Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Carrion Comfort, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Павлова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr(2007)
Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.
Издание:
ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.
Copyright © 1989 by Dan Simmons
История
- —Добавяне на анотация
28
Мелани
Прекарахме спокоен уикенд.
В неделя Ани сготви прекрасна вечеря за трима ни. Пълнените свински хапки бяха доста успешни, но според мен тя прекаляваше със задушаването на зеленчуците. Винсент разчисти масата, докато ние с нея пиехме чай от най-хубавия и порцеланов сервиз. Спомних си за личната си уеджуудска колекция, която събираше прах в Чарлстън, и усетих остро съжаление от загубата и пристъп на носталгия по дома.
Бях прекалено изтощена да пращам Винсент навън тази вечер, колкото и да се интересувах от снимката. Всичко можеше да почака. По-важни бяха гласовете в детската. Всяка вечер те ставаха все по-ясни, вече бяха на ръба на разбираемото. Предишната нощ, след като окъпах Винсент и преди да си легна, успях да определя, че говорят повече от два различни гласа. Бяха поне трима — момче и две момичета. Не изглежаше много невероятно детски гласове да се чуват именно в двестагодишна детска стая.
Късно вечерта в неделя, след девет, Ани и Винсент се върнаха с мен в Грумбълторп. Наблизо виеха сирени. След като проверихме вратите и капаците, оставих Ани във фоайето, а Винсент — в кухнята — и се качих горе. Нощта беше студена. Вмъкнах се под завивките и се загледах как сиянието на печката се отразява в сенчестата стая. Очите на манекена в естествени размери отразяваха светлината и малкото останали му кичури коса грееха в оранжево.
Гласовете бяха много ясни.
В понеделник пратих Винсент навън.
Не ми се искаше да го пускам да излиза през деня; районът не беше благоприличен. Но ми трябваше да разбера откъде е дошла снимката.
Винсент носеше ножа си и револвера, който бях взела от онзи таксиджия в Атланта. Прекара няколко часа, свит на седалката на една разбита кола. Наблюдаваше преминаващите цветнокожи младежи. Веднъж един брадясал пияница надникна през задния прозорец и се разврещя, но Винсент отвори уста и изсъска, след което пияницата набързо изчезна.
Накрая асистентът ми видя някой, когото познаваше. Беше третото момче, Най-малкото — онова, дето избяга в събота вечерта. Вървеше заедно с едно едро хлапе и по-голям от тях юноша. Винсент ги остави да излязат около пресечка пред него и ги проследи.
Те подминаха къщата на Ани и продължиха на юг, където влаковата линия създаваше изкуствен каньон. Тясна уличка се простираше на изток-запад и трите момчета влязоха в изоставена сграда там. Постройката бе странна карикатура на имение отпреди Гражданската война; четири непропорционални колони се спускаха от равен навес, а високи прозорци с гниещи трегери и останки от кована ограда бележеха бойното поле на заскрежени плевели и ръждясали тенекиени кутии. Прозорците на приземния етаж бяха заковани с дъски, главният вход имаше верига и катинар, но момчетата отидоха до прозореца на мазето, където решетките бяха извити, а стъклото — счупено. Влязоха оттам.
Винсент измина тичешком четирите преки до къщата на „Куин Лейн“. Накарах го да вземе голяма пухена възглавница от леглото на Ани, да я напъха в обемистата си раница и да изтича обратно до сградата. Денят бе сив и мрачен. От натежалото небе на нестройни вихри се сипеше сняг. Въздухът миришеше на отходни газове и цигарен дим. Движението бе слабо. Докато Винсент буташе раницата пред себе си и се пъхна през счупения прозорец, по надлеза изтрещя влак.
Момчетата бяха на третия етаж, свити в плътен кръг около купчинка натрошена мазилка и локва ледена вода. Прозорците бяха счупени и през изгнилия таван се виждаха късове сиво небе. Всеки сантиметър от стените бе покрит с графити. И трите момчета бяха на колене, сякаш се молеха на белия прах, който кипеше в лъжички над пламъците в тенекиената кутия помежду им. Левите им ръце бяха оголени; бицепсите им бяха здраво пристегнати с гумени ленти. На мръсните парцали пред тях бяха положени готови спринцовки. Гледах през очите на Винсент и осъзнах, че това е свещенодействие — най-свещеното жертвоприношение на градските чернилки в съвременната Църква на отчаянието.
