряката. От тях се изсипаха смеещи се, пеещи и крещящи на испански младежи. Неколцина отидоха до микробуса и започнаха да блъскат по стената му с бейзбол ни бухалки и тръби. Фаровете на колата светнаха. Някой се разкрещя отвътре. Трима изскочиха от страничната врата на микробуса; един стреля с пушка във въздуха.

— Хайде! — изсъска Марвин.

Колоната с членовете на бандата тихичко спринтира на двайсетина метра навътре в алеята, като се придържаше плътно до гаражите и оградите. Спряха на празно място зад един навес, почти килнат върху ниска метална ограда. Откъм микробуса се разнесоха още изстрели. Джентри чу спортните коли да ускоряват към Джърмънтаун Авеню.

— Грумбълторп — каза Лерой и шерифът надникна през оградата, за да види само малък двор, голямо голо дърво и задната част на каменна къща.

Марвин пропълзя до него.

— Имат решетки на прозорците на първия етаж. Една задна врата. Две отпред. Ще влезем и от двете страни. Хайде!

Той, Лерой, близнаците и още двама прелетяха над оградата като сенки. Джентри се опита да ги последва, закачи се на една тел и тежко се приземи на коляно в замръзналата пръст. Извади рюгера от джоба си и се затича да догони останалите.

Марвин и единият близнак го примамиха към по-близкия ъгъл на къщата. И двамата носеха пушки, а водачът беше вързал червена кърпа на челото и косата си.

— Ще влезем през уличния вход!

Между каменната къща и магазинчето до нея имаше метър и половина висока дървена ограда. Те тримата изчакаха един празен тролей да премине с трополене, тогава Лерой разби с ритник вратата и той и близнакът влязоха гордо, като безгрижно преминаха покрай закованите прозорци и към двете врати. От двете страни на всяка се издигаха ниски перила — като оградки. Почти на тротоара бе разположена вратата на зимник, закичена с катинар. Джентри отстъпи и огледа фасадата на старата къща. Не се виждаха светлини в нито един от деветте прозореца. Джърмънтаун Авеню беше пуста, с изключение на отдалечаващия се тролей на две пресечки на запад. Ярките, „антипрестъпни“ улични лампи хвърляха жълти отблясъци по фасадите на магазините и по паветата. Нощта носеше застояла, ледена миризма.

— Хайде — прошепна Марвин. Близнакът пристъпи към западната врата и я ритна здраво. Дебелият дъб не поддаде. Водачът кимна и те двамата заредиха пушките си, отстъпиха и стреляха в ключалките. Разлетяха се трески и Джентри отскочи, прикривайки инстинктивно очите си. Двамата стреляха отново и той погледна навреме да види как западната врата увисва и се отваря. Близнакът се ухили на Марвин и вдигна юмрук в знак на триумф, точно когато на гърдите му се появи малка червена точка и се плъзна нагоре към слепоочието му. Хлапето погледна нагоре, докосна челото си така, че кръгчето светлина се появи на опакото на ръката му, и погледна към Марвин с изражение на весела изненада. Звукът от изстрела беше тих и далечен. Тялото на близнака залитна към дървената врата и после падна на тротоара.

Джентри имаше време да забележи, че по-голямата част от тила на младежа липсва, след което вече тичаше, падна на четири крака и запълзя към вратата на страничния двор. Смътно осъзнаваше, че Марвин е прескочил ниските перила и се е насочил към отворената западна врата. Малки червени точици танцуваха по камъните, два изстрела хвърлиха каменна прах в лицето му и той мина през портата, търколи се на десния си хълбок и се удари яко в нещо, точно когато няколко изстрела издъниха оградата и се удариха в замръзналата пръст отляво. Джентри сляпо запълзя към задния край на двора. Откъм улицата се разнесоха още изстрели, но нито един не беше в негова посока.

Лерой дотича задъхан и падна на едно коляно.

— Какво, на майната си?…

— Стрелят през улицата — изпъшка Джентри, изумен да открие, че още стиска рюгера. — Втория етаж или покрива. Използват някакъв лазерен прицел с устройство за нощно виждане.

— Марвин?

— Вътре е, мисля. Близнакът е мъртъв!

Лерой се изправи, махна с ръка и изчезна. Половин дузина сенки притичаха към предната част на къщата.