Две от момчетата вдигнаха глави и забелязаха Винсент, точно когато той излезе от прикритието си, стиснал възглавницата пред себе си като щит. По-малкото хлапе — онова, което бе избягало в събота вечерта — се накани да изкрещи нещо, но асистентът ми го удари през отворената уста. Пера се разлетяха като сняг и се разнесе мирисът на изгорялата тъкан на калъфката. По-голямото момче се завъртя и се опита да побегне на четири коака, препъвайки се по парчетата мазилка. Виисент стреля още два пъти — първият изстрел удари младежа в корема, вторият пропусна. Момчето се претъркули, стиснало вътрешностите си; гърчеше се като някакво хвърлено на сухо морско създание. Винсент здраво натисна възглавницата върху ужасената физиономия на негъра, опря пистолета в нея и стреля отново. Гърчовете спряха след последен яростен ритник.
Моят асистент вдигна револвера и се обърна към третото момче. То беше онова, едрото. Бе си останало на колене там, където си стоеше, все тъй вдигнало спринцовката към лявата си ръка, с разширени очи. На дебелото му, черно лице бе изписано извънредно близко до религиозен екстаз изражение.
Винсент пусна пистолета в джоба на якето си и със замах отвори дългия си нож. Момчето се помръдна — бавно — всяко негово движение бе преувеличено, сякаш напредваше под вода. Винсент го ритна в челото, преметна го назад и коленичи върху гърдите му. Спринцовката изтрака на мръсния под. Винсент пъхна връхчето на острието под кожата на гърлото на момчето, точно отдясно на адамовата ябълка.
И точно тогава осъзнах, че си имам проблем. Голяма част от енергията ми в този момент отиваше да сдържам Винсент. Нуждаех се от това момче, за да ми разкаже за снимката; кой я е донесъл във Филаделфия, как тези цветнокожи дрипльовци са я получили и с каква цел я използват. Но асистентът ми не можеше да задава въпроси. Смътно обмислих възможността да използвам момчето пряко, но в момента това ми се стори слабо вероятно. Възможно е да Използващ човек, който не си виждал лично — трудно, но възможно. Бях го правила няколко пъти, използвайки дресиран спътник като посредник за осъществяване на връзката. Трудностите тук бяха две: първо, беше извънредно мъчително (ако не и невъзможно) да разпитвам някого, докато го Използвам. Макар и да има проблясъци на повърхността на мисълта, особено в секундата на осъществяване на връзката, самият акт на потискане на волята на жертвата, нужен за Употребата и, води и до ефект на потискане или елиминиране на рационалния мислителен процес в играчката ти. Не бих могла да разчета по-дълбоките течения в съзнанието на дебелия негър, нито пък той — да прочете нещо в моето. Използването му би било като да покараш неудобна, но необходима кола за кратка разходка; ще ме заведе до целта ми, но няма да отговори на въпросите ми. Второ, можех да си прехвърля фокуса на Употреба върху момчето — например, за да го заведа до къщата на Ани. Но не бях убедена, че Винсент е дресиран достатъчно добре, за да го удържа да не последва тъмните си желания и да пререже гърлото на чернилката.
Дилема.
Накрая накарах Винсент да пази момчето и пратих Ани да се присъедини към тях. Не ми беше удобно да оставам сама — дори в Грумбълторп — но нямах особен избор. Не исках да водя пленника до която и да е от двете къщи, докато имаше шанс някой да види Винсент.
Ани подкара „Де Сото“-то и паркира малко по-нататък на улицата, като не забрави да заключи колата. Беше и трудно да се пъхне през прозореца на мазето, тъй че накарах Винсент да завлече дебелака на долния етаж и двамата разбиха ключалката на едната задна врата. В стаите на първия етаж се смрачи съвсем, когато Ани започна да задава въпросите си.
— Откъде е дошла онази снимка?
Очите на момчето се ококориха още повече и то облиза устни.
— К’ва снимка?
Винсент го удари — ниско в корема и много яко. Чернилката зина, тялото му се сгърчи. Моят асистент опря ножа си в разраненото му гърло.
— Снимката на възрастната жена. Беше в едно от момчетата, които умряха в събота — обясни меко Ани. Поради дресировката и не бе трудно да я Използвам, докато същевременно сдържам Винсент.
— А, за Вуду-дъртачката ли питаш? — изпъшка момчето. — Ама ти не си тя!
Ани се усмихна заедно с мен.
— Коя е Вуду-дъртачката?
Момчето се опита да преглътне. Изражението му беше много смешно.
— Тя е дамата, дето кара шибаното чу… абе, тоя мотльо тука, да прави к’вото прави. Тъй рече жената.
— Коя е тази жена?
— Онази със странния говор.
— И какъв и е странният говор по-точно?
— Е, ясно — момчето се задъхваше, все едно е пробягало десетина километра, — като дебелото шибано ченге. ’Се е’но тия двамата са нейде си от юга.
— И тя ли донесе снимката? Или… пълничкият офицер от полицията?
— Тя, тя. По-онзиден. Тя търсеше Вуду-дъртата. Марвин видя снимката, веднага си я спомни. Сега ’сички я търсиме!
— Та за жената на снимката. Тази… Вуду-госпожа.
— Аха — момчето започваше да увърта. Винсент го удари отстрани по слепоочието с опакото на ръката си, претъркули го, блъсна го два пъти в стената и го вдигна за скъсаната предница на ризата. Острието на ножа бе на сантиметър от окото на негъра.
— Ще си поговорим пак — каза меко Ани. — И ще’ми разкажеш всичко, което искам да знам.
Момчето стори както му бе наредено.
Накрая отпратих Винсент извън стаята, преди да Използвам снежинкото. Не беше трудно. Не можех да наподобя халтавата, пресилена походка на младежа, но нямаше и причина да го правя. По-важни бяха речевите особености — тонът, речникът, синтаксисът. Накарах го да говори пред Ани повече от час, преди да започна да го Използвам пряко. Не срещнах действителна съпротива. В началото докарвах малко трудно гласа и структурата на изреченията, но като го отпуснах и позволих част от естествения диалект на момчето да пробие на повърхността, можах да заговоря през него по начин, който — надявах се — звучеше достатъчно истински.
Ани върна двамата обратно до района на Грумбълторп, където остави Винсент и момчето — Луис — на един ъгъл. Асистентът ми изчезна за две минути и после се върна с патрони за револвера. Пратих Луис обратно в тяхната „Къмюнити Хаус“, Винсент се прибра през тунела, а Ани върна колата в гаража зад къщата и на „Куин Лейн“.
Срещата с членовете на бандата мина много добре. Веднъж-дваж усещах как изтървам за част от секундата контрола си, но го прикрих, като накарах Луис да симулира проблеми с гърлото си. Веднага познах водача на бандата — Марвин. Той беше онзи, синеокият, дето така безмилостно ме гледаше на Бъдни вечер, докато лежах в кучешките фъшкии. Предвкусвах как ще си уредим сметките с това хлапе.
Насред разговора, точно когато започвах да се чувствам уверена, млада чернокожа от тълпата зяпачи заяви:
— По моята снимка ли я позна? — и за малко да изгубя контрол над Луис. Гласът и не бе отровен от грозния, твърд северен диалет. Напомняше ми за дома. До нея, увит в абсурдно одеяло, стоеше бял мъж, чието лице ми изглеждаше много познато. Отне ми не повече от минута да осъзная, че той също навярно бе от Чарлстън. Стори ми се, че съм виждала снимката му във вечерните вестници на госпожа Ходжес, преди години… нещо за избори.
— …звучи много лесно — казваше Марвин в момента. — Ами куките? Имаше предвид полицията. От разпита на Луис знаех, че в района има цивилни полицаи. Той не можа да ме осветли по въпроса какво правят тук, макар че според мен елиминацията на петима души, пък ако ще и да са безполезни бандитчета, все ще предизвика някаква официална реакция. Неговата жаргонна думичка, грозното „куки“, с което наричаше полицията, донякъде осветли връзката. Червенобузият бял беше полицейски офицер от Чарлстън — шерифът, ако правилно бях запомнила Бях чела една статия за него преди години.