Джентри пък се понесе към страничната стена на каменната сграда и надникна в задния двор. Задната врата зееше отворена и отвътре струеше бледа светлина. После един микробус спря на алеята; отвори се врата и лампичката вътре за миг очерта силуета на човек, който слиза от шофьорската седалка. Поне половин дузина изстрели изгърмяха от мрачните сенки близо до навеса. Мъжът се срути във вътрешността на колата и някой затвори вратата. Друг крещеше откъм навеса и Джентри видя сенки, които бързо тичаха към голямото дърво. Над главите им се разнесе ревът на хеликоптер и, без предупреждение, ярък прожектор засия надолу, за да залее с ослепителен бял блясък по-голямата част от задния двор. Едно момче, което Джентри не познаваше по име, замръзна като елен срещу фарове и се намръщи нагоре към лъча. Шерифът съзря червена точица да танцува по гърдите на момчето част от секундата преди палтото му да избухне. Не чу изстрела.

Шерифът стисна рюгера с две ръце и стреля три пъти в посока на прожектора. Лъчът продължи да сияе, но се завъртя бясно, осветявайки клонки, покриви и микробуса, докато хеликоптерът се завърташе, за да се издигне по-високо в мрака.

В предната част на къщата се разнесе буря от изстрели. Джентри чу някой да пищи с тънък, висок глас. Чуха се още взривове и откъм микробуса в алеята пробляснаха изстрели, наблизо ревяха движателите и на други коли. Шерифът погледна към рюгера, реши, че няма време за презареждане и се хвърли към отворената задна врата на Грумбълторп.

 

Саул Ласки не беше карал булдозер от години, но веднага щом Джаксън смени магнетото, за да съживи зловещия звяр, той се намести в подплатената седалка и се зае да си припомни умения, които не бе използвал, откакто помагаше да разчистят един кибуц преди почти двайсет години. За щастие, машината беше „Американ Катерпилър Д-7“, пряк наследник на неговите зверове от кибуца: Саул освободи лоста на маховика, нагласи селектора на скоростите на „неутрално“, бутна главния контрол на запалването към термоустойчивия кожух на двигателя, стъпи на спирачката на дясната гъсеница и я заключи в това положение с щипка, провери, за да се убеди, че важните скорости са в неутрално положение, след което започна да търси стартера на двигателя.

— А-ах! — промърмори, когато го намери. Постави лостовете на трансмисията и компресията на правилните им положения — надяваше се — и бутна стартера навътре, отвори смукача, нагласи дросела, отпусна съединителя и натисна копчето на запалването. Нищо.

— Хей! — изкрещя кокалестият младеж на име Катфиш, който се бе свил до седалката. — Знаеш ли какво, на майната си, правиш, старче?

— Абсолютно! — викна му Саул. Посегна към един лост, реши, че проблемът е в щипката, сграбчи друг и го дръпна назад. Електрическият двигател изскърца и двигателят се съживи. Той намери контролната ръчка, пусна клапана на дросела, даде твърде много газ на дясната страна и за малко да прегази Джаксън, докато той се мъчеше да запали втория булдозер отляво на Саул. Все пак успя да изправи навреме машината, почти я задави и след още неколкосекундна борба я насочи срещу групата фургони на стотина метра пред тях. Дизелови газове и черен дим лъхнаха в лицата им. Психиатърът погледна надясно и видя трима членове на бандата да тичат по неравния терен, редом с булдозера.

— Туй чудо не може ли да кара по-бързо? — извика Катфиш.

Саул се вслуша в пронизителния раздиращ звук и осъзна, че не е вдигнал лопатата. Стори го и машината се стрелна напред със значително по-голям ентусиазъм. Зад тях се разнесе рев и булдозерът на Джаксън също напусна района на строежа.

— Какво ще правиш, когато стигнем там? — извика Катфиш.

— Само гледай! — отвърна Ласки и нагласи очилата си. Нямаше си и най-малко понятие какво ще прави. Знаеше, че всеки миг агентите от ФБР ще успеят да излязат навън, ще се разделят и ще открият огън. Бавноподвижните булдозери бяха лесна цел. Имаха невероятно малък шанс да изминат целия път до фургоните. Саул не се беше чувствал така добре от десетилетия.

 

Малкълм Дюпри водеше осмина членове на „Соул Брикярд“ в къщата на Ани Бишоп. Марвин бе сравнително сигурен, че Вуду-дъртата е на друго място — в старата къща на авенюто — но екипът на Малкълм имаше задачата да провери къщата на „Куин Лейн“. Нямаха радиовръзка; водачът на бандата бе уредил всяка група да разполага с поне двама куриери — членове на васална банда от групата на осем до единайсетгодишните — които да служат за препращане на съобщения. От групата на Марвин не бяха пристигали такива, но щом Малкълм чу тътнежа на стрелба в посока откъм булеварда, прати половината си група извън алеята и в задния двор на Ани Бишъп. Другите шестима останаха отзад да следят микробуса на телефонната компания, който си стоеше безмълвен и тъмен в края на пряката.