Накарах Луис да каже на Марвин:
— Хей, човече, Сич рече да те водя веднагически. Искаш ли да ги видиш, или не?
Макар че присъствието на тези двамата от Чарлстън и новината че по улиците в района гъмжи от цивилни полицаи, ме раздразниха доста приливът на притеснение бе балансиран от тръпката на прииждащата истинска възбуда. Това беше забавно. Чувствах се по-млада с всеки изминал час от тази игра.
Най-трудното беше да избера подходящия момент. Винсент зареди бензинови бомби в изоставените коли, точно когато Луис поведе бандитите; шерифът, чието име ми убягваше, и шестима други вече вървяха по улицата близо до един блок. Останах с Винсент, докато той тичаше да заобиколи „Къмюнити Хаус“, елиминира един член на бандата, застанал на задната веранда, и се качи на горния етаж със странната си коса.
Надявах се, че момичето ще тръгне с Луис и останалите. Щеше да ми е полезно, но много отдавна се бях научила да се оправям с реалността каквато е, а не каквато искам да бъде. Държах обаче да получа момичето живо.
На втория етаж на къщата се разигра малка схватка. Точно когато се нуждаех от вниманието си за Луис, се наложи да сдържам Винсент да не прояви прекалена жестокост. Поради това ми временно забавяне момичето успя да избяга на улицата зад къщата. Пуснах Винсент да я преследва и отново върнах вниманието си там, където Луис стоеше и се олюляваше на тротоара близо до блока.
— Какъв ти е шибаният проблем, човече? — водачът на бандата се наричаше Марвин… някой си.
— Нищо, човече — накарах Луис да каже. — Гърлото ме боли.
— Сигурен ли си, че са там? — попита онзи, който се казваше Лерой. — Не чувам нищо!
— Отзад са — уточни Луис. Белият шериф стоеше наблизо, осветен от единствената улична лампа в квартала. Доколкото можех да определя, не беше въоръжен, носеше само фотоапарат — досущ като оня, който господин Ходжес вечно влачеше със себе си и при най-малка възможност. Два влака изтрещяха над главите ни, невидими в циментовия си каньон.
— Задната врата е отворена — додаде Луис. — Хайде, ще ви покажа! Малко преди това си беше разкопчал якето. Под пуловера и грубата вълнена риза едва-едва усещах студената стомана на револвера на таксиджията. Винсент го бе презаредил в тъмната задна уличка. Марвин се поколеба.
— Не — каза накрая. — Лерой и Джаксън, той и аз влизаме — посочи с палец шерифа. — Луис, ти оставаш тука с Кал и Траут, и близнаците.
Накарах Луис да свие рамене. Шерифът ме изгледа продължително, преди да се обърне и да последва Марвин и другите двама към задния вход.
— На третия етаж са, човече! — накарах Луис да извика след тях. — Отзад!
Те изчезнаха в снежната тъмнина. Нямах много време. Част от съзнанието ми долавяше топлото сияние на печката и втренчения поглед на манекена в детската, част от мен тичаше с Винсент през тъмните улички, вслушана в тежкото задъхано дишане на нашата уморена плячка отпред, а част от вниманието ми трябваше да бъде насочено към Луис, докато тъй нареченият Калвин пристъпваше от крак на крак и рече:
— Майната му, адски студ. Да имаш нещо за дръпване, човече?
— Аха — накарах Луис да каже. — Имам тука нещо супер — той бръкна под ризата си, извади пистолета и застреля Калвин в стомаха от няма и метър разстояние. Високото момче не падна. Препъна се назад, притисна ръце към дупката в предницата на палтото си и промълви:
— Мамка му, човече!
Близнаците се спогледаха и хукнаха към „Куин Лейн“. Двайсетгодишният, на име Траут, измъкна дългоцевен револвер изпод палтото си. Луис се завъртя, прицели се и застреля снежкото в лявото око. Нямаше как да приглуша звука.
Калвин беше паднал на колене на улицата, притиснал корема си с две ръце, а на лицето му бе изписано изражението на изумен идиот. Сграбчи крака на Луис, когато се опитах да го подмина.
— Хей, Иисус да го шиба, човече, защо го направи?!
Разнесоха се три остри, сухи трясъка откъм близнаците, които тичаха към паркираните коли по „Куин Лейн“. Нещо удари Луис в горната част на лявата ръка, близо до рамото. Блокирах болката и за двама ни, но усещах нарастващото вцепенение. Той вдигна пистолета и го изпразни в посоката, откъдето бяха дошли изстрелите. Някой изпищя и се разнесе нов трясък, но стрелбата не ни засегна.
Накарах Луис да хвърли револвера, да разкъса палтото на Калвин и да извади пушката оттам. Той го прекрачи и измъкна и пистолета от юмрука на Траут. Още три изстрела се разнесоха откъм „Куин Лейн“ нещо удари Калвин със звук, с какъвто чукът за месо пада върху свинската пържола. Вярвате или не, високото момче още стискаше крака на Луис.
— О, мамка му, що бе, човече? — продължаваше да повтаря тихичко. Негрото го изблъска, пъхна дългоцевното оръжие в джоба си, вдигна рязаната пушка и се засили покрай блока. Откъм уличката не се чуха повече изстрели.
Винсент беше сгащил момичето в една изгорена къща недалеч от Джърмънтаун Авеню. Намираше се точно пред вратата и се вслушваше в препъването и сред падналите талпи и срутеното стълбище в задната част на постройката. Прозорците бяха заковани. Доколкото знаехме, нямаше друг изход освен единствената врата. Използвах пълната сила на волята си, за да накарам Винсент да пристъпи точно зад вратата и да се скрие в мрака там, да слуша, да души въздуха, да долавя слабата, сладка миризма на страха на жената и да върти острието на косата напред-назад меко… плавно.
Луис влезе през задната врата на блока, като се движеше бързичко, за да не се очертае силуетът му на фона на по-светлия вход. Онези вътре сигурно бяха чули изстрелите. Или бяха намерили телата на третия етаж.
Не се чуха изстрели, докато Луис бързо напредваше по коридора. Спря пред първата стая и надникна в нея. Нямаше осветление. Нещо помръдна по коридора в посока към главното стълбище и хлапето стреля с пушката. Откатът блъсна нагоре дясната му ръка. Той притисна късия приклад към бедрото си, за да вкара нов патрон в затвора, после се притисна към стената, втренчен в сенките.
За миг усещанията и на двамата младежи, Винсент и Луис, ми се наложиха едно върху друго; те стояха прикрити в почти еднакви позиции, наострили уши да чуят и най-лекия звук. После блесна светкавица и отекна гръм, мазилка се посипа по бузите на Луис, а ние с Винсент се дръпнахме инстинктивно, при все че накарах другото хлапе да хукне срещу отблясъка. Стреля, спря да зареди нов патрон, пак се затича…
По мръсните стълби трополяха стъпки. Някой крещеше откъм втория етаж.
Луис се притисна в подножието на стълбището, докато аз обмислях ситуацията. Спокойно можеше да бъде похарчен. Рефлексите му вече отслабваха поради шока от малкия куршум в лявото му рамо. Бих била доволна да Използвам още някой от тези в сградата, но играта ставаше твърде сложна; вече ми идваше нанагорно да държа Ани в готовност на първия етаж на Грумбълторп, Винсент скрит в изгорената къща и същевременно да поддържам Луис в движение. Исках синеокия негър. Исках го много силно. Исках също да видя шерифа отново, да го докопам колкото се може по-близо. Имах да му задавам въпроси и вероятно можех да го Използвам, след като научех отговорите.