Малкълм, Дони Коулс и ситният, дебел Джими — по-малкият брат на Луис Соларц — влязоха първи, отвориха с ритници кухненската врата и действаха бързо. Малкълм завъртя смазания и лъскав деветмилиметров автоматичен пистолет, който беше купил от Мухамед за седемдесет и пет долара. В него имаше удължен пълнител с четиринайсет куршума. Дони държеше малък, грозен пистолет с един патрон двайсет и втори калибър, втъкнат в саморъчно направеното дуло. Джейми бе взел само ножа си.

Старицата, която живееше там, не си беше вкъщи и нямаше и следа от Вуду-дамата или шибаното чудовище. Отне им три минути да претърсят малката къща и после Малкълм се върна в кухнята, докато Дони провери предния двор.

— Куп лайна на леглото горе — докладва Джейми, — все е’но някой е събирал багаж на бърза ръка.

— Аха — кимна командирът му. Махна на групата в задния двор и Джеферсън, техният десетгодишен свързочник-куриер, побърза да дойде. — Иди до старата къща на авенюто и виж какво е намислил…

Чу се звукът от отваряне на вратата на гаража и рев на автомобилен двигател. Малкълм махна на останалите, хвърли се през задната врата и се изтъркули на алеята, точно когато от гаража изпълзя една смешна стара кола със странна решетка. Нямаше фарове и старицата на шофьорското място стискаше волана с отчаяната хватка на неопитен водач. Малкълм разпозна бялата жена — онази Бишъп; цял живот я беше виждал из квартала, даже и бе косил малкото дворче, когато беше още съвсем хлапе.

Петима от членовете на бандата блокираха пътя на колата, а той самият пристъпи към вратата на шофьора. Изплашената на вид жена се огледа и после свали прозореца си. В гласа и прозвучаха странни, сънливи нотки.

— Момчета, трябва да се дръпнете. Искам да мина!

Малкълм надникна в колата, за да се убеди, че вътре няма никой друг — там беше само госпожа Бишъп. Той сведе автоматичния си пистолет и се наведе по-близо.

— Съжалявам, но не може да идете никъде, освен…

Ръцете на Ани Бишъп се стрелнаха право нагоре, пръстите и бяха извити като куки. Малкълм щеше да изгуби и двете си очи, ако не бе отметнал инстинктивно глава назад. Въпреки това дългите нокти на бялата жена оставиха осем кървави ивици по бузите и клепачите му. Той изпищя и старата кола скочи напред с рев, като подметна във въздуха малкия Джеферсън и сгази Джейми под лявото си колело.

Малкълм изруга, порови наоколо за пистолета си, падна на едно коляно и когато го намери, изстреля три куршума по изчезващата кола, преди някой да му викне да се огледа. Той се завъртя, все още на коляно. Телефонният микробус, който бе паркиран в края на алеята, се носеше право към тях. Хлапето завъртя пистолета и осъзна, че като прави това, губи няколко безценни секунди в погрешно движение. Отвори уста да изпищи. Микробусът на ФБР караше с поне сто километра в час, когато предната му броня удари Малкълм в лицето.

 

— Да изчезваме на майната си оттук! — извика Тони Харъд, когато нещо влетя през прозореца и удари покрива на хеликоптера с глух удар. Последва порой искри. Когато Колбън стреля с пушкалото си в стил „Междузвездни войни“, висяха на около двайсет метра над сграда с равен покрив и през цялото време на муцуната на идиота от ЦРУ цъфтеше тази огромна, глупава усмивка. Хайек, пилотът, очевидно беше съгласен с Харъд, понеже хеликоптерът зави надясно и започна да набира височина, преди шефът му да се извърне от прозореца и да даде заповеди. Ричард Хейнс стоически седеше на мястото на втория пилот и гледаше през прозореца си, сякаш бяха на екскурзионна обиколка. Мария Чен бе разположена отдясно на Харъд и стискаше здраво очи.

— Червен водач до Контролната кула — повика Колбън. Харъд и асистентката му носеха слушалки и микрофони за вътрешна връзка, така че да се чуват през рева на вятъра, двигателя и перките. — Червен водач до Контролната кула!

— Контролната кула слуша — разнесе се женски глас. — Казвай, Червен водач!

— Какво по дяволите става? Чернилки са плъзнали по целия Замък две!

— Точно така, Червен водач. Зеленият екип потвърждава, че е осъществен контакт с неизвестен брой въоръжени чернокожи, които пробват входове Б и Е на Замък две. Златният екип преследва Мишена две в „Де Сото“ от 1953-а година, насочват се на север, успоредно на „Куин Лейн“. Екипи Бял, Син, Сив, Сребърен и Жълт до един докладват контакт с враждебно настроени неизвестни лица. Кметът се обади два пъти.

— Кметът — възкликна Колбън. — Иисусе Христе! Къде е Лионард, за Бога? Край.

— Агент Лионард е навън, разследва раздвижване на строежа. Ще го накарам да се свърже с вас, веднага щом се върне, Червен водач. Край.

— Мамка му — изръмжа директорът. — Добре, чуй. Ще сваля Хейнс на земята, за да надзирава събитията около Замък две. Вземи екипи Син и Бял да запечатат района от Борсата до „Ашмийд“. Кажи на Зелен и Жълт, че никой не бива да влиза или излиза в Замък две: Схвана ли?

— Потвърдено, Червен водач. Имаме… — разнесе се пронизително стържене и връзката прекъсна.

— Мамка му — повтори Колбън. — Контролна кула! Контролна… Хейнс, превключи на тактическа две-пет. Златен екип? Златен екип, това е Червен водач. Питърсън, чуваш ли?

— Потвърдено, Червен водач — разнесе се притеснен мъжки глас.

— Къде, на майната си, се намираш? Край.

— Пътувам на запад по „Джърмънтаун“, преследвам Мишена две, Червен водач. Край.

— Онази Бишъп ли? Къде е тя…

— А… трябва ни подкрепление, Червен водач — намеси се същият глас. — Две коли, латиноамериканци, ъ-ъ-ъ… ще се свържем с теб, Червен водач. Край.

Колбън се наведе напред и извика на пилота:

— Слизай долу.

Хладнокръвният мъж с червена шапка дъвчеше дъвка.

— Няма къде да кацна, сър. Държа го на тройна нула.

— Я го шибай! — изрева Колбън. — Ако щеш, кацай на Джърмънтаун Авеню. Веднага!

Тони Харъд почти изпищя, когато хеликоптерът падна като асансьор със скъсано въже. Уличните лампи сякаш се устремиха към тях, за миг се мярна нещо горящо на една пресечка вляво от тях, после хеликоптерът забави рязко и меко кацна на плочите и асфалта в средата на улицата. Хейнс незабавно изтича навън и, изящно присвит, се понесе към тротоара.

— Вдигай! — извика Колбън и вдигна палец на пилота.

— Не! — извика Харъд. Кимна на Мария Чен и те двамата се затуткаха с коланите си. — Ние също се махаме!

— Да бе, повярвах ти — изръмжа директорът по интеркома. Харъд си свали слушалките точно когато Мария Чен извади браунинга от чантичката си и го насочи към гърдите на агента от ЦРУ.

— Слизаме сега! — извика продуцентът.

— Ти си мъртвец, Харъд — тихичко му отговори Колбън, Тони Харъд поклати глава:

— Не те чувам, Чък! — извика. — Чао! — след което скочи през лявата врата и се затича към задна уличка, в посока, противоположна на тази, в която бе изчезнал Хейнс. Мария Чен изчака още трийсет секунди и после се плъзна към вратата.

— И двамата сте мъртви! — процеди Колбън и се усмихна. Погледна към пушката, поставена на стойката на бойницата на десния борд, и после се отпусна.

Мария Чен кимна, изскочи навън и се затича.

— Трийсет метра — нареди Колбън в микрофона.

Хеликоптерът се издигна над жиците и покривите, завъртя се наляво и увисна на десет етажа над улицата. Съветникът на директора на ЦРУ плъзна трийсеткалибровата пушка „Колт“ в положение за стрелба и огледа алеите с нощния мерник. Нищо не помръдваше.

— Твърде много проклети висулки — промъмори Колбън. Настоятелното бърборене по тактическия канал струеше в ушите му. Чу гласа на Хейнс, който настояваше за отговор от снайперския екип на Зелено едно.

Колбън поклати глава.

— Обратно в Замък две — нареди. — После ще се оправяме с това лайно!

Хеликоптерът се завъртя, наклони се напред, докато набираше височина, и се насочи на изток.