Голяма пушка изгърмя от горната площадка и откърти къс от Лепилата. Луис се присви по-ниско. Горе бяха четирима. Марвин бе въоръжен с много голям револвер и се смя, когато там — в „Къмюнити Хаус“ — шерифът си го поиска. Лерой, брадатият, носеше рязана пушка досущ като тази, която стискаше Луис. Шерифът, според мен, беше невъоръжен. А Джаксън, по-възрастният негър, носеше само синя раница. Оставаха и близнаците, които в този момент навярно се връщаха с евтините си пистолетчета.
Луис изтича по стълбите, препъна се веднъж, пропусна едно стъпало и падна напред върху площадката на втория етаж. От пет-шест метра разстояние гръмна пушка. Нещо одра скалпа на хлапето и бузата му. Блокирах болката, но използвах опакото на ръката му да докосна бузата и лявото ухо. Ухото го нямаше. Луис изпъна пушката пред себе си и стреля по посока на проблясъка.
— Проклет да си, Боже! — изкрещя глас на чернокож, стори ми се, че беше Лерой.
От противоположната посока гръмна пушка. Куршумът прониза бедрото на Луис и заседна в перилата. Накарах го да изтича в тази посока, докато същевременно презареждаше, притиснал оръжието към гърдите си. Някой търчеше в тъмния коридор пред него, после се разнесе шум от спъване и падане. Луис спря, откри по-светлата сянка на тъмния фон и вдигна пушката. Силуетът се търкулна в черния правоъгълник на отворена врата точно когато моята марионетка стреля. На мълнията от проблясъка от изстрела мернах хлапето на име Марвин да се изтъркулва встрани, а от касата се разлетяха трески.
Луис зареди, показа пушката иззад ъгъла и натисна спусъка. Нищо. Той напомпи и стреля отново. Нищо. Накарах го да хвърли безполезното оръжие, макар че револверът изтрещя отново, куршумът го удари точно в лявата ключица и го завъртя. Той се блъсна в стената и се търколи на пода. Още докато падаше измъкна дългоцевния револвер. Развесе се още един изстрел — високо, удари стената поне метър и нещо над главата на Луис. Помогнах му да се прицели внимателно, много внимателно, точно където бе забелязал проблясъка от дулото.
Пистолетът само изщрака. Луис се затутка с предпазителя, намери ръчката и я дръпна надолу. Стреля два пъти към ъгъла и после се търкали наляво, на вцепенената си ръка, като се помъчи да се изправи на крака.
Блъсна се в някого — ударът му изкара дъха — но и жертвата му издаде приглушено пъшкане, когато заедно се стовариха върху стената. По размера на тялото познах, че това е шерифът. Вдигнах пистолета и го опрях в гърдите му.
В очите ми експлодира светлина. Луис отстъпи, а пред мен остана бляскавият образ на шерифа — изправен, опрял на хълбока си електронната светкавица на фотоапарата. Последва второ блясване; трето; Луис се опита да разсее ярките отблясъци по ретината си, а аз го накарах да се обърне към истинската опасност, с вдигнат пистолет, но вече беше твърде късно — докато се обръщахме и се прицелвахме през синята мъгла, водачът на бандата вече бе приклекнал, държеше стабилно тежкия револвер с две ръце, натискаше спусъка и стреляше, стреляше…
Не усетих болка, но почувствах удара, когато първият куршум уцели Луис в слабините, а вторият се заби в гърдите му, съпроводен от звука на чупещи се ребра. Бих го използвала и още, но третият изстрел го улучи в лицето.
Чу се силен съскащ звук и аз изгубих контакт. За пореден път изпитах онова притеснително усещане — както винаги, когато изживявах смъртта на някого, когото Използвах… все едно да ти затворят телефона насред думата.
Починах си малко. Печката съскаше тихо, а манекенът-момченце се взираше в нищото — очите сияеха от надраното лице на куклата — и сега вече шепотите в детската бяха станали ясно различими. Мелани, викаха ме те, Мелани, е опасност си. Чуй ни.
Слушах ги, макар и да насочих вниманието си към Винсент.
Шумовете в задната част на вмирисаната на огън къща бяха стихнали. Момичето нямаше къде да иде.
Почувствах адреналиновия прилив през могъщото тяло на Винсент, докато той стоеше, въртеше балансираната смърт на косата и бавно и тихо напредваше към нея през мрака.